Джанет Дейли
Страна на желанията (5)

Пета глава

Срещата с Травис бе надминала и най-смелите й очаквания. С изключение на онези смущаващи моменти на целувката им, тя контролираше всичко. Травис не се оказа толкова страховит, колкото предполагаше. Не се опитваше и да се надлъгва с нея.

Но не трябваше да го подценява. Ларейн прокара пръсти по устните си, спомняйки си вкуса на неговите. Колко изкусително бе завладял емоциите й и я бе заставил да изпита нещо доста по-различно от всеки друг път. В много отношения Травис още си оставаше загадка за нея. Трябваше да се осланя на интуицията си.

Животното под нея ускори хода си, когато прехвърли билото на хълма и видя пред себе си камиона с неговите събратя. Ларейн не се опита да го възпре и му позволи да се приближи в лек галоп. Бе в такова добро настроение, че когато видя как Сам се насочи към нея, махна с ръка за поздрав и му се усмихна. Той не отвърна на поздрава й. Когато спря коня близо до него, видя, че неговото настроение е отвратително.

— Можеше да ме известиш, че ще ходиш да яздиш — обвини я той.

— Какво ти става, Сам? Да не си се разтревожил за мен? — пошегува се тя и леко скочи от седлото.

— Не, не съм се тревожил за теб — отрече Сам. — Не бих си губил времето по такъв начин.

Ларейн се изсмя изкуствено и с гърлена нотка в гласа.

— Звучиш така, сякаш си ядосан за нещо, Сам. Какво има? — Поглади шията на коня и го потупа по гладката кожа. Тялото му съвсем леко се бе загряло от ездата.

— Ще ти кажа какво има — започна той, но един креслив мъжки глас го прекъсна:

— Къде сте ходили, госпожице Ейвънс?

Ларейн се обърна и видя режисьора, който задъхано крачеше към нея. Топчестото му лице бе позеленяло от гняв. Изглеждаше така, сякаш всеки момент можеше да спука някой кръвоносен съд на врата.

— Излязох да пояздя, господин Беър. — Тонът й бе почтителен, а не присмехулен, както когато говореше със Сам. Актьорите и останалата част от екипа го наричаха Анди Панди зад гърба му, но никога в лицето му.

— Кой ви даде разрешение да вземете този кон? — осведоми се той.

— Никой. Исках да пояздя, затова проверих кой кон няма да бъде зает със снимки днес и го изведох. — Ларейн не спомена, че мъжът, който отговаряше за конете, й бе дал тази информация.

— Случи се така, че променихме сценария и ни трябваше точно този кон. Само че вие вече го бяхте взели! — ядосано й се скара режисьорът. — Без да попитате никого! Без да кажете къде отивате и кога ще се върнете!

Очевидно Дон не му бе казал, че е оседлал коня за нея. Ако искаше и занапред да разчита на него, Ларейн знаеше, че в никакъв случай не трябва да споменава името му пред режисьора.

— Така е, съжалявам — излъга тя и запази спокойствие под угрозата на неговия гняв.

— Съжалявате значи! — избухна той. — Не само че не ви бива за актриса, ами оказвате и деморализиращо влияние на околните. Само още един подобен номер — и ще разберете какво е да съжаляваш наистина! — Стрелна Сам с поглед и кресна със заповеден тон: — Хардести, доведи тоя кон!

Завъртя се на пета и пухтейки, се отправи към мястото, където бяха подредени камерите. Сам гледаше подире му с отворена уста, изразяваща негласен протест. Ларейн се усмихна, като си помисли колко мрази той четириногите.

— Ето, Сам. — Тя му предложи юздите на кончето.

Той затвори устата си и се обърна към нея със студено изражение в очите.

— Той говори сериозно, Ларейн. Ядосаш ли го още веднъж, ще се разкайваш.

— Ако това стане, не се притеснявай, Сам. Ще се погрижа да не обвинява теб, че си ми осигурил ролята — подразни го Ларейн с престорено безразличие.

Докато Сам се пенеше в безсилен гняв, тя сложи юздите в дланта му и се отдалечи. Знаеше, че отношенията й с режисьора се крепят на косъм. За втори път ставаше неволен виновник за провала на плановете му: първия път — когато бе отишла със Сам до ранчото на Маккриа, и втория път — днес.

Андрю Беър бе от типа хора, които не търпят извинения, независимо от това колко са основателни. Отсега нататък Ларейн трябваше да се държи извънредно внимателно. Не можеше да си позволи унижението да я изхвърлят от снимачната площадка.

Отдалечи се от мястото на снимките, като се опитваше да разсъждава трезво. Не бе в настроение да се мотае наоколо. Рискуваше случайно да си навлече отново гнева на режисьора, като се окаже на неподходящо място. Видя Сюзън малко настрани, в костюм и грим. Надяна безгрижна маска на лицето си и се запъти към момичето.

— Здрасти, Сюзън. Може ли да взема колата ти? Мисля да се връщам в мотела. Все ще намериш някой да те закара, когато свършиш, нали? — попита тя. Беше се лишила от собствената си кола преди няколко месеца, защото се нуждаеше от пари повече, отколкото от средство за транспорт.

— Какво има? Да не се боиш, че Анди Панди може да те ухапе, вместо само да ръмжи, ако се мотаеш наоколо? — Предположението на Сюзън се оказа съвсем точно.

— Анди е като мъркащо котенце, ако знаеш как да се отнасяш с него — излъга Ларейн. — Скучно ми е тук, това е всичко.

— Ключовете са в чантата ми в гримьорната. Кажи на Анди, че съм ти позволила да ги вземеш — предаде се Сюзън.

След като получи ключовете, Ларейн подкара старичкия фолксваген обратно към мотела. Транспортът едва ли можеше да се нарече луксозен, но при дадените обстоятелства Ларейн бе благодарна и на това.

Когато спря на рецепцията, се оказа, че за нея има поща. На път за стаята си прегледа пликовете. Бяха съобщения за неизплатени сметки и извлечение за състоянието на банковата й сметка. Щом влезе в стаята си, отвори последното писмо най-напред. Съдържаше няколко реда, които я информираха, че балансът й е превишен.

Въздъхна и впери очи в бележката. После вдигна слушалката на телефона, който стоеше на поставка до леглото й. Набра номера на телефонистката и поръча междуградски разговор за сметка на агента й. Долови нетърпеливите нотки в гласа му, когато той прие да плати за разговора им.

— Здрасти, Питър. Ларейн се обажда — представи се тя, но не беше необходимо. Наложи си да звучи безгрижно. Само преди два часа, когато бе оставила Травис в ранчото, сияеше победоносно, но това усещане лесно се бе изпарило под натиска на суровата действителност. — Как е времето?

— Има смог. Надявам се, че не се обаждаш, за да говорим за времето, Ларейн — въздъхна той.

— Бизнес, бизнес и пак бизнес — само за това мислиш, Питър! — Ларейн се засмя, но смехът й отекна глухо в ушите й.

— Моля те, давай по същество. Зает съм — отсече той.

— Естествено, че не съм ти се обадила, за да си говорим за времето — каза тя. Той явно не възнамеряваше да я улесни. — Имам един малък проблем.

— Остави ме да позная — сухо настоя агентът й. — Имаш нужда от пари, нали?

Тя преглътна нервно, но гласът й прозвуча спокойно:

— Не става дума за голяма сума — призна тя.

— И каква сума не е прекалено голяма за теб? — осведоми се той.

— Балансът на банковата ми сметка е превишен. Ако можеш да ми изплатиш авансово две хиляди долара…

— Две хиляди! — Питър с усилие овладя избухването си. — Дадох ти пари точно преди да напуснеш Лос Анджелис. Как можа да ги изхарчиш всичките? Какво правиш с тях? Да не би да ги раздаваш?

Ларейн заряза всякакви преструвки:

— Не съм ти се обадила, за да ми изнасяш лекции на тема „пари“. Можеш ли да ми изпратиш парите или не? — Ако той не го направеше, нямаше никаква представа откъде щеше да намери.

— Разбираш, че ако сега ти изпратя сумата, с хонорара, който трябва да получиш за филма, ще бъде свършено. Ти го похарчи предварително. Няма да има други пари.

— Да, знам това — отвърна кратко тя.

— Много добре, ще прехвърля парите в банковата ти сметка, но повече не ми се обаждай и за цент! — предупреди я Питър.

— Но, скъпи — натърти с меден глас тя, — ти си моят агент. На кого другиго да се обадя?

— Не ми напомняй! — Линията се разпадна, когато той затвори.

Прехапа устната си и се загледа в телефона, преди да го върне на мястото му. Хвърли поглед към писмото за банковата й сметка и към другите неизплатени сметки, които бяха разхвърляни на леглото й. С парите нямаше да изкара дълго. Питър беше прав — наистина трябваше да внимава повече с финансите си. Но тя никога не се съобразяваше с цени и бюджети. Всичко това й бе съвсем чуждо.

— Човек не може да научи старо куче на нови номера. — Въздъхна шумно. — Трябва просто да се омъжа за някого с много пари, и то скоро!

Когато бурята отмина, само след няколко дни тя бе забравила всичко. Мисълта за финансовите й затруднения я споходи само мимолетно, докато купуваше нова рокля за партито. Оправда се пред себе си, че това може би ще е последната нова рокля, която си купува.

Тя бе една прекрасна червена рокля с дълъг ръкав и дълбоко деколте. Материята бе лека като пух и меко обгръщаше тялото й. Аленият оттенък на червеното й подхождаше най-много, защото великолепно подчертаваше тъмната й коса и блестящите кафяви очи. Ларейн нанесе червило в същия тон на устните си с една четчица, като внимателно очерта контурите им.

Някой почука на вратата й. Ларейн остави четчицата и отиде да отвори. В коридора стоеше Травис. Носеше светлобежово спортно сако, което подчертаваше раменете и се стесняваше при хълбоците. Имаше небрежно-елегантен вид и излъчваше мъжествен чар.

— Готова съм след минута. — Ларейн се отмести от вратата. — Влез и седни.

Погледът на тъмните му очи обходи тялото й от главата до петите, а после и обратно.

— Изглеждаш чудесно.

— Дай ми още няколко минути и ще изглеждам още по-добре — обеща тя. Хареса начина, по който дрехата се завъртя около коленете й, когато се обърна и се насочи към огледалото на тоалетната масичка. — Съжалявам, че настаняването не включва барче в стаята; иначе щях да ти предложа питие, докато чакаш.

— Няма нищо.

Вместо да седне на единствения стол в стаята, Травис я последва до тоалетката. Разкопча сакото си и пъхна ръце в джобовете на кафявите си панталони. Облегна рамо на стената и я загледа.

Ларейн обикновено оставаше безучастна към погледите на хората, които я наблюдаваха, дори и да бяха мъжки, но Травис я изнервяше. След като нанесе аленото червило върху всеки милиметър от устните си, тя ги напудри, попи остатъка с навлажнена козметична гъбичка и прибави блясък за устни. Ръката й леко потрепери, докато изписваше тънки, леки като перце чертички, за да увеличи плътността на извитите си вежди.

Беше благодарна, че поне е готова с грима на очите. Изискана смесица от три цвята сенки покриваше клепачите й, както и очна линия, катраненочерна на цвят. Половин дузина слоя спирала за мигли придаваше допълнителна гъстота и обем на миглите й. Беше посветила почти час на косата си. Съмняваше се, че щеше да постигне този съвършен ефект, ако Травис я бе гледал тогава.

Прибави още малко руж върху страните си и се почувства доволна от резултата. Изгледа изпитателно лицето си в огледалото, а после погледна към Травис.

— Как изглеждам? — попита, но знаеше, че отговорът му не може да не бъде положителен.

Устата му бавно се разтегна в усмивка.

— Чудесно! — Така бе отговорил и първия път.

Имаше нещо в изражението му, което не се понрави на Ларейн.

— Защо се усмихваш? — Въпросът й прозвуча и шеговито, и настоятелно.

— Опитвах се да реша дали пред очите ми е едно малко момиченце, което си играе с червилото на мама, или една жена, която се крие зад маска от света. — Травис продължаваше да гледа реакцията й с нехаен интерес.

Отговорът му накара Ларейн да изгледа преценяващо отражението си в огледалото. Той намекваше, че нещо не е както трябва. Но тя не откри нищо, което да подсказва, че е нанесла грима си неумело.

— Какво има? — Тъмните й очи бяха широко отворени. — Не мислиш ли, че изглеждам чудесно?

— Да, много си красива. — От една страна, Травис демонстрираше съгласието си, а от друга — особеното си мнение. — Като снимка от корицата на модно списание. Толкова съвършена, че не изглеждаш истинска.

Ларейн се подразни.

— Това не е ли типично за мъжете? — каза сякаш на себе си. — Прекарах часове в оформянето на прическата и нанасянето на грима си единствено за да изглеждам красива в твоите очи. И каква е реакцията ти? Обвиняваш ме, че не изглеждам истинска или че приличам на момиченце, което се е заиграло с червилото на майка си.

— Защо пропускаш жената, която се прикрива зад маска? — попита той, своевременно отбелязвайки пропуска й. — Нима носиш целия този грим, за да не могат хората да усетят колко всъщност си уплашена.

Ларейн се отблъсна от тоалетката.

— През целия си живот не съм чувала по-абсурдно твърдение! Нося грим поради една причина, както и всяка друга жена — защото искам да изглеждам възможно най-добре. — Стана на крака и се отправи към вратата. Спря, след като видя, че Травис не я последва. — Готов ли си да тръгваме? — попита го нетърпеливо.

Травис изостави позата, която бе заел, облегнат нехайно на стената.

— Помислих си, че може би ще искаш да изчакаш още малко, преди да се появиш на партито.

— Още една минута — и може изобщо да се откажа да ходя там. — Темпераментният й нрав пръскаше искри като при късо съединение.

— Не можем да допуснем това да стане. — Травис се приближи до вратата с широки непринудени крачки и я отвори пред нея. — Ако не се появим, всички ще помислят, че си ги излъгала за мен.

Това беше неприятно напомняне за хитрината, която бе използвала, за да получи съгласието му. Ларейн стисна устни и не отвърна нищо на присмехулните му думи. Поставил длан на гърба й, той я поведе през коридора към изхода на хотела. Топлината, която тя чувстваше при неговото докосване, сякаш я изгаряше през тънката материя на роклята. Мускулестата му висока фигура я сковаваше. Ясно се усещаше усилието му да върви с по-малки крачки заради нея. Ларейн се чувстваше като джудже не само защото ръстът му подчертаваше крехкото й телосложение.

„Как се получи така?“, запита се тя, докато вървяха през паркинга. Оня ден, когато яздиха заедно, се бе справила толкова добре с него. Защо сега той й се подиграваше и й говореше такива неща?

Щом стигнаха до входа на залата, ангажирана за партито, почувства как Травис я гледа, но не вдигна поглед към него. Щеше да му даде да се разбере. Никой не можеше да я третира така и да очаква да му се размине.

— Цяла вечер ли ще се цупиш? — я стресна ниският му глас и тя осъзна, че неволно е издала напред долната си устна.

— Не се цупя — отвърна.

— Нараних чувствата ти, а? — Въпросът, съдържащ и любопитство, звучеше весело.

— Нищо от това, което би могъл да кажеш, не може да нарани чувствата ми — сопна се Ларейн в отговор, като показваше колко незначителен го смята.

Устните на Травис се свиха в самодоволна усмивка — подиграваше се на твърдението й. Той посегна пред нея и отвори вратата. Ларейн тихичко кипеше от яд, но сега нямаше време за размяна на ядосани реплики. Вътре партито бе в разгара си. Музиката, която идваше от тонколоните, отекваше из дългото помещение; пулсиращият й ритъм изпълваше пространството.

Когато хората наоколо погледнаха към тях, за да разберат кои са новодошлите, Ларейн хвана Травис под ръка и се усмихна, сякаш нямаше никакви грижи на тоя свят. Досети се колко лицемерно му изглежда нейното поведение, щом като само преди две минути се заяждаше с него.

Проправиха си път през стаята към импровизирания бар в ъгъла. Ларейн се смееше и весело подвикваше приветствия. Знаеше какво прави. Фукаше се, гледаше да се увери, че всички от присъстващите са я забелязали в компанията на Травис. Кипяща от енергия и жизнерадост, тя се притискаше към ръката му и весело се смееше, но избягваше прекия контакт с очите му.

На бара имаше група хора. Повечето от тях вече си бяха взели питиета и говореха помежду си.

— Какво би желала да пиеш? — попита я Травис.

— Каквото и ти, скъпи! — отвърна Ларейн достатъчно силно, за да чуят всички наоколо.

Травис се обърна към мъжа от снимачния екип, който изпълняваше ролята на барман, и поръча:

— Две бири.

Един от актьорите се бе облегнал на бара. Когато чу поръчката, шумно възкликна:

— Бира! Мислех, че никога не пиеш нищо друго, освен коктейли с шампанско, Ларейн. — Той се засмя и всички наоколо се присъединиха към него.

Тя мразеше, не можеше да понася бира.

— Кой ти е казал това, Майк? — Тя се засмя и излъга: — Аз обичам бира.

— Ако си искала нещо друго, трябваше да кажеш — тихо рече Травис и я изгледа хладно, с някакво предизвикателство в очите, поставяйки изстудената кутийка бира в протегнатата й ръка.

— Всичко е наред — настоя тя с престорена веселост и се опита да не се задави, когато отпи от кутията.

Беше ужасно! Знаеше, че никога няма да успее да я изпие цялата. Трябваше да се залови с нещо друго. Засвириха някакво ново рокпарче. Ларейн остави бирата на бара и хвана Травис за ръката.

— Нека да танцуваме — подкани го тя.

— Не, аз не танцувам — отказа той.

— Лесно е, ще те науча. — Леко наклони глава на една страна и го погледна през изкусително дългите си мигли. Усмихна му се подкупващо.

— Не. — Той не се поддаде на очарователния й опит да го убеди. — Ако искаш да танцуваш, ще трябва да си намериш друг.

Вбеси я пълното му безразличие към неудобството, което й причиняваше пред всички, отказвайки поканата й. Свали безгрижната си маска.

— Да не мислиш, че не мога? — просъска тя така, че само той да я чуе. Травис леко повдигна тъмните си вежди, сякаш изобщо не му пукаше. Тя рязко се завъртя, а роклята й се раздипли около колената като блестящ червен облак. Фиксира с очи най-близко застаналия мъж. — Танцувай с мен, Майк! — заповяда Ларейн и взе питието от ръката му. Постави го до своето на бара.

Той се опита да протестира, докато тя го водеше към празното място, предназначено за дансинг, където и други танцуваха. Веднъж озовали се там, той се отказа да й противоречи и се предаде. Започна да се движи под увличащия ритъм на музиката. Ларейн хвърли самодоволна усмивка в посока на Травис, но той изобщо не я забеляза. Отново ядосана, тя съсредоточи вниманието си върху партньора си по танци, като му се усмихваше и безсрамно флиртуваше, за да си отмъсти.

Когато песента свърши, Майк реши, че се чувства изтощен. Ларейн се насочи обратно към бара с него. Но щом видя тъмната глава на Травис, който внимателно слушаше думите на една висока блондинка, отговаряща за снимачните костюми, смени посоката си. Открадна още един свободен мъж от актьорския състав и го повлече към дансинга за следващия танц.

И след тази песен Травис говореше с блондинката. Към тях се бяха присъединили Сюзън, още една от гардеробиерките и двама каскадьори. Ларейн си намери друг партньор. И така всичко се повтаряше отново и отново. Тя продължаваше да чака Травис да й обърне внимание между отделните песни, но той като че ли напълно бе забравил за съществуването й; сякаш не той я беше довел на партито. Бе готова да се разплаче.

Темпераментът й помогна да издържи още три танца. Спря да се оглежда за Травис, както и да обръща внимание на това с кого е той. Реши да го пренебрегне — така, както той я пренебрегваше. Най-накрая не й останаха партньори и се принуди да напусне дансинга. Огледа се наоколо, като го търсеше с очи. Възнамеряваше да се похвали колко весело си е прекарала и да му даде да разбере, че изобщо не я е наранил с поведението си.

Огледа се набързо, но не го съзря никъде. Повторно обходи с очи помещението, като се чудеше как го е пропуснала. Травис бе толкова висок и така очебийно стърчеше над главите на останалите, че винаги досега й беше лесно да го зърне от пръв поглед. Челото й леко се намръщи, когато и повторното й търсене се оказа безуспешно.

Проправяйки си път през пълната с хора зала, Ларейн продължи да го издирва. Едно болезнено подозрение започваше да се оформя в съзнанието й. Тогава видя Сюзън да говори с високата блондинка. Ако не беше с никоя от тях двете, тогава къде би могъл да бъде? Несигурността я караше да се мръщи все по-силно.

— Търсиш ли някого? — Сам Хардести се озова до лакътя й.

Ларейн изтри мрачното изражение от лицето си и си наложи да се усмихне бодро.

— Травис. Виждал ли си го?

— Прибра се вкъщи — каза й той, като се олюля нестабилно, и вдигна към устните си питието, което държеше в ръка.

Тя му се изсмя.

— Ще престанеш ли да се правиш на забавен, Сам? Виждал ли си го или не?

— Не се шегувам, Ларейн. — Поклати глава и се усмихна, като се наслаждаваше на леденото изражение, което бавно се изписваше върху лицето й. — Каза да ти предам, че му е дошло до гуша.

— Да не искаш да кажеш, че просто си е тръгнал и ме е оставил тук? — настоя тя. Унижение пулсираше във вените й и караше кожата й с цвят на слонова кост да руменее. — Не може да направи това!

— Направи го. Отиде си. — Сам продължаваше да се усмихва доволно. — Потърси наоколо сама, ако искаш. Но ти вече го направи, нали? — присмя й се той.

Ларейн цялата трепереше от ярост и смъртна обида.

— Дай ми твоята кола, Сам! — Когато той се поколеба, тя каза със свито гърло: — Моля те!

— Разбира се. — Сам порови в джоба си и измъкна ключовете. — Вишневочервеният „Континентал“, който е паркиран в ъгъла.

За миг Ларейн се разсея след думите му.

— „Континентал“? — Доскоро караше нов модел форд.

— Да, чисто нов. — В очите му проблесна необикновено изражение. — Може би не трябваше да избързваш толкова с отказа си.

Тя се поколеба, а после му отвърна:

— Даже и да имаше един милион долара, пак щях да ти откажа.

Подозираше, че казва истината. Ако бе на себе си, това откритие щеше да я шокира, но сега беше твърде обсебена от мисълта да намери Травис.