Вал Макдърмид
Преследвачът (31)

Петнайсета глава

Не могат ли да продължат с доброто старо прерязване на гърлата, без да въвеждат такива отвратителни новости?

Звукът на силно ревяща тълпа посрещна Карол, когато затвори вратата на апартамента зад себе си. Майкъл се бе проснал на едно от канапетата и дори не откъсна поглед от телевизора, който предаваше ръгби мач.

— Здрасти, сестричке! Инфарктен мач! След десет минути свършва и целият съм твой.

Карол хвърли поглед към екрана, където калните гиганти в английски и шотландски цветове се хвърляха по земята в свирепи хватки.

— Много технично, няма що! — промърмори тя. — Ще си хвърля един душ.

Петнадесет минути по-късно брат и сестра споделяха една бутилка вино.

— Имам една разпечатка за теб — каза Майкъл.

Карол се оживи.

— Нещо важно ли е?

Майкъл сви рамене.

— Не знам какво смяташ за важно. Вашият убиец е използвал предмети с пет различни форми, за да направи белезите. Разделих ги на пет отделни модела. Имате нещо, наподобяващо сърце и някакви зачатъци на букви — „А“, „Д“, „Г“ и „И“. Да ти говори нещо?

Карол неволно потръпна.

— О, да. Много. В теб ли е разпечатката?

Майкъл кимна.

— Да. В куфарчето ми.

— Ще я погледна за момент. Междувременно може ли да ангажирам отново умствените ти способности?

Майкъл пресуши чашата си и я напълни отново.

— Не знам. Аз какво ще получа за това?

— Вечеря, легло и закуска в някой мотел по твой избор през първия уикенд, в който съм свободна — предложи Карол.

Майкъл направи гримаса.

— При това положение мога да се пенсионирам, докато те чакам да се наканиш. Какво ще кажеш да ме гладиш един месец?

— Две седмици.

— Три.

— Смятай, че сделката е сключена — предаде се тя и протегна ръка към Майкъл.

— И така, какво искаш да знаеш, сестричке?

Карол изложи теорията си за компютърните манипулации с видеокасетите, които убиецът според нея правеше.

— Какво мислиш? — попита нетърпеливо.

— По принцип е възможно. Няма спор. Има вече такава техника и не е трудно да се използва софтуерът. Бих могъл да го направя, представям си го как става. Но тук е нужна сериозна сума. Да кажем триста лири за видеоплатката, четиристотин за възпроизвеждаща платка, други от триста до петстотин за приличен дигитализатор на видеообраза, плюс поне хилядарка за компютърен скенер, последна дума на техниката. Въпреки че софтуерът е на истинския убиец. Има само една цялостна програма, която би могла да направи това, за което говориш — „ВиКом 3Д“. Във фирмата имаме такава и джобът ни олекна с близо четири хилядарки, за да си я доставим. А това беше преди шест месеца. Последното подобрение ни струва още осем стотачки — ръчно средство за управление и насочване.

— Значи това изобщо не е такъв програмен продукт, какъвто биха могли да си позволят много хора.

Майкъл изсумтя.

— Дяволски си права. Нужно е сериозно оборудване. Вероятно притежателите са само професионалисти като нас, студията за разпространение на видеопродукции и може би няколко човека, на които компютърът е сериозно хоби.

— Колко бързо може да бъде доставена тази техника? Можеш ли да си я купиш от специализиран магазин? — поинтересува се Карол.

— Всъщност не. Ние се свързахме директно с „ВиКом“, защото искахме да ни проведат пълна демонстрация, преди да се решим да хвърлим толкова много пари. Опасявахме се те да не отидат на вятъра. Възможно е някои дистрибутори — специалисти в бизнеса — да ги продават, но те едва ли прехвърлят голямо количество. Това обаче със сигурност не е поръчка по пощата чрез каталог. С повечето компютърни продукти е така.

— А другите неща, които спомена, дали са техника, достъпна за широк кръг хора? — попита Карол.

— Не са необикновени. Доколкото мога да си спомня, има около два-три процента пробив на пазара на видеопродуктите и около петнайсет процента на скенерите. Но ако смяташ да хванеш следите на твоя човек, направи следното — аз бих се заловил за нишката „ВиКом“, ако бях на твое място — посъветва я Майкъл.

— Мислиш ли, че ще ни допуснат да се ровим в регистрите им за продажбите?

Той направи гримаса.

— Точно това се чудех и аз. Все пак ти не си конкурент, а и става въпрос за разследване на убийство. Човек никога не знае. Може пък да ви сътрудничат. Все пак, ако този тип използва тяхната техника, би било проява на лош вкус да не ви помогнат. Мога да изкопая от документацията ни името на човека, с когото работихме. Той беше директор на продажбите. Шотландец. С някакво име, за което не можеш да твърдиш, че е християнско — Грант Камерон, Камбъл Елиот… Мотае ми се в главата…

Докато Майкъл прелистваше бележника си с телефони и адреси, Карол напълни отново чашата си и опита на вкус пенещите се пръски. В последно време удоволствието от живота като че ли придобиваше все по-малки размери. „Колко малко му трябва на човек, за да бъде щастлив!“ — помисли си иронично тя. Но ако можеше да се натъкне на нещо, което да подкрепи теорията й, всичко това щеше да се промени.

— Открих го! — възкликна Майкъл. — Фрейзър Дънкан. Обади му се в понеделник сутринта и кажи, че аз съм ти го дал. А сега е време да се отпуснем и да си починем.

— Прав си — съгласи се Карол. — Повярвай ми, наистина си го заслужавам.

 

 

Кевин Матюс се бе проснал върху смачкания широк креват с размазана от блаженство физиономия и се усмихваше на жената, която го бе възседнала.

— Това бе хубаво.

— По-добре, отколкото да готвиш вкъщи — каза Пени Бърджес, като прокара пръсти през тъмнокестенявите косми по гърдите му.

Кевин се засмя самодоволно.

— Безспорно — съгласи се той и се протегна за остатъка водка с кола, която Пени му бе наляла одеве.

— Учудвам се, че можа да се измъкнеш точно тази вечер — укори го тя и се примъкна бавно към него, докато зърната на гърдите й не докоснаха неговите.

— В последно време работим толкова много извънредно, че жена ми се е отказала да ме чака вкъщи за нещо друго, освен кратък сън.

Пени се отпусна и притисна гърди в Кевин.

— Нямах предвид Лин, а работата.

Кевин сграбчи китките й, преобърна я и се намери върху нея. Когато се успокоиха и вече лежаха един до друг, той най-после каза:

— Нямаше кой знае какво да се прави, честно казано.

Пени се размърда недоверчиво.

— Така ли? Снощи Карол Джордан откри труп номер пет, заподозреният е арестуван при опит да напусне страната, а ти ми казваш, че няма какво да правите? Хайде, Кевин, не говориш с кого да е!

— Нищо не си разбрала, скъпа — отвърна той високо и великодушно. — И ти, и всичките ти останали приятелчета от медиите.

Не му се случваше често да поставя Пени на мястото й и имаше намерение да се възползва пълноценно от отдалата му се възможност.

— Какво искаш да кажеш? — повдигна се тя и се подпря на лакът, като несъзнателно покри тялото си със завивката. Това вече не бе забавление, а сериозна работа.

— Първо. Трупът, който откри Карол снощи, не е поредната жертва на серийния убиец, а нескопосано подражание. Аутопсията го доказа без никакви съмнения. Просто още едно отвратително убийство на сексуална основа. От Централното управление ще изчистят този случай за няколко дни с помощта на Нравствения отдел — обясни й Кевин с очевидно самодоволство в гласа си.

Пени преглътна поражението си и промълви през стиснати зъби:

— И?

— Какво, скъпа?

— Ако това е първо, то тогава кое е второто?

Кевин се ухили така нагло, че Пени изпита желание веднага да го изрита. Взе незабавно решение, че той ще изхвърчи от леглото й на секундата, щом намери някаква приемлива алтернатива.

— А, да! Второ. Стиви Макконъл не е убиецът.

Пени направо загуби и говор, и картина. Информацията сама по себе си бе шокираща. Но още по-шокиращо в случая бе, че Кевин, макар да е знаел, не й беше казал нищо. Той бе запазил мълчание, оставяйки я да пусне такава статия във вестника, което в крайна сметка щеше да я представи като пълен идиот, при това зле осведомен.

— Така ли? — възкликна тя с високомерния тон, който не бе използвала, откакто с облекчение напусна колежа и реши да зареже превзетия начин на говорене.

— Точно така! Знаехме го още преди да се опита да се чупи — поясни Кевин, отпуснат така блажено на възглавницата и толкова доволен, че изобщо не забелязваше мълниите на чиста злоба, които Пени мяташе в негова посока.

— Тогава какъв точно беше смисълът на тази пародия в съда сутринта? — попита го с такъв тон, че учителката й по дикция би била много доволна, ако можеше да я чуе.

Кевин отново се усмихна самодоволно.

— Е, повечето от нас бяха стигнали до заключението, че Макконъл не е нашият човек. Но Брандън му бе прикачил опашка за всеки случая, така че когато той се опита да забегне от страната, ние бяхме малко или много задължени да го приберем на топло. По това време започваше да става съвсем сигурно, че Макконъл не е Странния убиец. Като добавим й факта, че той въобще не пасна с профила, създаден от Тони Хил, картинката е ясна.

— Не мога да повярвам на ушите си! — извика силно Пени.

Кевин най-после забеляза, че не всичко е наред.

— Какво? Някакъв проблем ли имаш, скъпа?

— Един малък шибан проблем! — каза тя, като насичаше остро всяка изречена сричка. — Искаш да ми кажеш, че не само сте тикнали напълно невинен човек в затвора, но сте допуснали също така пресата да раздуха предположението ви, че е много вероятно този човек да е Странния убиец?

Кевин се надигна и отново отпи от напитката си. После се протегна да разроши косите на Пени, но тя се отдръпна рязко.

— Не се притеснявай! Не е станало кой знае какво! — успокои я той покровителствено. — Така поне на никого няма да му хрумне да сформира агитка, за да го линчува или да обсади къщата му, докато е вътре. Смятахме, че като намекнем на медиите, че сме пипнали убиеца, бихме могли да провокираме истинския убиец да се свърже по някакъв начин с нас, за да ни увери, че все още е на свобода.

— Имаш предвид, че сте го подтиквали да убие отново? — извика почти в истерия Пени.

— Разбира се, че не! — възмути се Кевин. — Имах предвид да се свърже с нас! Както направи, след като прецака Гарет Финеган.

— Боже мой! — възкликна тя изненадано. — Кевин, как можа да си седиш тук и да ме убеждаваш, че на Стиви Макконъл няма да се случи нищо лошо, докато е под ключ в панделата?

 

 

Докато Пени Бърджес и Кевин Матюс се караха относно моралната страна на ареста на Стиви Макконъл, в крило „С“ на затвора на нейно величество, „Барли“, трима мъже се бяха заели да покажат на Стиви Макконъл какво се случва в пандиза с типове, забъркани в секс случаи. В края на коридора един пазач стоеше невъзмутим, очевидно глух за писъците и молбите за помощ на Макконъл. А в пустите полета на Брадфийлд един безпощаден убиец изпипваше последните неща по инструмента си за мъчение, който щеше да му помогне да покаже на света, че човекът в затвора не е отговорният за четири съвършено изпълнени серийни наказания.

 

 

Залата на екипа „ХОЛМС“ жужеше тихо от напрегнатата работа на операторите, втренчени в екраните и чукащи по клавишите.

Карол откри Дейв Улкот седнал в кабинета си да хапва напълно безучастно рибки и чипс. Вдигна глава при влизането й и едва докара една измъчена усмивка.

— Мислех, че имаш свободна вечер — каза той.

— Все още се надявам да е така. Брат ми обеща да купи цяла торба пуканки само за мен, ако свърша предварителната работа. Исках просто да намина и да ти оставя нещо — каза тя и стовари на бюрото на Дейв две найлонови торби. От тях се изтърсиха лъскави списания за компютри.

— Имам една теория — обясни му тя. — Е, повече е подозрение. — За трети път Карол изложи теорията си за убиеца, който използва видеокасети, трансформира образите и ги вкарва в компютъра и така поддържа фантазиите си.

Дейв слушаше внимателно и кимаше, докато поглъщаше разказа на Карол.

— Това ми допада — каза накрая просто. — Прочетох вече няколко пъти профила и досега наистина не можах да възприема какво има предвид доктор Хил, като казва, че убиецът се поддържа емоционално устойчив чрез видеозаписа на убийствата. Звучеше безсмислено. Твоята идея ми го изяснява. И какво искаш от мен?

— Майкъл смята, че ако засечем купувачите на програмата „ВиКом 3Д“, това може да ни отведе до него, ако сме прави, разбира се. Аз лично съм съвсем уверена в това. Твърде вероятно е компанията, за която работи убиецът, да има необходимите програмни продукти и той да може да борави там с тях. Въпреки това, за да бъде в безопасност, ще е необходимо да прави цялото сканиране и дигитализация на образите вкъщи. Затова си мислех, че ще си заслужава да се направи списък на дистрибуторите на видеодигитализатори и платките за възприемане на видеосигнала от компютъра. Можем да открием доставчиците чрез обявите в тези списания, тъй като в действителност всички компютърни продукти могат да се поръчат и по пощата. Ще трябва да се свържем също с местните компютърни клубове. Няма да е зле, ако можеш да отделиш няколко човека да свършат тая работа.

Дейв въздъхна.

— Надявам се, Карол. — Вдигна едно списание и го прелисти. — Предполагам, че днес и утре ще мога да нахвърлям списъка, а първото нещо в понеделник сутринта ще е да хванем двама оперативни да звънят по телефоните. Но кога компютърните ми оператори ще имат време да вкарат данните, не мога да ти кажа. Ще гледам все пак да се направи. Става ли?

Карол се ухили.

— Ти си страхотен, Дейв!

— Аз съм същински мъченик, Карол. На най-малкото ми хлапе са му пробили две зъбчета, които дори още не съм видял.

— Мога да остана и да ти помогна да прегледаме заедно списанията — предложи неохотно Карол.

— О, я стига! Изчезвай и се забавлявай. Време е поне един от нас да го направи. Какво смяташ да гледаш?

Карол направи гримаса.

— Съботната специална програма — „Преследвача“ и след това „Мълчанието на агнетата“.

Смехът на Дейв отекваше в ушите й по целия път до колата й.

 

 

Дългото къркорене, изглежда, идваше от стомаха му. Когато оргазмът го разтърси и се разля по цялото му тяло, Тони почувства невероятно чувство на облекчение.

— О, боже! — простена той.

— О, да, да — задъхваше се Анджелика. — Възбуждаш ме отново, о, Тони, Тони… — Гласът й потъна в ридание.

Тони лежеше на леглото си и дишаше тежко. Около него се разнасяше тежката миризма на пот и секс. Чувстваше се като че ли най-неочаквано бе освободен от товар, който бе носил толкова дълго, че бе престанал да забелязва тежестта му. Дали това бе усещането, че си излекуван, чувството на лекота и желание за живот, мислеше си Тони. Като че ли беше захвърлил миналото зад себе си като тежък чувал въглища в сандък. Дали така се чувстваха пациентите му, когато разтоварваха проблемите и обърканите си истории върху него, за да се освободят от тежестта си, чудеше се той.

Чуваше в ушите си накъсаното дишане на Анджелика. След малко се обади:

— Чудо! Истинско чудо! Беше по-добре от всякога. Страхотно ми хареса начинът, по който ме любиш!

— И за мен беше хубаво — призна си Тони, като неочаквано за самия него наистина го имаше предвид. За пръв път, откакто бяха започнали тази странна комбинация от терапия и сексуална игра, той нямаше проблеми с ерекцията си. От самото начало днес инструментът му бе твърд като скала. Никакво спадане, никакво съмнение, никакъв срам. Просто за пръв път изживя безпроблемен секс, какъвто не беше имал от години. Е, в действителност Анджелика не бе с него в стаята, но все пак това бе гигантска стъпка в правилната посока.

— Постигнахме най-сладката хармония — изчурулика Анджелика. — Никога и никой досега не ме бе издигал така, както ти.

— Често ли го правиш? — попита Тони вяло.

Тя се изкикоти. Дрезгав, секси, задавен смях.

— Не си първият.

— Предполагах. Ти си далеч повече от експерт — поласка я той почти искрено. Тя бе съвършеният терапевт за него, а това бе съвсем сигурно.

— Много съм претенциозна към мъжете, които подбирам да споделят удоволствието си с мен — поясни Анджелика. — За съжаление не всеки оценява това, което предлагам.

— Те трябва да са големи особняци, за да не се забавляват. Сигурен съм, че е така.

— Радвам се за теб, Антъни. Никога няма да разбереш колко съм щастлива. Сега трябва да вървя — довърши тя, като тонът й рязко се смени и придоби делови характер. Тони свикна да го разпознава, защото винаги се появяваше в края на разговорите им. — Тази вечер наистина беше специална. Скоро ще се чуем.

След това линията прекъсна. Тони изключи телефона и се изпъна. Тази вечер с Анджелика за пръв път в живота си Тони почувства покровителство, нежност и внимание, които му помагаха, без да задушават. Той усещаше със сърцето си, че баба му го бе обичала и се бе грижила за него, но семейството им никога не бе демонстрирало чувствата си открито. Любовта й бе безцеремонна и практична и служеше повече на нейните нужди, отколкото на неговите. Сега той осъзнаваше, че жените, по които се беше увличал в миналото, бяха нейни емоционални двойници. Благодарение на Анджелика той смееше да се надява, че моделът бе вече счупен. Беше му причинил достатъчно болки през годините.

Сексуалният му живот бе започнал по-късно, отколкото на връстниците му. Отчасти защото тялото му не искаше да съзрява до седемнайсетата му година. Той бе винаги най-дребният в класа. Тогава му даваха най-много тринадесет-четиринадесет години и той се страхуваше от секса повече от всички. После изведнъж дръпна с няколко сантиметра в течение на два-три месеца. Докато постъпи в университета, вече бе загубил девствеността си в едно недодялано изпълнение, от което му беше останал ужасен спомен. Грубата кувертюра на леглото го бе ожулила доста неприятно и се наложи дни наред да ходи с белези. Приятелката му, доволна, че се е отървала най-сетне от бремето на девствеността си, го бе зарязала скоро след това.

В университета бе прекалено срамежлив, а освен това работеше твърде усилено, за да има време да трупа някакъв опит. По-късно, когато започна работа по доктората си, той се влюби до уши в една млада преподавателка по философия от колежа си. И тъй като беше умен и интересен, успя да грабне вниманието й. Патриша не криеше факта, че бе омъжена жена, както не скри и факта, че слага край на връзката им заради сластните му погледи, които той не можеше да крие.

— Виж, скъпи мой — каза му тя един ден, — мозъкът ти може да е на ниво за докторска степен, но чукането не би ти донесло и тройка!

Естествено, това бе краят, но оттогава нещата в интимната му област тръгнаха надолу. Последните две жени, с които бе имал връзка, смятаха, че Тони е истински джентълмен, защото никога не ги вкарваше веднага в леглото си, както останалите. И това продължаваше до момента, когато те го замъкваха и откриваха колко рядко в действителност той можеше да се отпусне. Много отдавна бе разбрал колко трудно е да убедиш една жена във факта, че проблемът да не ти се вдига, няма нищо общо с нея.

— Просто са ми писнали такива комплексарки! — възмути се той на глас.

Вероятно сега най-сетне бе намерил начин да се изправи срещу миналото си и да продължи напред. Още няколко нощи като тази с Анджелика и може би, но само като предположение, щеше да събере смелост да направи истински опит. Той се зачуди дали обслужването й стигаше дотам. Сигурно трябваше да обмисля дали да й пусне някакви намеци. Все пак трябваше да пробва.

 

 

Брандън прочете листа на бюрото си и разтри очи, за да прогони съня от тях. Той и Дейв Улкот бяха прекарали нощта, преглеждайки десетките доклади, които им се бяха струпали. Това беше резултат от действията, които предприе Дейв в отговор на връзките, изкарани от компютъра на „ХОЛМС“. Въпреки решителните им усилия да открият някаква, макар и тънка връзка, което да им помогне да разплетат кълбото и стигнат до убиеца, не откриха нищо, което някой от тях да идентифицира като съществено.

— Може би все пак идеята на Карол ще ни свърши работа — прозя се Дейв.

— Така или иначе опитахме всичко друго — отвърна Брандън с толкова потиснат глас, колкото бе смачкана и физиономията му. — Няма да се претоварим кой знае колко, ако проверим и това.

— Тя е умница, тази следователка! — отбеляза Дейв. — Ще се справи с работата. — В тона му нямаше горчивина, само умерено възхищение. Поредната прозявка деформира лицето му.

— Прибирай се вкъщи, Дейв. Кога за последен път си виждал Марион будна?

Дейв простена.

— Не започвайте пак, сър. Така или иначе вече смятах да се омитам. Нима какво повече да се прави. Ще дойда утре, за да довърша прегледа на списъците с всички тези компютърни дистрибутори.

— Добре, но не много рано. Ясен ли съм? Обърни малко внимание на семейството си. Закуси с тях.

Преди да се вслуша в собствения си съвет, Брандън искаше да прегледа още веднъж показанията на свидетелите и впечатленията на следователите. Не можеше да повярва, че там не се спотайваше нещо, което би им дало възможност да направят първия удар. Когато прехвърли половината купчина, откри, че му е почти невъзможно да се насили, за да продължи с останалата част от камарата. Перспективата да се пъхне до топлото тяло на Маги му се струваше в момента изключително привлекателна.

Брандън въздъхна и се концентрира върху следващия лист. Подробното му проучване бе прекъснато от настоятелния звън на телефона.

— Брандън — въздъхна той.

— Сержант Мъри се обажда, сър. Извинете, че ви прекъсвам, но в момента в участъка няма никой от следователите. Работата е там, че при мен има един господин, с който, мисля, че ще поискате да говорите. Съсед е на Дамиен Коноли, сър.

Брандън бе вече скочил от стола си.

— Тръгвам!

Мъжът в чакалнята бе седнал на дървената пейка, която опасваше стената. Беше с наведена глава и набола груба черна брада покрай устата си. Когато Брандън се приближи, той вдигна поглед. Гонеше трийсетте според преценката му. Загорял от слънцето, с тъмни кръгове под очите. Съдейки по скъпия му, но в тъмни тонове костюм, вероятно бе бизнесмен. Копринената му вратовръзка се бе килнала настрани под разкопчаното копче на ризата. Със зачервени от безсъние очи, той имаше смачкания вид на човек, който е пътувал толкова дълго, че вече е забравил кой ден е и в кой град се намира. Окаяната картинка на някой, който беше по-зле от него, сякаш изпълни Брандън със свежи сили.

— Господин Хардинг? — попита той бодро. — Аз съм Джон Брандън. Заместник-шеф на полицията, отговорен за провежданото разследване по смъртта на Дамиен Коноли.

Мъжът кимна.

— Тери Хардинг. Живея през две врати от Дамиен.

— Дежурният сержант ми съобщи, че може би имате някаква информация за нас.

— Точно така, сър — съгласи се той с глас, дрезгав от изтощение. — Видях един непознат да изкарва колата на Дамиен от гаража му в нощта, когато бе убит.