Тери Гудкайнд
Първото правило на магьосника (43)

Четиридесет и трета глава

На следващата сутрин Дена не проведе обучение, а вместо това го изведе на разходка. Господарят Рал беше пожелал да го види след второто отдаване. Когато то приключи и те тъкмо тръгваха, Констанс ги пресрещна.

— Изглеждаш изненадващо добре, сестро Дена.

Дена я погледна с безстрастен поглед. Ричард беше бесен на Констанс, задето е говорила пред Господаря Рал за Дена, за това, че е предизвикала наказанието й, и трябваше да се концентрира върху плитката на Господарката си.

Констанс се обърна към Ричард.

— Така. Чувам, че днес ще имаш честта Господарят Рал да те приеме. Ако все още си жив след това, ще имаш възможност да видиш на какво още съм способна. Насаме. Искам нещо от теб, след като той свърши.

Той заговори, без да се замисля.

— Годината, в която са ви избирали, Господарке Констанс, трябва да е била много оскъдна; в противен случай човек с вашата ограничена интелигентност не би бил избран за Морещица. Само най-голям невежа би заложил жалките си амбиции върху цената на приятел. Особено за приятел, жертвал толкова много за него. Вие не сте достойна да целунете Агиела на Господарката Дена — Ричард се усмихна широко, самоуверено, докато тя го гледаше изумена. — По-добре се надявайте Господарят Рал да ме убие, Господарке Констанс, защото ако не го направи, следващия път, когато ви видя, ще ви убия за онова, което сторихте на Господарката Дена.

Констанс не можеше да помръдне от изненада, след това внезапно насочи своя Агиел към него. Дена вдигна ръка. Насочи към гърлото на Констанс собствения си Агиел и я задържа назад. Очите на Констанс се ококориха от изненада. Закашля се с кръв и падна на колене, стискайки гърлото си с ръце.

Преди да се отдалечи, без да каже нито дума, Дена я погледна за миг. Ричард, привързан за веригата, я последва. Той забърза, за да я настигне.

Дена продължи напред, без да се обръща към него.

— Само се опитай да познаеш колко часа си спечели.

Ричард се усмихна.

— Господарке Дена, ако съществува Морещица, която може да изтръгне вик от мъртвец, то това сте вие.

— А ако Господарят Рал не те убие, тогава колко часа?

— Господарке Дена, в един човешки живот няма толкова часове, които могат да замъглят удоволствието ми от онова, което направих.

Тя леко се усмихна, но не го погледна.

— В такъв случай се радвам, ако мислиш, че си е струвало — погледна го косо. — Все още не мога да те разбера. Както сам каза, човек не може да бъде нито повече, нито по-малко от онова, което е. Съжалявам, че не мога да бъда повече от онова, което съм, и се страхувам, че ти не можеш да бъдеш по-малко. Ако не бяхме войници, воюващи от двете страни на барикадата, щях да те задържа като мой другар за цял живот и да се погрижа да доживееш до дълбока старост.

Топлият й тон сгря Ричард.

— Ще направя каквото мога, за да удължа живота си заради вас, Господарке Дена.

Те продължиха през коридорите, през площадите за отдавания, покрай статуите, между хората. Тя го поведе нагоре по стълбите, през просторни зали с пищна декорация. Спря пред двойна врата, на чийто релеф бяха изобразени хълмове и гори, инкрустирани със злато.

Дена се обърна към него.

— Готов ли си да умреш днес, любов моя?

— Денят още не е свършил, Господарке Дена.

Тя плъзна ръце около врата му, целувайки го нежно. Отдалечи лицето си на няколко инча от неговото и го погали по главата.

— Съжалявам, Ричард, че ти причинявам това, но така съм обучена, не мога да направя нищо по-различно; живея само за да ти причинявам болка. Знай, че това не е по мой избор, а защото така съм обучена. Не мога да бъда нищо повече от онова, което съм: Морещица. Ако е писано днес да умреш, любов моя, то направи така, че да се гордея с теб, умри с достойнство.

Той беше другар на една луда, тъжно си помисли Ричард. Не по неин избор.

Дена отвори вратите и влезе в огромна градина. Ако мисълта му не беше заета с други неща, Ричард щеше да се впечатли. Тръгнаха по една пътека между цветя и храсти, покрай ниски, покрити с лози каменни зидове и дървета и излязоха на широка ливада. Светлината влизаше през стъклен покрив, от което цветята бяха свежи и избуяли.

В далечината стояха двама еднакви на ръст мъжаги. Скръстените им ръце бяха покрити над лактите с метални плоскости с остри шипове по тях. Някакви стражи, помисли си Ричард. До тях стоеше друг човек. Върху широките му гърди се очертаваха впечатляващи мускули. Късо подстриганата му руса коса стърчеше нагоре, пресичаше я само един черен кичур.

Близо до центъра на ливадата, край оформен в кръг бял пясък, облян в топлата следобедна светлина, стоеше мъж, обърнат с гръб към тях. Бялата му роба и дългата му до раменете руса коса блестяха на слънчевата светлина. Златният му колан и окачената на него крива кама отразяваха искрящи лъчи светлина.

Щом Ричард и Дена се приближиха, Дена се хвърли на колене и допря глава до земята. Ричард беше инструктиран и направи същото, отмествайки настрани меча си, за да не му пречи.

Двамата заедно запяха. „Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.“

Изпяха го само веднъж, след което зачакаха, Ричард леко трепереше. Спомни си, че не трябва никога да се приближава до Господаря Рал, че трябва да стои надалеч от него, но не можеше да си спомни кой му беше казал това, знаеше само, че това е важно. Трябваше да се концентрира върху плитката на Дена, за да овладее гнева, напиращ при спомена за онова, което той й беше причинил.

— Станете, деца мои.

Ричард се изправи, заставайки плътно до Господарката Дена, докато дълбоките очи го обследваха. Това, че лицето на Господаря изглеждаше нежно, интелигентно, приятно, не успокои разяждащите Ричард страхове и мислите, кипящи под повърхността на съзнанието му. Сините очи се плъзнаха към Дена.

— Изглеждаш изненадващо добре тази сутрин, кученцето ми.

— Господарката Дена поема болката толкова добре, колкото и я създава, Господарю Рал — чу се да казва Ричард.

Сините очи отново се спряха на него. Спокойствието, покоят, който беше изписан на лицето на Рал, го накараха да потръпне.

— Кученцето ми ме информира, че ти създаваш само проблеми. Радвам се да видя, че не ме е излъгала. Но не се радвам, че е вярно — той небрежно сключи ръце. — Е, както и да е. Радвам се най-после да се срещнем, Ричард Сайфър.

Дена забоде Агиел в гърба му с остро движение, за да му напомни какво трябваше да каже.

— За мен е чест да бъда тук, Господарю Рал. Живея, за да ви служа. Вашето присъствие ме смирява.

Рал леко изви устни в усмивка.

— Да, сигурен съм, че е така — той се вгледа в лицето на Ричард цял един неприятно дълъг момент. — Имам няколко въпроса. Ти ще ми отговориш.

Ричард усети как леко потреперва.

— Да, Господарю Рал.

— На колене — тихо каза той.

Ричард падна на колене, подпомаган от Агиел върху рамото. Дена застана зад него и постави двата си крака около него. Притисна раменете му между бедрата си, упражнявайки натиск върху тях, като в същото време сграбчи косата му между пръстите си. Дръпна главата му леко назад, карайки го да погледне в сините очи на Господаря Рал. Ричард преглътна с ужас.

Мрачният Рал го погледна безстрастно.

— Виждал си преди Книгата на преброените сенки?

Нещо властно в дъното на съзнанието подсказа на Ричард, че не бива да отговаря. След като не каза нищо, Дена стисна още по-силно косата му и притисна Агиел в основата на скалпа му.

Главата му най-неочаквано се взриви от болка. Единствено хватката на Дена го държеше изправен. Сякаш цялата болка, изпитана досега по време на обучението, беше компресирана в това нейно докосване. Ричард не можеше да помръдне, не можеше да си поеме дъх, нито дори да изкрещи. Беше нещо отвъд болката; шокът му отне всичко, в изпразнената му същност се настани всепоглъщащият агонизиращ гърч от огън и лед. Тя отлепи Агиел. Ричард не знаеше къде се намира, кой е, кой го държи, знаеше само, че го боли повече от всеки друг път в живота му, че пред него стои човек, облечен в бяла роба.

Сините очи се сведоха надолу към него.

— Виждал си преди Книгата на преброените сенки?

— Да — чу се да казва той.

— Къде е тя сега?

Ричард се поколеба. Не знаеше какво да отговори; не знаеше какво иска от него гласът. Болката отново избухна в главата му. Когато спря, усети сълзи да се стичат по бузите му.

— Къде е тя сега? — повтори гласът.

— Моля ви, не ми причинявайте повече болка — проплака той. — Не разбирам въпроса ви.

— Какво има тук за неразбиране? Просто ми кажи къде е книгата сега.

— Книгата или знанието на книгата? — страхливо попита Ричард.

Сините очи помръкнаха.

— Книгата.

— Изгорих я. Преди години.

Ричард си помисли, че очите ще го разкъсат на парчета.

— А къде е знанието?

Ричард се поколеба твърде дълго. Когато отново дойде в съзнание, Дена повдигна главата му, за да погледне отново в сините очи. Никога в живота си Ричард не се бе чувствал толкова самотен, толкова безпомощен, толкова уплашен.

— Къде е знанието, което беше в книгата?

— В главата ми. Преди да изгоря книгата, научих думите, знанието.

Мъжът стоеше и го гледаше втренчено, без да помръдне. Ричард тихичко плачеше.

— Кажи думите от книгата.

Ричард за нищо на света не искаше още едно подобно докосване с Агиел в тила си. Само при мисълта за това потръпна от болка. Проверка на истинността на думите в Книгата на преброените сенки, ако са произнесени от друг, а не прочетени от онзи, който управлява кутиите, може да се провери единствено с употребата на Изповедник…

Изповедник.

Калан.

Името Калан проблесна в мисълта на Ричард като светкавица. Силата се роди за живот, раздирайки пелената от мъгла с изгарящите, нажежени до бяло спомени от миналото. Вратата на заключената в съзнанието му стаичка внезапно се отвори. Всичко се върна в главата му, предизвикано от силата, надигнала се в него. При мисълта, че Мрачният Рал може да хване Калан, да й причини болка, силата избухна в Ричард.

Мрачният Рал се обърна към другите мъже. Онзи с черния кичур се приближи.

— Виждаш ли, приятелю? Съдбата е на моя страна. Тя вече е тръгнала насам заедно със Стария. Намери я. Погрижи се да ми я доведат. Вземи две четворки, но я искам жива, разбра ли? — Мъжът кимна. — Ти и хората ти ще бъдете покровителствани от магията ми. Старият е с нея, но тя няма оръжие срещу магията на отвъдния свят дори и да е жива дотогава — гласът на Рал стана по-груб. — И, Демин, не ме интересува какво ще правят хората ти с нея, но е по-добре да е жива, когато пристигне тук, и да е способна да използва силата си.

Лицето на мъжа загуби част от цвета си.

— Разбирам. Ще бъде направено както казвате, Владетелю Рал. — Той се поклони дълбоко, обърна се и излезе, като за миг спря поглед върху Ричард, усмихвайки му се разбиращо.

Мрачният Рал отново се обърна към Ричард.

— Продължавай.

Ричард нямаше да отиде по-далеч, отколкото беше отишъл. Вече си спомни всичко.

Беше време да умре.

— Няма да продължа. По никакъв начин не можеш да ме накараш да го сторя. Приветствам болката. Приветствам смъртта.

Преди Агиел да успее да го достигне, очите на Рал се впиха в Дена. Ричард усети как ръката й отпуска косата му. Един от стражите се приближи, сграбчи я за гърлото с огромната си лапа и започна да я стиска, докато накрая Ричард я чу да се бори за глътка въздух.

Рал хвърляше огън върху нея.

— Каза ми, че си го прекършила.

— Така беше, Господарю Рал — опитваше се да говори през стиснатото си гърло. — Кълна се.

— Много ме разочарова, Дена.

Когато мъжът отлепи краката й от земята, Ричард усети болката й. Силата отново се вля в него, нажежена до бяло. Причиняваха болка на Дена. Преди някой да разбере какво става, той беше на крака, силата на магията бушуваше в него.

Ричард се вкопчи с едната си ръка за дебелия врат на мъжагата, като докопа срещуположното му рамо. Сграбчи главата му с другата си ръка и рязко извъртя главата му с всичка сила. Той се строполи на земята.

Ричард се завъртя. Другият страж почти беше стигнал до него, ръката му се протягаше напред. Ричард го хвана за ръката и използвайки инерцията си, се стовари с цялата си тежест върху него и го набучи на ножа си. Ножът потъна до дръжката и Ричард направи мощен разрез нагоре, достигайки до сърцето му, докато сините очи на мъжагата се разшириха от изненада. Той се строполи на земята, а вътрешностите му се разпиляха наоколо.

Ричард стоеше задъхан от бушуващата в него сила. Всичко, което виждаше с периферното си зрение, му се струваше бяло. Бяло от огъня на магията. Дена беше хванала гърлото си с ръце, борейки се с болката.

Мрачният Рал стоеше спокоен и облизваше върховете на пръстите си, докато наблюдаваше Ричард.

Дена извика болката от магията толкова, колкото да повали Ричард на колене. Той се сгърчи с ръце на корема.

— Господарю Рал — едва изрече Дена, — нека го взема при мен тази нощ. Кълна се, че на сутринта ще отговори на всичките ви въпроси. Ако все още е жив. Дайте ми възможност да се реванширам.

— Не — каза Рал дълбоко замислен, като леко поклати ръка. — Извинявам се, кученцето ми. Това не е по твоя вина. Нямах представа с какво си имаме работа. Махни болката от него.

Ричард се съвзе и се изправи на крака. Мъглата се избистри в главата му. Чувстваше се така, сякаш се е събудил от сън, за да се озове в кошмар. Останалата част от него беше напуснала малката заключена стаичка в съзнанието му, вече нямаше да я държи заключена. Щеше да умре в пълно съзнание, с достойнство, цялостен. Държеше гнева си под контрол, но в очите му блестеше огън. Сърцето му гореше.

— Старият ли те научи на това? — попита Рал, извил вежди от любопитство.

— На какво да ме е научил?

— Да разделяш съзнанието си. Така си успял да се запазиш да не бъдеш прекършен.

— Не знам за какво говориш.

— Разделил си съзнанието си, за да запазиш ядрото, жертвайки останалата част на онова, което ще бъде направено с теб. Една Морещица не може да прекърши раздвоено съзнание. Да накаже — да. Но не и да прекърши — той се обърна към Дена. — Още веднъж ти се извинявам, кученцето ми. Помислих си, че си ме предала. А не си. Само човек с изключителна дарба може да го научи на толкова много. Ти се справи добре, но това напълно променя нещата.

Той се усмихна, облиза върховете на пръстите си и ги плъзна по веждите си.

— Сега двамата с Ричард ще проведем разговор на четири очи. Докато той е в тази стая с мен, искам да го оставиш да говори без болката на магията. Тя ще попречи на онова, което може да се наложи да направя. Докато е тук с мен, трябва да го освободиш от контрола си. Можеш да се върнеш в покоите си. Когато свърша с него и ако е още жив, ще ти го изпратя обратно, както обещах.

Дена се поклони дълбоко.

— Живея, за да ви служа, Господарю Рал.

Тя се обърна към Ричард, лицето й беше пурпурночервено, постави пръст под брадичката му, като леко повдигна главата му.

— Не ме разочаровай, любов моя.

Търсачът се усмихна.

— Никога, Господарке Дена.

Той остави гневът да избухне само за да го почувства отново, докато я гледаше как се отдалечава. Гняв, насочен срещу нея и срещу стореното на нея. Не мисли за проблема, каза си, мисли за разрешението му. Ричард се обърна към Мрачния Рал, чието лице беше спокойно и не показваше нищо. Наложи си неговото също да не изразява нищо.

— Знаеш, че искам да знам какво пише в останалата част от книгата.

— Убий ме.

Рал се усмихна.

— Май много ни се иска да умрем, нали?

— Да. Убий ме. Точно както уби баща ми.

Мрачният Рал се намръщи, усмивката все още не слизаше от лицето му.

— Баща ти? Не съм убивал баща ти, Ричард.

— Джордж Сайфър! Ти го уби! Не се опитвай да отричаш! Ти го уби с ей тоя нож на кръста ти!

Мрачният Рал разпери ръце в престорена невинност.

— О, аз не отричам да съм убил Джордж Сайфър. Но не съм убивал баща ти.

Ричард се почувства хванат натясно.

— Какво искаш да кажеш?

Мрачният Рал го заобиколи, като не сваляше поглед от очите му, докато Ричард се опитваше да го следва, извръщайки глава.

— Доста добре. Наистина. Най-доброто, което някога съм виждал. Направено лично от великия.

— Какво?

Мрачният Рал облиза пръстите си и спря пред него.

— Мрежата на магьосника около теб. Никога не съм виждал по-добра изработка. Обгърнат си в нея като в какавида. Тук си от доста време. Доста впечатляващо; дори си мисля, че няма да мога да я разкъсам.

— Ако се опитваш да ме убедиш, че Джордж Сайфър не ми е баща, няма да успееш. Ако се опитваш да ме убедиш, че си луд, няма смисъл да полагаш усилия. Поне в това съм сигурен.

— Скъпо мое момче — изсмя се Рал, — твърде малко ме интересува кого вземаш за свой баща. Още повече около теб има хвърлена магия на магьосника, която не може да ти позволи да видиш истината.

— Така ли? Да продължаваме тогава. Кой е баща ми, щом не е Джордж Сайфър?

— Не бих могъл да знам — сви рамене Рал. — Мрежата го скрива. Но от това, което виждам, в мен се пораждат известни подозрения — усмивката изчезна от лицето му. — Какво гласи Книгата на преброените сенки?

Ричард сви рамене.

— Това ли искаш да знаеш? Разочароваш ме.

— Как така?

— Ами след онова, което е направено на кучия ти баща, си мислех, че ти със сигурност ще искаш да разбереш името на магьосника.

Очите на Мрачния Рал заискриха, докато той бавно облиза върховете на пръстите си.

— Как се казва магьосникът?

Беше ред на Ричард да се усмихне. Той широко разтвори ръце.

— Разрежи ме. Изписано е в червата ми. Ще трябва да го намериш там.

Ричард не смъкна самоуверената усмивка от лицето си; знаеше, че е беззащитен, и се надяваше да предизвика Рал да го убие. Умреше ли той, книгата умираше с него. Нито кутия, нито книга. Рал щеше да умре; тогава Калан щеше да бъде спасена. Това беше единственото, което имаше значение.

— След една седмица ще настъпи първият ден на зимата — аз ще узная името на магьосника и ще притежавам силата да го изтръгна от скривалището му и да го доведа тук.

— След една седмица ти ще си мъртъв. Притежаваш само две от кутиите.

Мрачният Рал отново облиза пръстите си и приглади с тях веждите си.

— Имам двете сега, а третата върви насам, докато ние тук си приказваме.

Ричард се опита да не му повярва. Запази лицето му безизразно.

— Смела приказка. Но все пак лъжовна. След една седмица ти ще умреш.

Рал повдигна вежда.

— Казвам ти истината. Предадоха те. Същият, който предаде теб, предаде и кутията. Ще пристигне след няколко дни.

— Не ти вярвам — равно каза Ричард.

Мрачният Рал облиза пръстите си и се обърна, тръгвайки да обикаля кръга от бял пясък.

— Така ли? Нека ти покажа нещо.

Ричард го последва до един изпъкнал бял камък, върху който имаше гранитна плоча, поддържана от две къси набраздени колони. В центъра на плочата стояха две от кутиите на Орден. Едната от тях беше орнаментирана със скъпоценни камъни и приличаше на тази, която беше видял Ричард. Другата беше черна като нощния камък, на светлината в стаята повърхността й беше като празно пространство: това беше самата кутия, предпазната й обвивка беше свалена.

— Две от кутиите на Орден — провъзгласи Рал, протягайки ръка към тях. — За какво ми е Книгата? Книгата би била безполезна, ако не разполагам с третата кутия. Третата кутия е била у теб. Онзи, който те предаде, ми го каза. Ако кутията не беше тръгнала насам, за какво щеше да ми е Книгата? Наместо това щях да те разпоря, за да видя къде се намира кутията.

Ричард потрепери от гняв.

— Кой е предал мен и кутията? Кажи ми името му.

— Или какво? Или ще ме разпориш, за да прочетеш името по червата ми? Няма да научиш името на този, който ми помогна. Не само ти имаш достойнство.

Ричард не знаеше на какво да вярва. Рал беше прав в едно. Книгата не би му била необходима, ако не притежаваше и трите кутии. Някой наистина го беше предал. Това беше невъзможно, но сигурно беше истина.

— Просто ме убий — каза Ричард със слаб глас и извърна поглед встрани. — Няма да ти кажа. Можеш да ме разпориш, ако искаш.

— Първо трябва да ме убедиш, че говориш истината. Може да ме мамиш, че знаеш цялата книга наизуст. Може да си прочел само първата страница и да си изгорил останалото или просто да си измисляш онова, което ми каза.

Ричард скръсти ръце и хвърли поглед през рамо.

— И каква причина мога да имам, за да искам да ми повярваш?

Рал сви рамене.

— Мислех, че те е грижа за тоя Изповедник, Калан. Мислех, че се тревожиш какво й се е случило. Виждаш ли, ако не можеш да ме убедиш, че казваш истината, ще трябва да я разпоря и да хвърля един поглед на червата й, за да видя дали те не могат да кажат нещо по въпроса.

Ричард го стрелна гневно с поглед.

— Това би било най-голямата ти грешка. Ти имаш нужда от нея, за да потвърди истината на Книгата. Нараниш ли я, унищожаваш единствения си шанс.

Рал сви рамене.

— Ти го казваш. Откъде мога да съм сигурен, че ти наистина знаеш какво гласи книгата? Може да се окаже дори, че по този начин тя ще потвърди истината.

Ричард не каза нищо, мисълта му се залута в хиляди посоки едновременно. Помисли за разрешението, каза си той, не за проблема.

— Как си махнал защитната обвивка на тази кутия без Книгата?

— Книгата на преброените сенки не е единственият източник на информация за кутиите. Има и други неща, които са ми от полза — той погледна към тъмната кутия. — Отне ми цял ден и трябваше да вложа всичките си способности, за да сваля обвивката — той отново погледна към Ричард, повдигайки вежда. — Както знаеш, тя е прикрепена с магия. Но аз го направих и ще мога да го направя и с другите две кутии.

Звучеше обезкуражително, че Рал е успял да махне защитната обвивка. За да бъде отворена дадена кутия, най-напред трябва да се махне тази обвивка. Ричард се беше надявал, че без Книгата Рал няма да може да разбере как да я махне и няма да успее да отвори кутията. Тази надежда вече беше загубена.

Ричард се втренчи сляпо в покритата със скъпоценни камъни кутия.

— Страница дванадесета от Книгата на преброените сенки. Под заглавие Сваляне на Обвивките е написано: Обвивките на кутиите могат да бъдат свалени от всеки, който притежава знанието, не само от онзи, който е пуснал кутиите в действие — Ричард протегна ръка и взе покритата със скъпоценни камъни кутия от поставката. — Страница седемнадесета, третият параграф отдолу на страницата. Ако не е в часовете на мрака, а в часовете на слънцето, обвивката може да бъде махната от втората кутия по следния начин. Сложете кутията така, че слънцето да я докосва и се обърнете на север. Ако има облаци, дръжте кутията така, че слънцето да я докосва, ако облаците ги няма, но се обърнете на запад — Ричард вдигна кутията под лъчите на късното следобедно слънце. — Обърнете кутията така, че тесният край със синия камък да гледа към слънцето. Жълтият камък трябва да гледа нагоре — Ричард обърна кутията. — С втория пръст на дясната ръка върху жълтия камък в центъра отгоре, поставете палеца на дясната ръка върху бистрия камък в ъгъла долу — Ричард хвана кутията така, както се казваше в книгата. — Поставете първия пръст на лявата ръка върху синия камък върху далечната страна, палеца на лявата ръка върху рубина от близката страна — Ричард го направи. — Прочистете съзнанието си от всички мисли и на негово място поставете единствено и само образа на бяло, с черен квадрат в средата. Дръпнете двете ръце встрани и обвивката ще се отдели с тях.

Под погледа на Рал Ричард прочисти мисълта си, представи си бяло с черно в центъра и дръпна. Обвивката издаде прещракващ звук и се разпадна. Той вдигна кутията точно над гранитната плоча и отстрани обвивката, сякаш изсипваше яйце в тиган. Две еднакво черни кутии застанаха една до друга, изглеждаха така, сякаш ще всмучат в себе си цялата светлина на стаята.

— Забележително — въздъхна Рал. — И ти знаеш всяка част от книгата толкова добре.

— Всяка дума — стрелна го с поглед Ричард. — Онова, което ти казах, няма да ти е от полза при отстраняването на третата обвивка. Трите се свалят по различен начин.

Рал леко махна с ръка.

— Няма значение. Аз ще я сваля. — Той хвана лакътя на едната си ръка със срещуположната и доближи пръст до брадичката си, потънал в мисли.

— Можеш да си вървиш.

Ричард се намръщи.

— Какво искаш да кажеш с това, че мога да си вървя? Нима няма да се опиташ да измъкнеш книгата от мен? Да ме убиеш?

Рал сви рамене.

— Няма да имам никаква полза от това. Моите начини да изтеглям информация ще повредят мозъка ти. Информацията ще пострада. Каквото и друго да беше, можех да събера парчетата и да възстановя нещата, но знам, че книгата е твърде специфична, за да направя подобно нещо. В края на краищата информацията ще пострада и няма да ми бъде от полза. Точно по тази причина ти не си ми необходим в момента, така че можеш да си вървиш.

Ричард бе обхванат от безпокойство. Тук се криеше нещо повече.

— Просто така? Мога да си вървя? Сигурно знаеш, че ще се опитам да ти попреча.

Рал облиза пръстите си. Вдигна очи.

— Не ме притеснява нищо, което би могъл да направиш. Но трябва да се върнеш обратно тук след една седмица, когато ще отворя кутиите, ако изобщо ти пука какво ще стане с всички.

Ричард присви очи.

— Какво искаш да кажеш с това, ако изобщо ми пука какво ще стане с всички?

— След една седмица, когато настъпи първият ден на зимата, аз ще отворя една от кутиите. Имах възможност да науча от източници, различни от Книгата на преброените сенки, същите източници, които ми казаха как мога да махна обвивката, как да позная коя от кутиите ще ме убие. Оттам нататък ще трябва да гадая. Ако отворя правилната кутия, ще властвам еднолично. Отворя ли другата, светът ще бъде унищожен.

— Нима ще допуснеш това да се случи?

Мрачният Рал се наведе над Ричард и повдигна вежда.

— Един свят или никакъв свят. Така ще бъде.

— Не ти вярвам. Не знаеш коя от кутиите ще те унищожи.

— Дори и да лъжех, все щяха да ми останат два шанса от три възможни да сполуча. А за да сполучиш ти, имаш една от три възможности. Неблагоприятно разпределение за теб. Но аз не лъжа. Светът или ще бъде унищожен, или аз ще го управлявам. Ще трябва да решиш кое предпочиташ да се случи. Ако не ми помогнеш и аз отворя грешната кутия, аз ще умра заедно с всички останали, включително и тези, които обичаш. Ако не ми помогнеш и отворя правилната, ще пусна Калан на Констанс, за да бъде обучена. Достатъчно дълго обучение. Преди да те убия, ще те оставя да гледаш всичко. След това Калан ще ми роди син, наследник. Син, който ще стане Изповедник.

Ричард се вледени от болка, по-силна от всяка, която беше изпитал при Дена.

— Опитваш се да ми направиш някакво предложение?

Рал кимна.

— Върнеш ли се навреме, за да ми помогнеш, ще ти позволя да си вървиш необезпокояван. Ще те оставя да живееш.

— А Калан?

— Тя ще остане да живее тук, в Народния дворец, и с нея ще се отнасят като с кралица. Ще й бъдат осигурени всички удобства, за които може да мечтае една жена; живот, към който е привикнала една жена Изповедник. Нещо, което ти самият никога няма да можеш да й осигуриш. Ще живее живота си в сигурност и спокойствие и ще ми роди сина Изповедник, който искам. При всички положения тя ще ми роди син. Такъв е моят избор. Ти трябва да решиш как ще стане това: в качеството й на кученце на Констанс или като кралица. Така че, виждаш ли? Мисля, че ще се върнеш. А ако греша… — Той сви рамене. — Един свят или нито един свят.

Ричард едва си поемаше въздух.

— Мисля, че не знаеш коя кутия може да те унищожи.

— Ти сам решаваш на какво да повярваш. Няма нужда да те убеждавам. — Изражението на лицето му помръкна. — Избирай мъдро, млади приятелю. Изборът, който ти давам, може и да не ти харесва, но резултатите, които ще се получат в случай, че не ми помогнеш, ще ти харесат още по-малко. Не всеки избор, който прави човек през живота си, му харесва, но това са всички, които ти се предоставят. Понякога трябва да избереш онова, което е по-добре за останалите, а не онова, което е по-добре за теб.

— Аз все пак не вярвам, че знаеш коя кутия може да те убие — прошепна Ричард.

— Мисли, каквото си искаш, но попитай себе си дали искаш да заложиш бъдещето на Калан в ръцете на Констанс заради това, което мислиш. Дори и да имаш право, това пак ти дава един шанс от три възможни.

Ричард се почувства празен, опустошен.

— Сега съм свободен да си вървя?

— Ами, има още няколко неща, които сигурно ще искаш да чуеш.

Ричард се почувства внезапно парализиран, сякаш невидими ръце се бяха вкопчили в него. Не можеше да помръдне нито един мускул по тялото си. Мрачният Рал се протегна към джоба на Ричард и извади от там кожената кесийка с нощния камък. Ричард се съпротивляваше на силата, която го държеше неподвижен, но въпреки това не успя да помръдне. Ричард изсипа нощния камък в дланта си. Повдигна го нагоре усмихнат.

Сенките започнаха да се материализират. Те се скупчиха около Рал, броят им се увеличаваше все повече. На Ричард му се прииска да избяга, но не можеше да помръдне.

— Време е да се прибираме у дома, приятели.

Сенките започнаха да се въртят около Рал все по-бързо и по-бързо, докато се превърнаха в размазано сиво. Когато бяха всмукани обратно от нощния камък под формата на неясна маса от сенки и форми, се надигна вой. Тишина. Отидоха си. Нощният камък се превърна в пепел в ръката на Рал. Той духна в дланта си и прахта се разпиля във въздуха.

— Старият проверяваше местонахождението ти чрез нощния камък. Следващия път, когато те потърси, ще му се случи нещо доста неприятно. Ще се окаже в отвъдното.

Ричард беше бесен от онова, което Рал правеше със Зед, беше бесен, че не можеше да помръдне, че беше безпомощен и единственото, което му оставаше, беше да гледа.

Ричард отпусна съзнанието си, освободи се от усилията да помръдне и ги замени със спокойствие. Остави съзнанието си да се изпразни, отпусна се, освободи напрежението. Силата се стопи. Пристъпи напред, освободен от силата, която го възпираше.

— Много добре, момчето ми. Знаеш как да прекъснеш една мрежа на магьосника, поне малка мрежа. Все пак много добре. Старият добре избира Търсачи. — Той кимна. — Но ти си нещо повече от Търсач. Ти имаш дарба. Очаквам с нетърпение деня, в който ще сме от едната страна на барикадата. Би ми било приятно да те имам около себе си. Онези, с които се налага да работя, са доста ограничени. След като светът се съедини, ще те науча на още неща, ако пожелаеш.

— Ние с теб никога няма да сме от една и съща страна на барикадата. Никога.

— Това е въпрос на твой избор, Ричард. Аз нямам никакви лоши помисли спрямо теб. Надявам се да станем приятели — Рал се вгледа в лицето на Ричард. — Има още нещо. Можеш да останеш в Народния дворец, можеш да си тръгнеш — както желаеш. Стражите ми ще те настанят. При всички случаи около теб ще има мрежа на магьосника. За разлика от тази, която току-що разкъса, другата няма да засегне теб, а хората, които ще срещнеш и затова няма да можеш да я разкъсаш. Нарича се мрежа-враг. Всички ще те смятат за свой враг. Онези, които ме уважават, ще те виждат такъв, какъвто си, тъй като си ми враг засега, а следователно и техен враг. Поне засега. Но онези, които са твои приятели, ще те виждат като човека, от когото се страхуват най-много, най-върлия си враг. Искам да видиш как хората гледат на мен, да погледнеш на света през моите очи, да видиш колко несправедливо се отнасят с мен хората.

Ричард не трябваше да се опитва да въздържи гнева си; такъв нямаше. Той се почувства някак странно спокоен.

— А сега свободен ли съм да вървя?

— Разбира се, момчето ми.

— Какво ще стане с Господарката Дена?

— В момента, в който напуснеш тази стая, ще бъдеш отново във владение на силата й. Тя все още управлява магията на меча ти. Веднъж сдобила се с магията ти, една Морещица я владее завинаги. Не мога да я взема от нея, за да ти я върна. Трябва да си я вземеш сам.

— Как тогава съм свободен да вървя?

— Нима не е очевидно? Ако искаш да си тръгнеш, трябва да я убиеш.

— Да я убия! — Ричард беше изумен. — Не мислиш ли, че ако можех да я убия, досега да съм го направил? Мислиш ли, че щях да понеса онова, което ми стори тя, ако можех да я убия?

Мрачният Рал леко се усмихна.

— Ти винаги си можел да я убиеш.

— Как?

— Нищо съществуващо не е направено едностранно. Дори листът хартия, колкото и тънък да е той, има две страни. Магията също. Ти гледаше само от едната страна на нещата; така постъпват повечето хора. Погледни цялостно — той посочи телата на двамата си стражи. Онези, които Ричард уби. — Тя контролира магията ти и въпреки това ти го направи.

— Но това е различно, срещу нея няма да се получи.

Рал кимна.

— Грешиш, ще се получи. Но ти трябва да се превърнеш в неин господар; половинчатите мерки ще ти докарат куп неприятности. Тя те контролира с едната страна на магията ти, онази страна, която си й предложил. Трябва да използваш другата страна. Това е нещо, на което е способен всеки Търсач, но никой досега не е успял да усъвършенства. Може би ти ще си първият.

— А ако не съм? Ако не успея? — За успокоение на Ричард Мрачният Рал звучеше съвсем като Зед. Зед винаги го беше учил по точно същия начин — като го караше да мисли сам, да открива сам отговорите по свой път, със собствения си мозък.

— Тогава, млади приятелю, те чака една доста тежка седмица. На Дена не й харесва начинът, по който я объркваш. В края на седмицата тя ще те доведе при мен и ти ще ми кажеш решението си: да ми помогнеш или да оставиш всичките си приятели да умрат в мъки.

— Само ми кажи как да използвам магията на меча, как да я овладея.

— Разбира се. Веднага след като ми кажеш знанието от Книгата на преброените сенки — усмихна се Рал. — Не мисля, че ще го направиш. Лека нощ, Ричард. Не забравяй, една седмица.

Когато Ричард напусна градината на Мрачния Рал, слънцето вече залязваше. В главата му се въртяха всички неща, които беше научил. Това, че Мрачният Рал знаеше коя кутия ще го убие, беше тревожно, но Ричард си даваше сметка, че е много вероятно Рал да прилага срещу него Първото правило на магьосника. По-лошото беше, че някой от приятелите му го беше предал. Това никак не му харесваше. А онова, което му се нравеше още по-малко, беше, че най-вероятно знаеше кой е той. Шота му беше казала, че Зед и Калан ще използват силата си срещу него. Сигурно предателят е или Зед, или Калан. Това някак си не му се връзваше, колкото и усилия да полагаше, колкото и да се опитваше да го осмисли. Не можеше да си представи, че който и да е от двамата ще го направи, и все пак един от тях го бе сторил. Обичаше ги и двамата повече от живота си. Зед му беше казал, че трябва да е готов да убие който и да е от тях, ако по някакъв начин застрашават победата, дори и да не знае със сигурност, да го предполага като вероятност. Той прогони тази мисъл от главата си.

Трябваше да измисли начин да се отърве от Дена. Не го ли направеше, от него нямаше да има никаква полза и всичко останало отиваше по дяволите. Нямаше смисъл да си блъска главата с други въпроси, ако не успееше да избяга, и не го ли направеше скоро, Дена щеше да му причини болка и повече нямаше да може да мисли. Онова, което тя му причиняваше, затрудняваше много мисленето му, караше го да забравя. Най-напред трябваше да се концентрира върху този проблем, а след това да мисли за всичко останало.

Мечът, помисли си той, Дена контролираше магията на меча. Той нямаше нужда от меча; може би щеше да успее да се отърве от него, да се отърве от магията, която беше под неин контрол. Посегна към дръжката, но болката на магията го спря преди още да е успял да я докосне.

Той тръгна по коридорите към покоите на Дена. Оставаше му още доста път. Може би просто трябваше да мине по друг път, да излезе от Народния дворец. Мрачният Рал му беше казал, че никой от стражите няма да го спре. Когато стигна до следващото кръстовище от коридори, свърна по единия от тях. Болката го повали на колене. С неимоверни усилия той успя да се върне в коридора, по който трябваше да върви. Наложи се да спре и да си почине, тъй като болката го беше оставила без дъх.

Близо, съвсем близо пред него удари камбаната за вечерно отдаване. Трябваше да отиде на отдаването; това щеше да му даде време за размисъл. Коленичи, радостен, че болката на магията не се появи. Беше в един от площадите с вода. Те му харесваха най-много; в тях цареше спокойствие. Близо до водата, заобиколен от хора, Ричард опря глава в земята и започна да пее, да прочиства главата си, да се изпразва. Използва пеенето, за да стопи тревогите, страховете, грижите си. Избута някъде встрани всички проблеми, остави мисълта си да потърси спокойствието, остави я да се рее необезпокоявана. Отдаването свърши, както му се стори, за нула време. Той се изправи освежен, обновен и отново се запъти към покоите на Дена.

Коридорите, по които минаваше, залите и стълбищата бяха потресаващо красиви и Ричард за пореден път им се възхити, минавайки покрай тях. Запита се как някой толкова зъл като Мрачния Рал си дава труда да има край себе си толкова много красота.

Няма едноизмерни неща. Двете страни на магията.

Ричард си помисли за миговете, когато в него се беше надигала онази странна сила. Когато изпита съжаление към Принцеса Вайълит, когато кралският страж се опита да нарани Дена, когато изпита болката на стореното с Дена, когато си представи как Рал причинява болка на Калан, когато стражите на Рал се опитаха да причинят болка на Дена. Спомни си, че всеки път част от полезрението му побеляваше.

Всеки път, в това беше сигурен, беше магията на меча. Но и преди магията на меча бе представлявала гняв. Макар и различен вид гняв. Припомни си как се беше чувствал преди, когато извадеше меча разгневен. Яростта, беса, желанието да убива.

Омразата.

Ричард се вкамени на мястото си по средата на тихия коридор. Беше късно и наоколо нямаше никой. Беше сам. Усети как през тялото му преминава студена вълна, как кожата му настръхва.

Две страни. Разбра.

Духовете му се притекоха на помощ, разбра.

Извика я, остави я да покрие всичко в бяло.

* * *

Движейки се опипом в бялата мъгла на магията, почти изпаднал в транс, Ричард бутна вратата към покоите на Дена, задържа белотата около себе си, задържа младостта и мъката от нея. Тихата стая беше осветена от една лампа, поставена на масата край леглото, която меко и треперливо осветяваше ароматния въздух. Дена седеше на леглото си чисто гола. Седеше с кръстосани крака, сресала разпуснатата си коса. Агиел беше вързан за златна верижка около врата й и висеше между гърдите й. Ръцете й лежаха отпуснати в скута й. Гледаше го с големи, изпълнени с копнеж очи.

— Дошъл си да ме убиеш, любов моя? — прошепна тя.

Той кимна бавно, загледан в нея.

— Да, Господарке.

Тя леко се усмихна.

— За първи път ме наричаш само „Господарке“. Винаги досега си ми казвал „Господарке Дена“. Това означава ли нещо?

— Да. Означава всичко, другарко моя. Означава, че ти прощавам всичко.

— Приготвих се.

— Защо си гола?

Светлината на лампата се отразяваше във влажните й очи.

— Защото всичко, което имам, принадлежи на Морещицата. Искам да умра, както съм се родила. Дена. Нищо повече.

— Разбирам — прошепна той. — Откъде разбра, че идвам, за да те убия?

— Когато Господарят Рал ме избра да отида да те намеря, каза, че не може да ми заповяда да го направя, освен ако не реша доброволно. Каза, че пророчествата говорят за идването на Търсач, който ще е първият, овладял магията на меча: бялата магия. Че той ще успее да превърне в бяло острието на меча си. Каза, че ако се окаже, че ти си този, за който говорят пророчествата, това означава, че ще умра от твоята ръка, ако вземеш такова решение. Помолих да бъда изпратена, да стана твоята Морещица. Някои от нещата, които извърших с теб, не съм правила на никой друг, направих го с надеждата, че това ще се окажеш ти и ще ме убиеш. Когато направи онова с Принцесата, изпитах известни съмнения. Когато днес уби двамата стражи, вече бях сигурна. Не би трябвало да можеш да го направиш. В същото време аз те държах в ръцете си с магията на меча.

По детски красивото й лице беше бяло.

— Толкова съжалявам, Дена — прошепна той.

— Ще си спомняш ли за мен?

— Ще сънувам кошмари през целия си живот отсега нататък.

Тя се усмихна по-широко.

— Радвам се. — Тя очевидно изпитваше истинска гордост. — Обичаш тази жена, Калан, нали?

Той смръщи чело.

— Откъде знаеш?

— Понякога, когато причинявам достатъчно болка на мъжете и те не знаят какво говорят, започват да крещят имената на майките си, на съпругите си. Ти крещеше името на жена, наречена Калан. Ще я избереш за своя другарка?

— Не мога — каза той, опитвайки се да преглътне буцата в гърлото си. — Тя е Изповедник. Силата й ще ме унищожи.

— Съжалявам. Това ти причинява болка?

Той бавно кимна.

— Повече от всяка болка, която ти ми причини.

— Добре — тъжно се усмихна Дена. — Радвам се, че онази, която обичаш, е в състояние да ти причини повече болка, отколкото аз ти причиних.

Ричард знаеше, че в изкривеното й съзнание това е нещо като утеха за него. Ричард знаеше, че понякога Дена му причиняваше болка, за да му покаже обичта си към него. В нейните очи, щом другата жена му причиняваше повече болка, значи тя го обича.

По лицето му се изтърколи сълза. Какво бяха направили с това бедно дете?

— Онази болка е по-различна. Нямаш равна на себе си в онова, което направи.

По бузата й се изтърколи сълза на гордост.

— Благодаря ти, любов моя — въздъхна тя. Тя свали Агиел от врата си и му го подаде с надежда.

— Ще носиш ли това, за да си спомняш за мен? Ако го носиш около врата си, няма да ти причинява болка, а щом го закачиш на веригата, ще те боли само ако го хванеш с ръка.

Ричард пое лицето й в бялата светлина.

— Това би било чест за мен, любов моя.

Той се наведе, оставяйки я да закачи Агиел около врата му, позволи й да го целуне по бузата.

— Как ще го направиш? — попита тя.

Той знаеше какво означава въпросът й. Преглътна буцата в гърлото си. Ръката му бавно се повдигна към дръжката на меча.

Бавно, той извади меча на истината. Той не иззвъня, както бе правил винаги досега.

Изсъска. Нажежено да бяло изсъскване.

Ричард не погледна, но знаеше, знаеше, че острието е бяло. Впи поглед във влажните й очи. Силата се надигна в него. Беше напълно спокоен. Целият гняв, цялата омраза, цялата злоба, си бяха отишли. Там, където някога беше чувствал всичко това, сега изпитваше единствено любов към това дете, този съд, в който някога бяха наливали само болка, това вместилище на жестокост, тази невинна, измъчена душа, обучена да прави онова, което ненавижда най-много от всичко на света: да причинява болка на другите. Съчувствието му го накара да изпита болка от мъката по нея; от любовта към нея.

— Дена — прошепна той. — Можеш просто да ме пуснеш да си вървя; няма нужда да правя това. Моля те. Пусни ме да си вървя. Не ме карай да го правя.

Тя вдигна брадичката си.

— Ако се опиташ да си тръгнеш, ще те спра с болката на магията и ще те накарам да съжаляваш, че си ми създал неприятности. Аз съм Морещица. Аз съм твоя господарка. Не мога да бъда нищо повече от онова, което съм. Ти не можеш да бъдеш нищо по-малко, любов моя.

Той кимна тъжно и насочи острието на меча между гърдите й, погледът му беше замъглен от сълзите в очите му и от бялата завеса наоколо.

Дена внимателно хвана острието и го мръдна на няколко инча встрани.

— Сърцето ми е тук, любов моя.

С насочен срещу нея меч той се наведе и нежно обгърна с лявата си ръка крехките й рамене. Докато я целуваше по бузата, силата беше изцяло под неговия контрол.

— Ричард — прошепна тя, — никога преди не съм имала другар като теб. Радвам се, че няма да имам друг след теб. Ти си много рядко срещан човек. Ти си единственият, откакто съм избрана, който е проявил загриженост, че и аз изпитвам болка, който е направил нещо, за да я облекчи. Благодаря ти за последната ни нощ, за това че ми показа какво е.

От очите му капеха сълзи. Той я притисна до себе си.

— Прости ми, моя любов.

Тя се усмихна.

— Всичко. Благодаря ти, че ме нарече „моя любов“. Хубаво е да го чуеш, изречено наистина, преди да посрещнеш смъртта. Извърти меча, за да си сигурен, че всичко е свършило. И, Ричард, моля те, вземи последния ми дъх! Както съм те учила! Искам последният ми дъх да остане в теб.

Замаян, той доближи устните си до нейните, целуна я и дори не усети кога задвижи дясната си ръка. Не усети никаква съпротива. Мечът мина през нея сякаш през дух. Усети как ръката му извива меча и пое последния й дъх.

Нежно я сложи на леглото, легна до нея и зарева неистово, без да спира да гали пребледнялото й лице.

Как само му се щеше да не го беше правил.