Вал Макдърмид
Преследвачът (12)

От дискета 3,5" с етикет: „АРХИВ. 007“

„ФАЙЛ ЛЮБОВ. 006“

— Пожелах те още първия път, когато те видях — казах аз меко. — Толкова дълго копнях за теб!

Отпуснатата глава на Адам се изправи леко. Натиснах дистанционното на видеокамерата, монтирана на триножника. Не исках да изпусна нищо. Клепачите на Адам, натежали от целия тоя хлороформ, се отваряха едва-едва, с мъка. После изведнъж рязко се отвориха, като че ли в паметта му проблеснаха смътни спомени. Главата му почна да се мята насам-натам, тъй като се опитваше да види къде се намира и как беше захванат. Забелязвайки голотата си и подробностите на меките кожени каиши, с които бе привързан за китките и глезените, той осъзна, че е привързан за моята диба. От лепенката върху устата му се изтръгна стенание на паника.

Пристъпих напред и излязох от сянката зад него. Приближих се така, че можеше да ме вижда. Намазаното ми тяло светеше на ярката светлина. Бельото ми бе вече свалено.

То бе грижливо избрано, за да подчертае великолепното ми тяло и да го покаже в най-добрата му светлина. Когато ме видя, очите му се разтвориха още повече. Той се опита да проговори, но това, което успя да излезе от устата му, бе само някакво напрегнато мучене.

— Но ти бе решил, че не може да си позволиш да ме пожелаеш, нали? — попитах го аз с твърд обвинителен тон. — Ти предаде любовта ми. Не намери смелост да избереш любов, която щеше да извиси и двама ни. Не, ти пренебрегна истинското си аз и се мъкнеше с оная невзрачна тъпа пикла, която е пълен боклук. Не го ли осъзнаваш? Аз съм единственият човек в света, който истински разбира от какво се нуждаеш. Можех да те докарам до екстаз, но ти избра безопасния емоционален вариант. Жалко, че не събра дързост, за да слеем душите и телата си в едно истинско съвършенство.

Капчици пот се стичаха по слепоочието му, въпреки студенината на мазето. Приближих се напред и погалих тялото му, прокарвайки пръсти по бледите му мускулести гърди. После ги пуснах по слабините му. Той потръпваше конвулсивно, а тъмносините му очи ме гледаха умоляващо.

— Как можа да отхвърлиш това, което знам, че е в сърцето ти? — изсъсках аз, впивайки нокти в меката плът над тъмните къдрави косми между краката му. Той се изопна под мен. Вълнувах се от усещането. Махнах ръката си и забелязах, че алените полумесеци от ноктите ми са врязани в кожата му. — Знаеш, че ми принадлежиш. Ти ми го каза. Ти ме желаеш и двамата знаем, че е така.

Ново стенание се откъсна от лепенката. Сега потта се стичаше вече и по гърдите му, а капките пот слепваха гъстите черни косми, които се заостряха надолу по корема му в тънка линия, насочена към члена му, висящ извит и безпомощен като охлюв между краката му. Въпреки че бе очевидно, че той не ме желаеше, гледката на уязвимата му голота ме възбуждаше. Той беше красив. Чувствах, че кръвта тече лудо в жилите ми, плътта ми се разширяваше, готова да го поеме и експлодира от бушуващата в мене страст. Мразех се, че проявявам слабост, и се обърнах, за да не може да види въздействието си върху мен.

— Всичко, което исках, бе само да те обичам — казах тихо. — Не исках да бъде така.

Пресегнах се към ръчката на дибата и помилвах с ръка гладкото дърво. Обърнах глава към Адам и се взрях в красивото му лице. После бавно, безкрайно бавно започнах да въртя ръчката. Тялото му, вече изопнато, се изпъна срещу дърпането на каишите. Но усилията му бяха напразни. Приспособленията на навиващия се механизъм умножиха малкото ми усилие и го превърнаха в силата на няколко човека. Адам не можеше да се противи на моята машина. Можех да видя мускулите на ръцете и краката му, които изпъкваха от обтягането, гърдите му, които се повдигаха, борейки се за всеки дъх.

— Не е твърде късно — казах аз. — Ние все още можем да бъдем любовници. Би ли искал това?

Той отчаяно мръдна с глава. Нямаше грешка — това бе кимване. Усмихнах се.

— Това е нещо друго. Сега, разбира се, трябва да ми докажеш, че наистина го мислиш.

Прекарах ръка по влажните му гърди, после потърках лице в хубавите му тъмни коси. Можех да помириша страха му, да го опитам в потта му. Зарових глава в шията му, смучех и хапех ушите му. Тялото му оставаше сковано и аз не усетих и следа от ерекция под мен. Обзе ме ярост и се отдръпнах. Наведох се над него и с едно бързо и мъчително движение смъкнах лепенката от устата му.

— А-а! — изпищя той от болка, когато лепкавата материя раздра кожата му и оскуба леко наболата му брада. После облиза пресъхналите си устни.

— Моля те, пусни ме да си ходя! — прошепна той.

Аз поклатих глава.

— Не мога да направя това, Адам. Може би, ако наистина бяхме любовници…

— Няма да кажа на никого! — изграчи бързо. — Обещавам!

— Ти вече веднъж ме отхвърли — обясних му тъжно. — Как мога да ти вярвам?

— Съжалявам. Не разбирах… Наистина съжалявам!

Но в очите му не открих и капка разкаяние. Само отчаяние и ужас. Бях разигравал тази ситуация хиляди пъти в главата си. Част от мен ликуваше, че бях предвидил развитието на приключението така добре, че дори диалозите бяха подобни със сценария, който разигравах преди. Другата ми половина бе разяждана от неописуема тъга, че той се оказа толкова слаб и нечестен, колкото се бях опасявал. А някаква моя част бе почти неконтролируемо развълнувана от това, което лежеше пред мен. Дали любов или смърт, или може би и двете…

— Прекалено късно е за думи. Време е за действие. Ти каза, че искаш да бъдем любовници, но тялото ти говори точно обратното. Може би си уплашен. Но не е нужно да бъдеш. Аз съм щедър и обичлив човек. Може би си го разбрал вече. Ще ти дам един последен шанс, за да изкупиш изневярата си. Ще те оставя сега за известно време. Когато се върна, очаквам да си в състояние вече да контролираш страха си и да ми покажеш какво чувстваш наистина към мен.

Оставих го с мислите му и се приближих до камерата. Извадих касетата, на която бе запечатана срещата ни, и я смених с нова. На края на стълбището се обърнах.

— В противен случай, Адам, ще ме принудиш да прибягна до наказанието заради твоята измяна.

— Почакай! — изви той отчаяно, когато изчезнах от погледа му. — Върни се! — чух го да крещи, когато затворих капака на пода. Предполагах, че продължава да пищи. Но аз не го чувах. Качих се горе в стаята на леля Дорис и чичо Хенри. Пъхнах касетата във видеото, което стоеше на един шкаф на края на леглото. Включих телевизора и се пъхнах между хладните чаршафи. Дори Адам да не ме желаеше, не можех да спра да копнея за него. Гледах го, изопнат на дибата. Погалих се с ръка, докосвайки се с цялата си сръчност и находчивост, която исках от него. Представях си красивия му инструмент, който се увеличаваше в устата ми. Всеки път, когато достигах точката на оргазъм, спирах, стисках се здраво, като си налагах да не свършвам, за да запазя всичко от себе си за това, което ми предстоеше. След като изгледах касетата за четвърти път, реших, че бе имал достатъчно време да се вразуми.

Измъкнах се от кревата и се върнах долу. Огледах го, вързан за китките и глезените на дибата.

— Моля те! — простена той отново. — Пусни ме да си ходя! Ще направя каквото искаш, само че ме пусни! Умолявам те!

Усмихнах се леко и поклатих глава:

— Ще те върна в Брадфийлд, Адам. Но сега е време за забавление.