Джанет Дейли
Страна на желанията (12)

Дванадесета глава

Бе подредила багажа си в един от куфарите, а вторият стоеше пълен само до половината. Опитваше се да събере вещите си през целия ден, но все си намираше извинения да отложи тази задача. Първо се зае да пере, за да може всичките й дрехи да са чисти. За да има достатъчно дрехи, с които да напълни пералнята, изпра и дрехите на мъжете — поне тази причина използва за пред себе си.

Разбира се, трябваше да приготви храната и да измие чиниите след това. Хранеха се в тишина, като нито Травис, нито Ларейн промълвиха повече от няколко думи. Джо бе забелязал леденото им мълчание, но вероятно не знаеше причината, нито това, че Ларейн си заминава.

Убеждавайки себе си, че не иска да остави къщата мръсна, Ларейн старателно бе изчистила всяка една от стаите. Но сега беше вечер и тя стоеше сама в къщата. Не можеше да си търси повече извинения и се зае с приготовлението на багажа. Загледа се в куфара, който стоеше отворен на стола. Въздъхна примирено и облече нощницата си. Приготви дрехите, с които щеше да е на следващия ден — навик, придобила съвсем отскоро.

Зае се да прибира сгънатите дрехи от гардероба в куфара. Той постепенно се пълнеше, както и очите й. Накрая сълзите преляха през гъстите й мигли и се затъркаляха надолу по бузите й. Подсмърчането й в усилие да ги възпре премина в сподавено хлипане.

Най-накрая се отказа да се бори с пороя на сълзите, строполи се на леглото и зарева с глас. Не плачеше, че нещата не се бяха развили както желаеше, нито от наранена гордост. Плачеше, защото единственият човек, когото бе обичала някога, я отпращаше. Неудобното легло с дюшека на буци се разтресе от хлипането й.

— Рейни? — Стори й се, че чува гласа на Травис, загрижен и внимателен.

Една ръка я докосна по рамото и тя разбра, че не й се причува. Стреснато се претърколи и се отдръпна от ръката му. Видя със замъглените си очи как той седна на крайчеца на леглото. Мъжественото му лице се намръщи при вида на облените й в сълзи бузи. Можеше да си представи колко ужасно изглежда — с подути и зачервени очи и с мокри къдрици, залепнали за страните й.

— Какво ти е? — попита я Травис.

Ларейн му обърна гръб и седна на леглото. Не искаше той да я вижда в такова състояние.

— Нищо. — Сподавеният й отговор дойде между две хлипания. Опита се да изтрие сълзите си, но на тяхно място се затъркаляха нови.

— Защо плачеш? — Травис не повярва на лъжата й.

— Не плача! — Ларейн болезнено се засмя, за да отрече думите му. — Това са крокодилски сълзи, не виждаш ли?

— Не, не виждам.

Стоманените му пръсти обхванаха раменете й и я принудиха да се обърне към него. Тя безпомощно се опита да го отблъсне с немощните си ръце, но усилието й се оказа напразно. Държеше главата си извърната настрана, притиснала брадичка към рамото си, а разрошената й черна коса падаше върху лицето й, за да го скрие от погледа му. Травис изглеждаше също толкова решен на всяка цена да види какво толкова крие Ларейн. Когато поиска да махне косата от лицето й, тя се изплъзна и избута ръката му.

— Махни се! Остави ме сама! — каза умолително.

Той зарови пръсти в косата й и обхвана брадичката й с голямата си длан. Повдигна лицето й към своето. Ларейн здраво стискаше очи, но от тях извираха потоци от сълзи, които се прецеждаха през гъстите й мигли. Всеки път, когато си поемеше въздух, дишането й звучеше като хлипане.

— Това са истински сълзи — отбеляза Травис.

— Защо си тук? Какво искаш? — изхлипа Ларейн. С треперещи ръце направи опит да се освободи от желязната му хватка.

— Знаех, че събираш багажа си, така че дойдох да ти върна гримовете — обясни той. — Нали ти обещах да ти ги върна, когато си тръгваш.

— Гримовете ми? — Ларейн истерично се разсмя през сълзи. — Господи, не е ли страхотно! Бях забравила напълно!

Травис здравата я раздруса и това прекъсна истеричния й смях, но същевременно я лиши от малкото контрол, който дотогава успяваше да упражни над сълзите си. Вече не се стремеше да ги възпира, а просто зарови лице в дланите си и заплака наново.

Не оказа ни най-малка съпротива, когато Травис я взе в прегръдките си и притисна главата й към гърдите си. Това бе единственото място на света, където искаше да се намира, каквато и да бе причината за това. Чувстваше утеха и топлина, нещо силно и стабилно, на което да се опре.

— Рейни, какво ти е? — запита я Травис с тих и успокояващ глас.

— Прегърни ме, Травис! Моля те, просто ме прегърни! — бе всичко, за което го помоли.

Той я притисна плътно до себе си, а тя зарови лице в него и продължи да плаче. Вкопчи се в плата на ризата му, сякаш се страхуваше, че ще я пусне. Дрехата му се напои със солената река на сълзите й.

Когато плачът й най-накрая премина в тихо хлипане, тя почувства нежния натиск на устните му по косата си. Сгуши се в него като котка, която иска да бъде погалена. Травис отново я целуна, този път — по слепоочието, а после — по челото и по мокрите й очи. Устните му поеха влагата и продължиха надолу по страните й — сякаш искаше да изпие болката й. Ларейн повдигна лицето си, оставяйки се на нежните му грижи.

Скоро сетивата й, упоени по-рано от мъката, започнаха да се пробуждат. В топлината на целувките му имаше нещо повече от желание да я успокои. Ръцете му не просто я прегръщаха, а галеха гърба и раменете й.

Когато устните му се приближиха до нейните, Ларейн леко помръдна главата си, само на сантиметър, но това бе достатъчно. Устните му се впиха в нейните и жадно поеха трептящата им мекота, която бе избягвал досега. Тя усети соления вкус на собствените си сълзи, но това само увеличи жаждата, която двамата изпитваха един към друг.

Ръцете й се плъзнаха около врата му и тя зарови пръсти в гъстата катраненочерна коса. Гладката материя на нощницата й позволяваше на дланите му да описват бавни еротични кръгове по тялото й. Травис я повдигна и я сложи да седне в скута му, като я притисна плътно до себе си.

Синята коприна върху нея се бе усукала и вдигнала нагоре. Тя чувстваше грубия плат на джинсите му с голите си бедра. Копчетата на ризата му се бяха отпечатали по кожата й.

Устните му си играеха с нейните, а после се прехвърлиха върху ухото й. Горещият му дъх възпламеняваше сетивата й. Леко гризна меката част на ухото й, а после се насочи към матовобялата извивка на врата. Чувственото изследване сякаш топеше костите й, все едно бяха от восък, и вълни на неописуемо удоволствие плъзваха по тялото й.

Презрамката на нощницата се плъзна и оголи рамото й. Ларейн отметна глава назад, наслаждавайки се на целувките, с които той обсипваше шията й. Потопи се в свежата и чиста мъжка миризма на тялото му, която опияняваше и омагьосваше. Сякаш се носеше из седмото небе и всеки миг щеше да стигне до слънцето — къпеше се в златна светлина, гореше в кехлибарени пламъци и се замайваше от магията на докосванията на целувките му.

Потърси с пръсти лицето на Травис и те потрепериха над силните мъжествени контури на чертите му. Повдигна главата му, за да намери рязко очертаните му устни със своите. Устните им се сляха жадно и някаква първична страст забушува в телата им. Сърцето й биеше с ударите на барабан край езически огън. Ларейн обсипа с влажни целувки лицето му.

— Люби ме, Травис! — промълви с дрезгав глас тя. — Дори да е само този път.

— Ще го направя! — Без да я изпуска от ръцете си, Травис бавно се наклони назад, докато двамата легнаха един до друг на леглото.

Тя усети нетърпението в гласа му и разбра, че се разкъсва от същата нужда като нея. Ръцете му се плъзнаха през корема и обхванаха женствената пълнота на гърдите й. Те се наляха от докосването му с цялата любов, която тя изпитваше към него. Бе готова да пожертва гордостта си, за да усети какво е да бъде притежавана от него.

— Няма значение дали си представяш, че съм Натали — предаде се напълно Ларейн. — Само ме люби, Травис!

Устните му брутално притиснаха нейните сякаш за наказание, задето бе призовала един призрак. Също така грубо се спуснаха по врата й. Едва наболата му брада одраска кожата й. Притисна с ръка хълбоците й плътно към себе си, позволявайки й да почувства твърдостта на мускулите му и стаеното желание.

— Не мога да те прегръщам, Рейни, и да си представям, че си Натали. — Дъхът му опари кожата й.

Ларейн се почувства отблъсната и потрепери. Надеждите й започнаха да се изпаряват. Искаше й се той да изпитва чувства, докато прави любов с нея, дори и обектът на тия чувства да е някоя друга. Не искаше всичко да бъде просто едно физическо сливане, продиктувано от похот.

— Когато си в ръцете ми и те целувам и докосвам, чувствам само теб! — Гласът му сякаш вибрираше по кожата й. — Не мога да те прегръщам и да си мисля за друга.

Ларейн рязко си пое дъх, а след това сякаш не бе в състояние да издиша. Голямата му ръка смъкваше падналата презрамка през ръката й. Докосването на силните му пръсти караше кожата й приятно да настръхва.

— Но Натали… — Тя спря, уплашена да не го разбере погрешно.

Травис насочи вниманието си обратно към устните й, които бяха нежно разтворени.

— Ти не ми служиш за заместител, Рейни. — Думите прозвучаха като обещание.

Смъкна деколтето на нощницата й, а другата презрамка се впи в ръката й. Погали новооткритата територия, покори планините на гърдите й до розовите връхчета. Докосването му засили възбуденото объркване, което тя изпитваше.

Ларейн искаше същата свобода да го докосва навсякъде, затова разкопча останалите копчета на ризата му. Твърдите мускули на гърдите му горяха. Къдрави тъмни косъмчета погъделичкаха дланите й, сега чувствителни до крайност като всяка друга част от тялото й.

В един миг тя цялата пръскаше искри в прегръдките му, а в следващия Травис се изправи и седна на леглото.

Объркана, Ларейн се повдигна на една ръка. Протегна се към него, защото го искаше до себе си.

— Не ме оставяй, Травис! — Съзнаваше, че го умолява, но това нямаше значение за нея.

Погледът му, който я изгаряше, обходи разрошената гарвановочерна коса, спусна се по мекотата на лицето й и се спря върху полусмъкнатата нощница. Бавно се върна към очите й, които го гледаха с молба.

— Няма да те оставя — каза й той и бързо смъкна ризата от раменете си. Хвърли я върху куфара й.

После се наведе отново над нея и смъкна другата презрамка, преди да я прегърне плътно до себе си. Почувства мекотата на кожата й с голите си гърди. Без да бърза, целуна клепачите й и я накара да затвори очи. Успокоена от отговора му, Ларейн също нямаше желание да бърза. Искаше й се да удължи колкото се може повече времето, прекарано в прегръдките му.

— Защо плачеше? — Целуна я по ухото. — Така и не ми каза.

Знаеше толкова много за нея, а скоро щеше да я познае цялата. Нямаше никакъв смисъл да крие истината. Ларейн се учуди, че не се бе досетил за причината. Струваше й се, че с действията си я бе направила очевидна.

— Не искам да заминавам утре — призна тя.

— Мислех, че нямаш търпение да се върнеш в Калифорния. — Подръпна висулката на ухото й, а горещият му дъх възбуди нервните й окончания.

Тя отрече:

— Искам да остана тук.

— Докога? — промълви Травис.

Смяташе да му отговори, но устните му се притиснаха към нейните и дългата опияняваща целувка я накара да забрави мисълта си. След целувката не й остана достатъчно време, за да се опомни. Травис се плъзна по-надолу и зацелува гърдите й, а тя се изгуби във водовъртежа на усещанията. Жълти пламъци препуснаха по вените й, запалени от интимното докосване на езика му. Когато цялата затрепери и се превърна във въплъщение на страстното желание, той се върна обратно към устните й.

— Обичам те! — промълви тя несъзнателно в израз на безграничната радост, която изпълваше сърцето й.

Устните му замръзнаха за миг. Вдигна глава и обхвана с длани лицето й. Леко се намръщи и я изгледа изпитателно.

— Какво каза? — попита я настойчиво.

Ларейн нямаше намерение да вземе обратно думите си, независимо от унижението, което можеше да й струва.

— Обичам те, Травис!

— Разбираш ли какво говориш? — Устните му се бяха свили гневно.

Неспособна да срещне черния мрак в неговия поглед, Ларейн се вгледа в загорялата кожа на врата му. Обходи с очи мускулестите му рамене и буйната растителност, която покриваше гърдите и се спускаше надолу, стеснявайки се, към плоския корем.

— Обичам те! — повтори тя. — Не искам да си тръгвам утре. Искам да остана тук.

— Залагаш на сигурно, нали, Рейни? — Сарказмът в гласа му я накара да вдигне поглед. — Да не би да си решила, че може и да ставам за съпруг, след като бездруго нямаш кой знае какви перспективи в Калифорния?

Съмнението в искреността на чувствата й я нарани. Болката проблесна в тъмните й очи.

— Наистина те обичам, Травис! — каза му с тих глас.

— Достатъчно, за да се откажеш от коктейли и тържества, от бижута и маркови дрехи? — Той беше скептично настроен. — Тук няма никакъв лукс и блясък. Само знойно слънце, прах и усилна работа. Това ли искаш за себе си?

— Имала съм блясък в живота си… Както и някаква слава все пак. Всичко това е лишено от смисъл, Травис — прошепна Ларейн, опитвайки се да сподави мъката, която бе заседнала като буца в гърлото й. — Погледни ръцете ми. Ноктите ми са ниско изрязани, имам и няколко мазола. Знам какво говоря, като ти казвам, че искам да остана тук.

— Така ли, Рейни? За бога, наистина ли знаеш? — Гласът му прозвуча почти отчаяно, а дланите му инстинктивно притиснаха лицето й, причинявайки й болка. — Може да минат години, преди да мога да си позволя, което и да е от удобствата, за които си мечтаеш.

— Не искам да получавам нищо — запротестира тя. — Искам единствено да те обичам и да ти помагам, искам да работя с теб, за да стане това най-хубавото ранчо в Юта. Знам, че ти е трудно да повярваш на тези думи, когато ги изричам аз. И на мен ми звучат странно, но дълбоко в себе си вярвам, че е така.

Стегнатите му мускули започнаха да се отпускат.

— Значи не мразиш престоя си тук? Целия този черен труд? Изолацията от света? — продължи с въпросите си той.

— Имах доста работа, но това не ми пречеше. До известна степен даже ми харесваше. — Това бе нещо, за което й трябваше доста време, за да си го признае. Ларейн леко прокара ръка по силното му рамо. — Освен през нощта. Чувствах се самотна в тази празна къща. — Тя го изгледа с любящи очи, които галеха жизненото му и мъжествено лице. — Ще спиш ли с мен тази вечер, Травис, така че да не се чувствам самотна в това легло?

Стори й се, че чу как той тихичко се засмя. Устните му лекичко гризнаха нейните.

— Щом си се чувствала самотна тук… — Топлият му дъх се смеси с нейния. — Трябваше да пробваш в онази барака! Беше истински ад да спя в походното легло и да си те представям в моето.

— Това наистина ли те притесняваше? — прошепна тя.

— Да ме притеснява? Ти ме притесняваш от мига, в който те видях застанала в онази гореща поза до колата, при първото ти идване със Сам. — Травис я целуна грубо, като по този начин притисна устните й към бисернобелите й зъби. След като я наказа така, една минута по-късно натискът му отслабна. — Затова и се пренесох в бараката. Сигурен бях, че няма да спиш сама, ако остана под един покрив с теб.

— Наистина ли? — Ларейн се отдръпна назад, като искаше да види лицето му.

— Да, наистина. — Една усмивка направи по-дълбоки ъгълчетата на устните му.

— Но… защо? — Тя не можеше да го разбере.

— Веднъж вече се изгорих, като се влюбих в неподходящата жена. Не исках да ми се случи пак. Проблемът е в това, че не успях да направя кой знае какво, за да го предотвратя.

— Искаш да кажеш… че си обичал Натали? — Тя си пое дълбоко въздух. — Че почти те карам да я забравиш?

— В началото беше така. Но не ми трябваше много, за да разбера, че когато те целувам, съвсем не мисля за Натали. — Травис я целуна отново, сякаш за да го докаже, и мина доста време, преди да й позволи да си поеме дъх.

— Още ли я обичаш? — запита го Ларейн. Ръцете му започнаха поредица от възбуждащи милувки. Скоро отговорът нямаше да я интересува изобщо.

— Не и по начина, по който я обичах някога. Тя значи нещо за мен, възхищавам й се. Ако утре има нужда от помощта ми, бих се притекъл веднага — каза й Травис. — Бях нежен и готов да я защитя — такива бяха чувствата ми към нея. А любовта ми към теб е силна и жестока. Нещо, което не мога да контролирам.

Разтърсена от признанието му, Ларейн обви ръцете си около него, твърде щастлива, за да каже нещо. Когато се опита да скрие лицето си в извивката на врата му, Травис го обхвана с длани и настойчиво я целуна. Тя се отдаде на наслаждението и страстта на прегръдката му. Остави се в ръцете на експерт, от когото щеше да получи следващите уроци по изкуството да даваш.

— Можем да стигнем до Невада на сутринта и да се оженим в Елай — каза й Травис. — Освен ако не искаш да отидем тази вечер. — Ларейн потрепери от страстта, която той съзнателно бе възбудил у нея.

Травис потърка бузата си с леко набола брада в нейната и я предупреди:

— Няма да имаме меден месец, Рейни. Не мога да се откъсна от ранчото.

Пръстите й любвеобилно докоснаха изваяните му черти, тъй силни и мъжествени.

— Да не мислиш, че това ме интересува? — прошепна тя, а после се усмихна. — Госпожа Травис Маккриа също няма да може да отдели време за това.

Когато Травис вдигна глава, тя прекара връхчетата на пръстите си по категоричните очертания на устните му. Преди да успее да отдръпне ръката си, той ги целуна всяко поотделно. Очите му се срещнаха с нейните.

— Рейни Маккриа. Това име никога няма да украсява филмовите афиши. Съжаляваш ли? — попита я.

— Ни най-малко! — увери го тя. Стори й се, че името звучи направо вълшебно. — Притежавам нещо много по-прекрасно, отколкото измисленият свят на киното може да сътвори. Защо да съжалявам?

— Искам само да си напълно сигурна — каза Травис.

— Повярвай ми, сигурна съм! — уверено отвърна Ларейн.

Травис се претърколи по гръб и я придърпа върху себе си. Постави длани над талията й, а после бавно ги плъзна към гърдите. Нощницата й се спусна още малко надолу, но едно мускулесто бедро спря пътя й. Ларейн прибра косата зад ушите си и се наведе да го целуне.

Той се извърна за миг и я попита:

— Сигурна ли си, че искаш да превърнеш тази стая в кабинет?

Лишена от устните му, Ларейн се задоволи с малката трапчинка под нея.

— Защо, ти не искаш ли?

— Идеята е добра — съгласи се той и плъзна ръка надолу по гърба й. — Но си мислех, че би било добре детето, което ще бъде заченато в тази стая, да спи тук, докато порасне достатъчно, за да спи само в стаята си горе.

— Дете?! — В гласа й прозвуча паника.

— Не искаш ли да си имаш семейство? — Травис я целуна по устните, които избягваше преди малко.

— Не знам — промърмори тя. — Травис, не знам дали ще мога да се грижа за едно бебе. Никога преди не съм държала бебе в ръцете си. Ами ако го изпусна?

— Няма — засмя се той. — Ще експериментираме с първото. А после, в зависимост от това колко бързо се учиш, ще решим с колко да увеличим семейството.

От неговата уста звучеше толкова просто и лесно. Травис наистина вярваше, че тя може да се справи с всичко. И понеже той го вярваше, Ларейн също бе готова да повярва. Идеята да прегръща едно тъмнокосо и тъмнооко бебе не й се струваше чак толкова плашеща. Всъщност се чувстваше даже леко въодушевена от тази мисъл.

— Веднага ли искаш бебето? — попита го тя.

— Природата налага да се чака известно време. — Травис нежно се присмя на невежеството й по отношение на бебетата и грижите по тях. — Не знам за теб, но аз не съм особено млад, а и не се очаква да се подмладявам в бъдеще. Предпочитам да не отлагам прекалено дълго.

Тя докосна сребристите кичури, които контрастираха рязко с катраненочерната му коса.

— Ти си в разцвета на силите си, Травис.

— Мислиш ли? — Едно дяволито пламъче проблесна в очите му и устните му се стрелнаха към нейните.

Обхвана я със силните си ръце и телата им се претърколиха върху дюшека. Ларейн разполагаше само с един миг, за да се удиви колко добре прилягаше дребната й фигура към неговия едър ръст — различията между тях бяха донякъде приятни, дори нещо повече от приятни. Това откритие скоро бе заличено от съзнанието й от изгарящия огън на целувките му. Тя съсредоточи цялото си внимание към неговите и своите желания. Когато бе разпалил страстта й до степен на едва контролируема възбуда, тя почувства как тялото му се отделя от нейното.

— Не, Травис! — Ларейн панически заби нокти в мускулестата плът на раменете му. — Нали няма да постъпиш като джентълмен и да отидеш да спиш в бараката? — запротестира тя с глас, който издаваше болезнен копнеж.

— Веднъж вече ти казах, че не съм джентълмен.

Ботушът му падна на пода с глухо тупване.