Вал Макдърмид
Преследвачът (37)

Осемнайсета глава

Истината е, че аз съм много педантичен човек, що се отнася до убиването. И вероятно прекалих с изпипването на подробностите.

Дон Мерик влезе в стаята на „ХОЛМС“, дъвчейки голям чийзбургер с бекон, печен на скара.

— Не мога да разбера как го правиш! — оплака се Дейн Улкот. — Как успяваш да накараш ония повлекани долу в кафенето да ти приготвят нещо прилично за ядене?! Обикновено не могат да се справят с нещо повече от чаша чай. Но на теб винаги ти се отдава да ги омаеш и да ги въртиш на малкия си пръст.

Мерик му намигна дяволито.

— Сигурно е от естествения ми северняшки чар — обясни скромно той. — Просто се приближих до най-грозната и й казах, че ми напомня страшно много за майка ми, когато беше в разцвета на силите и младостта си. — После седна и изпъна дългите си крака. — Проверих шест джипа „Дискавъри“, които вашият сержант ми даде на списък. Всички са чисти. Две от тях са жени. Други двама имат желязно алиби поне за две от въпросните нощи. Един има прогресивна склероза, така че не би могъл да натвори всичко това. А шестият го е продал на някакъв търговец от централните графства на страната още преди три седмици.

— Страхотно, няма що! — отвърна тежко Дейв. — Дай списъка на един от операторите, за да можем да допълним файла.

— Къде е шефът?

— Карол или Кевин?

Мерик сви рамене.

— Все още смятам за мой шеф следовател Джордан.

— Навън е да гони Михаля.

— Значи има някакъв резултат? — оживи се Мерик.

— Две съвпадения за джиповете и програмните продукти.

— Да погледнем.

Дейв прерови купа листа пред него и откри три листа, захванати с кламер. Първият беше списък на двете съвпадения. Мерик се намръщи и обърна на следващия лист. Вторият беше запис от разпита на Филип Крозиър. Нищо интересно. После нервно прехвърли и отвори третата страница. Това беше списък на двама Торп. Единият имаше адрес в Девън, който му бе познат отдавна, и няколко присъди за обир. Вторият също бе на стар адрес, само че в Сийфорд. Тук имаше пълен набор обвинения от ученическите години — пребиване на футболен съдия, чупене на прозорци в училище, джебчийство по магазините. Имаше и цял куп присъди вече като пълнолетен, всички за проституция. Мерик пое рязко дъх и се върна обратно на първата страница.

— По дяволите!

— Какво става? — попита Дейв, неочаквано разтревожен.

— Видя ли това? Кристофър Торп от Сийфорд?

— Да. Е, и? Карол смята, че той няма връзка с нашия тук. Искам да кажа, че онзи е имал обвинения в мъжка проституция, а този тук, в Брадфийлд, изглежда е женен, защото жената на неговия адрес носи неговата фамилия. А освен това как си представяш да наемаш момчетата, които се пускат из доковете за една нощ, като ги развозваш с такъв лъскав джип „Ленд роувър Дискавъри“!

Мерик поклати глава.

— Не. Схванали сте погрешно нещата. Познавам този Кристофър Торп от Сийфорд. Работех в Нравствения отдел там, преди да попадна тук, спомняш ли си? Аз го арестувах по две от тези обвинения в проституция. Въпросният Торп по това време бе свършил половината от необходимото за смяна на пола. Имаше цици и всички останали мъжки атрибути. Опитваше се да събере достатъчно пари за операция, като се пускаше на моряците. Познай какъв беше работният му псевдоним? Кристофър Торп не е женен за Анджелика Торп! Той е Анджелика Торп!

— По дяволите! — повтори възклицанието на колегата си Дейв.

— Дейв, къде, за бога, се е дянала Карол?

 

 

Анджелика стоеше пред него с ръце на хълбоците, засукала единия край на устата си.

— Не можеш, нали? Не можеш да го докажеш, защото не знаеш нищо за живота ми.

— В известен смисъл си права, Анджелика. Не знам фактите от живота ти — започна предпазливо Тони, — но мисля, че поне долавям контурите. Майка ти вероятно не може да се похвали, че е била пример за такава — почти съм убеден, че не те е обичала. Не е изключено да е имала проблеми с алкохола или дрогата, или просто не е разбрала от какво се нуждае едно малко дете. И в двата случая не те е карала да се чувстваш обичана, когато си била малка. Прав ли съм?

Анджелика гледаше намръщено.

— Продължавай! И без това си копаеш гроба!

Тони почувства тръпка на ужас, която вцепени мозъка му. Ами ако грешеше? Какво щеше да стане, ако тази жена се окажеше изключение от всички стандартни варианти, до които се опитваше да я сведе през цялото време на разследването? Не искаше да мисли какво го чака, ако този сериен убиец произхождаше от някое чудесно, щастливо семейство. Отпъждайки съмненията си като лукс, който не можеше да си позволи точно сега, Тони продължи да сондира:

— Баща ти не се е навъртал много около вас, докато си раснала. Никога не ти е показвал, че е горд със сина си, въпреки че ти сигурно си опитвала всичко възможно, за да му се харесаш. Чудила си се как да го накараш да почувства тази гордост. Майка ти е очаквала прекалено много от теб. Казвала ти е, че си мъжът в къщата. Наказвала те е всеки път, когато си се държала като дете, каквото си била, вместо като мъж, какъвто е искала да се преструва, че си.

Лицето на Анджелика трепна неволно, чувайки собствената си история от чужда уста. Тони спря.

— Продължавай — изръмжа тя през стиснати зъби.

— Не ми е много удобно да говоря прегънат на две в това положение. Не можеш ли да охлабиш малко въжето и да ме оставиш да се изправя?

Тя поклати глава с нацупени като дете устни.

— Не мога да те виждам от тази позиция както трябва — изпробва нова тактика Тони. — Имаш невероятно тяло, сигурно го знаеш. Ако това ще бъде последното нещо, което ще видя, поне ме остави да му се насладя напълно.

Тя изви настрана главата си, като че ли анализираше думите му наум, за да провери истински ли са, или лъжливи.

— Добре — отстъпи накрая. — Но това не означава, че нещо се променя — допълни тя и се приближи до скрипеца, за да го охлаби. Освободи около петдесет сантиметра от въжето.

Тони не можа да преглътне писъка от болката, която преряза раменете му, когато мускулите му бяха освободени от напрежението, което ги бе изпънало до краен предел.

— Ще ти мине — успокои го грубо Анджелика, като се върна обратно на предишната си позиция до камерата. — Продължавай да говориш! — изкомандва тя наставнически. — Фантастичните измислици винаги са ме забавлявали.

Тони се отпусна назад, като се бореше с нечовешката болка.

— Била си умно, будно дете — задъха се той. — По-интелигентно от останалите. А не е много лесно да завържеш приятелства, когато блестиш над другите. Може би сте се местили малко насам-натам. Различни съседи, не е изключено дори различни училища.

Анджелика отново поддържаше пълен контрол върху себе си. Лицето й остана безизразно, когато той продължи:

— Не ти е било лесно да завързваш приятелства. Знаела си, че си по-различна от всички останали от твоето обкръжение. Била си нещо по-специално, но в началото не си могла да си обясниш това усещане. После, когато си пораснала, си осъзнала какво е то. Не си била същата като другите момчета, защото изобщо не си била момче. Не си изпитвала никакъв сексуален интерес към момичетата, но причината не е била, защото си била хомо. В никакъв случай. А защото ти самата вътре в себе си си чувствала, че си момиче. Това, което си открила, е, че когато се накиприш в женски дрехи, усещането е като че ли си се завърнала вкъщи. Сякаш точно така е трябвало да бъде винаги. — Той спря и й пусна една крива усмивка. — Как се справям до тук?

— Много впечатляващо, докторе — отвърна тя студено. — Очарована съм. Продължавай!

Тони сви леко мускулите на раменете си и остана доволен, като откри, че досега уврежданията бяха само временни. Игличките, които яростно са забиваха в гърба му, сега му се струваха само като неприятно дразнене след това, което преживя по-рано. Пое дълбоко дъх и продължи:

— Решила си да станеш човекът, който вътрешно си чувствала, че си. Да се превърнеш в жена, каквато в действителност си знаела, че си. Господи, Анджелика, толкова много ми се издигаш в очите заради всичко това, което си преживяла! Безкрайно много те уважавам заради смелостта ти. Знам колко трудно е да убедиш медицинските профани да приемат идеята на сериозно. Цялата хормонална терапия, електролизата, трудността да живееш като полумъж, полужена, докато чакаш операцията! А след това и цялата болка в хирургията! — Той поклати глава учудено. — Аз лично не бих имал куража да мина през всичко това!

— Не беше лесно — изпусна се Анджелика. Думите се измъкнаха от устата й почти против волята й.

— Вярвам ти — каза Тони съчувствено. — И след всичко преживяно сигурно неведнъж си се чудила дали в крайна сметка всички тези мъки са си заслужавали. Тогава си осъзнала, че глупостта, безчувствеността, липсата на усет, всички типични качества на мъжете не просто са изчезнали, а никога не са съществували у теб, защото винаги си била жена. Те са продължавали да бъдат все същите стари гадни копелета, неспособни да различат една изключителна жена, когато тя им поднася любовта и привързаността си на тепсия. — Той спря, проучвайки лицето й, за да разбере дали бе дошъл часът за големия риск. Налагаше се да играе ва банк. Студенината в очите й бе отстъпила място на един почти нещастен израз. Той смекчи гласа си и намали тона. „Господи, дано цялото ми учене и опит сега оправдаят целта си!“, помисли си отчаяно Тони. — Те са те отблъснали, нали? Адам Скот, Пол Гибс, Гарет Финеган и Дамиен Коноли? Пренебрегнали са те най-грубо?

Анджелика поклати яростно глава, сякаш не можеше да опровергае миналото.

— Боклуци! Те ме разочароваха! Не са ме пренебрегнали, а ми изневериха!

— Разкажи ми това — каза Тони меко, като се молеше отработените му с мъка техники да не го провалят точно сега. — Разкажи ми, моля те!

— Защо трябва да го правя? — изкрещя тя, пристъпи напред и му заби такъв шамар, че устата му се разкървави. — Ти не си по-добър от тях! Какво ще каже за оная курва?! Оная руса кучка, с която пиеше шибаното вино?

Тони преглътна топлата, солена кръв, която пълнеше устата му.

— Имаш предвид Карол Джордан? — попита той наивно, за да печели време. Чудеше се отчаяно как да се измъкне от създалата се ситуация. Трябваше ли да я излъже, или да каже истината?

— Знаеш много добре кого имам предвид. Знам, че си бил с нея, не се опитвай да ме лъжеш! — изсъска тя, като вдигна отново ръка. — Ти, лицемерно, невярно копеле! — Вторият път така го зашлеви през лицето, че вратът му изскърца от силата.

От очите му неволно бликнаха сълзи от болката. Истината нямаше да свърши работа, реши Тони. Щеше да му спечели само повече наказания. Като се молеше да може да лъже убедително, той се обърна към нея:

— Анджелика, тя беше просто една бройка. Само начин да се разнообразя. Нищо повече от една креватна история. Ти така ме възбуждаше с твоите телефонни обаждания! Никога не знаех кога щеше да се обадиш отново и дали щеше изобщо да се обадиш! — Остави ядът да обземе гласа му и продължи: — Аз те желаех, а ти не ми казваше как мога да се свържа с теб! Анджелика, разбери, че положението ми беше същото, както твоето с другите! Запълвах времето, чакайки равностоен партньор. Не ми казвай, че можеш да повярваш, че едно ченге би могло да осъществи фантазиите ми, нали? Знаела си, защото ти също си била с ченге.

Анджелика отстъпи назад с шокирана физиономия. Усетил, че бе направил някакъв пробив, Тони продължи да я залива с думи.

— С теб бяхме различни. Ти и аз. Те не ни заслужаваха. Но ние сме нещо по-специално. Трябва да си го разбрала от телефонните разговори. Не чувстваш ли, че ние притежаваме нещо изключително? Че този път ще е по-различно? Та не искаш ли точно това? Никога не си желала убийствата! Не истински! Убийствата са се случили само защото те не са те заслужавали, защото са те разочаровали. Единственото, което винаги си търсела, е достоен партньор. Ти искаш любов! Анджелика, това, което си търсила цял живот, съм аз!

Известно време тя го гледаше втренчено, с широко отворени очи и увиснала от изненада долна челюст. Но после объркването й премина така явно, както красноречивото кимване „хайде“, когато някоя проститутка те подкарва.

— Не използвай тази дума пред мен, жалък помияр! — изкрещя тя, побесняла. — Не я споменавай никога, по дяволите!

Гласът й се бе превърнал в нисък, гърлен писък. Най-неочаквано тя се завъртя на токчетата си и хукна вън от помещението. Той чуваше тропането им по стълбите нагоре.

— Аз те обичам, Анджелика! — изкрещя той отчаяно след бягащите й стъпки. — Обичам те!

 

 

Карол и Морис стояха на прага на малка къщичка с тераса на улица „Грегъри“. Не беше необходимо да е психолог, за да разбере езика на тялото му. На Морис просто му бе писнало да го влачи като шлифер в жегата, в преследване на налудничавите й подозрения.

— Трябва да са на работа — отбеляза той след четвъртото натискане на звънеца.

— Така изглежда…

— Ще се върнем ли по-късно?

— Нека пообиколим наоколо. Да видим някой от съседите. Може би ще ни кажат кога Торп се връщат от работа.

Морис имаше вид, като че ли би предпочел да е в охранителен кордон на студентска демонстрация.

— Да, мадам — съгласи се той отегчено.

— Ти мини от другата страна на улицата, аз ще пробвам отсам.

Карол го наблюдаваше как се мъкне през платното, толкова уморено, като че ли беше миньор в края на работната си смяна. Поклати отчаяно глава, въздъхна и насочи вниманието си към номер дванайсет. Това тук много повече се приближаваше до територията, която Тони бе описал като възможна за техния убиец. Мисълта за него само я вбеси още повече. „Къде, по дяволите, си се запилял?“ Наистина се нуждаеше от съдействието му точно днес. И от малко подкрепа на идеята й, която, както изглежда, всички останали смятаха за пълна загуба на време. Не можеше да избере по-лош момент да се покрие. А това беше непростимо. Поне да си беше направил труда да звънне на секретарката си, а не да я остави да приема обажданията и да се извинява от негово име.

На номер дванайсет липсваше звънец на вратата, затова Карол почука на солидното дърво. Жената, която отвори, приличаше на карикатура, излязла от сапунена опера. Около четиридесетгодишна. Гримът й обаче би бил прекалено крещящ за вечеря в Лос Анджелис, да не говорим пък за ранния следобед в една затънтена уличка на Брадфийлд. Боядисаната й платиненоруса коса бе прибрана високо на главата й в килнато настрани кокче. Облечена беше в тесен черен пуловер с дълбоко деколте, което разкриваше част от набръчканата кожа; яркосиньо клинче, бели обувки на токчета и тънка златна верижка на глезена. Една цигара беше увиснала на ъгълчето на устата й.

— Какво има, моето момиче? — попита тя носово.

— Извинявайте, че ви безпокоя — започна Карол, като показа служебната си карта, — следовател Карол Джордан от полицията в Брадфийлд. Опитвам се да открия съседите ви на номер четиринайсет, семейство Торп, но, изглежда, няма никой вкъщи. Чудех се дали случайно не знаете по кое време се връщат от работа?

Жената сви рамене.

— Един господ знае! Тая крава се прибира и излиза по всяко време на денонощието.

— А господин Торп?

— Какъв господин Торп? Няма никакъв господин Торп в съседство, мила! — Тя се изсмя дрезгаво. — Ясно е като бял ден тогава, че не си я виждала. Мъжът, който се ожени за тая грозна крава, сигурно ще трябва да е сляп и голям задръстеняк. И за какво я търсите?

— Просто рутинно разследване.

Жената изсумтя.

— Не ми ги разправяйте тия на мен! Гледала съм достатъчно серии от „Законът“, за да знам, че нямат навика да изпращат следователи на рутинна проверка. Въпрос на време е да тикнете тая крава зад решетките, ако питате мен!

— Защо мислите така, госпожо…

— Гудисън. Бет Гудисън. Като Бет Дейвис. Защото е грозна, необщителна. За това!

Карол се усмихна.

— Опасявам се, че това не е престъпление, госпожо Гудисън.

— Не. Но убийството е, нали? — ухили се тя триумфално.

Карол преглътна, надявайки се въздействието от думите да не е било толкова очевидно, колкото осезаемо.

— Това е много сериозно обвинение.

Бет Гудисън дръпна за последен път от цигарата си и майсторски изпрати фаса в канала.

— Радвам се, че ти си на същото мнение. Това е вече нещо повече. Колегите ти от участъка „Мурсайд“ не си мръднаха и пръста.

— Съжалявам, че сте се почувствали пренебрегната от колегите ми — отвърна Карол със загрижен тон. — Може би все пак ще успеете да ми кажете какво се е случило?

„Моля те, Господи, дано това не излезе както в случая с йоркширския убиец, когато най-добрият му приятел казал на полицията, че го подозира, но никой не му обърнал внимание!“, помисли си Карол.

— Принс, за него говоря.

В първия момент Карол си представи дребната американска рок звезда, захвърлена на някоя тераса в задния двор. Като се опомни, попита:

— Принс?

— Нашата немска овчарка. Анджелика Торп вечно се оплакваше от кучето. А нямаше никакви основания. Животното само й правеше услуга. То ни известяваше за всеки, който приближеше двора ни. В противен случай щеше да й се наложи да плати цяло състояние за алармена система против крадци, не по-ефикасна, колкото и кучето. После, един ден преди няколко месеца… мисля, че беше през август, ако не се лъжа, уикенда преди празника, той изчезна. Ние с Кол се връщахме от работа, когато открихме, че от Принс няма и следа. Няма никакъв начин той да се е измъкнал от двора, а и би довършил всеки, който се осмели да прекрачи портата. Има само един начин, по който може да е изчезнал. И той е, ако Принс е бил убит — довърши госпожа Гудисън, като мушна показалец към Карол, за да подчертае разказа си. — Отровила е горкото животно и после се е отървала от тялото, така че да няма никакви доказателства. Тя е убийца!

В обикновена ситуация Карол би хукнала точно в обратната посока, за да избегне този разговор, но сега преследваше Ханди Анди и всичко странно можеше да се окаже следата, за която да се хванат.

— От къде сте сигурна, че е била госпожица Торп?

— Стечение на обстоятелствата. Тя беше единствената, която някога се е оплаквала от него. Денят, в който Принс изчезна, и аз, и Кол бяхме на работа, но тя си беше у дома цял ден. Знам го като сигурен факт, защото тази седмица тя излизаше по нощите. А когато на другия ден й почукахме, за да я попитаме дали знае нещо за изчезването на кучето, тя само се усмихна нагло с грозната си мутра. Веднага разбрах, че е тя — каза госпожа Гудисън категорично. — И така, какво възнамерявате да правите?

— Страхувам се, че без доказателства не можем да направим кой знае колко — отвърна Карол със съчувствие. — Напълно ли сте сигурна, че госпожица Торп живее сама?

— Никой не би се прежалил да живее с такава грозна крава като нея! Дори никой не идваше при нея, което не е чудно, като се има предвид, че изглежда сякаш я е влачило течението.

— Случайно да знаете каква кола кара?

— Някаква от ония гъзарските джипове. Питам, кой нормален човек се нуждае от такъв габаритен джип посред Брадфийлд?! В крайна сметка не живеем в някоя ферма я!

— А да знаете къде работи?

— Не знам и не ме интересува! — Тя хвърли поглед към часовника си. — Сега, ако нямаш нищо против, ще изчезвам, за да не изпусна сериала.

Карол все още стоеше на вратата, когато Бет Гудисън затвори под носа й. В главата й започваше да се оформя едно неприятно подозрение. Преди да провери и номер десет, пейджърът й сигнализира настойчиво. „Обади се на Дон на улица «Скаргил». Изключително спешно!“, прочете тя изписаното.

— Морис! — извика тя колегата си. — Закарай ме до някой телефон! Бързо!

„Каквото и да става на улица «Грегъри», то можеше да почака. Дон очевидно не може“ — помисли си тя.

 

 

Изтощен, Тони бе потънал в някаква кошмарна делириумна дрямка. Ледената вода, която го обля през лицето, го хвърли изведнъж в другата крайност и той дойде в съзнание — истинска агония за него. Вдигна сепнато глава, което му причини невероятна болка.

— Ооо — изстена той.

— Спокойно! — сряза го Анджелика.

— Прав бях, нали? — едва продума Тони през залепналите си устни. — Имала си време да го обмислиш и знаеш, че съм прав. Искаш убийствата да спрат. Те е трябвало да умрат. Заслужавали са го. Разочаровали са те, изневерили са ти. Но всичко това сега може да се промени. С мен ще бъде различно, защото аз те обичам!

Скованата маска на лицето й се смъкна пред очите му, ставайки по-мека и нежна. Тя му се усмихна.

— Знаеш ли, никога не съм си падала само по секса. Можех да го получавам, когато си поискам. Мъжете ми плащаха за това. Плащаха много пари за секс. Ако те интересува, точно така събрах парите за операцията. Те винаги са ме желаели! — Гласът й бе пълен с някаква странна смесица от гордост и гняв.

— Виждам защо е било така — излъга Тони и докара на лицето си изражение, което се надяваше да наподобява поне малко страст и възхищение. — Но това, което ти винаги си желала всъщност, е било любовта, нали? Копняла си за нещо повече от гол секс по улиците, лишен от чувства, или телефонен секс без зрителен контакт. Господи, ти заслужаваш да бъдеш обичана! Наистина! Именно това мога да ти дам аз, Анджелика. Любовта не е само физическо привличане, въпреки че бог ми е свидетел, ти наистина си невероятно привлекателна. Любовта е също уважение, възхищение, очарование от някого. А аз изпитвам всичко това към теб. Анджелика, можеш да имаш това, което винаги си желала. Можеш да го имаш с мен.

Недоверието беше ясно изписано по лицето й. Тони можеше да види как част от нея отчаяно искаше да му повярва, да избяга в света на нормалните връзки. Но тази част трябваше да се пребори с другата, която имаше толкова ниско ниво на самоуважение, та се съмняваше и изобщо не можеше да си представи, че някой, който заслужава да бъде обичан, би искал да я обича. А най-същественото от всичко бе подозрението й, което я държеше нащрек, да не би да бъде уловена в клопка.

— Как бихме могли? — попита тя грубо. — Ако не се лъжа, точно ти ме преследваше. В крайна сметка ти си от отбора на полицията. И играеш за тях.

Тони поклати отрицателно глава.

— Това беше, преди да разбера, че ти си същата жена, в която се влюбих по телефона. Анджелика, повярвай ми, любовта е единственото чувство, заради което мога да пренебрегна и служебните си задължения. Да, работих за полицията, но аз не съм от тях.

— Ти си като фурнаджийска лопата. Днес с тия, утре с ония. Ти си се опитвал да ме пипнеш, Антъни, за да ме вкараш в панделата. И очакваш да ти повярвам?! Трябва да ме смяташ за пълна глупачка!

— Точно обратното. Ако ще говорим за глупаци, това са ония от полицията. Повечето от тях са толкова праволинейни, ограничени и повърхностни фанатици, че един психолог не може да задържи интереса им повече от пет минути. Наистина нямам нищо общо с тях — спореше той отчаяно.

Тя поклати глава по-скоро със съжаление, отколкото с гняв.

— Работиш за Министерството на вътрешните работи. През цялата си кариера си се занимавал със залавянето и лечението на серийни убийци. И очакваш от мен да ти повярвам, че изведнъж си си променил принципите и си станал лоялен към мен? Хайде, Антъни, няма да се вържа на такива глупости!

Тони усети, че силите му го напускат. Просто мозъкът му вече не действаше достатъчно бързо, за да продължава още дълго да я държи на разстояние. Обърна се към нея и продължи жално:

— Не съм правил кариера от залавянето на хора, а само от лечението им. Трябваше да го правя, не разбираш ли? Единствено вътре, в тези места, където работех, можех да открия мозъци, които са достатъчно сложни, за да бъдат интересни. Същото е като да отидеш в зоологическата градина да разгледаш животните. Иска ти се да ги наблюдаваш в естествената им среда, но ако единственият начин да ги видиш някога е зоопаркът, тогава просто отиваш там. Винаги трябваше да чакам, докато ги хванат, преди да започна да ги изучавам. Но ти все още си на свобода, все още си това, което искаш да бъдеш, и съвършено ловко се прикриваш. В сравнение с тях ти си просто върхът. Ти си изключителна. Искам да прекарам остатъка от живота си вдъхновяван от блестящия ти ум. Не мога и да си представя, че някога ще ми стане досадно или скучно с теб. — „Ужасен да, но никога отегчен, със сигурност!“ — помисли си Тони.

Тя стисна устни, докарвайки изражение на пресметнато раздразнение. После кимна към слабините му, където пенисът му висеше клюмнал.

— И ако ме намираш толкова привлекателна, как така изобщо не ти личи?

Това беше единственият въпрос, на който Тони нямаше никакъв отговор.

 

 

— И какво точно имаме, Карол? — предизвика я Брандън.

Тя пресече кабинета му, като отбелязваше на пръсти доводите си.

— Имаме транссексуален. Но в неговия случай той не е минал през процеса на изследване и одобрение от Националната здравна служба. Според Дон тук, в Брадфийлд, молбата му за смяна на пола е била отхвърлена. Затова се е наложило да събере пари за операцията, като е правил секс, продавал се е. Така, до тук знаем, че нашият човек от самото начало е бил отхвърлен като емоционално нестабилен от изследвалите го психиатри. Този транссексуален тип кара същия джип като на заподозрения в убийството на Дамиен Коноли. Имаме съседка, която е убедена, че Анджелика Торп е видял сметката на кучето й. То е било убито две седмици преди първото убийство. Анджелика Торп е купила програмни продукти, които й позволяват да прехвърля видеообрази в компютърната система. А това съвпада с теорията за поведението на убиеца, развита от мен и потвърдена от нашия психологически профил. Тя дори живее в такъв тип къща, какъвто Тони бе описал! — спореше Карол ожесточено и разпалено.

— И като Кристофър Торп тя определено пак не беше цвете за мирисане — допълни Дон.

— Искам да се посъветваме с Тони за тая история — изправи се Брандън.

— Аз също! — процеди Карол през зъби. — Но той очевидно си е намерил по-интересно занимание за днес. — Една неочаквана мисъл я удари като гръм от ясно небе. Коленете й омекнаха и тя се спусна на най-близкия стол. — О, господи! — простена тя.

— Какво има? — попита загрижено Брандън.

— Тони. Не се е обаждал на никого, откакто излезе вчера от тук. Имаше две уговорени срещи за днес, според думите на секретарката му, но той не се е появил на работа. Дори не се е обаждал по телефона. Снощи не си беше вкъщи, а и сега още го няма. — Думите на Карол увиснаха във въздуха като облак отровен дим. Пристъп на гадене стегна стомаха й и почти я задуши. Успя да овладее някак себе си под съсредоточения поглед, който Брандън отправи върху нея.

С треперещи пръсти тя взе копието от профила, което беше на бюрото на Брандън. Бързо прехвърли страниците му, докато намери това, което търсеше.

„Възможно е следващата му цел да бъде полицай. Може би дори някой, който работи по разследването. Само това не би било достатъчен мотив за убиеца, за да го избере. Жертвата трябва също така да пасне на изискванията, които той е изградил в съзнанието си, за да може убийството да добие пълното си значение за него. Горещо препоръчвам на всички полицаи, които намират в себе си нещо общо от профила на живота на жертвата, да бъдат изключително бдителни през цялото време. Да наблюдават за всякакви подозрителни превозни средства, паркирани край домовете им, и да бъдат нащрек дали не са следени от или до работата им и на обществени места.“

— Помислете за това, сър. Спомнете си профила на жертвата. Сър, та Тони съвършено пасва към него!

Брандън не искаше да повярва в предположението на Карол.

— Не са минали осем седмици. Не е времето!

— Но днес е понеделник! Не забравяйте, че точно Тони споменаваше, че е много вероятно графикът му на изпълнение да се ускори, ако нещо го травматизира! Стиви Макконъл, сър! Помислете си за цялата гласност, която се даде по случая. Фактът, че друг човек е отнесъл почестите за неговите престъпления. Вижте, то е тук.

„… Другият възможен сценарий е някой невинен човек да бъде обвинен за убийствата. Това би било такава обида за самолюбието му, че може да го накара да извърши следващото си убийство преди планирания ден.“

— Сър, трябва да действаме по тази следа веднага!

Ръката на Брандън бе вече върху телефона, преди Карол да успее да каже последното си изречение.

 

 

Входната врата водеше направо към къщата. Надолу по стълбите обстановката просто не можеше да има по-нормален вид. Малкият хол бе обзаведен скромно, но уютно, с две кожени канапета и едно кресло, облицовано в приятно зелен нюанс. Имаше телевизор, видео, средно скъпа стереоуредба, а до тях малка масичка с натрупани под нея списания „Ел“. Два плаката на бели китове в океана висяха на стената. Единствената полица за книги съдържаше подбрана научна фантастика и няколко романа на Джаки Колинс. Карол, Мерик и Брандън се движеха предпазливо из стаята, минаха под стълбището и влязоха в кухнята. Тя бе педантично лъсната, като образцова аптека. Всичко бе чисто и подредено на мястото си. На стелажа за сушене на съдовете видяха една чаша, една чиния, една вилица и един нож.

Като следваха Брандън, който ги водеше напред, те се изкачиха по тясното стълбище, построено между двете стаи на първия етаж. Първата спалня беше изцяло в розово и приличаше на ягодов млечен шейк. Дори облицованата с дантела тоалетка беше розова.

— Барбара Картланд направо пасти да яде! — промърмори Мерик.

Брандън отвори гардероба и огледа купищата женски дрехи. Карол се зае с чекмеджетата от високия розов скрин, като ги инспектираше от горе на долу. Те не съдържаха нищо интересно или по-обезпокоително от отбран комплект предизвикателно бельо, повечето от червен сатен.

Мерик пръв откри задната част на спалнята. Още щом отвори стаята, той вече знаеше, че този път никой нямаше да надава вой по вестниците за липса на веществени доказателства.

— Сър? — извика той. — Мисля, че го пипнахме!

Стаята беше подредена и обзаведена като офис. Имаше едно голямо бюро, на което бяха разположени компютър и подбрани периферни устройства. Не можеха да разпознаят нито едно от тях. От едната страна имаше телефон, свързан с доста сложен касетофон. От другата — малък видеопулт. Една количка вместваше телевизора и видеото, и двете последна дума на техниката, най-добрите модели. Етажерките обточваха две от стените. Отрупани бяха с компютърни игри, видеокасети, аудиокасети и компютърни дискове. Всички кутийки бяха прецизно облепени с етикети, надписани с главни букви. Единственият чужд предмет, който не се връзваше с обстановката, бе кожен стол, който се разпускаше почти до легнало положение, като шезлонг.

— Бинго! — извика Брандън. — Добра работа, Карол!

— От къде, по дяволите, да започнем! — попита Мерик.

— Знае ли някой от вас да работи на компютър? — попита Брандън.

— Мисля, че по-добре да оставим тая част на експертите от отдела — предложи Карол. — Може да е програмиран да изтрие информацията, ако някой друг се опита да проникне в него.

— Добре. Дон, ти прегледай кутиите и чекмеджетата. Аз ще се заема с видеокасетите, а ти Карол — с аудиокасетите.

Тя се приближи до етажерката. Първите десетина, изглежда, бяха с музика, от Лайза Минели до „Ю Ту“. Следващите десетина бяха отбелязани със знака АС и номерирани от едно до дванадесет. Четиринайсетата имаше етикет ПГ, а петнайсетата — ГФ. Следващата, осемнайсетата, бе със символи ДК, а шестнайсетата с АХ. Карол грабна първата касета АХ и със свито сърце я пъхна в касетофона. Сложи слушалките на главата си и ги включи отзад в уреда. После го пусна. Чу телефонен звук. А после един глас, толкова познат, че щеше за малко да се разплаче.

— Да? — попита Тони. Гласът му бе по-нисък по телефона.

— Здравей, Антъни! — един глас, който не й беше много чужд.

— Кой е на телефона?

Самодоволно дрезгаво кикотене. Твърде секси.

— Никога няма да познаеш! Дори и след хиляди години.

„Пипнах те!“ — помисли си Карол, разяждана от мрачното предчувствие. Разбира се, това бе гласът на телефонния секретар на Тони.

— Добре, кажи ми тогава! — попита Тони. В тона му се четеше любопитство, приятелско доверие и готовност да се включи в играта.

— Каква искаш да бъда?

— Това някакъв майтап ли е? — попита Тони.

— Никога през живота си не съм била по-сериозна. Тук съм, за да осъществя мечтите ти. Аз съм жената от твоите фантазии, Антъни. Ще бъда твоята телефонна любовница.

Последва пауза, мълчание, после телефонът се тресна от страна на Тони. След това Карол чу странната жена да казва в слушалката:

— Хаста ла виста^[1], Антъни!

Натисна копчето за спиране и ядосано свали слушалките. Обърна се, за да открие Брандън, втрещен в екрана на телевизора пред образа на Адам Скот. Беше разпънат на дибата, гол и очевидно в безсъзнание. Част от нея не можеше да схване това, което бе пред очите й. Злото бе удавено в кръв и ужасяващата картина някак си не се връзваше с прозаичния вид на уреда, който я показваше.

— Сър? — едва продума тя. — Касетите. Тя е следила Тони.

 

 

Тони се опита да се изсмее, но излезе повече като ридание. Въпреки това продължи нехайно:

— Ти очакваш да получа ерекция? Но как ще стане, като съм вързан в тоя вид? Анджелика, първо ме упои с хлороформ, после ме отвлече и ме домъкна в тая килия на мъченията. Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но нямам никакъв опит в робуването. Прекалено съм уплашен, за да ми се втвърди инструментът.

— Знаеш, че няма да те пусна да си вървиш. Не и за да хукнеш право при тях.

— Не те моля за това. Повярвай ми, аз съм щастлив да бъда твой затворник, ако това е единственият начин, по който мога да прекарам времето си с теб. Бих искал да ми дадеш възможност да те опозная. Искам да докажа чувствата си към теб. Да ти покажа какво усещане е любовта. За да видиш на коя страна съм в действителност!

Тони се опита да докара оная усмивка, която вече бе научил, че му върви при жените.

— Добре тогава, покажи ми — предизвика го Анджелика, като пусна една ръка по тялото си. Галеше се нежно, обиколи покрай гръдните си зърна и се спусна надолу.

— Ще се нуждая от помощта ти. Точно както имах нужда от теб по телефона. Ти ме караше да се чувствам върховно, като истински мъж. Моля те, помогни ми и сега!

Тя пристъпи към него, като се гънеше грациозно като змия.

— Искаш да те възбудя? — попита го тя провлачено, с някаква ужасна пародия на прелъстяване.

— Не мисля, че така ще мога да се справя — призна си Тони. — Не и с ръце, вързани на гърба.

Анджелика замръзна и се намръщи:

— Казах, че няма да те оставя да си ходиш.

— И аз ти казах, че не го и искам. Единственото, за което те моля, е да махнеш белезниците, за да дойдат ръцете ми отпред. Така, че да мога да те докосвам.

Отново се напъна да докара някакво подобие на нежна усмивка.

Тя го гледаше внимателно.

— От къде да съм сигурна, че мога да ти вярвам? Ще трябва да освободя ръцете ти, за да ги заключа с белезниците отпред. Може би се опитваш да ме измамиш?

— Не, грешиш. Давам ти думата си. Ако това те кара да се чувстваш по-сигурна, използвай хлороформа отново. Направи го, докато съм в безсъзнание — предложи Тони, като отново играеше на риск печели, риск губи. Реакцията й щеше да му покаже какви са шансовете му.

Анджелика се премести зад него. Един ликуващ глас в главата му извика „Супер!“ Усети топлината на ръката й между своите длани, когато грабна белезниците и доста болезнено ги смъкна.

— По дяволите! — извика Тони, когато нова болка проряза ръцете и раменете му. Чу щракване на метал, когато халките, свързващи въжето с белезниците, се освободиха. Анджелика ги отключи и Тони падна на колене. Краката му трепереха. — Боже мой! — изруга той, като падна напред по лице. Усети, че грубият камък раздра лицето му.

Анджелика действаше бързо. Отметна назад косата си и го изправи отново на крака. Все още държеше ръцете му, вече отпред. Прикрепи едната в белезницата, пристъпи пред него и грубо грабна другата му ръка точно под бицепса, издърпвайки я пред тялото му. Секунди след това Тони отново бе с белезници, този път отпред. Той клекна като за молитва. Неудобството му се увеличаваше от стегнатите кожени каиши на глезените му.

— Видя ли? — задъха се той. — Казах ти, че няма да предприема нищо.

— Е, покажи ми на какво си способен!

— Ще трябва да ми помогнеш. Не мога да го направя сам — направи лек протест Тони.

Тя се наведе, отново грабна косата му и го издърпа нагоре. Мускулите на краката му трепереха от усилието да се задържи изправен. Стояха така само няколко сантиметра един от друг. Коприненото й кимоно допираше ръцете му. Усещаше топлината на дъха й върху ожулената кожа на бузата си.

— Целуни ме — каза той тихо. Проститутките никога не се целуват, припомни си той. Това ще направи нещата по-различни.

Нещо проблесна в окото на Анджелика, но тя се наведе над него, отмести косата му и придърпа лицето му към своето. Сега трябваше да концентрира всички сили на волята си, за да не се дръпне неволно или да трепне издайнически, когато устните й докоснаха неговите. Езикът й нахлу в устата му, изследвайки зъбите и езика му. „Животът ти зависи от това! — окуражаваше се мислено той. — Имаш план!“ После си наложи с върховни усилия да отвърне на целувката й, като мушна език в устата й. В същото време се успокояваше, че на света има далеч по-лоши неща. А тази жена бе посветила вече предишните си жертви в тях.

След това, което му се стори най-дългата целувка в живота му, Анджелика се отдалечи и погледна критично към мъжествеността му.

— Ще се нуждая от известна помощ там. Денят никак не беше лесен за мен.

— Какво имаш предвид? — попита тя, като се задъхваше леко, с полуотворени устни. Ясно беше, че тя нямаше никакви трудности със сексуалната възбуда, за разлика от него.

— Помогни ми. Това е единственото нещо, което винаги е действало, когато съм имал проблем с ерекцията. Сега почувствах устните ти. Просто вече знам, че ще бъде страхотно. Моля те, наистина те желая цялата!

Още преди да успее да довърши изречението си, тя бе коленичила и започна да разтрива с ръце топките му. Много нежно тя вдигна отпуснатия му пенис и го пъхна в устата си, без да сваля очи от лицето му. Тони се протегна и започна да разрошва косите й. После с преднамерено забавени движения той придърпа главата й по-близо до себе си, натискайки я леко надолу така, че очите й да са далеч от него.

Това беше решителният момент. С върховни усилия на волята си той събра цялата сила, която му беше останала, вдигна ръце и с цялото натрупано отчаяние заби белезниците в главата на Анджелика.

Ударът я завари напълно незащитена и тя се строполи напред между краката му, забивайки зъби в него. Това бе направо агонизираща болка. Тони се облегна назад и усети стягането в глезените си, когато те се опъваха в движения, за които каишите никога не са били създадени. Когато се свлече на пода, той се протегна напред, грабна главата на Анджелика и започна да я удря ожесточено в каменния под, докато тялото й престана изобщо да шава.

После се провлече покрай проснатото й тяло, докато достигна с вкочанените си пръсти каишите на глезените си. С влудяваща несръчност той се мъчеше да разкопчае каишите, които бяха закрепени към торбата с каменната плоча. Тези усилия му се сториха цяла вечност, но накрая все пак успя да ги разкопчае и се освободи. Когато се опита да стане, глезените му отказаха това предизвикателство. Той се олюля и отново се свлече на пода. Жестоки болки прорязаха краката му от горе до долу. Стенейки, Тони се опита да се довлече до каменните стъпала. Но не беше изминал и половината път, лазейки по пода, когато тялото, недалеч от него, простена.

Анджелика вдигна глава. Кръвта и слузта бяха превърнали лицето й в зловеща маска от филм на ужасите. Когато го видя, тя изрева като ранено животно и се опита да се изправи на крака.

 

 

Търсенето на следа от кланицата на Анджелика ставаше все по-отчайващо, докато страхът и притесненията им за Тони нарастваха. Бяха изсипали съдържанието на всички чекмеджета и кашони на пода. Всяко листче хартия бе изследвано под лупа за някакъв евентуален намек за местоположението на мазето, което видяха на екрана. Фактури, гаранции, сметки и рецепти — всичко мина през ръцете им. Карол преглеждаше една купчина писма със служебна кореспонденция с надеждата да се натъкне на някакви подробности за жилище под наем или ипотека, каквото и да е, свързано с някаква друга собственост. Мерик се ровеше в купчината, свързана с размяната на писма около смяната на пола на Торп. Брандън вече веднъж беше обявил фалшива тревога, когато се натъкна на една купчина писма от някакъв адвокат, свързани с някакъв имот в Сийфорд. Но скоро стана ясно, че са за продажбата на последния дом на майката на Торп в града.

Отново Мерик намери ключа. Беше свършил с писмата и започна да разглежда една връзка отбрани писма с лепенка „Данъци“, когато се натъкна на писмото. Трябваше да го прочете два пъти, за да се увери, че желанието му да намерят следа не го караше да си въобразява.

— Сър — обади се той внимателно, — мисля, че това би могло да бъде отговорът на загадката.

Подаде писмото на Брандън, който прочете следното:

„Пенънт Тейлър, Бейли и сие, адвокати.

Скъпи Кристофър Торп, получихме писмото от леля ви, госпожа Дорис Мейкинс от Нова Зеландия, която ни упълномощава да ви предадем ключовете от фермата «Старт Хил» над Брадфийлд, Йоркшир. Като нейни агенти ние сме упълномощени да ви предоставим достъп до описания имот за поддръжка и охрана. Моля ви, свържете се с нашия офис, за да вземете ключовете в удобно за вас време…“

— Точно изолиран селски имот — сети се Карол, докато надничаше през рамото на Брандън. — Тони спомена, че нещо подобно би могло да бъде и мястото за убиване на нашия човек. А сега тя го е замъкнала там! — Обля я вълна на ярост, която изместваше страха, който я въртеше на бавен огън и я разяждаше от момента, в който разкриха страховитите тайни на този привидно обикновен офис.

Брандън затвори за момент очи и после каза нервно:

— Не знаем със сигурност, Карол.

— Но даже и да го е хванала, той е много умен. Ако някой изобщо може да се измъкне от такива неприятности, като успява с приказки, това е само Тони — допълни Мерик.

— Няма смисъл да гадаем повече — каза рязко Карол. — Къде, по дяволите, е тази ферма „Старт Хил“? И колко бързо можем да стигнем там?

 

 

Тони се огледа отчаяно. Закачалката с ножовете висеше от лявата му страна, но бе невъзможно високо. Докато Анджелика се изправи на колене, той се покатери на каменната пейка и протегна ръце нагоре. Дланта му пипна една от дръжките, когато тя успя да се изправи на крака и се хвърли към него, като все още мучеше като крава, загубила телето си…

Тежестта й и внезапното нападение наклониха Тони назад от пейката. Ръцете й стиснаха гърлото му с такава сила, че пред очите му започнаха да играят бели кръгове. Точно когато вече си мислеше, че с него е свършено, усети топлата, лепкава струйка кръв по корема си и смъртоносната хватка на Анджелика стана изведнъж слаба като мокър вестник.

Преди да успее да разбере напълно какво става, Тони чу стъпки, спускащи се надолу по каменните стъпала. Като налудничаво видение, дошло от рая, Дон Мерик се появи на вратата, бързо последван от Джон Брандън. Челюстта му увисна при вида на драматичната картина пред него.

— По дяволите! — едва си пое дъх той.

Карол се набута между двамата мъже и погледна ужасната касапница пред себе си. Умът й не го побираше.

— Вие май не си давахте много зор — едва продума Тони.

Последното нещо, което чу, преди да припадне, бе собственият му истеричен смях.