Вал Макдърмид
Преследвачът (29)

Четиринайсета глава

Не е нужно човек да си отваря очите и ушита на четири, за да разбере, когато срещне убиец. Ако не е съвсем заблуден, предполагам, ще види, че убийците са различни по майсторство.

Убийствата имат малките си различия и достойнства, както статуите, картините, ораториите, гравираните предмети и какво ли още не.

Тони се бе опънал във ваната си с шишенце бренди под ръка. Отпуснат, вял, освободен, той не можеше да си спомни кога за последен път се е чувствал толкова комфортно и така оптимистично настроен. Преживяванията му по телефона с Анджелика, както и убеждението, че е свършил наистина добра работа по профила, му бяха вдъхнали нова надежда. Може би не трябваше да се крие само в служебните си отношения. Сигурно би могъл да се присъедини към останалия свят, към онези, които държаха нещата в свои ръце, преглъщаха миналото си и оформяха светогледа си според това, дето искаха да видят.

— Мога да променя живота си! — обяви гласно Тони.

Безжичният телефон иззвъня. С бавно плавно движение той се протегна към него. Вече не го изпълваше ужас. Странно колко бе израснал в това отношение — да приема обажданията на Анджелика като добре дошли, вместо да се страхува от тях.

— Да? — каза той бодро.

— Тони? Джон Брандън е на телефона. Изпращам веднага една кола да те вземе. Попаднахме на още един.

Тони седна и водата се разплиска около него.

— Сигурен ли си?

— Карол Джордан и Дон Мерик отидоха на местопрестъплението пет минути след обаждането.

Тони стисна очи.

— О, боже! — простена той. — Къде?

— Обществените тоалетни на улица „Клифтън“, Темпъл Фийлдс.

Докторът стана и излезе от ваната.

— Ще се видим там — каза той мрачно.

— Добре, Тони. Колата ще пристигне след около пет минути или там някъде.

— Ще бъда готов.

Прекъсна връзката и излезе от банята, като пътьом се препаса с една хавлия. Мозъкът му работеше напрегнато. Той намъкна набързо едни дънки, тениска, риза, пуловер и кожено яке. Обу още един чифт чорапи, като си спомни колко мразовита му се стори предишната нощ. Звънецът на вратата иззвъня точно когато завързваше вече обувките си.

В патрулката напрегнатата обстановка разби всякаква възможност за градивно обмисляне на ситуацията. Колата профучаваше из нощните улици, а синята светлина на лампата отгоре разбиваше прозрачното оранжево от уличното осветление. Ескортът му, двете пътни ченгета мъжкари, бяха застинали в мълчаливо самообладание. Със свистящи гуми те влетяха по улица „Клифтън“ и шофьорът наби спирачки при вида на полицейската лента, която бе отрязала достъпа до централната й част.

Лентата бе вдигната за Тони и той се насочи към средата на платното, където се бяха скупчили няколко полицейски коли и една линейка, паркирана встрани, изглежда, за всеки случай. Когато се приближи, видя знака на обществената тоалетна, осветен на фона на потъналата в тъмнина сграда. Край линейката забеляза фигурата на Дон Мерик, очебийна заради бинтованата му глава. Като пренебрегна щуращите се насам-натам полицаи, той се насочи право към Мерик, който се бе отнесъл в дълбок разговор по мобифона. Махна бързо на Тони, за да му даде сигнал, че го е забелязал, и приключи с думите:

— Добре, благодаря. Извинявай, че те притеснихме.

— Сержант, търся господин Брандън или следовател Джордан.

Мерик кимна.

— И двамата са вътре. Предполагам, че вие също ще искате да хвърлите око наоколо?

— Кой е открил трупа?

— Едно от момичетата от улицата. Твърди, че всички дамски тоалетни били пълни и затова влязла в незаетата мъжка тоалетна. Бас ловя, че е била вътре с клиент. Той трябва да си е плюл на петите веднага, щом е усетил, че може да се забърка в неприятности.

С периферното си зрение Тони забеляза появяването на Карол, която излезе навън. Тя веднага се насочи към тях.

— Добре, че той се разкара — каза тя, след като Мерик се отдалечи и продължи телефонния си разговор.

— Ако бях казал, че точно това не съм искал, някой сигурно щеше да го приеме по друг начин — каза сухо Тони. — Какво те кара да смяташ, че и това е работа на Ханди Анди?

— Тялото е голо и гърлото му е прерязано. Очевидно е домъкнат тук на инвалидна количка, но е бил изсипан на пода. А върху него намерихме захвърлен вестник — първата страница на „Сентинъл Таймс“ от снощи — обясни Карол с напрегнат глас. Очите й бяха измъчени и уморени. — Ние го провокирахме, нали?

— Не ние. Вестниците може би, но не и ние — отвърна Тони мрачно. — И все пак не очаквах да реагира така светкавично.

Мерик се приближи отново и обяви бодро:

— Изглежда, попаднах по следите на инвалидната количка. Някакъв се разхождал край приемната на родилния дом по-рано тази вечер. С малко повече късмет може да се окаже, че някой го е видял.

— Добра работа, Дон! — насърчи го Карол. — Ще хвърлим ли вече по един поглед? — обърна се тя към Тони. Той кимна и я последва.

Тя си пробиваше път с рамо покрай щуращите се наоколо ченгета към входа на тоалетната. Тони бавно пристъпи вътре и започна да прави опис на обстановката наум, докато се оглеждаше. Забеляза пода, покрит с черна гумена настилка, очевидно случайно сложените сиви и черни плочки по стените, предизвикателните надписи, напръскани със спрей, тежкия влажен въздух, мириса на дезинфекциращите препарати, които едва маскираха вонята. Вътре тоалетната се разделяше на две — мъжката вляво, женската надясно. Брандън и Кевин Матюс стояха до вратата и надзъртаха през широкия праг. Тони го прескочи и се присъедини към мрачната им мълчалива група. Един фотограф стоеше до стената и запечатваше местопрестъплението на лентата си. Това би разтърсило някои съдии до дъното на душата им, ако хората на Брандън успееха да им предоставят Ханди Анди. През няколко секунди ярката бяла светлина на светкавицата отразяваше ужасната сцена върху ретината на наблюдаващите мъже.

Тони гледаше съсредоточено проснатото на земята тяло. Имаше петна от някакъв вид тъмна, мазна субстанция по коленете, лактите и единия глезен. Не липсваха също кървави дири по тялото. Прорезът на гърлото беше дълбок, но според предположенията на Тони не достатъчно, за да е причина за настъпването на смъртта. Доколкото можеше да забележи, самите полови органи бяха непокътнати, но дебелото черво, ануса на мъжа и меката плът около тях бяха ожесточено нарязани с дълбоки промушвания от наточено острие. По тялото му се разля топла вълна на облекчение, която го накара да си признае това, което се боеше дори да помисли. И той, като Карол, се опасяваше, че по някакъв начин действията му са провокирали Ханди Анди да наруши паузата и да направи нов удар. Откакто Брандън се беше обадил, ужасът го дебнеше като злобна хищна птица.

Тони се обърна към Брандън и каза:

— Това не е той. Имаме случай на имитация.

 

 

От сянката на далечния край на улица „Клифтън“ с вдигната яка на шлифера се появи Том Крос и се смеси със сеирджиите, които сякаш изплуваха изпод тротоарите и зяпаха познатия ритуален танц на огледа на мястото на убийството. Устните на Том Крос се разтегнаха в доволна усмивка и той се присламчи в сянката. Извади бележник от вътрешния си джоб и откъсна един лист. На бледата светлина от една улична лампа написа:

„Скъпи Кевин, главата си режа, че това не е работа на Странния убиец. Готов ли си да се обзаложиш? Всичко най-хубаво, Том.“

Том Крос имаше доста объркан и измъчен вид, но той не беше от хората, които можеха да допуснат унижението да им попречи да постигнат целите си. Сгъна листчето на четири и написа отгоре: „За следовател Кевин Матюс. Лично.“ После си проби път през тълпата, докато хвана в полезрението си едно от ченгетата зад полицейската лента.

— Знаеш кой съм аз, нали, момче? — попита Крос.

Човекът кимна колебливо, като хвърли бърз поглед от двете си страни, за да види дали някой не е забелязал срещата му с най-голямата издънка на полицията.

Крос протегна ръка.

— Виж следовател Матюс да получи непременно това. Нали ще го направиш?

— Да, сър — отвърна бързо ченгето, като стисна бележката в юмрука си и дори намери време да се учуди кой бе набрал достатъчно смелост, за да лепне такъв грим по окото на Попай.

— Ще си спомня за тебе, когато се върна отново на линия — каза Крос през рамо и отново започна да си пробива път през зяпачите.

Стигна до тъмната алея, където бе паркирал волвото си пред аварийния изход на един нощен клуб. Денят далеч не бе задоволителен за него, а утрото не даваше никаква надежда за промяна или подобрение. Но убеждението, че със съобщението си бе казал истината на Кевин Матюс, караше Том Крос да се чувства полезен.

 

 

— Аутопсията ще потвърди думите ми — упорстваше Тони. — Който и да е довършил този тук, това със сигурност не е нашият сериен убиец.

Боб Стансфийлд се намръщи.

— Не разбирам как може да сте сигурен само заради няколко мазни петна.

— Причината не е само в това, че тялото не е чисто — обясни Тони и сгъна единия си пръст за първото доказателство. — Той не е същата възрастова група. Едва ли има и двайсет. Като изключим това, че е бил в тоалетната, той е бил добре познат из гей средите. Вие сте успели да го идентифицирате около три сутринта.

Кевин Матюс кимна.

— Стар познайник на Нравствения отдел. Чейс Колинс. Бивш член на бар, в който момчетата си предлагат услугите на хомосексуалисти. Любител на твърдия секс.

— Точно така — съгласи се Тони. — А също така няма белези по пениса или тестисите му, където нашият убиец постепенно увеличаваше насилието, акцентирано върху тези органи. До тук знаем само, че мъжът е бил сексуално обезобразен. Не можем да кажем със сигурност как и къде. Но този убиец е използвал модела, за да отстрани цялата анална област. Подозирам, че го е сторил, защото се е изпразнил в жертвата, преди да я убие, и е искал да бъде сигурен, че ченгетата няма да използват семенната му течност като следа. — Тони спря за момент, за да събере мислите си и да налее още една чаша кафе от термоса, който бяха изпратили със закуската от техния бюфет. Джон Брандън ги бе поръчал за сутрешното им съвещание.

— Инвалидната количка — обади се Карол. — Той е поел голям риск, като я е откраднал от болницата. Не мисля, че това пасва с изключително внимателното поведение и обмислени действия, които серийният убиец ни демонстрира досега.

— Освен това този не е бил измъчван — добави Кевин с пълна уста, докато хапваше от ролето яйца и наденица. — Или поне не видимо.

В джоба си имаше бележка, която определяше тактиката му повече от всеки друг аргумент, изречен в тази стая. Попай можеше да е отстранен от работа, но Кевин щеше да подкрепя интуицията му срещу останалите.

Но Боб Стансфийлд не се отказваше.

— Добре, ами ако той нарочно го е направил по различен начин, за да ни накара да смятаме, че някой го имитира? Сигурно умишлено се опитва да ни обърка. Все пак не можете да пренебрегнете вестника, който лежеше там. А и профилът на доктор Хил ни предупреди, че шокът от неправилното интерпретиране на случаите във вестника би могло да промени модела му на действие.

Тони продължаваше невъзмутимо да си подрежда роле с бекон и яйца. Обля жълтъка отстрани с кафяв сос.

— Не е лошо като теория. Съвършено приемливо е да е убил просто за да се изфука със способностите си. Може да се приеме, че не е било планирано предварително, както при другите случаи, така че изборът му на жертва се е случил съвсем различен. Но основният начин на действие би трябвало да е същият.

— Ами той е! — настояваше Стансфийлд. — Гърлото на това хлапе е отрязано, както и на останалите. И копелето е направило същинска каша от момчето. Как можете да кажете, че не е бил измъчван, като виждате състоянието на задника му?!

— Ако си падах по залаганията, бих се обзаложил с теб едно на хиляда, че Чейс Колинс не е умрял от прерязване на гърлото. Сигурен съм, че е бил удушен с ръце и след това е направен прорезът на врата му, за да изглежда като поредната жертва на серийния убиец. Това, което според мен се е разиграло тук, е просто сцена на твърд секс, излязъл от контрол. Чейс се е борил, докато е бил изнасилван, и секспартньорът му го е стиснал за гърлото, за да го накара да миряса. В безумието на оргазма си е прекалил с натиска и се е сдобил с труп. Пресметнал е, че единственият шанс да се измъкне от създалата се ситуация е да го направи да изглежда като работа на серийния убиец. А в случай, че ние не се окажем достатъчно схватливи, е решил да ни помогне, като е подхвърлил последния брой на вестника върху трупа.

— Звучи наистина правдоподобно — съгласи се Брандън, докато изтънчено забърсваше мазните си пръсти в една салфетка, измъкната от джоба му.

— Мисля, че Тони е прав — обади се и Карол решително. — Първата ми реакция беше, че това е петата жертва, но колкото повече си мисля, толкова повече се убеждавам, че съм сгрешила. И знаете ли какво затвърди извода ми? — Четири чифта очи се впериха въпросително в нея. Почувства същото напрежение, което усещаше винаги на свидетелската скамейка. — Снощи не беше понеделник.

Тони се ухили. Стансфийлд вдигна очи нагоре. Кевин кимна неохотно, а Брандън рече:

— Смяташ, че денят от седмицата е толкова важен за него?

Карол кимна.

— Очевидно има някаква много основателна причина, за да избере единствено понеделника, независимо дали това е заради практичност или суеверност. Без значение какво е, то означава много за него. И не смятам, че ще наруши традицията си само за да ни заблуди.

— Съгласен съм с Карол — намеси се Кевин. — Не само заради нощта от седмицата. Има също други моменти.

Стансфийлд изглеждаше изненадан.

— Добре. Очевидно мнозинството печели — предаде се той добродушно. — Съгласих се, че е работа на друг. Кой ще се заеме със случая?

Брандън въздъхна.

— Говорих вече с шефа на централата — Шарпълс. Ще му прехвърлим топката. Ако няма никой от нашите, който да е свободен, ще предадем случая на техния главен следовател.

— Направо ще му призлее — подхвърли Кевин разсеяно.

— Така е. Е, ще бъде връчено на който и да е следовател, който днес има лош ден. А сега искам да ви кажа, че събитията от последната нощ ни лишиха от възможността да отдадем на профила на доктор Хил нужното внимание, но мисля, че е време вече да го сторим… — Брандън бе прекъснат от чукане на вратата. — Влез! — извика той, като едва успя да прикрие раздразнението си.

Влезе един униформен полицай, който носеше две папки.

— Това пристигна току-що, сър. Едното е от съда, другото от лабораторията за патологичните случаи — поясни той и ги остави на бюрото пред Брандън.

Докато Брандън вдигна писмата, полицаят вече бе изчезнал.

Останалите в стаята едва сдържаха любопитството си, докато Брандън преглеждаше по диагонал доклада на патолога по предварителните проучвания.

— „Скъпи Джон, знам, че ти се иска да попаднеш на нещо по тази последна жертва, тъй като на пръв поглед изглежда като че ли вашият сериен убиец накрая е оставил някакви следи. Лошата новина обаче е, че според мен това не е работа на вашия човек. Жертвата е била вече мъртва от задушаване, когато е направен прорезът на гърлото. Вероятно е удушен с ръце. Освен това мисля, че вратът му не е отрязан със същото острие, както на предишните четири жертви. При огледа установих, че е било далеч по-дълго и по-тъпо. Нещо подобно на нож за зеленчуци. Докато, както знаеш, аз смятам, че предишните са направени вероятно с нож за месо. Времето на смъртта фиксирам някъде между осем и десет снощи. Ще ти изпратя пълен доклад веднага, щом като…“ И така нататък, и така нататък. Е, както изглежда, Тони, ти си бил прав.

— Добре, че точно навреме се съгласих да взема страната ви, в противен случай щях да изглеждам пълен профан — каза Боб Стансфийлд и протегна ръка към Тони. — Добра работа, докторе.

Карол се усмихна скришом. Беше благодарна на бога, че останалите от екипа накрая започнаха да приемат, че Тони имаше какво да каже и то трябваше да бъде ценено. Странно беше колко различна ставаше атмосферата сега, когато Крос го нямаше.

Кевин се размърда в стола си, за да се намести по-удобно.

— Какво имат да кажат експертите? Нещо за нашите случаи или всичко е предварителни доказателства по случая Чейс Колинс?

Брандън прегледа набързо другия лист.

— Предварителни… предварителни… предварителни… — Изведнъж той спря и рязко си пое дъх. — Боже мой! — възкликна с нескрито отвращение в гласа.

— Какво има, сър? — попита Карол.

Брандън прокара ръка през мрачното си лице и отново се втренчи в листа хартия, като че ли проверяваше дали пък не го е прочел погрешно.

— Проверявали са белезите от изгаряне по тялото на Дамиен Коноли. Опитвали са се да разберат какво ги е причинило.

Тони замръзна, а ръката с последния залък сандвич увисна по средата на пътя към устата му.

— И какво е мнението им? — обади се рязко Боб Стансфийлд.

— Това е пълна лудост! — каза Брандън. — Единственото, до което момчетата са достигнали, е формички за сладки.

— Разбира се! — възкликна разпалено Тони и една далечна усмивка озари очите му. — Всичките различни форми на звезди. Това е очевидно, той веднъж го е посочил.

Изведнъж Тони осъзна, че останалите четирима бяха вперили погледи в него. Единствено Карол изглеждаше заинтригувана. По останалите лица вида изражения, които бе виждал преди. Мнителност. Антипатия. Отвращение. Неразбиране.

— Двайсет и четири каратова откачалка! — каза горчиво Стансфийлд.

Никой не бе съвсем сигурен кого имаше той предвид — убиеца или Тони.

 

 

Денят, в който Пени Бърджес се захвана с криминалната хроника на „Брадфийлд Ивнинг Сентинъл Таймс“, тя бе решена, че ще си създаде по-добри връзки, отколкото който и да е от предшествениците й мъже беше успял. Тя бе разбрала, че сред мъжките ритуали на масонската ложа и пушачите трябва да се чувства в свои води, но твърдо бе решила, че дори там нямаше да допусне да се случи нещо забележително без нейно знание.

Нищо чудно тогава, че телефонът й звъня между шест и седем сутринта. И двете обаждания бяха от полицейски служители, които й съобщиха, че мъжът, разпитван по-рано във връзка със серийния убиец, е арестуван при опит да напусне страната. Никакви имена. Никакви заплахи. Но разбра, че анонимният заподозрян щеше да бъде изправен пред съдиите тази сутрин, за да бъде върнат отново зад решетките по обвинение, че се е опитвал да наруши наложената му мярка за неотклонение. Като се има предвид открития пети труп, който бе изкарал Пени от леглото около два сутринта, връзката беше очевидна.

Тя се усмихна доволно над втората си чаша силно кафе. Това щеше да й запази отново първата страница на вечерния брой. Надяваше се само главният редактор и юрисконсултът на вестника да не се уплашеха. После натопи чашата и купичката от кашата в мивката и грабна палтото си. И в двата случая се очертаваше интересен ден.

 

 

На Карол започнаха да й залепват очите за сън, когато стана време да отиде до съда, за да се увери, че всичко върви по план. Стансфийлд и Кевин имаха да изчистват недовършената си работа по обичайните разследвания. Тони беше заминал за Лийдс заради една продължителна среща с канадски психолог, който бе организирал конференция в града. Беше й обяснил, че трябва да обсъди някои езотерични аспекти от изследването си за създаване на специални части към полицията. „Изясняване на понятията“, й бе казал, когато успяха да останат сами за момент, след кратката сбирка на екипа.

Можеше със същия успех да й пробута и „квантова механика“, помисли си тя иронично, докато тичаше нагоре по стълбите на съдебната палата. Бе вдигнала яката си, за да се предпази от източния вятър, който обещаваше да се превърне в суграшица до вечерта. Налагаше се да научи много неща, ако искаше да я възприемат на сериозно като кандидат за тази специална полицейска група. Това беше повече от ясно.

Всичките й мисли за това отлетяха веднага, щом се зае с проверката на взетите мерки за сигурност. После се насочи по дългия коридор, където бяха кабинетите на половината съдии от сградата. Вместо с обичайните недоволни и предизвикателни мутри на дребните нарушители и потиснатите им семейства тя се сблъска този път с цяла тълпа нагли журналисти. Никога не бе виждала толкова много представители на медиите в съда, при това в събота сутрин. В нормални условия това бе най-спокойният ден от седмицата. Насред тълпата тя зърна Дон Мерик, който подпираше вратата към заседателната зала с изтормозен вид.

Карол веднага се завъртя на токовете си и смени посоката. Но беше твърде късно. Не само че я забелязаха, но и я разпознаха. Пени Бърджес я видя и я издаде на колегите си от националните медии, надушили вече възможността за сензация. Когато Карол заобиколи ъгъла, те й налетяха отвсякъде. Всички, освен Пени Бърджес, която се бе облегнала на стената и хвърли към Дон Мерик уморена усмивка.

— Май не си била единствената, на която са се обадили в ранни зори — подхвърли той цинично.

— За нещастие, да, сержант. Е, поне момчетата изглеждат по-заинтересовани от шефката ви, отколкото от теб.

— Тя изглежда по-добре.

— О, не бих го казала.

— Така се говори — отсече Мерик сухо.

Пени вдигна глава.

— Трябва да ми позволиш да те черпя едно питие някой път, Дон. Тогава ще можеш да направиш сравнение.

Мерик поклати глава.

— Не мисля така, душичко. На жената това няма да й хареса.

Пени се ухили.

— Да не споменаваме пък началството ти. Е, Дон, сега, когато тълпата се изнесе в свински тръс и с боен вик след следовател Джордан, ще ми позволиш ли да упражня демократичното си право да отразя работата на съдиите?

Дон Мерик се отмести и я пусна да влезе.

— Бъди мой гост. Но запомни, госпожице Бърджес, само фактите! И нищо друго! Не искаме да подлагаме на риск невинни хора, ясно ли е?

— Искаш да кажеш, както го прави Странния убиец? — попита Пени с разтапяща усмивка и се шмугна покрай него в залата.

 

 

Брандън гледаше втренчено Том Крос и не можеше да повярва. Лицето на изпадналия в немилост Крос се бе размазало в изражение на дълбоко самодоволство. Единствено пъстрите му очи нарушаваха картинката на разтекла се наслада.

— Между нас казано, Джон — започна той, — трябва да признаеш, че направих удар с Макконъл. Онзи труп от последната нощ не е изобщо работа на Странния убиец, нали? Е, не би могъл и да бъде, като имаме предвид, че пипнахте моето момче и го тикнахте зад решетките.

Като се направи на ударен за липсата на пепелник в кабинета на Брандън, Крос си запали невъзмутимо една цигара и с нескрито задоволство издуха облака дим във въздуха.

Брандън се мъчеше, но не можеше да намери подходящите думи. За пръв път бе занемял.

Крос се огледа небрежно наоколо за пепелник и като не го откри, се спря на пода, като с върха на обувката си нехайно втри пепелта в килима.

— Така че, искам да чуя, кога започвам отново работа?

Брандън се отпусна назад в стола си и заби поглед в тавана.

— Ако зависеше от мен, ти никога няма да работиш повече в този град — отвърна той любезно.

Събеседникът му се задави с дим. Брандън погледна към него и се наслади на момента.

— По дяволите! Винаги обичаш да се правиш на духовит! — изпелтечи Крос.

— Никога в живота си не съм бил по-сериозен — сряза го ледено шефът му. — Извиках те тук тази сутрин, за да те предупредя. Това, което си направил на Стивън Макконъл вчера, е нападение. Случаят е отворен, господин Крос. Ако отново припарите към това разследване, кълна се, няма изобщо да се колебая да ви подведа под отговорност. Всъщност това много ще ме зарадва. Няма да допусна нито един офицер да коментира полицията, независимо дали е действащ, или отстранен!

Когато схвана думите му, Крос пребледня, а после пламна от гняв и унижение. Брандън се изправи.

— А сега се омитай от кабинета и участъка ми!

Крос стана като зашеметен.

— Ще съжаляваш за това, Брандън! — изсъска той разярено.

— Не ме предизвиквай, Том! Заради тебе самия не ме предизвиквай!

 

 

Докато ходеше, Карол обмисляше отговорите си и насочваше журналистите към малкото фоайе до адвокатското кафене.

— Добре, добре — опитваше се тя да успокои развълнуваните им и преувеличени ръкомахания. — Вижте, ако ми дадете само две минути, ще се върна веднага и ще отговоря на всичките ви въпроси. Става ли?

Те я изгледаха недоверчиво, а един-двама отзад дори бяха склонни отново да хукнат и окупират вратата на заседателната зала.

— Вижте какво — обърна се отново към тях, като леко масажираше челюстта си. — Аз направо агонизирам. Имам жесток зъбобол и ако не се обадя на зъболекаря си преди десет, няма да имам никакъв шанс да се класирам при него днес. Моля ви! Ще ми дадете ли тази възможност? Само една малка пауза? После съм изцяло на вашите услуги, обещавам! — довърши тя изречението си отчаяно и се постара да докара една болезнена усмивка. После се мушна в кафето. На стената в дъното имаше телефон. Тя веднага се насочи към него. Изигра добре етюда с изваждането на бележника, от който да намери телефона на зъболекаря. После набра добре познатия номер на съда.

— Зала номер едно, моля! — изчака да я свържат и каза на чиновника: — Следовател Джордан е тук. Мога ли да говоря с адвоката на КСС?

Малко по-късно тя вече имаше връзка с един от адвокатите на Кралската съдебна служба.

— Еди? Аз съм, Карол Джордан. По петите ми са хукнали трийсетина хиени, които чакат да нападнат Стивън Макконъл. Умират да си направят всевъзможни грешни заключения. Затова мисля, че може би ще предпочетеш да ми го доведеш сега, докато ги държа обуздани на една импровизирана пресконференция? Можеш ли да се справиш с бюрокрацията?

Изчака го да се разбере нещо със съдебния служител от охраната.

— Добре, Карол, ще опитам. Благодаря ти.

Като продължаваше номера си, Карол нахвърли нещо в бележника си и затвори телефона. После пое дълбоко дъх и се насочи отново към тълпата.