Джанет Дейли
Страна на желанията (11)

Единадесета глава

Пакетите тежаха повече, отколкото Ларейн можеше да носи. Бяха толкова огромни, че почти не виждаше нищо пред себе си. Забързано крачеше по тротоара. Трябваше да се срещне с Травис преди двадесет минути. И щеше да успее, ако не бе надникнала в онзи магазин за платове.

Пикапът бе паркиран до тротоара. Ларейн въздъхна от облекчение, когато го видя — поне щеше да разтовари тежестта на багажа си. Вратата на шофьора се отвори и Травис слезе от колата.

— Крайно време беше. — Взе пакетите от ръцете й и ги стовари отзад в каросерията.

— Съжалявам, че закъснях — извини се Ларейн. Ръцете й трепереха от продължителното носене на тежките пакети. Забързано се насочи към вратата от своята страна, съзнавайки, че Травис бърза да се прибере в ранчото.

— За какво похарчи парите си този път? — Той седна зад волана и запали двигателя, като я изгледа насмешливо.

— О, аз не похарчих моите, а твоите пари! — весело му отвърна тя. — Дължиш ми седемдесет долара. — Извади една хартийка от портмонето си. — Ето касовата бележка. Само почакай да видиш какво съм купила!

Травис се намръщи при вида на касовата бележка, но не я взе.

— Какво искаш да кажеш с това, че си похарчила моите пари? Или може би трябва да те попитам какво си купила? — Свали автомобила на улицата и я стрелна с един светкавичен пронизващ поглед.

— Знаеш колко раздърпана изглежда всекидневната сега, след като оправихме кухнята — започна Ларейн, неспособна да овладее възбудата в гласа си. — Ами аз тъкмо минавах покрай този магазин за платове, където имаше маса с останали парчета от дамаски и платове за тапицерии. Имаше едно голямо парче гладко кадифе на сини и сиви шарки, със съвсем малко черно. Ще изглежда просто прекрасно на дивана! Освен това намерих две парчета дамаска, достатъчно големи за столовете. Едното е в синьо, а другото — в сиво. Мислех си, че можем да претапицираме мебелите, да свалим тапетите и да боядисаме стените в седефенобяло, или може би да ги покрием с нови тапети на сребърни шарки. Един сив килим с няколко черни нишки би изглеждал чудесно на пода.

— Няма да декорираме отново всекидневната, Рейни! — отсече той.

— Работата е по-малко, отколкото в кухнята — припомни му тя. — Пък и ти вече имаш дамаска за мебелите.

— Не, ти имаш.

Ларейн изведнъж осъзна, че Травис говори сериозно.

— Но аз я купих за теб — настоя тя.

— Не съм те молил за това. Ако си похарчила седемдесет долара за тоя плат, това си е твой проблем. Нямам намерение да ти ги осребря. — Изражението му бе толкова непреклонно, колкото и позицията му.

— Но това са пари от онези, които спестявах, за да се върна в Калифорния! — запротестира Ларейн.

— Трябваше да помислиш за това, преди да ги похарчиш — отвърна Травис без капка съжаление в гласа. — Сега ще трябва да върнеш плата и да поискаш парите си обратно.

— Той беше на разпродажба. Не връщат парите за стоки, които са обявени за разпродажба — отвърна сковано тя.

— Много жалко! Май си се набутала със седемдесет долара, но пък притежаваш някакъв си плат, а? — Имаше нещо арогантно в присмехулната усмивка, която й отправи.

— Това е жестоко, Травис! — сопна се Ларейн.

— Недей да обвиняваш мен за собствената си импулсивност — отвърна той с онова негово спокойствие, което я подлудяваше.

— Какво е това? Поредният урок? — попита с горчивина в гласа тя.

— Може и така да е — призна той. — На два пъти ти отстъпих — боядисах къщата и ремонтирах кухнята, но този път няма да стане на твоето. Трябва да се научиш, че нямаш право да решаваш вместо мен какво искам и кога.

— И какво да правя с плата? На мен не ми трябва. — Тя седеше близо до вратата с почти нацупено изражение.

— Не ми пука. Можеш да смениш дамаската на мебелите във всекидневната, ако желаеш, но от мен няма да видиш никаква помощ.

Така и стана. Травис не мръдна и малкия си пръст да й помогне, когато тя направи опит да смени дамаската на един от столовете. За щастие Джо й се притече на помощ. Той не разбираше повече от Ларейн, но майка му имаше опит и той я помоли за помощ. Гордостта накара Ларейн да се заеме сама, като получи от госпожа Бентийн само известни напътствия. Искаше да докаже на Травис, че може да се справи.

Тапицира фотьойла със синята дамаска. Столът до дивана бе в гълъбовосиво. А диванът, кафявото чудовище на Ларейн, бе покрит с кадифето на сини и сиви шарки. Когато довърши и трите, зачака коментара на Травис.

Цяла вечер той не спомена нито дума за тях. Накрая Ларейн не издържа.

— Е? Няма ли да признаеш, че подобрението е невероятно в сравнение с онези кафяви ужасии? — предизвика го тя.

— Определено! — В кафявите му очи светеха дяволити пламъчета. — Ти също си се справила страхотно.

— Благодарение на госпожа Бентийн. — Ларейн нямаше нищо против и самата тя да получи благодарност. Но не се стремеше точно към това. — Разбира се, мебелите не изглеждат толкова добре, колкото ако стените и таванът се боядисат и ако се предприеме нещо по отношение на пода.

— Така е — съгласи се той, но не продължи темата.

— Ако това ти е известно, защо тогава не ми позволиш да сваля тези жълти тапети от стените и да боядисам? — въздъхна ядосано Ларейн.

— Какво ти пука как изглежда това място? — Травис наклони глава на една страна и я изгледа с любопитство.

— Нали ще си тръгваш след две седмици?

Вярно беше. Още два чека — и щеше почти да е събрала петстотинте долара. Откритието я разтърси. В Калифорния нищо не я очакваше. Но Ларейн се сещаше за една причина да остане тук — Травис, ако я попиташе.

— Пука ми, защото… така разполагам с едно творческо предизвикателство. — Отговори му по най-добрия начин, на който бе способна при дадените обстоятелства.

— В такъв случай можеш да продължиш.

Ларейн примигна. Не бе очаквала от него да отстъпи.

— Не и без значителна съпротива.

— Сериозно ли говориш?

— Да, при условие че аз боядисам тавана — допълни той.

При последните думи на Травис Джо влезе в стаята. Погледна към Ларейн и се усмихна.

— Убеди ли го да боядиса всекидневната?

— Е, не може да се каже, че съм го убедила — призна тя, все още изненадана колко лесно той се съгласи да направи нещо, за което преди бе непреклонен. — Той просто даде съгласието си.

— Кога започваме? — попита Джо.

— Няма нужда да помагаш — възрази Ларейн. — Травис ще се заеме с тавана. Аз ще боядисам стените.

— Нямам нищо против. Харесва ми да ви помагам, докато пооправите това място — настоя Джо. — Пък и няма да е лесно да се свалят тези тапети от стените.

Понеже Травис не възрази, Ларейн прие предложението на Джо да помогне. Но тя се зачуди дали Травис е забелязал непринудения начин, по който Джо ги бе свързал в думите си. Тя не се оказа единственият човек, който започваше да си мисли, че мястото й е тук за постоянно. Защо и Травис не смяташе така? Но това не бе животът, който тя искаше за себе си… Или беше? Всичко това изглеждаше съвсем абсурдно. Ларейн претърпяваше някаква цялостна промяна: променяха се стойностите й, стилът й на живот, амбициите й…

Най-трудната част по ремонта на всекидневната се оказа свалянето на старите тапети. Свършиха с боядисването за два дни. За известно време подът щеше да остане както си беше — докато намерят подходящ мокет или килим.

Дори и без килим стаята показваше първите признаци на изискана провинциална елегантност, която Ларейн се бе стремяла да постигне. Тя обиколи стаята и прекара длан по облегалката на дивана. Спря се при бюрото, на което Травис работеше повечето вечери, и седна на стола с права облегалка. Прегледа с любопитство книжата, струпани на бюрото.

Нямаше намерение съзнателно да вре носа си в чужди работи. Действията й бяха подтикнати от желанието да разбере повече за управлението на ранчото, а не от нещо друго. Този следобед нямаше много работа, а Травис и Джо щяха да се върнат доста по-късно. Трябваше да запълни времето си по някакъв начин и точно това и правеше.

Нехайно отвори едно чекмедже. То съдържаше счетоводни книги и изплатени чекове. Не разбираше много от документация. Затвори го и отвори следващото. Между хартийките нещо цветно привлече вниманието й. Вгледа се по-отблизо.

Беше картичка за Коледа. Колко странно! Защо Травис пазеше някаква коледна картичка? И защо точно в това чекмедже? Знаеше, че трябва да я остави, където си беше, но любопитството й надви.

Извади я от чекмеджето и я разтвори. Съдържаше обичайното поздравление, а по-долу едно име се наби в очите й сред останалите — Натали. Сърцето й се сви, пронизано от остра болка. Затрудняваше се да си поеме дъх. Прочете останалите имена и краткото послание: „Весела Коледа! Колтър, Натали, Миси, Рики и Стефани“

Беше очевидно, че Колтър е съпругът на Натали. Ларейн предположи, че другите имена са на децата им. Натали бе омъжена, но това не означаваше непременно, че е била омъжена и когато се е запознала с Травис. Може би е предпочела този Колтър пред Травис. Но Ларейн нямаше представа защо.

Но това оставаше без значение. Травис пазеше картичката — това бе важното. Бе запазил картичката, защото бе подписана от Натали, дори въпреки факта, че носеше имената на съпруга и децата й. Заболя я, че той обича Натали толкова много.

Странно, но не почувства онази всепоглъщаща ревност като преди, когато други жени се бяха домогвали до тогавашните й приятели. Сега, когато наистина обичаше този мъж, никакви сълзи не можеха да намалят дълбоката болка, която я раздираше отвътре.

Стъпки отекнаха по дъските на верандата. Стресната, Ларейн стана от стола. Забрави шарената картичка в ръката си. Когато се сети за нея, вече нямаше време да я върне в чекмеджето, преди Травис да влезе в стаята. Едва успя да я скрие зад гърба си. Нечистата й съвест я накара да се запита дали потайното й движение не бе привлякло веднага вниманието му, или той просто я търсеше.

— Здрасти, Рейни! — Полуусмивката на лицето му беше съвсем естествена. — Какво правиш?

— Нищо — побърза да отвърне тя и поклати глава прекалено изразително.

Веждите му бързо се повдигнаха.

— Нищо? — Очите му я огледаха изпитателно, нащрек. — Мисля, че нещо си наумила. — Изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото подозрителен.

Картичката зад гърба изгаряше пръстите на Ларейн. Тя дишаше учестено и неравномерно, а паниката постепенно я завладяваше цялата. Трябваше да отвлече вниманието му. Не искаше той да открие, че се е ровила в книжата му, макар и без лош умисъл.

— Не ставай смешен! — Опита да се засмее, но смехът й прозвуча неестествено.

— Сега вече съм убеден. Какво замисляш, Рейни? — Очите му я гледаха весело и нежно. — В къщата почти не останаха стаи. Коя е следващата?

— Всъщност… — Коментарът му напомни на Ларейн за една идея, която тепърва се оформяше в съзнанието й. — Мислех си за моята спалня.

— Така и предполагах — кимна Травис.

— Не е каквото си мислиш — прибързано добави тя.

— Така ли? — скептично я погледна той.

— Да. — Ларейн не можеше да се отмести от бюрото, защото се страхуваше, че Травис ще забележи картичката, която се опитваше да скрие от него. — Имам предвид, че можем да превърнем спалнята на долния етаж, моята стая, в работен кабинет.

— Кабинет? — Той се облегна на стената, скръстил ръце на гърдите, и леко отпусна тежестта на тялото на единия си крак.

Тя прокара нервно длан по гладката дървена облегалка на стола.

— Всеки мъж се нуждае от място, където да работи на спокойствие. Спалнята ще пасне идеално за целта. — Започна да импровизира в движение: — Можем да покрием стените с ламперия, да преместим бюрото ти там и да направим полици, където да държиш книжата си.

— Това ще ми даде възможност да се поразширя и да внеса малко ред в документацията си — призна Травис.

— Даже можем да отворим една външна врата, през която да се влиза направо в кабинета ти. Ще ръководиш бизнеса си от там. Хора, като търговци на добитък, продавачи на зърно и други такива, с които имаш бизнесотношения, ще могат да се срещат с теб по работа в тази стая — разви тезата си тя.

— Звучи така, сякаш тук постоянно идват и си отиват някакви хора — сухо каза той.

— Сега може би не, но с времето, сигурна съм, така ще стане. Слушала съм те как говориш с Джо на масата. Направил си доста подобрения в това ранчо, откакто си го купил — прокопал си повече кладенци и си се сдобил с повече земя под наем за пасища — припомни му Ларейн. — Слушала съм те да обсъждаш с Джо възможността за повишаване на добивите от сено и други култури чрез разширяването на напояваните земи.

— Бога ми, доста големи уши имаш! — каза провлечено Травис.

— Ако не искаше да знам, не е трябвало да го обсъждаш пред мен — защити се тя. — Не можеш да отречеш, че си амбициозен. Възнамеряваш да превърнеш това място в най-голямото и най-хубавото ранчо в околността.

— Това няма да стане за една нощ. Ще са нужни години упорита работа. — Погледът му стана някак отнесен и замислен, сякаш пак я преценяваше по изнервящия за нея начин.

— Съзнавам това. — Изгледа го с широко отворени невинни очи. — Какво ще кажеш за идеята ми да превърнем спалнята в кабинет? На горния етаж има три празни спални — не може да се каже, че няма да има къде да се спи.

— Идеята ми звучи практично. — Травис се отдели от стената. — Само ми е любопитно чие бъдеще планираш.

— Не знам какво искаш да кажеш. — Пръстите й стиснаха конвулсивно коледната картичка. — Не планирам ничие бъдеще.

— Нима? — Травис се приближи до нея.

Ларейн искаше да се отдръпне, но стената бе само на половин метър зад нея. Не смееше да се обърне, защото той щеше да види картичката.

— Ако планирам някакво бъдеще, то е на дома — настоя тя.

— Ами твоето? Не мислиш ли за себе си? — Травис се извисяваше съвсем близо до нея.

— За себе си? — Тя нервно се засмя. — Не знам за какво говориш. Заминавам за Калифорния след две седмици — или си забравил? Какво общо има това с мен? Просто убивам скуката…

Травис свали каубойската си шапка и я положи на бюрото.

— Заминаваш ли си?

„Не и ако ти не искаш“, каза си тя, но не можеше да изрече тези думи гласно.

— Мислиш ли, че ще ти липсвам? — попита го.

— Да. — Отговорът му бе кратък и сдържан.

— И ти ще ми липсваш. Както и това място. — Признанието й бе последвано от иронична усмивка. — Макар че миенето на чинии няма да ми липсва изобщо!

Моментално й се прииска да не бе добавила последното. Думите привлякоха вниманието му към ръката й върху облегалката на стола и веднага забелязаха, че другата й ръка е скрита зад гърба.

— Какво държиш зад гърба си? — Зададе въпроса просто от любопитство, но когато Ларейн виновно се вцепени и цветът се отдръпна от лицето й, очите му я изгледаха с подозрение. — Какво се опитваш да скриеш от мен? — настоя той.

— Нищо. — Да отрече бе най-лошото, което можеше да направи.

— Искам да знам какво е, Рейни!

— Не, Травис! — запротестира тя.

Решително и спокойно той бутна стола към бюрото и премахна единственото препятствие, което стоеше на пътя му. Приближи се към нея, а Ларейн отстъпи, но усети стената зад себе си. Беше в капан, без възможност да се измъкне. Сърцето й бясно затуптя в гърдите й.

— Покажи ми го! — Травис стоеше пред нея и я предизвикваше, толкова спокоен, че я плашеше до смърт.

— Не! — Тъмните й очи го умоляваха да не настоява, но той пренебрегна молбата й. Тя се притисна плътно до стената, като затисна с тяло картичката.

Решително, но без да прояви грубост, Травис я хвана през кръста и я отдели от стената. Ларейн се опита да му се противопостави, но той просто я надви. Пресегна се зад гърба й и я сграбчи за китката. Изви ръката й пред нея. Когато зърна шарената коледна картичка, пръстите му конвулсивно се свиха около ръката й в безмълвна ярост. Тя потрепери при вида на жестокото обвинение, което се четеше в очите му.

— Какво ще правиш с това? — запита я грубо.

— Аз… просто я намерих — прошепна тя.

— Ровила си в бюрото ми?! — Заклейми я рязко и студено и накара кожата й да настръхне, от ужас. Изтръгна картичката от ръката й и я пусна. — Какво търсеше? Извлечение от банковата ми сметка? Съжалявам, но си търсила не където трябва. Ето, тук е. — Дръпна рязко едно чекмедже.

— Нямах намерение да те шпионирам, Травис, кълна се! — Гласът й потрепери и тя опита да се овладее. — Просто бях любопитна.

— Какво искаше да разбереш? Колко струвам ли? — изръмжа ядосано през рамо той и устните му се свиха презрително в тънка линия.

— Не! — отрече бързо Ларейн. — Дори и не ми хрумна за това. Не знам какво ме накара да ровя в чекмеджетата.

— Просто празно любопитство, предполагам — каза подигравателно Травис.

— Да, това е всичко — настоя тя. — Нищо не съм докоснала. — Погледът й се спря върху картичката, която побелелите му пръсти стискаха. — Поне докато не видях картичката. Не можех да си обясня защо пазиш една коледна картичка. Тогава, като я отворих и видях името на Натали… разбрах.

Травис се втренчи в картичката, а изражението му бе неописуемо мрачно. В израз на сдържана грубост я метна в кошчето за боклук. Ларейн неволно ахна от изненада и това закова очите му върху нея.

— Няма никаква причина да я пазя повече — отсече той и прокара ръка през гъстата си коса.

— Колтър е съпругът й? — Твърдението на Ларейн прозвуча като въпрос.

— Да. — Едносричният му отговор повдигна още въпроси пред нея.

— Да не би тя… да те е отхвърлила, за да се омъжи за него? — колебливо го попита Ларейн.

Травис отметна глава назад, а от устните му се разнесе невесел смях.

— От месеци насам умираш да научиш цялата тази проклета история, а?

Ларейн нервно преглътна. Най-странното бе, че не искаше нищо да знае, вече не. Болката бе прекалено силна. Но Травис прие мълчанието й за положителен отговор.

— Аз работех за Колтър. — Той я гледаше втренчено и не й позволяваше да откъсне очите си от неговите. — Бях управител на ранчото му дълги години. Запознах се с Натали, когато Колтър вече бе женен за нея. Не беше щастлива, но пък домът на Колтър никога не е бил особено щастливо място. Не след дълго осъзнах, че се влюбвам в нея. — Гласът му звучеше без следа, от каквато и да е емоция. — Трябваше да си тръгна още тогава, но не можах. Не и докато си мислех, че тя има нужда от мен. Но когато осъзнах, че няма — е, трябваше просто да избера дали да ме уволнят, или да напусна. Хвърлих ези-тура. — Устата му се сви иронично. — Такава е историята. Доволна ли си?

— Не — промълви тя.

— Съжалявам, че не можах да ти разкажа подробности за нашата връзка, но такава просто нямаше — отвърна с равен глас Травис.

— А другите имена на картичката са на децата им? — Ларейн се чувстваше крехка и уязвима като черупката на яйце, над което е надвиснал огромен чук.

— Миси е дъщерята на Колтър от първия му брак. Рики е племенникът на Натали. Стефани… е тяхната дъщеря.

— Травис, съжалявам! — Сърцето я болеше за него.

— Така ли, Рейни? — отвърна предизвикателно Травис и повдигна подигравателно вежди. — А аз — не.

Гърлото й се сви конвулсивно и тя извърна лицето си.

— Не зная какво да кажа.

— Нито пък аз. — В гласа му се усещаше сподавен гняв, който всеки момент можеше да експлодира. — Мислех, че си се променила, но съм се лъгал.

— К-какво? — заекна слисано Ларейн.

— Веднъж да оставя бюрото си отключено, и те намирам да тършуваш из него. — В гласа му отново се долавяше презрение.

— Казах ти, че не търсех нищо определено — отново запротестира тя. — Всичко стана съвсем случайно.

— Искаш ли да видиш банковото ми извлечение? — Травис я изгледа със студени очи.

— Не ме интересуват парите. — Ларейн се намръщи.

— Като изключим собствената ти персона, мислех, че парите са единственото нещо, от което се интересуваш — подигра й се той.

— Преди може и да е било така — призна тя. — Но…

— … Но вече не е. — Травис довърши изречението вместо нея. — Не те бива да лъжеш повече, отколкото да изпълняваш роли. Приготви се да събереш нещата си и да си заминеш за Калифорния вдругиден.

— Но…

— Ще ти дам парите, които ти трябват. — Предложението му я засегна дълбоко.

— Не искам да ми даваш пари!

— Можеш да го смяташ за прощален подарък — натърти Травис. — Ти си свикнала да получаваш подаръци от мъже.

Той грабна шапката си и се насочи към вратата, като прекоси разстоянието с няколко огромни крачки. Когато мрежестата врата се затръшна с трясък зад гърба му, Ларейн подскочи. Още една врата бе затръшната пред нея. Травис щеше да й плати, за да си замине. Вече не я искаше при себе си.

Ако й бе дал парите преди два месеца, тя щеше да го целуне за благодарност и весело да отпътува за Калифорния. Но сега единственото място, където искаше да се намира, бе тук, в това ранчо, заедно с него. Травис не искаше тя да остане. Искаше да напусне дома и живота му.

Душата на Ларейн се сви в ледена буца от неутешима болка. В цялата ситуация имаше толкова много ирония, но тя не й се стори комична. Не можеше да вини никого, освен себе си. Това бе урок, който не бе разчитала да научи — как да понесе болка, която я раздира чак до сърцевината на нейната същност. Не чувстваше горчивина. Заслужаваше наказанието си — така й се падаше, щом бе водила такова повърхностно и безсърдечно съществуване, преди да срещне Травис.