Вал Макдърмид
Преследвачът (2)

От дискета 3,5" с етикет: „АРХИВ. 007“

„ФАЙЛ ЛЮБОВ. 001“

Никога не можеш да забравиш първия път. Нали така се казва за секса? Колко по-вярно звучи това за убийството. Никога няма да забравя неповторимия прекрасен миг на тази странна и екзотична драма. Дори сега, с ползата от натрупания опит, като хвърлям поглед назад към събитията, разбирам, че всичко е било само едно аматьорско представление. И все пак то още има вълнуваща сила, макар и недостатъчна да те удовлетвори.

Въпреки че не го осъзнавах, преди да ме е завладяло решението да действам, аз все пак бях измислил предварително начина на убиване. Картина на един августовски ден в Тоскания. Автобус с климатик ни носи от град в град. Цял рейс лешояди на северната култура, отчаяно копнеещи да допълват всеки миг ценния си багаж, трупан две седмици с нещо за спомен, което да се противопостави на замъка Хауард и Чатсуърт.

Наслаждавах се на Флоренция, на църквите и картините, на галериите, изпълнени със странни, противоречиви образи на мъченичество и на Мадони. Бях претеглил наум главозамайващата тежест на купола на Брунелески^[1], който увенчаваше огромната катедрала. През входа на витото стълбище се излизаше от галерията към друг мъничък купол. Износените каменни стъпала едва се провираха между кубето и покрива. Все едно че си в моя компютър. Истинско приключение — игра, в която търся верния път през лабиринта на хаоса към дневната светлина. На всичко това му липсваха само чудовища, които побеждавам по пътя си. А после, за да изплувам в яркия ден от учудването, което ме бе завладяло там, в края на този мъчителен възход, се появи една пощенска картичка и продавач на сувенири — дребен, мургав, усмихнат човек, прегърбен от годините влачене на стоки нагоре-надолу. Ако това наистина беше игра, щях да мога да купя някаква магия от него. Тъй като беше, купих повече картички, отколкото ми трябваха, защото нямах толкова познати, на които да ги изпратя.

След Флоренция следваше Сан Гиминяно. Градът беше разцъфнал върху зелената тосканска равнина. Полуразрушените му кули стърчаха към небето като пръсти, които се опитват да сграбчат нещо. Екскурзоводът дрънкаше нещо за „средновековен Манхатън“ — последното тъпо сравнение, което прибави към списъка на всички глупости, които бяхме принудени да изслушаме от Калас насам.

Когато приближихме града, вълнението ни нарасна. Из цяла Флоренция виждах реклами за единствената туристическа атракция, която наистина исках да видя. Великолепни обяви, висящи по уличните лампи, блестящи в яркочервено и златно. Знамената настояваха да посетя „Музео криминоложико Сан Гиминяно“. Съветвайки се с разговорника си, установих, че съм намерил това, което търсех. Музеят по криминология и мъчения. Не е нужно да споменавам; че той не беше включен в маршрута на културните забележителности.

Не ми се наложи да търся обекта си. Рекламната табела за музея, допълнена с уличен план, буквално се наби в очите ми само няколко метра, след като бях влязъл през масивната каменна порта, опасана от средновековни стени. Вкусвайки вече удоволствието от това, което очаквах да видя, аз се разходих наоколо, чудейки се на паметниците на дисхармония, които представляваха кулите. Всяко семейство, което е имало власт и влияние, е построило своя укрепена кула, която е отбранявало яростно срещу съседите с всякакви средства — от разтопено олово до оръдия. Предполагам, че в дните, когато градът се е радвал на най-голямо благоденствие, са израснали най-малко двеста кули. В сравнение със средновековния Сан Гиминяно тази съботна вечер доковете долу наподобяваха детска градина, а моряците приличаха на дребни аматьори в хулиганска банда.

Когато вече не можех да издържам притегателната сила на музея, пресякох централния площад, хвърлих една двуцветна монета от двеста лирети във фонтана за късмет и се упътих надолу по улицата, където вече познатите ми червено-златни знамена украсяваха древните каменни стени. Вълнението изпълваше всяка част на тялото ми и ме подлудяваше. Чувствах се като опиянен от кръвта комар. Влязох в прохладното фоайе и спокойно си купих входен билет и една лъскава илюстрирана брошура на музея.

Как мога да опиша преживяването? Физическата реалност бе хиляди пъти по-поразяваща от всички снимки, видеокасети и книги, с които се бях подготвял за този момент. Първият експонат беше дървена стълба за мъчения, придружена от картонче, което описваше начина й на работа. Надписите бяха на италиански и английски. Раменете излизали от раменните кухини, бедрата и коленете се разкъсвали под звука на раздиращи се хрущяли и сухожилия. Гръбначният стълб се опъвал като конец, докато прешлените не паднели от него като мъниста от скъсан гердан. „Жертвите — лаконично поясняваше картончето — често се оказвали петнадесет-двадесет сантиметра по-високи от стълбата.“ Инквизиторите са имали брилянтни мозъци. Те не са се задоволявали само с разпитите на жертвите си еретици, докато били живи и страдали, а трябвало да търсят други отговори от разкъсаните им тела.

Изложбата представляваше паметник на човешката изобретателност и находчивост. Как може някой да не се възхити на мозъците, изследвали човешкото тяло с такава тънкост, че са успели да проектират и създадат така деликатно премерено страдание? С тогавашната относително проста технология онези средновековни гении са успели да изобретят системи за мъчения, така изпипани, че все още са в употреба. Изглежда, че единственото подобрение, до което е достигнало индустриалното ни общество, е допълнителните уреди, свързани с електричеството.

Движех се през стаите, като докосвах всяка една играчка поотделно — от огромните шипове, стил „Айрън Мейдън“, до почти, неуловимата и елегантна машинка с формата на круша — онези тънки, делящи се яйцевидни форми, които били напъхвани във вагината и ануса. След това задържащият механизъм се отпускал, двете части се разделяли и разширявали, докато крушата не претърпявала метаморфоза, превръщайки се в странно цвете, чиито листенца били остри като бръснач метални зъбци. Накрая машинката била измъквана от тялото. Понякога жертвите оцелявали, което вероятно е било по-жестоката съдба.

Забелязах безпокойството и ужаса по лицата и в гласовете на хората около мен, но разбрах, че това бе само лицемерие. Тайничко те обичаха всяка минута от посещението си тук, но почтеността им им забраняваше и най-малкото разкриване на вълнението, което ги изпълваше. Само децата бяха неподправени в пламенното си очарование. Щях да бъда щастлив да се обзаложа, че докато обикаляхме изложбата, далеч не бях единственият човек в тези хладни пастелни стаи, който чувстваше надигащото се вълнение на сексуално желание между краката си. Често се чудя колко ли ваканционни сексуални срещи са станали по-пикантни от тайния спомен за посещението в музея на мъченията.

Навън, в окъпания от слънце двор, един скелет седеше сгънат в клетка с лъснати кости, като че ли оглозгани от лешояди. В онези дни, когато кулите се извисявали високо, тези клетки висели пред външните стени на Сан Гиминяно — своеобразно предупреждение за жителите и странниците, че влизат в град, където законът изисква сурово наказание, ако не се зачита. Аз почувствах онези жители много близки. Също като тях уважавах нуждата от наказание след измама.

Близо до скелета едно огромно колело, облицовано с метални плочици, стоеше подпряно срещу стената. То щеше да изглежда съвършено на място, в един музей на селското стопанство. Но картончето, прикачено на стената зад него, обясняваше функция, измислена от човек с богато, въображение. Престъпниците били връзвани към колелото. Първо кожата им била смъквана чрез бичуване. Плътта оголвала костите им, излагайки на показ вътрешностите им пред нетърпеливата тълпа. След това костите им били натрошавани на колелото с железни пръти. Усетих, че мисля за картите тарок, колелото на бъдещето.

Когато осъзнах, че ще трябва да стана убиец, споменът за музея на мъченията изплува пред мен като муза. Винаги съм бил добър в ръцете.

След онзи първи път част от мен тайничко се надяваше, че няма да бъда принуден да го направя отново. Но в същото време знаех, че ако се наложи да го направя, следващият път би бил по-добър. Ние се учим от грешките си, от несъвършенствата в действията ни. И за щастие практиката ги прави по-съвършени.