Джанет Дейли
Страна на желанията (6)

Шеста глава

Мощната кола излезе от града и се насочи към магистралата. Пълната луна къпеше пустинния пейзаж в сребриста светлина. Ларейн здраво натискаше педала на газта, препускайки в нощта. Едва не пропусна отбивката, неотбелязана с табела, и прашния път, който водеше до ранчото.

Зави и се понесе колкото се може по-бързо по криволичещата следа на пътя. При един завой в обсега на фаровете за миг попаднаха искрящите очи на някакво диво животно, което се шмугна в храсталака, но това не привлече вниманието й. Мислеше единствено за Травис и за нещата, които възнамеряваше да му наговори.

Стори й се, че измина цяла вечност, преди да превали възвишението и да види тъмните очертания на постройките на фона на лунното небе. Единият от прозорците на къщата светеше. Ларейн настъпи газта и пришпори колата за последните стотина метра. Гумите изпищяха, когато наби спирачки пред къщата.

Едно куче се втурна откъм обора и залая срещу нашественика. Ларейн не му обърна внимание. Изхвърча от колата и закрачи по верандата. Не си даде труда да почука, отвори рязко вратата и влетя в къщата. Травис стоеше в средата на всекидневната и носеше същите кафяви панталони. Кремавата му риза, напълно разкопчана, висеше разтворена. Той се спря и присви очи при вида на Ларейн, която ядосано крачеше към него.

— Как смееш да се отнасяш с мен по този начин? — Изправи се срещу него, стиснала ръцете си в юмруци. — Как смееш да се измъкваш и да ме оставяш сама! Никой не се е държал с мен така!

— Може би беше време някой да го направи. — Травис не повиши тон като нея, а запази гласа си спокоен и хладен.

Тя вдигна ръка, за да му удари плесница. Бърз като светкавица, той я хвана във въздуха за китката, а силните му пръсти здраво се сключиха около нея. Ларейн понечи да измъкне ръката си, но напразно.

— Никога през живота си не съм се чувствала толкова унизена! — избухна тя. — Трябваше да разбера от Сам, че си тръгнал… Даже не прояви приличието да ми го кажеш сам.

— Предупредих те, че няма да позволя да ме използваш. — Очите му се присвиха и заприличаха на два въглена, които я изгаряха. — Помоли ме да те заведа на партито, за да спася скъпоценната ти гордост. Направих го. Пет минути, след като влязохме през вратата, ти изчезна да се забавляваш сама с приятелите си.

— Не бих казала, че си скучал, докато ме нямаше — обвини го Ларейн. — Видях те да говориш с Карън от гардеробната и със Сюзън. Не те интересуваше къде съм или какво правя.

— Да не би да очакваше, че ще се свия в някой ъгъл и ще тъжа, задето ти не си до мен? — Устните му се извиха саркастично, за да й покажат колко абсурдна е тази идея.

— Не очаквах да си тръгнеш и да ме оставиш там сама! — Ядосано го стрелна с поглед. — Мислех те за джентълмен. Очевидно съм сгрешила.

— Странно е точно ти да направиш такава грешка! — Очите му я гледаха присмехулно, с някакъв твърд блясък. — Аз пък от самото начало се досетих, че ти не си никаква дама.

Ужилена от обидата, Ларейн вдигна свободната си ръка да издере с нокти лицето му. Травис я хвана толкова лесно, колкото и първия път. Когато направи опит да се съпротивлява, той я придърпа грубо към гърдите си, като изви ръцете й зад гърба, превръщайки я в безпомощна жертва. Тя тръсна гарвановочерната си коса, отметна глава назад и го изгледа яростно.

— Ах, ти, мръсно, гадно ко…

Устните му се впиха в нейните и я принудиха да преглътне ругатнята, която се канеше да изрече по негов адрес. Както беше с разкопчана риза, той я притисна към гърдите си. Тя почувства с голата кожа над деколтето си твърдите косми.

Разгорещената топлина на тялото му я обгръщаше през фината материя на роклята й.

Ларейн чувстваше, че се задушава. Не можеше да си поеме дъх. Светът наоколо се завъртя около нея. Грубата сила на целувката му бе извила главата й толкова силно назад, че се страхуваше да не счупи врата си. Попаднала във водовъртежа на гнева му, тя внезапно осъзна, че не е чак толкова нетърпелива да се отскубне от силните му ръце.

Долови глухи звуци. Отначало Ларейн помисли, че това са ударите на сърцето й. Когато мрежестата врата издрънча, осъзна, че са стъпки по дървения под на верандата. Устните му освободиха нейните, а ръцете й бяха свалени от гърба, но Травис продължаваше да я държи за китките. Обърна безизразното си лице към вратата. Трепереща, Ларейн си пое дъх и опита да се отърси от мъглата, която се бе спуснала върху съзнанието й.

Вратата отново издрънча.

— Травис! — извика млад мъжки глас. — Има ли нещо? Чух колата и…

— Няма нищо, Джо — отвърна Травис.

Ларейн се изуми колко бързо той овладя гнева си и успя да прозвучи спокойно и безгрижно. Разбира се, целувката, с която я бе наказал, беше прогонила собствения й гняв. Може би и при него имаше същия ефект — като отдушник.

Младият мъж се поколеба на верандата, а после се разнесе шум от отдалечаващи се стъпки. Когато тишината се възобнови, сърцето на Ларейн все още биеше силно. Тя се загледа в къдравите косми по гърдите му. Още не се чувстваше готова да вдигне поглед към очите му.

— Кой беше този? — промърмори тя.

— Моят наемник.

— Къде беше досега? — Струваше й се по-лесно да разговаря за него.

— Спи в бараката — отвърна Травис.

— В бараката?! В тази порутена стара колиба до обора?! — Ларейн просто не можеше да повярва на ушите си.

— По-стабилна е, отколкото изглежда — сухо я информира той. Завъртя я и й посочи вратата.

— Ами ако не съм готова да си тръгна? — предизвика го Ларейн и направи крачка назад.

— Този дом случайно ми принадлежи — напомни й той. Отвори вратата и я избута на верандата. — Не съм те канил тук. Ти нахлу на своя глава.

— А ти ме гониш — заключи със свито гърло тя. Ръката, която я държеше за лакътя, я задържа да не се спъне надолу по стълбите.

— Може и така да се каже — съгласи се Травис и я изпрати до колата, сякаш искаше да се убеди, че ще си тръгне.

— Защо не ме изпратиш до магистралата? — саркастично го предизвика Ларейн. — Така поне ще си сигурен, че съм напуснала границите на имота ти.

Той отвори вратата на колата и я набута вътре. Задържа вратата отворена, наведе се и я погледна в очите. В тях се четеше войнствено изражение.

— Ти си едно разглезено, егоистично дете — каза с равен глас. — Искаш всичко да става както ти харесва и не се интересуваш от чувствата на другите. В живота не става така и ти е време да го научиш. Надявам се тази вечер да си получила първия от цяла поредица житейски уроци.

Затръшна вратата и не й даде възможност да отвърне на обвиненията му. Ларейн потрепери при мисълта за леденото презрение, което изпълваше думите му. Сълзи опариха очите й, но тя ги преглътна и включи стартера. Предната броня на луксозната кола замалко да одраска Травис, когато Ларейн направи рязък завой и пое по прашния път към магистралата. Чак след като видя високия мъж далеч зад себе си, остави сълзите да рукнат по бузите й. Тя ги триеше, но на тяхно място бликваха нови.

Добра се до града, карайки с бясна скорост, въпреки че се чувстваше почти заслепена от сълзите си. Постоянно си повтаряше, че не знае защо плаче и че въобще не й пука какво мисли той за нея.

Мястото в ъгъла на паркинга все още бе свободно, макар че забеляза една полицейска патрулна кола, която стоеше паркирана точно зад него. Тя подсмръкна и за последен път избърса сълзите си, преди да излезе от колата, след като внимателно паркира на старото място. Последният човек, когото искаше да срещне, бе Сам, затова остави ключовете в колата, вместо лично да му ги даде.

Когато излизаше от автомобила, забеляза, че същото направи и полицаят зад нея. Беше сигурна, че не е сторила нищо незаконно. Не му обърна внимание и се насочи към хотела.

— Почакайте, госпожице! — Гласът издаваше заповед.

Тя се поколеба, а после спря. След всичките тези сълзи сигурно изглеждаше ужасно, но сега не можеше да направи нищо, за да спаси грима си. Събра кураж и се обърна.

— Какво има, господин полицай? — попита.

Една закръглена фигура се приближаваше с пухтене зад полицая. Когато разпозна Ларейн, мъжът спря точно под уличната лампа и лицето му смени десет оттенъка на червеното.

— Ти! — успя да избъбри накрая. — Ти си човекът, който открадна колата ми?!

— Вашата кола?! — повтори Ларейн, като изгледа режисьора със свито сърце. — Но аз мис…

— Познавате ли тази жена? — попита полицаят.

— За нещастие — да! — гневно въздъхна Андрю Беър. — Тя е актриса, една много лоша актриса!

Изведнъж й се стори, че краката й са пуснали корени в земята. Колата не беше на Сам. Принадлежеше на режисьора, но Сам я бе накарал да си помисли, че е негова. Беше й дал ключовете. А сега я обвиняваха, че е крадла.

— Вие не знаехте ли, че тя е взела колата ви? — запита го униформеният полицай.

— Не — отрече режисьорът. — Излязох навън да взема колата си, а нея я нямаше. Взела я е без мое позволение.

— Но… — започна жалостиво Ларейн.

Полицаят продължи с потока от въпроси:

— Оставихте ли ключовете си в колата?

— Казах ви, че не си спомням — нетърпеливо отвърна Андрю Беър. — Може и да съм ги оставил.

Светлина проблесна откъм сградата зад двамата мъже, когато една врата се отвори и затвори. Ларейн забеляза някакъв мъж, който се спотайваше в сенките. Отне й само миг да разпознае Сам. Направи крачка напред, за да го помоли да обясни на полицая, че той й е дал ключовете за колата и е позволил да я вземе. После осъзна, че той ще отрече. Бе направил всичко нарочно, надявайки се да й докара неприятности. И беше успял.

— Искате ли да повдигнете обвинение срещу нея? — попита патрулиращият полицай. — Вече си получихте колата. Не личи да са й нанесени някакви щети.

Ларейн проговори в своя защита:

— Аз не съм откраднала колата… Взех я назаем.

Режисьорът се замисли, преди да отвърне на полицая.

Изглежда, го направи нарочно, за да види как Ларейн ще започне да се гърчи от страх и да моли за пощада.

— Не — каза накрая с нисък и заплашителен глас. — Не, няма да повдигам обвинение. Ще се справя със случая както аз си знам. Съжалявам за безпокойството.

— На мен за това ми плащат. — Полицаят докосна с един пръст шапката си за поздрав, преди да се върне в своята кола.

Андрю Беър се насочи към средата на улицата, където стоеше Ларейн. Тя не му предложи никакви извинения или обяснения; знаеше, че напразно ще хаби думите си. Когато стигна до нея, заедно се отправиха към тротоара.

— Да го кажа ли? — попита я той, когато стигнаха до другата страна на улицата.

— Защо не! — дръзко и невъзмутимо отвърна Ларейн. — Ако не друго, поне ще го чуя официално.

— С теб е свършено, край! — сопна се той. — Не желая повече нито да те виждам, нито да те чувам. Искам да събереш багажа си и да си заминала до сутринта.

— До сутринта? — сладко му се усмихна тя. — Изненадана съм, че ми давате толкова много време.

— Продължавай в тоя дух и може да променя решението си — заплаши я той.

— Извинете. — Захаросаното изражение на Ларейн не напускаше лицето й. — Трябва да се занимая с багажа си.

Обърна му гръб и се насочи към хотела. Не спря, докато не стигна до стаята си. Седна на стола пред тоалетката. Втренчи се в отражението си в огледалото и забеляза, че като изключим спиралата, която леко се бе размазала, лицето й изглеждаше непокътнато въпреки пролетите сълзи. С вдървени пръсти се зае да поправя леките щети.

После изведнъж се засмя. Светът се срутваше около нея, а тя оправяше грима си. Осъзна, че е на ръба на истерията, и млъкна. Какво щеше да прави?

Отиде до дамската си чантичка и преброи парите. В портмонето имаше малко повече от двадесет долара. Потъна в леглото, парализирана от шока. Къде се бяха изпарили? Повечето бяха отишли за неизплатените сметки и за погасяването на отрицателния баланс в банковата й сметка. Останалите бе пропиляла за червената рокля на гърба й. Сети се за лекцията на своя агент и съжали, че не й бе обърнала повече внимание.

За миг я осени надежда. Може би Питър ще й заеме още пари? „Не“, поклати глава Ларейн. В мига, в който научи, че са я уволнили, ще си измие ръцете и ще й обърне гръб. Родителите й? Преди седмица бе получила картичка от тях. Били на някакво дълго пътешествие с кораб, но тя не помнеше къде, а беше изхвърлила картичката.

Някой почука на вратата. Ларейн не обърна внимание на това, като се надяваше, че който и да е, ще си отиде. Но чукането продължи. Тя събра съдържанието на чантичката и го напъха обратно в нея. След като приглади с ръка черната си като нощно небе коса, отиде до вратата и я отвори.

Сам се бе подпрял на касата на вратата, а на лицето му бе изписана многозначителна усмивка.

— Здрасти, Ларейн. Помислих си, че може да те намеря тук.

Проточваше леко думите си, но изглеждаше по-трезвен, отколкото на партито. За миг Ларейн си поигра с идеята да го помоли за помощ, но нещо в изражението на лицето му й подсказа, че той това и чака. Искаше да си отмъсти, като й откаже, както го бе отблъснала тя преди.

— Какво искаш, Сам? — попита го вместо това тя.

— Старецът те изрита, а? — Устата му се изкриви в жестока усмивка.

— Ако си дошъл да злорадстваш, губиш си времето. — Ларейн отмести поглед от вратата. — До гуша ми дойде от това място. Радвам се, че не ми се налага да остана тук повече.

Той я последва в стаята и затвори вратата.

— Преди два месеца тази работа страшно ти трябваше — припомни й той.

— Нещата се променят. Хората се променят. — Тя сви рамене. — Я виж себе си — милия, сладък, добричък Сам. Тази интрига е изцяло твое дело. Погоди ми номер съвсем съзнателно. Даде ми ключовете, подведе ме да мисля, че колата е твоя, и сигурно си казал на Беър, че е изчезнала.

— Предупредих те да не го ядосваш — каза Сам.

— А после уреди нещата така, че да се случи, а? — предизвика го Ларейн.

— Да, така е — призна той.

— Знам, съжаляваш, че ми помогна да получа тази роля — каза тя. — Но щях да те уважавам много повече, ако ме бе уволнил лично, вместо да подмамваш друг да ти върши мръсната работа. Току-що ми даде още един повод да се радвам, че така и не се съгласих да се омъжа за теб.

— Наистина ли? — Изобщо не изглеждаше притеснен от нейното изобличение.

— Наистина. — Ларейн се завъртя на пета и тръгна към тоалетката. Вдигна една четка и започна да реше косата си.

— Значи мислиш, че съм ти погодил мръсен и подъл номер? — запита я Сам.

В косата й пропука статично електричество. Ларейн се почувства заредена с него.

— Естествено! — сопна му се тя.

— Ти си го правила през целия си живот — обвини я той. — Прилъга братовчедка си да се представи за теб, за да се снимаш в първия си филм, без Монтгомъри изобщо да разбере. Научих и как си се опитала да накараш момичето на Корбет да повярва, че двамата с него имате връзка. Други успя да измамиш още по-успешно. Аз самият съм един от тях.

— Не умееш да губиш, Сам. — Ларейн остави четката и прекара пръсти през гарвановочерната си коса, като се престори, че е безразлична към думите му.

— Не, просто губя по-мъдро. Надявам се след тази вечер да разбереш какво е да си жертва на мръсен номер. Болезнено е, след като си се понесъл по вълшебно килимче, някой да ти го издърпа изпод краката.

Светлото й лице с цвят на слонова кост пребледня, когато Сам обясни мотивите си. Той знаеше какви неприятности й причинява, тъй като бе наясно, че тя отчаяно се нуждае от ролята.

Сам посрещна слисания й поглед със задоволство.

— Надявам се да изпитваш болка, Ларейн — каза той. — Винаги си се мислела за недосегаема, сякаш си издигната на пиедестал. Е, оказа се, че не си. — Той стигна до вратата, отвори я и спря. — Няма да ти пожелая успех. Ще си го спестя за следващия окаяник, когото си намериш.

Когато вратата се затвори, нещо в Ларейн се срути. Гледаше с невиждащи очи след него в продължение на няколко минути. После механично облече ефирната си нощница. Легна в леглото и се загледа в тавана. Думите на Сам упорито се смесваха с онова, което Травис й бе казал — че се надява тази вечер да е получила първия от цяла поредица уроци. Мина много, много дълго време, преди да успее да заспи.

На следващата сутрин я събуди почукване по вратата. Ларейн не искаше да става, предпочитайки забравата на съня пред проблемите, с които щеше да се сблъска наяве. Зарови глава във възглавницата, опитвайки се да се скрие някак от упоритото чукане.

Най-накрая, уморена от съня, който не й бе донесъл почивка, тя се измъкна от леглото и наметна един пеньоар направо върху нощницата. Не си даде труд да завърже колана му, а се загърна в него и го задържа с ръка на кръста. Отиде до вратата и леко я открехна. Погледна с помътнели очи и видя управителя на хотелската рецепция.

— Съобщиха ми, че си тръгвате тази сутрин — рече той. — Бихте ли ми казали по кое време възнамерявате да освободите стаята?

Ларейн потърка с ръка очите си и се опита да помисли. Ако си тръгнеше, къде щеше да отиде? Но трябваше да си тръгне. Дори и ако пренебрегнеше заповедта на Андрю Беър да си събира багажа и да се изнася, тя нямаше пари, с които да плати за хотелската стая.

— Аз… още не съм събрала багажа си — измъкна се тя, което беше вярно. — Всъщност вие току-що ме събудихте.

Управителят не се извини за това. Ларейн можеше да си представи какво му е разказал режисьорът за нея. Нямаше ни най-малка надежда, че ще й позволи да остане още един ден.

— До дванадесет часа на обяд ще разполагате с достатъчно време да съберете нещата си — каза й той.

— Да, по обяд, разбирам — усмихна му се вяло Ларейн. Какво друго би могла да каже?

Мъжът кимна сдържано и се отправи надолу по коридора към фоайето. Тя затвори вратата и се облегна с рамо на нея. В стаята цареше пълен безпорядък; навсякъде имаше разхвърляни дрехи. А тя трябваше да подреди багажа и да напусне до пладне.

Въздъхна тежко и се отправи към банята. Всичко — по реда си. Щеше да се изкъпе, да се облече, да се гримира и чак тогава да събира багажа си. Ако се забавеше няколко минути, толкова по-зле за другите, не за нея.

Душът значително я освежи. Чувстваше се ободрена и мобилизирана да се справи с евентуалните предизвикателства. Прерови претъпкания си гардероб и внимателно избра тоалет — чифт плътно прилепнали по тялото й избелели джинси и жълта плетена фланелка с къс ръкав. Дрехите й бяха семпли, обикновени и точно съответстваха на впечатлението, което се опитваше да създаде.

След това се зае с грима. Фон дьо тенът и цветните моливи бяха нещо задължително. Но този път използва по-малко сенки за очи, в светлокафяв цвят, заедно с тънка кафява очна линия. Внимаваше и със спиралата — да не сложи прекалено много. Вместо аленото червило от снощи тя употреби по-естествен цвят, който нежно подчертаваше устните й. Разреса гарвановочерната си коса с четка, докато заблестя, като я остави да пада свободно по раменете й. Прическата й изглеждаше свободна и небрежна.

Следваше по-трудната част — събирането на багажа. Гардеробът беше претъпкан с дрехи, както и шкафът. С изключение на екскурзиите за уикенда, Ларейн никога не бе събирала багаж през живота си. Винаги имаше някой друг, който да го прави вместо нея — камериерката, майка й или братовчедка й.

Измъкна куфарите от гардероба и ги отвори върху леглото. Без да следва някакъв естествен ред, започна да сгъва дрехите и да ги нарежда в куфарите. Свободното място свърши, преди да свършат дрехите. Тя преустанови краткия си опит да се прави на подредена и започна да тъпче дрехи и козметика във всяко възможно ъгълче.

Да затвори и заключи куфарите беше следващият проблем — разреши го, като седна отгоре им. Нуждаеше се от цялата сила, с която разполагаше, за да смъкне по-големите от леглото на пода. При нормални обстоятелства би извикала носач, който да занесе багажа й във фоайето, но това бе свързано с разходи за бакшиш. Няколко долара, с които разполагаше, можеха да бъдат употребени и по-целесъобразно.

Наложи се да се върне три пъти до стаята си, преди всичките й куфари да бъдат струпани във фоайето. Ръцете я заболяха от усилието. Погледна към стенния часовник на рецепцията. Показваше единадесет и половина. „Вместих се в срока“, каза си победоносно.

Управителят седеше зад телефонния номератор на рецепцията. Ларейн се приближи и пусна ключа под носа му. Той вдигна глава. Погледът му мярна лицето й и се спря на куфарите, подредени до вратата.

— Виждам, че сте подредили багажа си — коментира той.

— Да. — Тя кимна. — Чудех се дали не познавате някого, когото да наема да ме закара там, където отивам.

— Далече ли отивате? — осведоми се той. — Автобусната спирка е само на няколко преки…

— Не отивам до автобусната спирка — информира го Ларейн. Не разполагаше с пари за билет до Лос Анджелис.

— А къде тогава? — намръщи се той.

Съществуваше само едно място, където можеше да отиде, и само един човек, който можеше да й помогне. Никой от актьорите и от снимачния екип нямаше да го направи. Ларейн го знаеше и нямаше нужда да ги пита. Преди би могла да си помисли, че Сам може да й помогне, но снощи бе разбрала как стоят нещата.

— Ранчото на Маккриа, извън града — отвърна му тя.