Джанет Дейли
Страна на желанията (4)

Четвърта глава

Две поредни вечери Ларейн се опитваше да се свърже с Травис по телефона и да го покани на партито. Телефонът звънеше ли, звънеше, но никой не отговаряше. Ларейн реши, че ако не може да го намери и да говори с него по телефона, трябва да открие друг начин.

Името й липсваше в списъка с актьорите, заети със снимките за деня. Заобиколи снимачната площадка и се насочи към камионите, където държаха в готовност конете за актьорите. Човекът, който отговаряше за тях, седеше върху бала сено в сянката на един камион.

— Здрасти, Дон. — Тя носеше същите кожени панталони и блуза, както първия път, когато се бе запознала с Травис. — Някой ще използва ли моя любимец днес?

Той килна назад шапката си и я погледна в очите.

— Не.

— Хубаво. Мислех да го изведа на разходка. Кончето има нужда от упражнения за поддържане на формата почти колкото и аз — каза Ларейн.

— Знаеш, че не бива да позволявам на никого да извежда конете — припомни й Дон, а бузата му се изду от тютюна, който дъвчеше.

— Знам всички подробности по застраховките — кимна му тя. — Обещавам да не съдя компанията, ако се нараня. Ако конят ме хвърли, бездруго ще е по моя вина. Е, какво ще кажеш, Дон? Ще ми позволиш ли да пояздя светлобежовото конче? — Една шапка с голяма периферия, която щеше да я пази от слънцето, висеше на гърба й.

— Ако не беше ти, а някой друг, щях да откажа — рече той и извърна глава, за да се изплюе. Дон бе бивш каскадьор; кариерата му беше внезапно прекъсната от един инцидент, в който бе осакатил крака си.

— Само не ми казвай, че ми имаш доверие, Дон! — засмя се Ларейн. — Това те превръща в малцинство, което се състои от един-единствен човек.

Той леко се усмихна при тези нейни думи и се изправи на крака.

— Не знам със сигурност дали бих ти поверил парите си, но мога да ти поверя конете.

— Не схващам логиката ти. Но щом си съгласен да пояздя онова конче, няма нужда да се замислям над думите ти — обяви тя.

— Ти почакай тук, аз ще го доведа — нареди Дон и се отдалечи, накуцвайки.

След петнадесет минути, яхнала любимия си кон, Ларейн хвърчеше по посока към ранчото, което се намираше само на три километра. Конят бе бърз и пъргав, но безпрекословно се подчиняваше на заповедите на ездачката си.

Пое по изровения път, който водеше към двора на ранчото, като на по-равните участъци караше коня да препуска в лек галоп, а там, където имаше неравности, го забавяше до тръс или до обикновен ход. Съмняваше се, че ще има късмета да намери Травис у дома.

Мястото изглеждаше пусто и нямаше жива душа. Конят се приближи до къщата. Тя слезе от седлото и завърза юздите му за един от стълбовете на верандата. Почука на вратата, но отговор не последва.

Остави коня завързан и се отправи към обора. Широките крила на портата стояха отворени, а светлината не можеше да проникне до дъното на помещението. Когато влезе, ботушите й прошумоляха върху покрития със слама под. Едно теленце измуча отнякъде. Ларейн последва звука и се озова пред кошара, чиято врата бе затворена.

Отне й около минута, докато очите й се приспособят към полумрака вътре в обора. После забеляза червеникавото теле, което се бе свило на пода. То извърна бялата си главичка към нея, а по муцуната му още личаха следи от лилавото лекарство. Зърна избоденото му око, но все пак телето изглеждаше значително по-добре, отколкото последния път. Когато я видя, нададе нисък рев.

— Поне още не те е пуснал навън, малки приятелю. — Устните й се извиха в някакво подобие на усмивка. — Къде отиде той? Знаеш ли?

Телето продължаваше да я гледа втренчено. Ларейн въздъхна и се отправи към изхода, към светлината навън. Свали шапката си и я остави да виси на гърба й, закрепена с връвчица от необработена кожа. Зачуди се къде ли може да е Травис.

Би било абсурдно да се опита да го открие в тази пустош, без да има и най-малка представа къде да го търси. Имаше опасност самата тя лесно да се изгуби. Всичко й се струваше еднакво — земя, покрита с трева и градински чай, заобиколена от баири, осеяни с хвойнови храсталаци, от каньони и полегати долини. Поспря се и засенчи очите си с ръка. Наоколо нямаше и следа от живот. Отиде при коня и развърза юздите му. Качи се на седлото, обърна гръб на къщата и се поколеба. Може би ако опишеше кръг около ранчото, като внимаваше да не го изпуска от очи, щеше да зърне някъде Травис. Реши, че си струва да опита.

Подкара коня в лек галоп и описа дъга, отдалечавайки се от постройките. Зарея търсещ поглед в далечината. Дивият терен наоколо не я впечатляваше особено. Един дългоух див заек потича редом с нея за известно време, а после зави светкавично надясно и изчезна сред гъсталака от градински чай. Ларейн не му обърна внимание, както пренебрегна и птицата, която се подплаши от приближаването на коня и излетя.

Почти бе решила, че опитите й да намери Травис ще си останат безплодни, когато зърна с крайчеца на окото си някакво движение. Дръпна юздите на коня и го принуди да спре. Той подскочи в знак на протест, а тя се опита да разбере какво бе привлякло вниманието й.

Далеч назад, в едно дере, видя някакъв обект, или по-скоро обекти, както се оказа. Забеляза характерния червеникав цвят на кравите от породата „Хиърфорд“, чиито форми постепенно се разкриха пред очите й насред градинския чай и шубраците, с които бе обрасло дерето. Вървяха бавно и скоро щяха да излязат от падината. Ларейн щеше да продължи търсенето си, когато забеляза ездач, който караше добитъка — около дузина крави. Беше Травис. Почувства, че би го разпознала навсякъде.

Устните й се извиха в усмивка, когато подкара коня надолу по долината, за да стигне до дерето. Спусна се по склона и се наложи да си проправя път между гъсти храсталаци и да разчита на чувството си за ориентация, което да я изведе до целта й. Оказа се, че може да му се довери. Травис тъкмо се появи откъм дерето и тя пресече пътя му. Дръпна юздите на коня си и се изравни с него. В очите му проблесна изненада.

— Здравей! — Поздравът й прозвуча триумфално. Вкусът на победата над безплодното търсене й се стори невероятно сладък.

— Да не си се загубила? — Изгледа я косо, а в очите му заблестяха насмешливи пламъчета.

— И да бях, вече не съм. Ти ме намери. — Ларейн го изгледа с усмивка на устните.

— Какво правиш тук? — попита й той.

— Търсех те — отвърна искрено тя.

— Така ли? — Думите му изискваха обяснение.

Едно петнисто сиво куче с черна муцуна излая след отлъчила се от останалите крава и я подкара обратно към стадото. Светлобежовият кон подскочи нервно при вида на тази бърза сива сянка, която се стрелна наблизо.

— Исках да ти докажа, че мога да яздя — отговори тя, след като без усилие овладя коня си и го поведе в спокоен ход до неговия. Този път той яздеше тъмнокафяв кон.

— Почти толкова едър, колкото и дорестия, но му отстъпваше по грация и осанка.

— Не съм се съмнявал в това — каза Травис.

— Така ли? Изглеждаше скептично настроен, когато ти казах — обвини го тя, но думите й прозвучаха незлобливо.

— Кой е този приятел? — Кимна по посока към кучето.

— Блу е моят помощник, порода блу хийлър. — Когато Травис изрече името му, кучето се озърна и наостри уши. След като реши, че няма да последва някаква команда, се върна към задълженията си — да следи кравите да не се разпръснат и да се движат напред.

— Сам ли управляваш това ранчо? — попита Ларейн и прекрасно изписаните й вежди леко се смръщиха.

— Не, имам наемник, който работи за мен. Той е по-младият син на един от съседите ми. Доста работливо момче.

— Момче? — учуди се Ларейн.

— На деветнадесет години е. За мен е момче — сухо обясни Травис.

— Забравих колко стар си вече — присмя му се тя. — Костите ти ли пукат така или седлото?

— Този път е седлото. — Една крава заплашваше да се отскубне от опеката на кучето и да се шмугне в гъсталаците от салвия. Травис поведе коня си след нея, но кучето я върна при останалите.

— Този тъмнокафяв кон не е толкова добър, колкото дорестия — забеляза Ларейн, като несъзнателно се опитваше да блесне с познанията си за конете.

— На вид — може би не — призна Травис. — Но е силен и може да му се има доверие, и е страшно издръжлив. Добрата външност не е достатъчна в този край. — Погледът му се спря върху нея, когато каза последното. На Ларейн й се стори, че коментарът е насочен към нея.

— Тук ли го купи? — Не бе сигурна как да реагира на забележката, затова предпочете да продължат разговора за коня.

— Да, в Юта — кимна утвърдително той.

— От същия човек, който ти продаде дорестия?

— Не, притежавам го само от година. Купих дорестия преди две години, когато се преместих тук.

— Преди две години? — Тя го изгледа любопитно. — Искаш да кажеш, че притежаваш това ранчо само от две години?

— Точно така. — Травис така и не позволи вниманието му да бъде отвлечено задълго от добитъка.

— Имаше ли си ранчо в Тексас? — Трудно й бе да си представи как Травис работи за друг човек.

— Не. Бях управител на ранчо. Накрая реших, че е време да инвестирам всички тези дълги часове работа в нещо свое. Така че взех спестяванията си, дойдох тук и купих това ранчо — такова, каквото го виждаш сега. Но поне си е мое. — В твърдението му се долавяше стаена гордост.

— Защо дойде тук? Защо не остана в Тексас? — На Ларейн й се струваше, че знае отговора, но искаше да чуе онова, което той имаше да каже.

— Предположих, че тук ще имам повече възможности. — Погледът му я предизвикваше да поиска обяснение.

Ларейн се отказа, поне засега.

— Къде работеше в Тексас? — попита вместо това.

— Искаш да чуеш историята на живота ми, така ли? — Кривата му усмивка изглеждаше малко подигравателна, но той й отговори: — Роден съм в най-южната част на Тексас, близо до границата с Мексико, и бях наемен работник при един местен собственик на ранчо, след като завърших гимназията. После се преместих в едно ранчо в хълмистата земя близо до Сан Антонио. След няколко години поех управлението на ранчото. — Изглеждаше така, сякаш се колебае дали да продължи. — Един приятел пострада при самолетна катастрофа и се грижех за ранчото му, докато се възстанови. После дойдох тук.

— Този твой приятел, да не би да има жена на име Натали? — попита Ларейн, макар да беше сигурна, че кратката пауза и напрежението в гласа му го издадоха.

Той хвърли поглед към нея и бавно се усмихна.

— Жената на Корд се казва Стейси.

— Коя е Натали? — настоя тя, макар да знаеше, че навлиза в забранена зона.

— Една жена, която познавам — бе всичко, което й призна.

— И ти си я обичал? — попита го Ларейн.

Травис я изгледа сурово и нетърпеливо.

— Обичам я — отвърна, но тонът му остана спокоен.

Ларейн забеляза, че не употреби минало време.

— Какво се случи?

— Това, госпожице Ейвънс, изобщо не те засяга — каза с глас, който не търпи възражения.

И тя разбра, че е безсмислено да се опитва да го притиска с въпросите си. Остави юздите да висят свободно около врата на коня и се хвана с две ръце за седлото.

— Мисля, че те помолих вече да ме наричаш Ларейн, нали? — запита го с престорена невинност.

— Май че да. — Травис кимна и се загледа право напред, към червените гърбове на кравите.

— Е, и? — Ларейн сведе очи към златистата глава на коня си, която се навеждаше и се изправяше ритмично, в съответствие с равномерния му ход.

— Следващия път ще се постарая да си спомня… Ларейн — леко насмешливо наблегна на името й Травис.

— Да ти се намира малко вода в твоята манерка? — попита го тя. — Жадна съм, а забравих да си донеса.

— В тоя край никога не трябва да оставаш без вода — каза наставнически Травис и дръпна юздите на коня си. — Не се знае дали няма да се окаже решаващо за живота ти.

Ларейн спря коня си.

— Следващия път ще се постарая да си спомня.

Той даде сигнал на кучето с едно махване на ръката си и Ларейн се загледа в захлас как то започна да описва кръгове около стадото, докато кравите забавиха ход и спряха. Не изтърва нито една от тях. Имаше предостатъчно жълта трева сред гъсталаците от салвия. Кравите бяха доволни стига да има какво да пасат.

Когато погледна към Травис, видя, че е слязъл от коня си и вади манерката от чантата, която висеше на седлото му. Ларейн понечи да скочи, но после промени решението си — след като Травис заобиколи коня си и застана от лявата й страна. Разбра, че се кани да постъпи като джентълмен и да й помогне да слезе.

Това бе възможност, която не възнамеряваше да изпуска. Прехвърли десния си крак над високата част на седлото, а неговите големи ръце я обхванаха през кръста. Тя освободи и левия си крак от стремето и постави длани на раменете му, за да не загуби равновесие. Той я повдигна с лекотата, с която беше носил и теленцето.

Когато краката й докоснаха земята, Ларейн леко се наклони към него. Вместо да свали ръцете си от раменете му, тя ги обви около врата му. Наведе леко глава назад и на една страна, а в очите й блесна зноен, подканящ поглед. Предлагаше му бляскавата мекота на устните си. Всяко нейно движение бе точно премерено и предразполагащо.

Ръцете на Травис стояха леко на кръста й, без да я отблъскват, но и без да я прегръщат. Погледна лицето й, повдигнато нагоре към неговото. Гледаше я отвисоко, някак насмешливо, като не се и помръдваше да приеме поканата й.

Ларейн бе очаквала тази първоначална пасивна съпротива. Прекара пръстите си през гъстите вълнисти кичури на тила му и опита да наклони главата му напред. Травис се поддаде на натиска, но бавно.

Устните му леко, но топло докоснаха нейните. Пулсът й възбудено се ускори. Травис, изглежда, не бе имунизиран срещу нейния пресметнат чар, както не бяха и останалите. Устните му изучаващо покриха нейните, но в целувката му нямаше нищо колебливо.

Ларейн бавно започна да се отпуска в прегръдките му. Сякаш се бе облегнала на каменна статуя, затоплена от слънцето. Възнамеряваше да задълбочи целувката и да внесе елементи на страст в прегръдката им. Но преди устните й настоятелно да се впият в неговите, той вдигна ръката си в кожена ръкавица и задържа неподвижно брадичката й.

Инициативата бе нейна, но сега Травис поемаше ситуацията под контрол. Той определяше какво развитие ще претърпи целувката им и предпочете да избегне страстта. Устните му продължаваха да изучават нейните, да попиват гъвкаво нежната им мекота и насмешливо да пренебрегват поканата, която те отправяха, полуразтворени и тръпнещи в очакване. Плътният натиск на целувката му сякаш преднамерено дразнеше Ларейн с обещанието, за което намекваше, но не изпълняваше.

Тя нямаше свободата да реагира, а само да чувства. В съзнанието й нахлу вълна от усещания. Знойното слънце бе покрило кожата му със ситни капчици пот и засилило аромата, който излъчваше тялото му. Мирисът на кожа от седлото и конска плът се смесваше с остатъчния аромат на одеколона му, а към този букет се прибавяше и индивидуалната мъжествена миризма на тялото. Комбинацията бе просто неустоима.

С ръце, обвити около врата му, Ларейн усещаше равномерните движения на широкия му гръден кош. Ръката, която лежеше на кръста й, обхващаше едновременно извивката на талията й и костта на хълбока. Докосваше я леко, ненатрапчиво. С другата ръка държеше здраво брадичката й, сякаш всеки миг можеше да прекърши нежния й врат като на пиле. Нейното тяло, прилепено до неговото, ликуваше от допира с дългите бедра, мускулестите гърди и рамене — сила и мъжественост, съчетани в едно.

Почувства как й премалява. За пръв път в живота си Ларейн искаше да отвърне естествено на целувката на един мъж. Не участваше в някаква игра, с цел да придобие нещо от някого. Неравният ритъм на сърцето й бурно и категорично заявяваше това пред смаяното й съзнание.

Цялата потръпна от това неочаквано желание — съвсем лекичко, но Травис сякаш го долови. За частица от секундата устните му замръзнаха неподвижно върху нейните. После той бавно вдигна главата си и освободи брадичката й. Дългите й извити мигли потрепнаха и тя отвори очи. В тях се четеше объркано разочарование, което Травис явно забеляза, но погледът му не изрази нищо.

Той хвана ръцете й и ги свали от врата си. Отдръпна се леко назад. Разтърсена от чувственото преживяване, Ларейн сведе поглед към китките си, които още бяха в плен на неговите ръце в ръкавици.

— Да не си отегчена, Ларейн? — Гласът му звучеше насмешливо. — Забавления ли си търсиш? Може би една авантюра с местен каубой, за да убиеш скуката?

Тя измъкна ръцете си от неговите и се извърна, като направи крачка встрани. Да, такъв беше първоначалният й план. Само че сега всичко се бе объркало. Но неговата завоалирана атака се оказа точно това, от което Ларейн се нуждаеше, за да си възвърне изгубения самоконтрол.

— Не знам. — Първите думи, които изрече, бяха искрени. — Може и така да е. — Изгледа го през рамо, дръзко и предизвикателно. — В такъв случай какво би казал?

Ъгълчетата на устата му развеселено се повдигнаха, сякаш намираше нещо комично в предизвикателството й.

— Наоколо все още се намират мъже, които предпочитат те да ухажват жените.

— Понякога мъжете са толкова бавни. — Ларейн сви рамене. — Едно момиче може да се умори от чакане.

Травис не каза нищо в отговор. Свали каишката на манерката от ръката си и отви капачката.

— Още ли си жадна? — Тонът му намекваше, че изобщо не е била.

— О, да. — Тя се пресегна да вземе манерката от ръката му.

Отметна глава назад, вдигна я до устните си и остави топлата течност да потече в гърлото й. Докато тя пиеше, Травис свали прашната си кафява шапка и я метна на седлото й. Прекара пръсти през гъстата си черна коса и приглади бялата коса на слепоочията си.

Ларейн му подаде манерката.

— За пръв път те виждам без шапка — забеляза тя. Освен белите кичури на слепоочията никъде другаде в косата му нямаше прошарени косми. — Вече почвах да се чудя дали не си плешив.

Устните му се извиха в полуусмивка, а ръката му замръзна във въздуха, държейки манерката.

— Винаги ли казваш това, което мислиш?

— Забелязала съм, че мъжете оценяват честността у една жена. — Вгледа се изучаващо в ръката му. Тя бе скрита в износена от работа кожена ръкавица, но това не можеше да прикрие големината й. Запита се какво ли би било да я галят неговите ръце, дали биха й подействали възбуждащо по този нов за нея, необичаен начин.

— Кой ти го е казал? — Травис бе отпил на свой ред и затваряше капачката на манерката.

Ларейн вдигна рамене.

— Научих го от собствен опит и наблюдения. Не знам дали наистина е така. Но знам, че привлича вниманието и никога не ме пренебрегват.

— И докато се придържаш към този принцип, всичко е наред. — Нахлупи отново шапката си ниско над очите. Взе в ръка юздите на светлобежовия кон и погледна към Ларейн. — Готова ли си да тръгваме?

— Предполагам, че да — съгласи се тя и приближи коня си, за да се качи на седлото.

Ръката му я хвана за лакътя, за да й помогне. После Травис й подаде юздите, отдалечи се и се качи на коня си. Подсвирна на кучето, което лежеше нащрек в тревата близо до кравите. След секунди ездачът и четириногият му помощник накараха стадото да се раздвижи.

— Къде ги водиш? — попита Ларейн.

— В загражденията до обора. Сам реши, че ще е по-разумно да използва моите говеда, вместо да плаща на друг собственик на ранчо да докара своите — обясни той.

— Трябват му повече, нали? — Ларейн грубо пресметна броя на кравите. Най-много да бяха четиринадесет.

— С Блу ще закараме тези и ще се върнем за още. — Премести погледа си от малкото стадо към нея. — Ти защо не си на работа? Нямате ли снимки днес?

— Имаме, но мен ме няма в сцените, които ще заснемем днес. Ролята ми не е много голяма. — Това бе прекалено меко казано.

— Да не би да чакаш да те открият? — шеговито я попита той.

— Вече са ме открили. — Ларейн установи, че отговаря на въпроса му с необичайна искреност. — Проблемът е, че веднага щом ме откриха, разбраха, че не съм втора Хелън Хейс. Истината е, че изобщо не ме бива.

— Как получи тази роля?

— Чрез Сам — призна тя. — Той използва влиянието си, за да ми я осигури.

— Защото те е обичал — сухо отбеляза Травис.

Тя го изгледа, предизвикателно вирнала брадичка, с дръзка гордост, която се четеше на лицето й.

— Да, защото ме обичаше. Звучи като мръсен номер, а? Но аз се нуждаех от тази работа — нуждаех се отчаяно. Въпреки това никога не съм лъгала Сам. Никога не съм му казвала, че го обичам, и не съм му обещавала нищо. — Не можеше да предположи какво си мисли той. Лицето му изглеждаше безизразно. Тя се загледа право пред себе си. — Винаги съм си мечтала да стана филмова звезда. Когато ми предложиха първата роля, веднага приех. Затова годеникът ми развали годежа и впоследствие се ожени за братовчедка ми. Сега разбирам, че никога няма да бъда известна актриса. Просто се нося по течението.

— Какво ще правиш, когато свършат снимките?

— Ще си намеря богат мъж и ще се омъжа за него. — След като изрече тези думи, Ларейн се засмя. Когато погледна към Травис, в очите й танцуваха палави пламъчета. — Ако ти беше богат, щях да се омъжа за теб.

— Защо ми го казваш? Или това е част от твоята откровеност? — Изгледа я с развеселени очи.

— Не. — Тя обмисли внимателно отговора си, преди да го даде: — Има мъже, от които нищо не можеш да скриеш. Те така или иначе разбират всичко. Мисля, че си един от тях. Ако не ти кажех, щеше да се досетиш. Нямам нищо против да знаеш истината.

— Разбирам — промълви с неутрален глас той.

— Така ли? Чудесно, понеже другата седмица част от екипа и актьорския състав ще правят парти. Бих искала да дойдеш с мен — покани го тя.

— Не. — Отговорът му бе кратък и по същество.

— Аха! — въздъхна тя. — Това означава, че имам проблем.

— И какъв е той? — Травис я изгледа безучастно.

— Вече казах на всички, че ти ще ме придружиш — призна си тя без следа от разкаяние в гласа.

Травис се разсмя. Не можеше да повярва на ушите си.

— Това пък какво е! Опитваш се да ме придумаш да те заведа, за да не те обявят за лъжкиня?

— По-скоро става дума за моята голяма уста. Казвам нещо, а после трябва да се спасявам. Ще ми помогнеш ли? — Ларейн усети, че прилага дръзка тактика, но предположи, че смелостта е единственото нещо, което Травис би оценил.

Сградите на ранчото вече се виждаха. Травис дръпна юздите на коня си и подсвирна на кучето. Когато кравите спряха да се движат, хвърли поглед през рамо към Ларейн. Тя почака, докато непроницаемите му очи обходят лицето й.

— Изглежда, винаги ставам лесна плячка на жени, които са в затруднено положение и имат нужда от помощ — каза накрая той.

На Ларейн някак й се стори, че мислите му не са насочени към нея. Сигурно мислеше за онова момиче на име Натали. Стори й се, че зърна болка в блуждаещия му поглед.

— Значи ще ме заведеш на партито? — изрече въпроса си тя.

— Да, но не се опитвай да ме използваш, Ларейн? Няма да ти се размине! — предупреди я той.

— Хубаво. — Ларейн прехапа долната си устна, за да се сдържи да не избухне триумфално. — По-добре да се връщам. Всъщност не ми се полага да яздя този кон. — Каза му деня, часа и мястото, откъдето трябваше да я вземе за партито.

Махна с ръка и се отправи към изровения прашен път, по който бе дошла в ранчото. Травис остави стадото на кучето и препусна с коня си, за да отвори вратата на обора. Ларейн забеляза как ездачът и кучето подкараха кравите към заграденото пространство.