Вал Макдърмид
Преследвачът (32)

От дискета 3,5" с етикет: „АРХИВ. 007“

„ФАЙЛ ЛЮБОВ. 016“

Работата ми по случая Тони Хил бе започнала, преди още да свърша с Дамиен Коноли. Изглеждаше ми доста поетично и романтично, че както при Дамиен, така и неговото име бе отдавна в списъка на потенциалните партньори. Ако се нуждаех от някакъв вид потвърждение, че правилно го наказвам, точно това стигаше.

И така, вече знаех къде живее, къде работи и как изглежда. Знаех по кое време сутрин напуска къщата, кой трамвай хваща до работата си и колко време прекарва в тесния кабинет в университета.

Осъзнах колко гладко беше вървяло всичко до тук, когато нещата започнаха да ми се изплъзват в посоки, които не бяха предвидени и не ми харесваха. Предполагам, че допусках грешка, като подцених глупостта на полицията срещу мен. Никога не ми беше и минавало през ум, че между ченгетата на Брадфийлд има голям мозъчен потенциал, но развоят на събитията от последните дни шокира и мен дори. Бяха арестували невинен човек!

Невероятната им липса на интелигентност и възприемчивост можеше да се сравни само с медиите, които ги следваха безпрекословно като овце. Не можех да повярвам на очите си, когато прочетох в поредния брой на „Сентинъл Таймс“, че един мъж е в панделата, при което е пострадал полицейски служител. Как, по дяволите, можа да им го роди главата, че някой като мен, който е вземал толкова много предпазни мерки, ще свърши в някаква улична разправия в Темпъл Фийлдс? Това бе обида за моята интелигентност. Дали наистина ме смятаха за някой неконтролируем пубер хулиган?

Четях и препрочитах статията и не можех да повярвам в безнадеждната им глупост. Направо побеснях от ярост. Можех да го усетя в червата си като лошо храносмилане. Исках да направя нещо похотливо и драматично, нещо, което да им докаже колко много грешат.

Започнах да вдигам щангите, докато мускулите ми не затрепериха от усилието, а екипът ми не се просмука от пот. Но гневът ми отказваше да намалее. Хукнах нагоре към компютъра и прехвърлих записите от касетата с Дамиен, която вградих в системата. Когато свърших, ние двамата представяхме такава гимнастика, че руският национален отбор би могъл да ни завиди. Но нищо не ме задоволяваше. Не можех да се освободя от гнева си.

За разлика от тях имах късмета, че не съм тъпо същество. Освен това знаех колко опасна бе яростта за мен, защото ме изкарваше извън контрол. Имах нужда да впрегна в нещо гнева си, да го накарам да създава, да работи за мен. Опитах се да го канализирам в съзидателни пътища. Планирах всичко педантично до най-малкия детайл — как да разпитам доктор Тони Хил и какво щях да правя с него, когато ми паднеше в лапите. Щях да го държа в неизвестност, в буквалния смисъл на думата. Избрах специално за него метода за изтезаване чрез издигане и спускане с въже. Испанската инквизиция е знаела точно как да използва всичко, създадено в тази област. Те просто са впрегнали най-мощната сила на планетата — силата на гравитацията. Всичко, от което се нуждае човек, е скрипец, макара, няколко въжета и един голям камък. Завързвали ръцете на жертвата зад гърба му, омотавайки ги с въжето, и го свързвали с макарата. След това прикрепяла камъка за стъпалата му.

В книгата си „Жестоките изтезания на Инквизицията“, публикувана през 1770 година, Марчант описва това ефикасно мъчение по най-красноречив начин.

„След това се издърпва високо, докато главата му достигне скрипеца. Държи се да повиси така известно време. От огромната тежест, прикачена за стъпалата му, всичките му стави и крайници могат да се опъват страховито. После изведнъж той се спуска надолу чрез разхлабване на въжето, но се спира малко над земята. От това ужасно разтърсване ръцете и краката му излизат от ставите си, което му причинява невероятно остра болка. Шокът, който получава от рязкото спиране на падането и тежестта, опъваща цялото му тяло, все по-интензивно и жестоко, направо го довършва.“

Немците са добавили едно подобрение, което ми допада. Под жертвата са поставяли валяк с шипове, така че когато той бил спускан, остриетата се забивали и раздирали гърба му и го превръщали в кървава, смачкана маса. Смятах да приложа това допълнително въздействие. Но дори след много опити с наличното ми оборудване не можах да достигна до съвършенството на дизайна от компютъра ми. Изпълваше ме недоволство, защото машината не действаше така гладко, както исках. Това продължи, докато не се сетих да вържа ръцете му отпред, което правеше мъчението далеч по-резултатно. „Опростявай нещата“ — беше мотото ми.

Докато планирах и конструирах, направих няколко стъпки напред, за да затегна паяжината си около доктор Хил. Той може и да си въобразява, че ще успее да проникне в главата ми, но бе подкарал нещата в погрешна посока.

Не можех повече да изчаквам до започването на шоуто.

Броях часовете.