Тери Гудкайнд
Първото правило на магьосника (2)

Втора глава

В първия момент Ричард се вцепени, без да знае какво да предприеме. Не можеше да бъде сигурен, че четиримата мъже наистина преследват жената, най-малкото не и преди да е станало твърде късно. Всъщност какво изобщо му влизаше в работата? А отгоре на всичко не беше взел дори ножа си. Какъв шанс имаше един невъоръжен мъж срещу четирима въоръжени? Гледаше как жената върви по пътеката. Гледаше как мъжете я следват.

Какъв шанс имаше жената?

Той се наведе напред и напрегна мускули. Сърцето му заби лудо, докато се опитваше да вземе някакво решение. Сутрешното слънце пареше на лицето му, дишането му се учести. Знаеше, че на известно разстояние пред жената Пътеката на ловците се разклонява. Трескаво се опита да си представи къде точно се пада това разклонение. Главният път вървеше отляво на жената, продължаваше покрай езерото и се качваше нагоре по хълма вляво от мястото, където стоеше той, после свиваше към него, натам, откъдето наблюдаваше сега. Ако жената продължеше по този път, Ричард можеше да я дочака и да й каже за мъжете. А после? Пък и това щеше да отнеме твърде много време. Дотогава вероятно ще са я хванали. В главата му започна да се оформя идея. Скочи на крака и затича надолу по пътеката.

Ако успееше да я настигне преди тях и преди да е дошла до разклонението, би могъл да я изведе към дясната пътека, която тръгваше нагоре към откритите скални тераси, отдалечаваше се от границата и се приближаваше до Града на елените, до помощта. Ако поддържаха добро темпо, Ричард щеше да има време да прикрива следите им. Мъжете нямаше как да разберат, че двамата са тръгнали по страничната пътека. Щяха да мислят, че жената все още се движи по главната, или поне за известно време, колкото да се заблудят и тя да бъде отведена в безопасност.

Все още уморен от неотдавнашния бяг през гората, Ричард дишаше тежко, докато с всичка сила тичаше надолу по пътеката. Тя правеше рязък завой отново към гората, така че поне отпадаше грижата, че мъжете могат да го забележат. Докато тичаше, около него проблясваха слънчеви лъчи. От двете страни на пътеката се издигаха стари борове, чиито иглички покриваха земята с дебел килим, поглъщащ звука от стъпките му.

След известно време започна да се оглежда за разклонението. Не можеше да каже със сигурност какво разстояние е изминал; гората не му предлагаше никакъв ориентир, а пък и не помнеше къде точно се пада страничната пътека. Тя не беше широка и човек лесно можеше да я пропусне. След всеки следващ завой поглеждаше с надеждата ей сега да се появи и това му вдъхваше сили да продължава напред. Опита се да си представи какво ще каже на жената, когато най-сетне я срещне. Мисълта му се движеше със скоростта на краката му. Тя можеше да си помисли, че е един от преследвачите й, или пък да се изплаши, или пък да не му повярва. Нямаше да има много време да я убеди да тръгне с него, да й обясни, че иска да й помогне.

Изкачи малко възвишение и отново се огледа за разклонението, но като не го видя, продължи да бяга. Накъсаното му дишане издаваше крайно изтощение. Знаеше, че ако не стигне до разклонението преди жената, ще заловят и двама им и тогава единственото им спасение щеше да бъде да бягат по-бързо от преследвачите си или да се бият с тях. И от двете възможности косата му настръхваше. Тези мисли го накараха да усили темпото. По гърба му се стичаше пот, от която ризата му залепваше за тялото. Сутрешната прохлада се бе превърнала в пареща жега, поне така му се струваше, макар да знаеше, че това е само от напрежението. Докато тичаше, виждаше как от двете му страни очертанията на гората се размазват.

Точно преди един рязък завой надясно видя разклонението, като за малко не го пропусна. Огледа се набързо за следи, за да разбере дали тя вече е била тук и дали е тръгнала по малката пътечка. Не беше. Почувства облекчение. Падна на колене и изтощен се отпусна назад върху петите си, опитвайки се да си поеме въздух. Първата част от плана му беше приключила успешно. Беше изпреварил жената. Сега трябваше да я накара да му повярва, преди да е станало твърде късно.

Хвана се отстрани за корема, където изпитваше остра болка, и като се опитваше да си поеме дъх, си помисли притеснено колко глупаво ще изглежда пред жената. Ами ако това бяха просто братя, които играят със сестра си на някаква игра? Щеше да прилича на глупак. Всички освен него щяха добре да се посмеят.

Погледна надолу към ухапаното на ръката си. Беше зачервено и пулсираше болезнено. Спомни си нещото в небето. Върна се на походката на жената — вървеше така, като че преследва цел, а не като дете, което си играе. Беше жена, не дете. След това си припомни и как се вцепени, когато видя онези зад нея. Четирима мъже, предпазливо преследващи една жена: поредното странно нещо за тази сутрин. Поредното зло. Не, поклати глава той, не беше игра. Можеше да вярва на очите си. Не беше игра. Те я дебнеха.

Ричард се понадигна. Целият се обливаше в гореща пот. С наклонено напред тяло и ръце, опрени на коленете, си пое дълбоко въздух, преди да се изправи напълно.

Очите му се спряха върху младата жена, излизаща от завоя пред него. За миг дъхът му спря. Кафявата й коса, гъста, богата и дълга, допълваше очертанията на тялото й. Беше висока почти колкото него и горе-долу на същата възраст. Рокля като нейната не беше виждал никога през живота си: матовобяла, с четвъртито деколте, прекъсвана единствено от вързаната на кръста жълто-кафява кожена кесия. Беше ушита от фина и гладка, почти лъскава материя и нямаше никакви дантели и набори, каквито Ричард бе свикнал да вижда по роклите на другите жени, никакви апликации или цветове, променящи начина, по който роклята обгръща тялото. Изглеждаше елегантна в простотата си. Жената спря и дългите, изящни дипли на роклята, които величествено я следваха, се събраха около краката й.

Ричард тръгна към нея, но се спря на около три крачки разстояние, за да не я уплаши. Стоеше изправена и безмълвна, с прибрани до тялото ръце. Веждите й имаха изящната извивка на граблива птица в полет. Зелените й очи без страх се спряха на неговите. Връзката между двамата беше толкова силна, че заплашваше да го лиши от идеята за собствено аз. Изпита чувството, че винаги я е познавал, че винаги е била част от него, че нейните нужди са и негови. Жената го държеше в погледа си като в желязна хватка, през очите като че надничаше в душата му, сякаш търсеше отговора на някакъв въпрос. Тук съм, за да ти помогна, каза си той наум. И в тези думи се криеше повече смисъл, отколкото във всичко друго, което бе изричал през живота си.

Напрежението в погледа й изчезна, с което и хватката около него се отпусна. В очите й видя нещо, което го впечатли повече от всичко останало в нея. Разум. Видя го да пламти там, запалвайки я цяла, и това го накара да повярва безрезервно на почтеността й. Почувства се в безопасност.

В главата му прозвуча предупредителен сигнал, напомнящ му защо е тук и колко скъпо е времето им.

— Бях там горе — посочи той хълма, откъдето идваше — и те видях.

Тя проследи с поглед ръката му. Той също се обърна и видя, че сочи непроходимия горски гъсталак. Дърветата пречеха да се види хълмът. Мълчаливо отпусна ръка, опитвайки се да прикрие объркването си. Очите й отново се спряха на неговите в очакване.

Ричард започна отначало, стараейки се да не повишава глас:

— Бях на хълма над езерото. Видях те да вървиш по пътеката край брега. Преследват те няколко души.

Тя не издаде чувствата си, но продължи да го гледа:

— Колко?

Въпросът й му се стори странен, но й отговори:

— Четирима.

Лицето й пребледня.

Извърна глава и огледа гората зад тях, като бързо плъзна поглед по сенките, след това отново се обърна към него, зелените й очи потърсиха неговите.

— Да не си решил да ми помогнеш?

Освен чрез пребледнялото лице изисканите й черти по никакъв друг начин не издаваха чувствата й.

Преди в главата му да успее да се оформи мисъл, се чу да казва „да“.

Изражението на лицето й омекна.

— Какво предлагаш?

— Има една малка пътечка, която тръгва оттук. Ако вървим по нея, а те продължат по главната, можем да им избягаме.

— А ако не продължат? Ако тръгнат след нас?

— Ще прикрия следите ни — той поклати глава, опитвайки се да я успокои. — Няма да тръгнат след нас. Виж, няма време…

— Ако тръгнат — прекъсна го жената, — тогава какво ще правим?

За миг той се вгледа внимателно в лицето й.

— Много ли са опасни?

Тя настръхна.

— Много.

От начина, по който жената изговори думата, дъхът му спря. За миг забеляза как през погледа й преминава сянка на див ужас.

Прокара пръсти през косата си.

— Ами, тази пътечка е тясна и стръмна. Няма как да ни обградят.

— Имаш ли оръжие?

Той поклати глава вместо „не“, твърде ядосан на себе си за забравения нож, за да може да отговори гласно.

Тя кимна.

— Тогава да побързаме.

* * *

След като решението вече беше взето, двамата млъкнаха, за да не издадат по този начин местонахождението си. Ричард набързо прикри следите им и й кимна да върви пред него, така че той да остане между нея и мъжете. Тя не се поколеба. Когато тръгна в указаната от него посока, полите на роклята й се разлюляха след нея. Избуялата вечнозелена растителност в Старата гора ги притискаше от двете страни на пътеката, която всъщност представляваше тесен, тъмен, зелен, ограден със стени път, врязан сред шубрака и клоните. Не виждаха нищо около себе си. На тръгване Ричард огледа местността зад тях, макар погледът му да не стигаше много надалеч. Поне докъдето се виждаше, беше чисто. Тя вървеше бързо, без да се налага той да я подканя.

След известно време наклонът се увеличи и теренът стана каменист, дърветата се разредиха, откривайки по-широка гледка. Пътеката се виеше покрай дълбоки падини и през покрити с листа долини. Под краката им се разпръскваха сухи листа. Борът и смърчът отстъпиха място на широколистни видове, предимно бели брези, а по горския килим заиграха малки слънчеви петна, изпаднали от клоните, полюшващи се над главите им.

Черните точки, налепени по белите стволове на брезите, приличаха на стотици очи, втренчени в двамата пътници. Като се изключи дрезгавият глас на някой друг гарван, обаждащ се от време на време, мястото беше съвсем тихо и спокойно.

В подножието на една гранитна стена, покрай която вървеше пътеката, той й направи знак с ръка пред устата да стъпва внимателно, за да не вдигат шум, който да издаде местонахождението им. Ричард чуваше как всеки гарванов крясък отеква през хълмовете. Познаваше мястото. Гранитната стена можеше да изпрати звука на мили разстояние. Посочи й покритите с мъх заоблени камъни, които застилаха равната горска настилка. Показа й, че възнамерява да вървят по камъните, за да не чупят сухите съчки, скрити под шумата. Разчисти малко листа и й посочи няколко, направи се, че ги чупи, след което сви длан около ухото си. Тя кимна, че е разбрала, повдигна полите си с една ръка и тръгна нагоре по скалите. Той я докосна по рамото, за да я накара да се обърне, и се престори, че се подхлъзва и пада, като по този начин я предупреди да стъпва внимателно, тъй като мъхът е хлъзгав. Тя се усмихна и преди да продължи, отново кимна, че е разбрала. Усмивката й изненада Ричард и го сгря, вдъхна му спокойствие. Докато се придвижваше от един покрит с мъх камък върху друг, почти беше убеден, че ще успеят да избягат.

С увеличаването на наклона на пътеката гората се разреждаше все повече. Скалата, дошла на мястото на почвата, предлагаше оскъдни възможности за пускане на корени. Скоро единствените дървета наоколо — чепати, криви и ниски — бяха онези, забили корени в пукнатините, съпротивляващи се на вятъра, чиято сила можеше да изтръгне нестабилната им котва.

Двамата тихо се измъкнаха измежду дърветата и стъпиха на терасата. Пътеката не винаги си личеше ясно и заблуждаваше с множество фалшиви разклонения. Налагаше се жената често да се обръща назад към него, а той да я направлява, посочвайки с ръка или пък с кимане. Ричард се чудеше как ли е името й, но страхът от четиримата мъже го възпираше да говори. Макар пътеката да беше стръмна и труднопроходима, нямаше нужда да забавя темпото заради жената. Тя се катереше бързо и с лекота. Забеляза, че краката й бяха обути в стабилни високи обувки от мека кожа: обувки на опитен пътник.

Имаше цял час, откакто излязоха от гората, катерейки се право нагоре срещу слънцето. Движеха се на изток по скалните тераси, преди пътеката да завие отново на запад. Мъжете, ако все още бяха отзад, трябваше да се взират срещу слънцето, за да ги видят. Ричард гледаше да вървят колкото е възможно по-прилепени до земята и докато се изкачваха, често поглеждаше през рамо за следа от четиримата. Когато ги видя край езерото Трънт, те имаха добро прикритие, но сега мястото беше прекалено открито, за да успеят да се скрият. Зад него беше чисто, което го накара да се почувства по-добре. Не бяха проследени. Нямаше и следа от мъжете, които вероятно бяха на мили надолу по Пътеката на ловците. Колкото повече се отдалечаваха от границата, приближавайки града, толкова по-добре се чувстваше Ричард. Планът му беше успешен.

След като по нищо не личеше да ги преследват, той си помисли, че могат да си позволят почивка, тъй като ръката му пулсираше, но жената с нищо не показваше, че иска или се нуждае от нещо подобно. Тя продължаваше да върви напред, сякаш мъжете бяха по петите им. Ричард си спомни лицето й, когато я попита дали са опасни, и бързо отхвърли всяка мисъл за почивка.

С напредването на деня времето ставаше необичайно топло за късния сезон. Небето беше светлосиньо, ясно, само с няколко малки бели облачета, носещи се по него. Единият от тях бе придобил удължената форма на змия с наклонена глава и навирена опашка. Понеже видът му беше доста необичаен, Ричард си спомни, че и по-рано същия ден — или може би вчера? — бе забелязал този облак. Трябваше да запомни и да каже това на Зед следващия път, когато го види. Зед можеше да гадае по облаците и ако Ричард забравеше да му разкаже какво е видял, щеше да му се наложи да изтърпи едночасова лекция за значимостта на облаците. Вероятно Зед наблюдаваше облака в същия този момент и си мислеше дали Ричард го е забелязал.

Пътеката ги изведе към южната страна на неголямата Отвесна планина, където пресичаше една съвсем отвесна скала, дала името на планината. Минавайки през средата й, пътеката предлагаше панорамен изглед към южните части на Старата гора, а вляво от двамата, сред мъгла и облаци, почти скрити зад скалната стена, оставаха високите, назъбени върхове на границата. Ричард видя почернели, умиращи дървета, контрастиращи със зеления килим наоколо. По-нагоре, в по-близките до границата райони, мъртвите дървета ставаха повече. Растението, каза си той.

Двамата напредваха бързо по пътеката през скалата. Вървяха през абсолютно открита местност, без никакъв шанс да се скрият, всеки би могъл да ги забележи от пръв поглед. На другия край на скалата обаче пътеката се спускаше надолу към Еленовата гора и влизаше в града. Дори мъжете да бяха разбрали грешката си и да ги бяха последвали, Ричард и жената имаха сигурна преднина.

Към края на скалата пътеката разшири коварната си теснина до пространство, достатъчно да побере двама души, вървящи редом. Поглеждайки през рамо към заоблените камъни, останали на неколкостотин фута под тях, Ричард прокара за успокоение дясната си ръка по скалата. Обърна се и огледа пътя зад себе си. Пак никой.

Докато той се обръщаше, жената се вцепени на мястото си, а полите на роклята й се завъртяха около краката й.

Отпред на пътеката, там, където само преди миг нямаше никой, стояха двама от мъжете. Обикновено Ричард беше по-едър от останалите мъже. Тези тук бяха доста по-високи от него. Тъмнозелените им пелерини с качулки засенчваха лицата им, но не можеха да скрият мускулестите им тела. Ричард мислеше трескаво как са успели да се озоват пред тях.

Той и жената се завъртяха, готови да побягнат. Горе от скалата паднаха две въжета. По тях се спуснаха другите двама мъже и като се приземиха тежко на краката си, пресякоха всяка възможност за отстъпление. На ръст бяха като другите двама. В катарамите и ремъците под пелерините им беше подреден цял арсенал оръжия, проблясващи на слънцето.

Ричард се обърна към първите двама. Те спокойно свалиха качулките си. Имаха гъсти руси коси и дебели вратове. Лицата им бяха строги, внушителни.

— Ти можеш да си вървиш, момче. Имаме работа с момичето.

Гласът на мъжа беше дълбок, почти приятелски. Въпреки това заплахата режеше като бръснач. Докато говореше, той свали кожените си ръкавици и ги затъкна в колана си, без да си направи труда дори да погледне към Ричард. Очевидно не виждаше в него препятствие. Ако се съди по това, че останалите трима чакаха мълчаливо, докато той говореше, явно беше водачът им.

Никога преди Ричард не беше изпадал в подобна ситуация. Никога не си позволяваше да изгуби присъствие на духа и ведрото му настроение обикновено превръщаше намръщените погледи в усмивки. Ако не ставаше с приказка, беше достатъчно бърз и силен, за да предотврати неприятностите, преди някой да пострада, а наложеше ли се — просто си тръгваше. Знаеше, че на тези мъже не им е до приказки, а и очевидно не се бояха от него. Щеше му се да може да си тръгне.

Потърси зелените й очи и видя в тях изражението на горда жена, молеща горещо за помощ.

Приближи се към нея и каза с тих, но твърд глас:

— Няма да те изоставя.

На лицето й се изписа облекчение.

Леко допря ръката си до неговата и кимна едва забележимо.

— Стой между тях, не им позволявай да ме нападнат едновременно — прошепна. — И внимавай да не се докоснеш до мен, когато ме атакуват.

Ръката й стисна неговата, очите й се взираха в очите му в очакване на потвърждението, че е разбрал инструкциите й. Той кимна.

— Нека добрите духове ни помагат — каза тя. Отпусна ръце покрай тялото си и се обърна към двамата мъже зад тях, лицето й беше напълно спокойно, безизразно.

— Върви си по пътя, момче — гласът на водача беше станал по-строг. Свирепите му сини очи проблясваха. Той скръцна със зъби. — Последна възможност.

Ричард преглътна с усилие.

Опита се да звучи като че си вярва:

— И двамата ще си тръгнем. — Стори му се, че сърцето му засяда в гърлото.

— Не и този път — каза водачът, като даде да се разбере, че е приключил с приказките, и измъкна зловещ на вид крив нож.

Мъжът до него извади от ножницата, висяща през гърба му, къс меч. С разкривена усмивка замахна към вътрешната страна на ръката си и острието на меча се обагри в червено. Зад Ричард се чу звук от изваждане на оръжие от ножницата. Той се вцепени от страх. Нещата се развиваха твърде бързо. Нямаха шанс. Никакъв.

За един кратък миг всички застинаха неподвижни. Ричард потрепери, когато четиримата нададоха дивите бойни викове на мъже, готови да загинат в смъртната схватка. Стремително се спуснаха напред. Онзи с късата сабя тръгна към Ричард, въртейки оръжието си във въздуха. Ричард чу как в същия момент някой от другите хваща жената.

В следващия миг, точно преди първият да стигне до него, нещо като гръмотевица без гръм мощно разтърси въздуха. От силата на удара всяка част на тялото му изкрещя от режеща болка. Около тях се вдигна облак прах.

Мъжът с меча също почувства болката и за миг вниманието му се отклони от Ричард, насочвайки се към жената. Докато той неистово се хвърляше напред, Ричард отстъпи назад към стената и с двата си крака скочи върху гърдите му с всичка сила. Блъсна го в празното пространство встрани от пътеката. Очите на мъжа бяха широко отворени от изненада, докато падаше надолу с издигнат в две ръце над главата си меч.

За своя най-голяма изненада Ричард видя, че и един от мъжете зад него също пада надолу с разпрани и облени в кръв гърди. Преди да разбере какво става, водачът с кривия нож прелетя край него, устремен към жената. Пътьом той стовари свободната си ръка между гърдите на Ричард. Бързият удар изкара дъха му и го залепи за стената, а главата му се трясна в скалата. Докато полагаше усилия да остане в съзнание, единствената му мисъл беше, че трябва да му попречи да се приближи до жената.

Събрал сила, която не подозираше, че притежава, той сграбчи с мощната си ръка водача и го обърна към себе си. Ножът описа кръг над главата на Ричард. Острието проблесна срещу слънцето. Сините очи на мъжа бяха жадни за кръв. Никога през живота си Ричард не бе изпитвал подобен страх.

В този миг разбра, че го очаква неизбежна смърт.

Като от небитието се появи последният от четиримата, издигнал над главата си къс меч, чието острие беше потънало в кръв, и се блъсна във водача, промушвайки го в корема, като му изкара дъха. Сблъсъкът беше толкова жесток, че отнесе и двамата в пропастта под скалата. Докато падаха, последният крещеше неистово от гняв и викът му спря чак когато двамата срещнаха облите камъни долу.

Ричард стоеше слисан и гледаше в бездната. С неохота се обърна към жената, страхувайки се да я погледне, ужасен, че ще я намери разкъсана и безжизнена. Вместо това тя седеше на земята, опряна на скалата, и изглеждаше изтощена, но невредима. Изражението на лицето й беше отсъстващо. Всичко свърши толкова бързо, че той не разбра какво се случи и как. Беше сам с жената във внезапно настъпилата тишина.

Стовари се до нея на един затоплен от слънцето камък. Главата го болеше ужасно от удара в скалата. Виждаше се, че жената е добре, така че не я попита нищо. Беше твърде развълнуван, за да говори, и усещаше, че и с нея е така. Тя забеляза кръв по опакото на ръката си и я изтри в стената, прибавяйки я към червените петна, които вече бяха там. Ричард си помисли, че ще повърне.

Не можеше да повярва, че са живи. Виждаше му се невъзможно. Каква беше тази гръмотевица без гръм? И болката, която дойде след нея. Никога преди не беше изпитвал нещо подобно. Потръпна при мисълта за него. Каквото и да беше, беше свързано по някакъв начин с жената и му бе спасило живота. Беше се намесила някаква неземна сила и той съвсем не беше сигурен, че иска да узнае каква е тя.

Жената отпусна глава назад върху стената и се извърна към него.

— Дори не знам как се казваш. Мислех да те питам преди, но се страхувах да говоря — тя посочи неопределено към склона. — Страхувах се от тях… Не исках да ни открият.

Ричард си помисли, че тя е на път да се разплаче, и я погледна. Не плачеше, но той знаеше, че малко й остава. Кимна, че е разбрал за мъжете.

— Казвам се Ричард Сайфър.

Зелените й очи изучаваха неговите, докато той я гледаше. Лекият ветрец разнасяше по лицето й кичури коса.

Жената се усмихна.

— Малцина са тези, които биха останали с мен.

Той установи, че гласът й е привлекателен колкото и всичко друго в нея. Глас, който подхожда на пламъчетата разум в очите й. Това почти го остави без дъх.

— Ти си рядко срещан човек, Ричард Сайфър.

За свое най-голямо неудоволствие, усети как се изчервява. Тя отклони погледа си и отмести с ръка кичурите коса от лицето си, като се направи, че не е забелязала.

— Аз съм…

Стори му се, че тя тръгна да казва нещо, което веднага след това реши да премълчи. Отново се обърна към него.

— Аз съм Калан. Фамилията ми е Амнел.

Ричард остана в очите й един цял дълъг момент.

— Ти също си рядко срещан човек, Калан Амнел. Малцина биха се държали като теб.

Тя не се изчерви, но се усмихна отново. Имаше особена усмивка, необикновена, усмивка, която криеше зъбите й. Устните й оставаха стиснати, както става, когато човек доверява някому нещо. Очите й блестяха. Беше усмивка на съпричастност.

Ричард се изтегна, почувства болезнената цицина отзад на главата си и потърси кръв по пръстите си. Нямаше, макар да беше убеден, че е нормално да има. Върна погледа си върху нея, пак се запита какво ли се случи, какво ли направи тя и как. Тази гръмотевица без гръм, това, че той избута един от мъжете долу в пропастта, че другият зад него уби партньора си, вместо да забие меча си в нея, а след това довърши и водача, и себе си.

— Е, Калан, приятелко, можеш ли да ми кажеш как така ние сме живи, а онези четиримата не са?

Тя го погледна с изненада:

— Това ли искаше да кажеш?

— Кое?

Калан се поколеба.

— Приятелко.

Ричард повдигна рамене.

— Разбира се. Ти току-що каза, че съм останал с теб. Това е нещо, което приятелите правят един за друг, не е ли така? — той й се усмихна.

Калан извърна глава настрани.

— Не знам.

Тя навиваше ръкава на роклята около пръста си, забила поглед в земята.

— Никога преди не съм имала приятел. Освен може би сестра ми…

Ричард почувства мъката в гласа й.

— Е, сега вече имаш — каза с най-жизнерадостния си глас. — В крайна сметка току-що заедно преживяхме нещо доста ужасяващо. Помогнахме си един на друг и оцеляхме.

Тя просто кимна. Ричард погледна отвъд Старата гора, към горите, където се чувстваше у дома си. Слънчевата светлина караше зеленото на дърветата да изглежда пълно с живот, изобилно. Погледът му се плъзна вляво, към черните петна, към мъртвите и умиращи дървета, които изпъкваха на фона на пращящите от здраве техни съседи. До преди тази сутрин, преди да открие растението и то да го ухапе, Ричард нямаше представа, че то живее близо до границата и пъпли из горите. Рядко се качваше до Старата гора, толкова близо до границата. Други не биха се приближили дори на мили от нея. Имаше и такива, които се осмеляваха да отидат малко по-надалеч, при положение, че се движеха по Пътеката на ловците или ако самите те бяха ловци, но пак не стигаха толкова близо до границата. Границата означаваше смърт. Говореше се, че да навлезеш в граничната област означава не само да загинеш, но и да загубиш душата си. Граничните надзиратели следяха стриктно хората да стоят настрани от нея.

Той я погледна косо.

— А какво ще кажеш за другото? Защо сме живи? Как стана всичко?

Калан отбягна погледа му.

— Мисля, че добрите духове ни запазиха.

Ричард не повярва на нито дума от това. Но колкото и силно да искаше да узнае отговора, беше против принципите му да кара някой да казва неща, които не желае. Баща му го беше научил да уважава правото на всеки да има свои собствени тайни. Тя сама щеше да избере кога да ги сподели, ако изобщо пожелаеше. Но той нямаше да се опитва да я заставя да го прави.

Всеки си има тайни. Той също. Всъщност след убийството на баща му и особено след днешните събития Ричард почувства как тайните му се раздвижват в дълбините на мозъка му, оставяйки някакво потискащо чувство в душата му.

— Калан — каза той, като се постара гласът му да звучи успокоително, — това, че сме приятели, означава, че не си длъжна да ми казваш нищо, което не искаш, и въпреки това аз ще продължа да съм ти приятел.

Тя не го погледна, но кимна в знак на съгласие.

Ричард се изправи. Главата го болеше, ръката го болеше, а сега установи, че го болят и гърдите — там, където го беше ударил мъжът. Отгоре на всичко се сети, че е гладен. Майкъл! Беше забравил за тържеството на брат си. Погледна към слънцето и разбра, че ще закъснее. Надяваше се да не пропусне словото на Майкъл. Ще вземе Калан със себе си, ще разкаже на Майкъл за мъжете, а той ще се погрижи тя да е в безопасност.

Подаде й ръка, за да й помогне да се изправи. Тя го погледна учудено. Ричард остана така — с протегната към нея ръка. Калан го погледна в очите и пое ръката му в своята.

Ричард се усмихна.

— Никога ли приятел не ти е подавал ръка, за да ти помогне да се изправиш?

Калан отвърна очи.

— Не.

Ричард видя, че тя се почувства неловко и промени темата.

— Кога за последен път си слагала нещо в устата си?

— Преди два дни — каза тя безчувствено.

Веждите му се повдигнаха.

— Тогава трябва да си по-гладна и от мен. Ще те заведа при брат ми.

Той хвърли поглед от ръба на скалата.

— Ще трябва да му кажем за телата. Той знае какво да прави.

Отново се обърна към нея:

— Калан, знаеш ли кои бяха тези мъже?

Погледът в зелените й очи стана суров.

— Наричат ги четворка. Те са, ами, те са нещо като убийци. Пращат ги да убиват…

Тя отново се сепна.

— Убиват хора.

Лицето й възвърна спокойното си изражение.

— Мисля, че колкото по-малко хора знаят за мен, толкова повече ще съм в безопасност.

Ричард беше объркан. Никога преди не бе чувал нещо подобно. Прокара пръсти през косата си, опитвайки се да осмисли чутото. Мрачни, потискащи мисли отново се заблъскаха в главата му. По някаква причина изпита ужас от евентуалния й отговор, но се почувства длъжен да я попита.

Погледна я изпитателно, като този път очакваше да чуе истината.

— Калан, откъде се появи тази четворка?

За миг тя се втренчи в него.

— Вероятно са ме проследили на излизане от Средната земя и през границата.

Кръвта на Ричард замръзна в жилите, по ръцете му преминаха на тласъци иглички, които се насочиха назад към тила му, карайки малките косъмчета там да настръхнат. Дълбоко в него се надигна гневна вълна, тайните му се разбушуваха.

Тя сигурно лъжеше. Никой не може да премине през границата.

Никой.

Никой не можеше да влиза или излиза от Средната земя. Границата я беше погълнала още преди Ричард да се роди.

Средната земя беше земя на магията.