Тери Гудкайнд
Първото правило на магьосника (8)

Осма глава

Ричард се сепна и се събуди. Топла дневна светлина изпълваше стаята, а в дробовете му нахлу чудесният, силен аромат на зеленчукова супа. Лежеше в своята стая в къщата на Зед. Вдигна поглед към познатите израстъци по дървената стена и в главата му се появиха лицата, на които ги оприличаваше. До леглото му чакаше празен стол. Той седна, като избута завивките си надолу и видя, че все още е облечен в мръсните си дрехи. Попипа под ризата си за зъба и въздъхна с облекчение, когато установи, че е там, на сигурно място. Една пръчка държеше прозореца отворен няколко инча и през него в стаята влизаше свеж въздух, примесен със смеха на Калан. Зед сигурно й разказва нещо, помисли си той. Погледна лявата си ръка. Беше превързана, но вече не го болеше при раздвижване на пръстите. Не го болеше и главата. Всъщност се чувстваше отлично. Гладен, но в добро разположение. Поправи се: мръсен, с кирливи дрехи и гладен, но в добро разположение.

В средата на малката стая видя ведро с вода, сапун и чисти кърпи. Върху стола бяха сгънати и прилежно подредени чист кат дрехи. Ведрото го подканваше изкусително. Потопи ръка в него и установи, че водата е топла. Зед е знаел кога ще се събуди. Тъй като го познаваше достатъчно добре, това не го изненада.

Съблече се и се потопи в гостоприемната вода. Ароматът на сапуна му се стори почти толкова приятен, колкото и този на супата. Обичаше да се кисне във водата, докато тя се просмуче в цялото му тяло, но този път трябваше да бъде нащрек, така че не си го позволи, пък и беше нетърпелив да се присъедини към двамата навън. Махна превръзката от ръката си и се изненада колко бързо е заздравяла раната през нощта.

Когато се показа навън, видя Калан и Зед, седнали на масата, очакващи го. Забеляза, че роклята на Калан е изпрана, а и самата тя изглеждаше къпана. Косата й беше чиста и блестеше на слънчевата светлина. Зелените й очи заискриха срещу него. До нея го очакваше огромна паница супа, сирене и пресен хляб.

— Не предполагах, че ще спя до обяд — каза той, прекрачвайки пейката. Другите двама се засмяха. Ричард им хвърли подозрителен поглед.

Калан стана сериозна.

— Това е вторият обяд, който проспиваш, Ричард.

— Да — добави Зед, — спа целия ден вчера. Как се чувстваш? Как е ръката ти?

— Добре съм. Благодаря ти за помощта, Зед. Благодаря и на двама ви. — Той раздвижи пръстите си, за да им покаже колко бързо се възстановява. — Чувствам ръката си много по-добре, само малко боде.

— Майка ми винаги казваше, че щом боде, значи се оправя.

Ричард й се озъби:

— И моята казваше същото. — Той загреба късче домат и една гъба с лъжицата си и опита супата. — Вкусна е точно като моята — каза й сърдечно.

Тя седеше с кръстосани крака и го гледаше, подпряла глава на изправената си върху масата ръка, свита в лакътя. Усмихна му се съучастнически.

— Зед се изрази по-различно.

Ричард хвърли укорителен поглед на приятеля си, който се правеше, че не го забелязва, и разсеяно гледаше небето.

— Така ли? Ще трябва да му го напомня, когато следващия път ме помоли да му сготвя зеленчукова супа.

— Честно да ти кажа — каза тя тихо, но не чак толкова, че Зед да не чуе, — от това, което видях досега, си вадя заключение, че той би ял и изпражнения, стига някой друг да му ги приготви.

— Виждам, че си започнала да го опознаваш — засмя се Ричард.

— Слушай какво ще ти кажа, Ричард — обади се старецът, като насочи към него кокалестия си пръст, очевидно решен да не падне по гръб. — Тя и от изпражнението може да направи нещо вкусно. Ще е добре да вземеш малко уроци от нея.

Ричард отчупи парче хляб и го потопи в супата. Знаеше, че Зед пуска шеги, за да уталожи напрежението, което почувства още със сядането на масата — това беше начин да прекарат времето, докато той привърши с обяда си. Калан му беше дала дума, че ще изчака Ричард сам да помоли Зед за помощ; и очевидно бе спазила обещанието си. А за Зед беше нормално да се прави на невинен и незнаещ, изчаквайки другият пръв да зададе въпрос и по този начин да се ориентира с каква информация разполага събеседникът му. Този път обаче Ричард нямаше да му позволи играта да върви по неговите правила. Този път нещата бяха различни.

— Въпреки всичко има едно нещо, заради което не мога да й се доверя — гласът на Зед стана мрачен, заплашителен.

Ричард замръзна, дъвчейки. Преглътна и изчака, без да се осмелява да погледне към който и да е от тях.

— Тя не обича сирене! Мисля, че никога не бих могъл да имам доверие на някой, който не обича сирене. Това не е нормално!

Ричард се отпусна. Зед просто си играеше с нервите му, както сам обичаше да се изразява. Старият му приятел очевидно обичаше да го изненадва в гръб, изпитваше удоволствие от това. Погледът на Ричард се прокрадна към Зед, който си седеше с най-невинна усмивка на лицето. Без да ще, Ричард също се усмихна. Докато той се наслаждаваше на супата, Зед гризеше парче сирене в подкрепа на становището си. Калан гризеше парче хляб, за да изрази своето. Хлябът беше вкусен. Привършвайки обяда си, Ричард реши, че е време да сменят тона на разговора и да се върнат към работата си.

— Какво става с четворката, която очакваме? Някаква следа?

— Не. Аз се притеснявах, но Зед разбра по облаците, че вероятно са се сблъскали с някакъв проблем, тъй като не се виждат никакви.

Той погледна косо Зед.

— Вярно ли е?

— Вярно като крастава жаба, — Зед използваше този израз. когато Ричард беше малък, за да го спечели на своя страна с майтап, да му покаже, че винаги може да разчита на стареца, че каквото и да се случи, Ричард няма да бъде излъган от него. Ричард се замисли с какъв ли „проблем“ би могла да „се сблъска“ една четворка.

За добро или лошо беше успял да смени тона на разговора. Чувстваше нетърпението на Калан той да повдигне въпроса, у Зед също се усещаше някаква припряност. Калан се обърна отново към масата и в очакване отпусна ръце в скута си. Ричард се притесняваше, че ако не успее да изложи нещата ясно, тя може да направи онова, за което е дошла тук, и тогава той нямаше да може да промени нищо.

Привърши с яденето и бутна встрани паницата си, като същевременно вдигна поглед към Зед. Веселостта на приятеля му беше се изпарила, но иначе с нищо не издаваше мислите си. Просто чакаше. Ричард трябваше да започне, а започнеше ли веднъж, връщане назад нямаше.

— Зед, приятелю, нуждаем се от помощта ти, за да попречим на Мрачния Рал.

— Зная. Искате да ви помогна да намерите великия магьосник.

— Не, няма да се наложи. Аз вече го намерих — Ричард почувства въпросителния поглед на Калан върху себе си, но продължи да гледа Зед. — Ти си великият магьосник.

Калан се надигна от пейката. Без да сваля поглед от Зед, Ричард се протегна под масата и я дръпна за ръката, принуждавайки я да седне на мястото си. Лицето на Зед все още не показваше чувствата му. Гласът му дойде до тях равен и тих.

— И какво те накара да стигнеш до този извод, Ричард?

Ричард пое дълбоко въздух, след това бавно го издиша, докато поставяше ръцете си на масата, сплитайки пръсти. Сведе поглед и заговори.

— Когато Калан за първи път ми разказа историята на трите земи, тя спомена, че съветът с действията си направил така, че смъртта на жената и дъщерята на магьосника, които били убити от четворка, се оказала напразна и тогава магьосникът избрал за съвета най-тежкото наказание — оставил ги да страдат от последиците на собствените си действия. Това ми прозвуча като нещо, което би направил ти, но още не бях сигурен; трябваше да намеря начин да се убедя в предположението си. Когато ти за първи път видя Калан и се ядоса, че тя е дошла тук от Средната земя, ти казах, че е била нападната от четворка. Погледнах очите ти. По тях разбрах, че съм бил прав. Единствено човек, преживял загуба като твоята, може да има такъв поглед. Когато разбра това, ти промени отношението си към нея. Напълно. Единствено човек, който на гърба си е изпитал подобен ужас, може да прояви подобно съпричастие. Но все още не се доверявах напълно на интуицията си. Изчаквах.

Той погледна към Зед и задържа погледа му в своя, докато говореше.

— Най-голяма грешка допусна, когато каза на Калан, че тук е в безопасност. Ти не би излъгал, особено когато се отнася до нещо подобно. Още повече ти знаеш какво представлява четворката. Как може един старец да осигури безопасността на Калан тук, защитавайки я от четворка, ако не може да борави с магия? Обикновен старец не би могъл, но един стар магьосник — да. Следващата четворка не се вижда никъде, ти сам го каза; били се сблъскали с някакъв проблем. Мисля, че проблемът, с който са се сблъскали, би могъл да бъде единствено магия. Ти сам го каза. Винаги правиш така.

Гласът на Ричард стана по-предпазлив.

— Винаги съм се досещал по всякакви мънички знаци, че си повече от онова, за което се представяш, че си специален човек. Винаги е било чест за мен да съм ти приятел. И като твой приятел зная, че ще направиш всичко, всичко, което е необходимо, за да ми помогнеш, ако животът ми е в опасност, също както и аз бих направил всичко за теб. Вярвам ти с цената на живота си, който сега е в твои ръце.

Ричард не обичаше подобен начин на изразяване, но животът на всички тях беше в опасност. Нямаше време за игрички.

Зед сложи ръце на масата и се наведе напред:

— Никога не съм бил по-горд с теб, Ричард. — По очите му личеше, че наистина го мисли. — Справи се чудесно. — Той стана и заобиколи масата. Когато и Ричард стана, те се прегърнаха. — И в същото време никога не ми е било по-тъжно за теб — Зед го прегърна по-силно и го задържа така още миг. — Седни. Ще се върна веднага. Имам нещо за теб. И двамата седнете и ме почакайте.

Той раздигна масата; след това събра чиниите и закрачи към къщата. Калан го проследи с поглед, изглеждаше притеснена. Ричард предполагаше, че ще бъде щастлива, когато намери магьосника, но вместо това, сега тя му изглеждаше по-изплашена отвсякога. Нещата се развиваха не така, както той очакваше.

Когато Зед се появи отново, той носеше със себе си нещо продълговато. Калан скочи на крака. Ричард разбра, че нещото в ръката му е ножница на меч. Калан се изпречи на пътя му, преди той да стигне до масата, сграбчвайки полите на робата му.

— Не прави това, Зед — гласът й беше отчаян.

— Не аз избирам.

— Моля те, Зед, недей, избери някой друг, не Ричард…

Зед я сряза.

— Калан! Бях те предупредил за това. Казах ти; той сам избира себе си. Избера ли някой, който не е истинският, всички ще умрем. Ако знаеш друг начин… нека го чуем!

Той я избута встрани, приближи се до масата и застана срещу Ричард, като стовари меча пред него. Ричард подскочи. Вдигна поглед от меча към пламналите очи на Зед, който се навеждаше над масата.

— Това ти принадлежи — каза магьосникът. Калан им обърна гръб.

Погледът на Ричард се спря върху меча. Сребърната ножница блестеше със златните си орнаменти, украсяващи я с линии и фигури. Два стоманени предпазителя величествено и могъщо тръгваха в двете посоки. Изящна сребърна нишка се виеше около дръжката, втъкана в сребърната инкрустация, златна нишка изписваше думата Истина. Това, помисли си Ричард, е меч, достоен за крале. По-красиво оръжие не бе виждал никога през живота си.

Той бавно се изправи на крака. Зед вдигна ножницата за острата част, поднасяйки дръжката й към Ричард.

— Извади го.

Като в транс Ричард обви пръсти около дръжката и извади меча, при което острието издаде звънтящ металически звук, който увисна във въздуха. Ричард никога не беше чувал меч да издава подобен звук. Ръката му стисна здраво дръжката и той почувства с китката и пръстите си как релефната нишка, изписваща думата Истина и от двете страни на дръжката се впи почти болезнено в плътта му. За негова голяма изненада, мечът пасна идеално в ръката му. Тежестта му също беше най-подходящата за Ричард. Той почувства как една част от него става съвършено цяла.

Някъде дълбоко в себе си усети как гневът му започва да се надига, извикан на живот и търсещ към какво да се насочи. Изведнъж се сети за зъба под ризата си.

С нарастването на гнева Ричард почувства как мечът го зарежда с все по-голяма сила: беше като огледален образ на собствения му гняв. Винаги бе смятал чувствата си за независими, цялостни. Сега сякаш събуди отражението си в огледалото. Гледката го ужаси. Гневът му се подхранваше от силата на меча и обратното — яростта на меча се подхранваше от собствения му гняв. Двете паралелни сили преминаха през тялото му. Като че самият той беше безпомощен зрител, случайно присъстващ на събитията. Усещането беше ужасяващо и в същото време изкусително, граничещо с чувството, че си нарушил нещо. Едновременно се страхуваше от гнева си и беше привлечен от онова, което той изкусително му обещаваше. Обърканите му чувства се втурнаха бясно през него, вкопчиха се в гнева му и се възвисиха с него. Ричард се опита да се овладее. Беше на ръба на паниката. На ръба да се откаже.

Зедикус Зу’л Зорандер отметна глава назад и разтвори ръце. Провикна се към небето:

— Предупреждение към всички живи и мъртви! Търсачът е определен!

Гръмотевица, разтърсваща земята, разсече синьото небе и се насочи към границата.

Калан падна на колене пред Ричард с наведена глава и ръце на гърба.

— Посвещавам живота си в защита на Търсача.

Зед също коленичи до нея с наведена глава.

— Посвещавам живота си в защита на Търсача.

Ричард стоеше, стиснал в ръка Меча на истината, объркан, с широко отворени очи.

— Зед — прошепна той, — в името на всичко добро, какво е това Търсач?