Джанет Дейли
Страна на желанията (2)

Втора глава

Вратата на верандата водеше към всекидневната. Според Ларейн тя като нищо можеше да е обзаведена с вехтории от Армията на спасението. Имаше диван и един стол, покрити с отвратителна дамаска в цвят на кестен с тесни златисти ивици. Пред опушената камина стоеше безформен фотьойл, тапициран с евтина изкуствена кожа. Върху линолеума на пода бе постлан малък килим. Ларейн се досети, че мотивите върху него вероятно някога са били ориенталски, но сега бе толкова изтънял и протрит, че шарките и цветовете бяха избелели до неузнаваемост.

На тавана във всекидневната и коридора към кухнята имаше следи от влага. И двете помещения бяха облепени с пожълтели тапети, чиито краища се бяха отлепили и нагънали. Малкото картини по стените приличаха на изрезки от календар, поставени в рамка. Ларейн се огледа наоколо с презрение. Ако това изобщо бе възможно, отвътре къщата изглеждаше по-зле, отколкото отвън.

Полуздрачно стълбище водеше от коридора към втория етаж. Ларейн потръпна при мисълта в какво ли състояние се намираха стаите горе. Последва гласовете на мъжете, идващи от кухнята. Там линолеумът на пода, напукан на няколко места, откриваше почернели дъски, които дразнещо изпъкваха на фона на жълтите шарки. Дървените шкафчета бяха лакирани с цветна политура във вишневочервено.

Сиви плочки се издигаха докъм средата на стените, където една ивица тапет с имитация на тухлен зид разделяше плочките от горната част на стените, боядисани в зелено с нездрав оттенък. Дървената маса в средата на стаята изглеждаше така, сякаш е покрита с десет слоя кафява боя. Около нея имаше наредени съвсем разнородни на вид столове — от импозантен, с облегалки за ръце, до такъв, в който можеше да се седи само със строго изправен гръб.

Всичко тук караше Ларейн да потръпва от отвращение. Може би единственото достойнство на къщата бе фактът, че е поддържана чиста. Но дори това не можеше да компенсира печалната липса на вкус при обзавеждането й.

Червеното теленце лежеше на една плетена рогозка насред стаята. Травис Маккриа бе коленичил до главата му, докато Сам се мотаеше наоколо и го наблюдаваше. Силната неприязън на Ларейн към къщата не се бе прехвърлила върху собственика. Тя заобиколи грозната кафява маса и застана до него.

— Какво му е на телето? — попита, за да завърже разговор.

— Муцуната и носът са пълни с тръни — гласеше отговорът на Травис, който продължи да върши работата си по главата на телето, без да вдигне очи. — Или се е наболо на някой кактус, или се е заплело сред храстите на изтравничето.

Травис се размърда и Ларейн забеляза приличния на пинцети инструмент в ръката му; зърна и подутите инфектирани рани около очите и носа на телето. Гледката беше отблъскваща, но тя си наложи да остане безучастна.

— Как се е случило? — Трудно й бе да повярва, че дори едно тъпо животно може да се подреди така.

— Не ми се ще да гадая. — Травис сви рамене, за да покаже, че въпросът „как“ не е от особено значение точно сега. — Може нещо да го е уплашило и да се е навряло в тръните.

Понеже Ларейн не можеше да види ясно какво точно прави той, предположи, че измъква някои от тръните и отрязва другите, забили се прекалено дълбоко. Независимо от явната болка, която Травис със сигурност му причиняваше, телето не издаваше и звук, нито се дърпаше.

— Живо ли е? — Тя вече започваше да се съмнява в това. Погледна към гръдния му кош, за да види дали диша. Той се повдигаше едва забележимо.

— Живо е, но едва се крепи. Сигурно се е случило преди два дни, а може би и повече — обясни Травис. — Оттогава не се е хранило, възможно е дори да не е пило вода. Много е отпаднало.

— Ще оживее ли? — попита Сам.

— Не знам. — Свитите устни на стопанина болезнено потрепериха. — Ще ви кажа след ден-два — Вдигна глава и хвърли поглед към Ларейн. — В шкафчето до задната врата има антисептик и малко памук. Би ли ми ги донесла?

Тя се поколеба за частица от секундата, но после се запъти към въпросното шкафче. Шишенцето с антисептик и памукът бяха точно там, където бе посочил. Занесе ги на Травис, все още коленичил край телето.

— Заслужава ли си телето да бъде спасено? — заинтересува се Сам.

— Заслужава си — ако не за друго, то поне да послужи за месо за лична консумация. — В иначе търпеливия глас на Травис се прокрадна суха нотка. Кимна на Ларейн да коленичи до него. Тя отново по принуда забеляза силните мускули по раменете и ръцете му. Дланите му изглеждаха почти два пъти по-големи от нейните. Сред миризмата на животното, която лъхаше от него, долови следа от аромата на одеколона му. — Ръцете ти са по-чисти от моите. Намажи го с антисептика, а аз ще държа главата му неподвижна.

Ларейн се втренчи в подутата и вече окървавена глава на раненото теленце, изумена от молбата на Травис. Много от раните се намираха близо до очите, носа и устата. Бе чула или прочела някъде, че антисептикът може да е смъртоносен, ако се погълне през устата. Никога в живота си не се бе грижила за болен, било то човек или животно, и мисълта, че случайно може да го убие, не й даваше мира.

— Аз… н-не мога — заекна тя и побутна шишенцето към него. Сви се — уплашена и потресена.

— Много е просто. Трябва само… — зае се да обяснява Травис, но си личеше, че търпението му е поставено на изпитание.

— Спестете си труда! — прекъсна го Сам, а в думите му се долавяше насмешка. — Сигурен съм, че Ларейн не би искала да изцапа кожените си панталони с лекарството. Прекрасната дама е радост за окото, но е напълно безполезна.

Травис я освободи от задължението с поглед, в който се четеше скрито презрение.

— Грешката е моя. Би трябвало да се досетя, че не искате да рискувате състоянието на дрехите си. — Думите му съдържаха намек за това, че именно тя не бе пожелала да помогне. — Отместете се! — Това бе заповед, а не молба. Всичко стана толкова бързо, че Ларейн нямаше възможност да отхвърли твърдението на Сам. — Имате ли нещо против да придържате главата на телето, господин Хардести? Досега се държа съвсем прилично, но не искам да рискувам.

— Ще се радвам да помогна. Какво искате от мен? — Сам се приближи, а Ларейн се отмести и се изправи на крака.

Гледаше как Травис показва на Сам какво е нужно да направи. И тя можеше да се справи, но никой не я бе попитал. Ларейн мълчеше. Защо, за бога, трябваше да съжалява, че не й се удаде възможността да се погрижи за едно ранено животно? Бе глупаво и абсурдно. Би трябвало да се радва, че не й се наложи да докосне това вонящо, инфектирано създание.

— В същия шкаф, където се намираше антисептикът, има черна кутия със спринцовка вътре — каза й Травис. — Би ли ми я донесла, както и шишенцето с антибиотик от хладилника?

Ларейн намери спринцовката веднага, но се наложи да търси антибиотика. Донесе и двете на Травис, който тъкмо привършваше с дезинфекцията на раните. Сам извърна глава, когато спринцовката прониза тялото на телето. Ларейн никога не се бе гнусяла от инжекции, кръв и други такива неща. През цялото време гледаше манипулациите на фермера с някакво странно любопитство, почти в захлас.

— Можете да го пуснете — каза Травис на Сам.

Телето немощно ритна във въздуха, когато Сам отслаби хватката. Изглежда, сега дишаше по-леко. Ларейн се запита дали подуването не е запушило носа му. Клетото мъниче изглеждаше толкова безпомощно, както си лежеше на рогозката. Тя потисна импулсивното желание да коленичи до него и да го погали по сплъстената червеникава козина. Сам щеше да й се подиграе и да я обвини, че по този начин иска да впечатли Маккриа. Затова пъхна палците си в гайките на колана и се престори на безразлична към страданието на животното.

— Какво ще правиш с телето сега? — попита. — Няма да го пуснеш на свобода, нали?

— Точно сега ще му забъркам малко каша с краве мляко и ще се опитам да го нахраня. После ще го оставя в една от кошарите на обора, докато се възстанови и закрепне, след което ще го пусна.

Ларейн подозираше, че зад привидно безстрастния му коментар се крие присмехулният въпрос дали всичко това има нейното одобрение.

Подразни се.

— Разбирам. — Извърна очи, съзнавайки, че в погледа й се чете мрачно раздразнение. — Извинявай, но винаги ли лекуваш болните си животни в кухнята? — Дръзката забележка се изплъзна от устата й, преди да успее да овладее раздразнението си.

— Невинаги. Някои от животните не мога да прекарам през вратата. В този случай по-бързо щеше да стане, ако внеса телето вътре, отколкото да занеса лекарството и инструментите си при него. И през ум не ми е минавало, че ще имаш нещо против да лекувам моите животни в моята кухня. — Той предизвикателно натърти на притежателното местоимение.

Ларейн прехапа езика си и побърза да се извърне.

— Разбира се, че нямам нищо против. Просто полюбопитствах.

— Аз пък винаги съм смятал, че хората не трябва да си врат носа в чуждите работи — измърмори Сам, а на Ларейн й се прииска да му фрасне един по носа.

Вместо това реагира с поразително самообладание:

— Не трябва да му обръщате внимание. Сам ми е сърдит, защото отхвърлих предложението му за женитба. — Наслади се на физиономията на Сам, който се изчерви силно, и дари бившия си приятел със закачлива усмивчица.

Сам я сграбчи за лакътя и я дръпна, така че тя обърна гръб на Травис, който, изглежда, не намираше размяната на реплики помежду им за нещо, заслужаващо вниманието му. Ларейн мразеше да я пренебрегват почти толкова, колкото и да я превръщат в обект на злобни подмятания.

— По дяволите, Ларейн! — процеди Сам. — Това е работна среща между мен и Маккриа. Казах ти, че можеш да ме придружиш, но няма да ти позволя да намесваш лични неща в разговора.

— Ти започна, скъпи. — Прокара леко ноктите си по гладко избръснатата му буза с престорено намерение да го одраска, а после презрително издърпа ръката си от хватката му. С по-висок глас, предназначен за ушите и на двамата мъже, добави:

— Щом трябва да си говорите по работа, мисля да глътна малко свеж въздух.

Никой от тях не се възпротиви дори и с една дума, когато красавицата тръгна да излиза от кухнята. Ларейн бе в такова настроение, че дори това я подразни. Биха могли от най-обикновена учтивост да се престорят, че предпочитат да остане.

Проявявайки своя темперамент, тя остави мрежестата врата да се блъсне шумно. Слезе от верандата и подритна някакъв камък. Той отскочи и подплаши едно пиле, което изкряка и се хвърли да се спасява. Червеникавокафявият кон стоеше пред обора, а краищата на юздите му се влачеха по земята. При други обстоятелства Ларейн щеше да отиде при него. Но това не бе нейният кон, тъй че на кого му пукаше, че стои на слънце все още оседлан?

Нищо не бе протекло така, както го планираше. Пътуването бе тягостно преживяване, ранчото бе под всякаква критика, а Травис Маккриа не падна в краката й нито в буквален, нито в преносен смисъл, когато се запозна с нея. Идеше й да заплаче, което бе абсурдно. Тя никога не плачеше. Зарея поглед в далечния хоризонт и примигна заради парещата влага в очите си.

Мрежестата врата се отвори и по дъсчения под на верандата се чуха тежки стъпки. Ларейн не се обърна. Идваха и двамата — разбра го по звука.

— Тази работна среща се оказа кратка, но сладка — каза Ларейн, за да покаже, че е усетила приближаването им.

— Още не сме свършили — отвърна Травис на нейния коментар. — Излязох да оставя телето в една от кошарите.

— Аха. — Отговорът й прозвуча безразлично, сякаш не се интересуваше какво прави, който и да било от двамата.

С крайчеца на окото си забеляза едрата фигура на Травис само на метър от нея. Носеше телето на ръце. Този път то се опитваше да изправи глава, а по муцунката му си личаха лилави петна, които ярко се открояваха на фона на белите косми по главата му.

— На пейзажа ли се любуваш? — попита Травис.

— Да — предпочете да се съгласи Ларейн, вместо да се обърне към него. Страхуваше се, че очите й блестят от непролетите сълзи, и не искаше той да ги види. От нея се очакваше да каже още нещо и тя потърси подходящите думи: — Това е едно огромно, красиво… — Лъжата заседна на гърлото й. Не виждаше нищо красиво наоколо. — Нищо — довърши хладно мисълта си тя с безсрамна откровеност.

— Да. — Травис, изглежда, осмисляше отговора й. — Може и да си права.

Ларейн почувства погледа, който спря върху нея. Усети как се изчервява, когато разбра, че прилага описанието върху нея, а не върху земята. Едно красиво нищо. Извърна се рязко и погледът й блесна гневно, насочен в лицето му. Гледаше го гордо и дръзко, очите й пръскаха искри и темпераментната й хубост сияеше с цялата си сила.

— От друга страна, може би някой от нас двамата не успява да види всичко — поясни Травис забележката си.

Загорялото му от слънцето лице не изразяваше нищо. Нито пък очите му. Ларейн бе объркана и несигурна дали в думите му се крие двойствен смисъл, или тя си въобразява. Преди да успее да реши, Травис се отдалечи към обора.

Ларейн го проследи с поглед. Сам тръгна след него. Видя го да казва нещо на Сам, очевидно за коня, защото Сам хвана юздите и го поведе към обора, после го вкара вътре, след като Травис отвори вратата. Само преди час би се засмяла при вида на тази сцена, защото знаеше, че Сам изпитва панически страх от коне. Но в момента не реагира.

Когато излязоха от обора, говореха за предстоящото преобразяване на ранчото в снимачен декор. Сам приказваше повече и обясняваше колко време ще отнеме филмирането на съответните сцени. Обсъждаха заплащането и кой за какво ще отговаря. Двамата мъже останаха отвън и Ларейн дочу всичко.

Когато се споразумяха, Сам стисна ръката на Травис.

— Значи се договорихме, Маккриа. Ще подготвя всички документи, за да можеш да ги обсъдиш с нашия адвокат. Ако всичко върви добре, екипът ще пристигне следващата седмица.

— Звучи добре — каза неангажиращо Травис.

— Ще звънна по телефона да задвижа нещата. — Сам се извини и влезе в къщата.

След неговото тръгване настъпи тишина. Ларейн се отправи привидно безцелно към верандата, където стоеше Травис, опрял рамо на един от дървените стълбове, поддържащи покрива. Периферията на шапката скриваше горната част на лицето му, но тя чувстваше как погледът му я изгаря.

— Можеше да поискаш повече пари — каза Ларейн. — Щеше да ги получиш. Всички от режисьорския екип искат твоето ранчо за снимките, след като го видяха.

— Доволен съм от цената и от условията. Справедливи са и за двете страни. — Тонът му демонстрираше, че това изобщо не я засяга.

— Просто се опитах да помогна — каза Ларейн и сви рамене. Чувстваше се изнервена и в отбранителна позиция.

— Благодаря, но съм достатъчно възрастен, за да взимам сам решения — сухо отвърна той.

— На колко си години? — избърбори, без да мисли тя, и погледът й се стрелна към ясно различимата бяла коса по слепоочията му.

— Другия месец ще стана на четиридесет, а ти? — контрира я без колебание Травис.

— Никой ли не ти е казвал, че не е учтиво един джентълмен да пита една дама за възрастта й? — Ларейн би предположила, че е малко по-възрастен от тридесет и пет, но когато разбра, че годините му са повече, едва успя да прикрие изненадата си. Не изглеждаше на четиридесет. Видът му издаваше виталност и силна енергия.

— Аз не съм джентълмен. — Но отговорът намекваше, че и тя не е никаква дама.

— На двадесет и пет съм, приближавам двадесет и шест.

— Съжали, че се е изразила така. Прозвуча като дете, което акцентира върху идната година, за да изглежда по-голямо.

Сам избра точно този момент да се появи отново.

— Нещата се уреждат — каза той на Травис. — Ще се свържа с теб след ден-два.

— Хубаво.

— Знам, че си имаш работа, така че няма да те задържаме. Пък и трябва да потегляме обратно. — Сам отново се здрависа с него. — Не казвам „довиждане“, защото ще се виждаме често през идните месец-два.

— За мен беше удоволствие да се запознаем, господин Маккриа — додаде Ларейн със заучена официалност. Странно, но, умираше от нетърпение да напусне компанията на каубоя, както бе нетърпелива да се запознае с него. За нея не бе типично да проявява непостоянство в желанията си.

— И за мен, госпожице Ейвънс — гласеше учтивият му отговор.

Джипът бе изкачил възвишението и бе оставил ранчото зад себе си, когато Сам проговори:

— Маккриа не се оказа такъв балама, какъвто си го представяше, а? — каза самодоволно. — Ще се поозориш, докато успееш да го завъртиш на пръста си.

— Кой е казал, че искам това? — Ларейн по-скоро би умряла, отколкото да признае нещо друго пред Сам.

Пътуването към мотела в Делта, който служеше за главна квартира на актьорския състав и снимачния екип, бе безкрайно продължително и мълчаливо. Ларейн се почувства облекчена, когато Сам я остави при входа и отиде да докладва как е протекла срещата с Травис Маккриа.

Докато вървеше към стаята си, вратата в съседство с нейната се отвори. Сюзън Уинтърс, една от привилегированите актриси във филма, излезе в коридора. Тя бе слабо, привлекателно момиче със светлокестенява коса с меден оттенък. Когато забеляза Ларейн, повдигна многозначително вежди.

— Ти си се върнала — рече.

Изявлението й се отнасяше до нещо толкова очевидно, че Ларейн просто кимна и пъхна ключа си в ключалката. Не беше в настроение за разговори. Мислеше единствено за душа, който щеше да отмие праха и мръсотията от отвратителното пътуване.

— Трябваше да оставиш съобщение къде отиваш. — Сюзън последва Ларейн в стаята й, без да се притеснява, че не е поканена. — Анди Панди се разтревожи, когато не успя да те намери — каза, използвайки прякора, с който актьорите наричаха режисьора. — За щастие са те забелязали да тръгваш нанякъде заедно със Сам, иначе репутацията ти щеше да се срине.

— Искаш да кажеш, че още не е?! — цинично отвърна Ларейн. Мнението на режисьора за нея не изглеждаше особено високо. — Освен това не е негова работа къде ходя. Свободното ми време си е лично мое. Проверих графика на снимките и днес за мен не беше предвидено нищо.

— Това беше, преди Чък да си пореже крака и да се наложи да го заведат в болницата, за да го зашият. Трябваше да отложат тази сцена и да променят графика — обясни Сюзън.

— Какви геройства демонстрира Чък този път? — Иронично намекваше за манията на изпълнителя на главната мъжка роля да се прави на истински мачо.

— Адски недостоен инцидент! Стъпи накриво на един камък и си изкълчи глезена, освен това се поряза и на парче стъкло.

— Обзалагам се, че това няма да е историята, която ще научи пресата — коментира Ларейн. Знаеше, че ще използват случилото се, за да подобрят имиджа на звездата. Седна на ръба на леглото и започна да събува ботушите си.

— Какво те накара да придружиш Сам? Мислех, че вие двамата сте върли врагове. — Сюзън носеше пиличка в ръката си и се зае с ноктите си.

— Той е върл. Аз не съм. — Хвърли ботушите в ъгъла и взе да разкопчава блузата си. — Щеше да ходи с кола до новото място, предвидено за снимките, и ме попита дали не искам да отида с него. На драго сърце приех да изчезна за малко от тази мрачна дупка. — Погледът й се плъзна с презрение по стените на стаята.

— И каква е присъдата над новото място? Сам каза ли ти? — Сюзън се подпря, почти приседна на ниския шкаф с чекмеджета.

— Изглежда, ще снимаме там следващата седмица. — Ларейн свали блузата си и я хвърли на леглото с небрежно презрение към възможността да изцапа чистите чаршафи.

Беше свикнала някой да прибира след нея. Докато беше малка, това бе майка й. По-късно я замени братовчедката Лори, която чистеше и разтребваше след нея. Напоследък тази роля се изпълняваше от камериерки и чистачки. Отдавна бе престанала да обръща внимание на тези неща.

— Целият проект е в пълен хаос от самото начало — заяви Сюзън. — Няма никаква организация. Истина ти казвам, Ларейн, да се сменя мястото на снимките насред филма е достатъчно показателно. Нищо чудно, че всички говорят за бюджета и закъсненията.

— От това, което каза Сам, предположих, че смяната на мястото няма да доведе до повторно заснемане на някои сцени. — Ларейн остави кожените си панталони да паднат на пода и се отдалечи от тях.

Стигна до малкия гардероб и извади двата си пеньоара. Единият бе дълъг червен кафтан, а другият — от златисто кадифе и се закопчаваше с цип отпред. Поколеба се малко и избра червения. Метна златистия на единствения стол в стаята, без да се погрижи да го закачи обратно на закачалката. Нахлузи кафтана и се отправи към банята. Пусна водата във ваната.

— Новото място се намира в нечие ранчо, нали? — попита Сюзън, извисила глас над шума от течащата вода.

— Да. — Ларейн се върна в спалнята и се зае да прибере на кок дългата си до раменете коса, като използваше гребен и множество фиби.

— Чух, че собственикът е ерген. Ти запозна ли се с него или просто разглеждаше ранчото? — Сюзън я изгледа любопитно.

— Разгледахме околността и се запознахме със собственика — отвърна Ларейн на въпроса, но не прояви желание да каже нищо повече.

— Е, и? — подкани я Сюзън. — Какво е впечатлението ти?

— Няма да повярваш, докато не видиш мястото лично. — Тъмните й очи обиколиха с поглед стаята и решиха, че е истински палат в сравнение с онази къща в ранчото.

— На кой му пука за мястото? — Сюзън отхвърли мисълта й като абсолютно незначителна. — Искам да разбера за мъжа.

— Ще се запознаеш лично с него следващата седмица. — Ларейн нямаше никакво желание да обсъжда Травис Маккриа.

— Какво значи това — да стоя по-далеч, защото ти си се запознала с него първа?! — Момичето се засмя предизвикателно с нотка на сарказъм в гласа.

— Означава — Ларейн се отправи към вратата на банята, — че смятам да се изкъпя. Насаме.

Когато остана сама в банята, тя чу как вратата на хотелската стая се затваря зад гърба на Сюзън. Нямаше никакво значение какво би казала на Сюзън за Травис. И бездруго щеше да плъзне слух, че този път се домогва до собственика на ранчото. Очакваха от нея да се втурне да преследва всеки ерген в околността, особено ако се смяташе, че е богат. Вярно беше, нали? Тогава защо това я притесняваше?