Тери Гудкайнд
Първото правило на магьосника (38)

Тридесет и осма глава

Ричард скръсти ръце и се облегна на една скала.

— Достатъчно!

Зед и Калан едновременно обърнаха глави, очевидно съвсем забравили за присъствието му. Той ги слушаше как се карат поне от половин час, докато седяха около огъня, и вече му писна. Всъщност направо се ядоса. Отдавна приключиха с вечерята и вече трябваше да си лягат, но вместо това заговориха за това какво ще правят утре, щом стигнат в Тамаранг. Сега, вместо да продължат да се карат, всеки от тях започна да му излага становището си.

— Предлагам да влезем в замъка, след което аз ще се заема с Гилер. Той ми е ученик. Ще го накарам да ми каже какво става. Аз все още съм магьосник от Първия орден. Ще направи, каквото му кажа. Ще ми даде кутията.

Калан извади роклята си на Изповедник от раницата и я показа на Ричард.

— Ето как ще се разправим с Гилер. Той е мой магьосник и ще направи, каквото аз му кажа, защото знае последствията.

Ричард въздъхна дълбоко и разтърка очи с върховете на пръстите си.

— Вие двамата слагате тигана на огъня, а рибата е още в морето. Дори не знаем кой ще я улови.

— Какво искаш да кажеш? — попита Калан.

Ричард се наведе напред. Най-после успя да привлече вниманието им.

— Най-малкото Тамаранг се отнася със симпатии към Д’Хара. В най-лошия случай Мрачният Рал е там. Най-вероятно истината е някъде по средата. Ако влезем вътре и им кажем какво искаме, това може и да не им се хареса. Тамаранг разполага с войска, с която да ни покаже колко не харесва онова, което искаме. А после какво? Нима ние тримата ще излезем на война с цяла армия? Как ще успеем да вземем кутията? Как изобщо ще успеем да се доберем до Гилер? Ако се наложи да се бием, бих предпочел да е на открито, а не вътре в замъка.

Ричард очакваше някой от двамата да му възрази по някакъв начин, тъй като седяха като напердашени, но никой не се обади, така че той продължи.

— Може би Гилер е в очакване и се надява някой да дойде, та да може той да му помогне да вземе кутията. А може и да не прояви особено желание да се раздели с нея. Но няма как да разберем, ако не се доберем до него — той се обърна към Зед. — Ти ми каза, че кутията притежава магия и един магьосник или Рал може да почувства тази магия, но освен това магьосникът може да прикрие усещането за тази магия с магьосническа мрежа, така че кутията да не може да бъде засечена. Може би поради тази причина Кралица Милена е искала да има магьосник при себе си — за да скрие кутията от Рал и да я използва като средство за търговия. Ако създадем смут и изплашим Гилер, независимо какви чувства изпитва към нас, той може да се стресне и да използва възможността да избяга. Възможно е също така Рал това и да чака — работата да се размирише и тогава да се появи.

Зед се обърна към Калан.

— Мисля, че в изказването на Търсача има някои добри моменти. Може би няма да е зле да го изслушаме?

Калан се усмихна.

— Мисля, че си прав, добри магьоснико — тя се обърна към Ричард. — Какъв е начинът според теб?

— Ти и преди си имала работа с тази Кралица Милена, нали? Що за човек е тя?

Калан нямаше нужда да се замисля.

— Тамаранг е второстепенна и относително маловажна страна. И въпреки това Кралица Милена е натруфена и груба като всяка друга кралица.

— Малка змия, но такава, която въпреки това може да ни убие — отбеляза Ричард.

Калан кимна.

— Но змия с голяма глава.

— Малките змии трябва да бъдат внимателни, ако не знаят срещу кого се изправят. Първо трябва да я накараме да се притеснява. Да я разколебаем достатъчно, за да не ни ухапе.

— Какво имаш предвид? — попита Калан.

— Казваш, че и преди си имала работа с нея. Изповедниците обикалят страните, за да правят изповеди и да инспектират затворите, за да видят какво има да се върши. Тя не би искала да затвори вратата на Тамаранг пред един Изповедник, нали така?

— Не, ако й е останал малко разум — изхихика Зед.

— Е, тогава ето какво ще направим. Обличаш роклята си и изпълняваш задълженията си. Просто един Изповедник, който прави, каквото очакват от него. На нея може и да не й хареса, но ще се отнесе добре с теб; ще иска да останеш доволна. Ще ти позволи да видиш, каквото желаеш, и да продължиш пътя си. Последното, което би искала, е да вдига шум. И така, ти инспектираш тъмницата й, усмихваш се или се мръщиш, или каквото там трябва да правиш, докато вършиш работата си, и след това, преди да тръгнем по пътя си, казваш, че искаш да говориш с бившия си магьосник.

— Мислиш, че трябва да отиде сама? — възпротиви се Зед.

— Не. Калан си няма магьосник; Кралицата може да възприеме това като съблазнителна възможност да я уязви. Не искаме да й потекат лигите.

Зед скръсти ръце.

— Аз ще бъда нейният магьосник.

— Не, ти няма да бъдеш нейният магьосник! Както сам каза, Мрачният Рал те търси през труповете на други хора. Ако ти махнеш магьосническата си мрежа и им дадеш възможност да разберат кой си, ще си навлечем куп неприятности още преди да сме успели да се измъкнем с кутията. Кой знае каква награда ще се стовари върху старите ти кокали. Ти ще бъдеш неин защитник, но анонимен. Ще бъдеш… — Ричард замислено потупа дръжката на меча. Сведе поглед. — Ти ще бъдеш един гадател по облаците. Доверен съветник на Майката Изповедник в отсъствието на нейния магьосник. — Ричард се намръщи на мърморенето на Зед. — Сигурен съм, че знаеш как да изиграеш ролята си.

— Това означава ли, че ти също ще скриеш меча си, твоя отличителен белег? — попита Калан.

— Не. Присъствието на Търсача ще я накара да се замисли, ще й даде още една причина за притеснение, нещо, което ще държи езика зад зъбите й, докато си тръгнем. Цялата работа е в това, да й се представим с нещо, което й е познато — Изповедник, така че да не вдига аларма. И в същото време да я накараме да се притеснява — гадател по облаците и Търсач, така че да иска по-скоро да се отърве от нас, вместо да се пита какви точно проблеми можем да й създадем. Начинът, по който вие двамата смятате да го направим, ще ни въвлече в битка, битка, в която може да пострада някой от трима ни или пък всички. Начинът, който аз ви предлагам, ни излага на най-малък риск от битка, а ако това се случи, поне ще бъде, когато вече сме на път с кутията — той погледна строго и двамата. — Не сте забравили за кутията, нали? В случай, че сте, това е, което търсим, а не главата на Гилер. Това на чия страна е той, е без значение. Единственото, което трябва да направим, е да вземем кутията, нищо повече.

Калан намръщено скръсти ръце; Зед потърка лице, загледан в огъня. Ричард им остави малко време да обмислят предложението му. Беше сигурен, че онова, което те предлагаха, със сигурност ще ги забърка в неприятности и че съвсем скоро и двамата ще се убедят в това.

Зед му обърна гръб.

— Разбира се, че си прав. Аз съм съгласен — слабото му лице се обърна към Калан: — Майко Изповедник?

Преди да погледне нагоре към Ричард, Калан се вгледа за няколко мига в лицето на Зед.

— Съгласна. Но, Ричард, вие двамата ще трябва да играете ролята на придворни на Майката Изповедник. Зед познава протокола, но ти не.

— Надявам се да не се задържим дълго там. Ти само ми кажи най-важното, което трябва да знам за един кратък престой в замъка.

Калан си пое дълбоко въздух.

— Ами, мисля, че най-важното нещо е да изглеждаш като част от свитата ми, да показваш… уважение — тя прочисти гърлото си, отмествайки очи. — Да се преструваш, че аз съм най-важната личност в живота ти, да се отнасяш към мен по този начин, тогава никой няма да задава никакви въпроси. Всеки Изповедник дава различни свободи на придружителите си, така че ако си достатъчно почтителен към мен, никой няма да заподозре нещо нередно, случи ли се да направиш нещо не съвсем точно. Дори поведението ми да ти се стори… странно, продължавай да играеш ролята си. Съгласен?

Ричард се вгледа в нея, докато тя беше забила поглед в земята. Изправи се на крака.

— Ще бъде чест за мен, Майко Изповедник — той се поклони.

Зед се покашля.

— Малко по-дълбоко, момчето ми. Ти не пътуваш с кой да е Изповедник. Ти си от свитата на самата Майка Изповедник.

— Добре — въздъхна Ричард. — Ще покажа най-доброто, на което съм способен. А сега поспете, аз ще взема първата смяна — той се запъти към дърветата.

— Ричард — извика след него Зед. Той спря и се обърна. — Мнозина в Средната земя притежават магия. Различни и опасни видове магия. Кой знае с какви подлизурковци се е обградила Кралица Милена. Внимавай какво ти казваме ние с Калан. Може да не знаеш кои или какви са нейните придворни.

Ричард се загърна в пелерината си.

— Всичко ще мине с възможно най-малко шум. И аз искам същото. Ако всичко върви добре, утре по това време кутията ще е у нас и единствената ни грижа ще е да намерим дупка, в която да я скрием до идването на зимата.

— Така. Схванал си нещата добре, момчето ми. Лека нощ.

Сред гъст храсталак Ричард откри мъхест пън, на който да седне, докато държи под око бивака и околните гори. Провери дали мъхът е сух. Не му се щеше да седи на мокро, та панталоните му да подгизнат и да му стане по-студено. Мъхът беше сух, така че той намести меча си, седна и се уви още по-добре в пелерината си. Луната се скри зад облаци. Ако не беше огънят, който осветяваше слабо околността, тъмнината щеше да кара човек да си мисли, че е ослепял.

Ричард седна и се замисли. Не му се нравеше идеята Калан да облича роклята си и да се излага на опасност. Още по-малко му се нравеше фактът, че идеята е негова. Чудеше се и се притесняваше какво ли биха могли да означават думите й, че може да се държи „странно“, но той да продължава да играе ролята си. Чудеше се и се притесняваше дори още повече за онова, дето трябвало той да се държи така, сякаш тя е най-важната личност в живота му. Това изобщо не му харесваше. Винаги си я бе представял като своя приятелка. Не му харесваше да я вижда като Майка Изповедник. Страхуваше се да я види такава, каквато я виждаха другите, като Майка Изповедник. Всяко напомняне за онова, което е тя, за магията в нея, само усилваше болката в сърцето му.

Едва доловимият шум го накара да се изправи на мястото си.

Очите го гледаха. Бяха близо и макар да не ги виждаше, ги усещаше. Кожата му настръхна. Накара го да се чувства гол. Уязвим.

Очите му бяха широко отворени, сърцето му биеше лудо, когато погледна право пред себе си, където знаеше, че е съществото. Тишината, нарушавана единствено от ударите на сърцето му, беше потискаща. Задържа дъха си и напрегна слух.

Отново се чу мекият звук от крак, който внимателно, крадешком докосва земята. Приближаваше се. Широко отворените очи на Ричард се вглеждаха неистово в тъмнината, опитвайки се да доловят движение.

Беше на не повече от десетина крачки, когато забеляза жълтите му очи, сведени ниско над земята. Блестяха точно срещу него. Съществото спря. Ричард не дишаше.

То скочи с вой. Ричард се изправи на крака, ръката му посегна към меча. Щом съществото се вдигна във въздуха, Ричард видя, че е вълк. Най-големият вълк, който някога бе виждал. Стигна до него още преди Ричард да успее да докосне дръжката на меча си. Предните му лапи се стовариха върху гърдите му. Силният удар го изтласка назад върху пъна, на който седеше допреди малко.

Когато падна, дъхът му секна, видя зад себе си нещо по-ужасяващо от вълк.

Преследвач на сърца.

Огромната паст щракна пред гърдите му точно когато вълкът настигна преследвача на сърца и се насочи към гърлото му.

Главата на Ричард се удари в нещо твърдо. Той чу скимтене и щракане на зъби, раздиращи сухожилия. Всичко пред очите му причерня.

Когато отвори очи, Зед стоеше над него и го гледаше, поставил по един среден пръст на двете му слепоочия. Калан държеше факла. Ричард се чувстваше замаян, но все пак успя да се изправи на треперещите си крака, докато Калан го сложи да седне върху един пън.

Със загрижено изражение тя погали лицето му.

— Добре ли си?

— Мисля че да — успя да промълви той. — Главата ми… боли. — Помисли си, че ще повърне.

Зед взе факлата от ръцете на Калан и я вдигна зад пъна, осветявайки тялото на преследвача на сърца, което беше проснато с прерязано гърло. Зед погледна към меча на Ричард, който не беше изваждан от ножницата си.

— Как така преследвачът не те е убил?

Ричард почувства тила си; болеше го, сякаш имаше забит кинжал.

— Не… знам. Всичко стана за секунди — после се сети, сякаш си припомни някакъв сън. Отново се изправи. — Вълк! Онова, което ни преследваше, е било вълк.

Калан пристъпи към него и обви ръка около кръста му, за да го подкрепи.

— Вълк ли? — Странната подозрителна нотка в гласа й го накара да погледне към присвитите й очи. — Сигурен ли си?

Ричард кимна.

— Седях тук и изведнъж усетих, че ме гледа. Приближи се и видях жълтите му очи. Скочи срещу мен. Помислих, че ме напада. Бутна ме на земята точно върху пъна. Нямах време дори да извадя меча си, беше толкова бърз. Но се оказа, че не е нападал мен. Било е заради преследвача на сърца зад мен, защитавал ме е. Дори не бях забелязал преследвача, преди да падна по гръб. Сигурно той го е убил. Този вълк ми спаси живота.

Калан се изправи и постави юмруците си на хълбоците.

— Брофи! — извика тя към тъмнината. — Брофи! Знам, че си ти. Ела тук веднага!

Вълкът се появи в осветеното пространство с наведена глава и подвита опашка. Гъстата му козина беше тъмночерна от върха на носа му до крайчеца на опашката. На черната му глава блестяха свирепи жълти очи. Вълкът падна по корем в краката на Калан. След това се обърна по гръб с лапи във въздуха и изскимтя.

— Брофи! — смъмри го тя. — Ти ли ни преследваше?

— Само за да ви защитя, господарке.

Ричард зяпна. Зачуди се колко ли силно си е ударил главата.

— Той говори! Чух го! Този вълк говори!

Зед и Калан едновременно вдигнаха поглед към ококорените му очи. Зед я погледна.

— Каза, че си му казала.

Калан трепна.

— Ами сигурно не съм си спомнила всичко, за да му го кажа. — Тя се намръщи срещу Зед. — Трудно е да запомня всичко, което не знае. Ние сме живели с това цял живот. Ти забравяш, че той не е.

— Хайде — измърмори Зед, — да се връщаме обратно в лагера. Всички.

Магьосникът ги поведе с факлата в ръка, след него тръгна Калан, вълкът плътно до нея с наведени надолу уши и влачеща се по земята опашка.

Когато се настаниха около огъня, Ричард се обърна към вълка, който седна на задните си лапи до Калан.

— Вълко, предполагам…

— Брофи. Името ми е Брофи.

Ричард се дръпна малко назад.

— Брофи. Извинявай. Аз се казвам Ричард, а това е Зед. Брофи, искам да ти благодаря, че ми спаси живота.

— Няма за какво — изръмжа той.

— Брофи — неодобрително започна Калан, — какво правиш тук?

Ушите на вълка оклюмаха.

— Вие сте в опасност. Аз ви защитавах.

— Ти беше освободен — скара му се тя.

— Ти ли беше миналата нощ? — попита Ричард.

Брофи го погледна с жълтите си очи.

— Да. Където си правехте лагер за през нощта, аз прочиствах терена от преследвачи на сърца. И от някои други отвратителни същества. Миналата нощ, малко преди зазоряване, един се приближи до бивака ви. Аз се погрижих за него. Този сега преследваше теб. Беше чул ударите на сърцето ти. Аз знаех, че Господарката Калан ще се натъжи, ако той те изяде, така че му попречих да го стори.

Ричард преглътна с усилие.

— Благодаря ти — каза той със слаб глас.

— Ричард — попита Зед, потърквайки голобрадото си лице, — преследвачите са същества от отвъдния свят. Досега не те бяха закачали. Какво се е променило?

Ричард едва не се задави.

— Ами Ейди даде на Калан една кост, която да й помогне да премине през границата и да ни пази от съществата от отвъдния свят. Аз си имах една кост от преди, баща ми ми я беше дал, и Ейди каза, че ще свърши същата работа. Но я загубих преди един-два дни.

Лицето на Зед се сбърчи замислено. Ричард погледна вълка, опитвайки се да промени темата на разговора.

— Как така говориш?

Брофи облиза устните си с дългия си език.

— По същата причина, поради която и ти можеш да говориш. Мога да говоря, защото… — той вдигна поглед към Калан. — Искате да кажете, че той не знае какво съм?

Тя го погледна и той легна на земята, отпускайки глава върху лапите си. Калан сключи пръстите си около едното си коляно и защрака с нокти.

— Ричард, помниш ли когато ти казах, че понякога, когато правим изповед, човекът може да се окаже невинен? И много, много рядко някой, който трябва да бъде екзекутиран, може да помоли да се изповяда, за да докаже невинността си? — Ричард кимна. Тя хвърли поглед към вълка. — Брофи трябваше да бъде екзекутиран за убийството на малко момченце…

— Аз не убивам деца — изръмжа вълкът, изправяйки се на крака.

— Искаш ли ти да разкажеш историята?

Вълкът отново се отпусна на земята.

— Не, Господарке.

— Брофи предпочете да бъде докоснат от силата на Изповедник, отколкото да бъде смятан за убиец на дете. Да не казваме какво още беше направено на това момченце. Той пожела Изповедник. Това е нещо, което не се случва често — повечето хора предпочитат екзекуцията, — но за него имаше огромно значение. Казах ти, че с нас винаги има магьосник, когато правим изповеди. Едната причина е, за да ни защитава, но има и друга. В случаи като този, когато човек е погрешно осъден и е установено, че е невинен, той така или иначе остава докоснат от силата ни, не може да стане, какъвто е бил преди. Така че магьосникът го превръща в нещо друго. Промяната донякъде отнема магията от него, магията на Изповедника, и го снабдява с достатъчно загриженост за самия себе си, за да може да започне нов живот.

Ричард не можеше да повярва.

— Ти си бил невинен? И въпреки това си останал така? За цял живот?

— Напълно невинен — потвърди Брофи.

— Брофи — Калан произнесе името му с възходяща интонация, добре позната на Ричард.

Вълкът отново се отпусна на земята.

— За убийството на това момче — треперещите му очи се вдигнаха към Калан, която го гледаше. — Само това имах предвид. Невинен за убийството на това момче.

Ричард се намръщи.

— Какво означава това?

Калан го погледна.

— Означава, че когато той се изповяда пред мен, си призна други неща, за които не е бил обвинен. Нали разбираш, Брофи се е занимавал с разни не съвсем чисти дела — тя сведе поглед към вълка. — На ръба на закона.

— Бях честен бизнесмен — възпротиви се вълкът.

Калан му хвърли поглед, след това се обърна към Ричард.

— Брофи е бил търговец.

— Баща ми също беше търговец — каза Ричард, като гневът му се събуди.

— Не знам с какво търгуват търговците в Западната земя, но в Средната земя някои от тях продават магически неща.

Ричард си помисли за Книгата на преброените сенки.

— И какво от това?

Калан повдигна вежда към него.

— Някои от тези магически неща се оказват живи.

Брофи се повдигна на предните си лапи.

— Аз откъде да знам? Човек не винаги може да прецени. Понякога си мислиш, че нещо е просто предмет, книга например, за която някой ценител може да плати добра цена. Понякога е нещо повече, камък, статуетка или пък жезъл, или може би… Ами, аз откъде да знам дали са живи?

Калан все още не сваляше очи от него.

— Ти си търгувал с магически неща, различни от книги и статуетки — скара му се тя. — В този негов невинен бизнес той се е набърквал в различни проблеми с различни хора. Проблеми, касаещи право на собственост например. Когато Брофи е бил човек, той е бил доста едър за мъж, както и сега е доста едър за вълк. Понякога е използвал осанката си, за да „убеди“ хората да направят онова, което иска. Не е ли така, Брофи?

Ушите на вълка оклюмаха.

— Вярно е, Господарке. Аз имам характер. Характер, твърд като мускулите ми. Но той се проявяваше само когато се отнасяха несправедливо към мен. Мнозина си мислят, че могат да мамят търговците; смятат ни за не много по-различни от крадците и не биха застанали на наша страна.

Калан се усмихна леко на вълка.

— Брофи имал репутацията, макар и не незаслужена, на човек със собствено разбиране за истината — тя вдигна поглед към Ричард. — Неговият бизнес бил опасен и съответно доста доходоносен. Благодарение на него той натрупал достатъчно пари, за да поддържа „хобито“ си. Почти никой не знаеше за това хоби, преди да го докосна и той да ми се изповяда.

Вълкът зарови глава в лапите си.

— О, Господарке, моля ви? Необходимо ли е?

Ричард се намръщи.

— И какво е било това негово „хоби“?

Усмивката на Калан грейна.

— Брофи има една слабост. Децата. Докато пътувал насам-натам в търсене на неща за търгуване, той спирал из домовете за сираци и се грижел да ги снабди с всичко необходимо за децата. Цялото злато, което спечелвал, отивало в различни домове, за да се полагат по-добри грижи за децата, да не гладуват. Той извивал ръцете на директорите на домовете, заклевайки ги да пазят това в тайна. Не искал никой да узнае. Разбира се, не се налагало да ги извива много силно.

Главата на Брофи все още беше заровена в лапите му, очите му — плътно затворени.

— Моля ви, Господарке — изскимтя той. — Имам репутация — той отвори очи и се изправи на предните си лапи. — И то заслужена! Счупил съм полагащите ми се ръце и носове! Извършил съм някои наистина достойни за презрение дела!

Калан повдигна вежда към него.

— Да, така е. Някои от тях бяха достатъчна причина, за да лежиш в затвора известно време. Но заради никое от тях не можеше да загубиш главата си — тя отново вдигна поглед към Ричард. — Нали разбираш, понеже Брофи е бил виждан тук-там около домовете за сираци и заради репутацията му, никой не се изненада особено, когато го обвиниха в убийството на малкото момченце.

— Демин Нас — изръмжа Брофи. — Обвини ме Демин Нас. — Устните му се отдръпнаха, разкривайки острите му зъби.

— Защо хората от домовете не се застъпиха за теб?

— Демин Нас — отново изръмжа Брофи, — той щеше да им пререже гърлата.

— Кой е Демин Нас?

Калан и вълкът си размениха погледи.

— Спомняш ли си, когато Мрачният Рал се появи в селото на Калните и отнесе Сидин със себе си? Спомняш ли си какво е казал, че взима Сидин за подарък на един приятел? Демин Нас е този приятел — тя погледна Ричард многозначително. — Демин Нас изпитва болезнен интерес към малки момченца.

Ричард почувства как го пронизват страх и болка за Сидин, за Савидлин и Веселан. Спомни си обещанието си да се опита да намери момчето им. Никога през живота си не се бе чувствал толкова безпомощен.

— Ако някога го открия — свирепо изръмжа Брофи, — ще отбележа няколко точки. Той не трябва да умира. Първо трябва да плати за онова, което е вършил.

— Ти стой настрана от него — предупреди го Калан. — Той е опасен. Не искам да причиняваш повече беди от онези, които си причинил досега.

Жълтите очи на вълка за миг проблеснаха към Калан, изпълнени със злоба, миг след това изстинаха.

— Да, Господарке — той отново легна. — Бих посрещнал екзекуцията с високо вдигната глава, духовете са свидетели, че може и да съм го заслужавал, но не и за това. Не бих допуснал да ме убият с мисълта, че съм причинявал подобни неща на деца. Ето защо помолих за Изповедник.

— Не исках да го изповядвам. — Калан взе една клечка и започна да човърка с нея в пръстта. — Знаех, че не би пожелал Изповедник, ако е виновен. Говорих със съдията; каза ми, че с оглед на престъплението няма да отмени присъдата. Тя беше смърт или изповед. Брофи настояваше за изповед — Ричард видя как пламъците се отразяваха във влажните й зелени очи. — Впоследствие го помолих да си назове друго същество, в което да се превърне. Избра си вълк. Защо вълк, това не знам — тя леко се усмихна. — Предполагам, че пасва на натурата му.

— Защото вълците са достойни същества — усмихна се Ричард. — Не си живяла в гората, живяла си сред хората. Вълците са свързани в здрави отношения помежду си. Те защитават самоотвержено малките си. Цялата глутница би излязла да се бие, за да ги защити. И всички членове на глутницата обичат малките си.

— Ти ме разбра — прошепна Брофи.

— Така ли е, Брофи? — попита Калан.

— Да, Господарке. Сега живея добре — опашката му се размаха насам-натам. — Имам си половинка! Тя е чудесна вълчица. Мирише божествено, от захапката й тръпки ме побиват и има най-сладката мъничка… е, няма значение. — Той вдигна поглед към Калан. — Водач е на глутницата ни. Винаги съм до нея, разбира се. Тя е доволна от мен. Казва, че съм най-силният вълк, който някога е виждала. Имаме си поколение от миналата пролет. Шест. Те са чудесни мъничета, вече почти пораснаха. Животът е прекрасен, труден, но прекрасен. Благодаря ви, Господарке, че ме освободихте.

— Толкова се радвам, Брофи. Но защо си тук? Защо не се връщаш при семейството си?

— Ами когато излизахте от Ранг’Шада, преминахте близо до леговището ми. Надуших присъствието ви. Желанието да ви защитя беше толкова силно, че не можах да му устоя. Знам, че сте в опасност, и няма да мога да живея спокойно с близките си, докато не се убедя, че всичко е наред. Трябва да ви защитавам.

— Брофи — възрази му тя, — ние се борим да спрем Мрачния Рал. Твърде опасно е да вървиш с нас. Не искам да загубиш живота си. Вече твърде много загуби от Мрачния Рал чрез Демин Нас.

— Господарке, когато се превърнах във вълк, изчезна по-голямата част от необходимостта ми да съм до вас, да ви доставя удоволствие. И въпреки това все още съм готов да умра за вас. Все още ми е много трудно да вървя против желанията ви. Но в този случай се налага. Няма да ви оставя на опасността. Трябва да ви защитя, иначе никога няма да настъпи покой за душата ми. Ако искате, ми заповядайте да си тръгна, но аз няма да го направя. Ще ви следвам неотлъчно, докато Мрачният Рал престане да бъде заплаха за вас.

— Брофи — каза Ричард. Вълкът го погледна. — И аз искам Калан да е в безопасност, за да може да свърши работата си и да помогне да спрем Рал. За мен е чест да бъдеш с нас. Ти вече доказа колко струваш, доказа сърцето си. Ако можеш да помогнеш, просто не обръщай внимание на онова, което тя ти казва, и продължи да го правиш.

Брофи вдигна поглед към нея. Калан му се усмихна.

— Той е Търсачът. Заклела съм се да го защитавам с цената на живота си. Щом така казва, трябва да се подчиня.

Устата на Брофи зейна от изненада.

— Той ви заповядва? Той заповядва на Майката Изповедник?

— Да, така е.

Вълкът поклати глава.

— Чудо на чудесата — той облиза устните си. — Между другото, бих искал да ти благодаря за храната, която ми оставяше.

Калан се намръщи.

— За какво говориш?

— Всеки път, когато хванеше нещо в капаните си, винаги оставяше по нещо и за мен.

— Наистина ли? — попита го тя.

Ричард сви рамене.

— Ами, аз знаех, че ни следва, а нямах представа кой е, но не мислех, че иска да ни стори нещо лошо. Така че му оставях храна, за да му покажа, че и ние не му мислим злото — той се усмихна на вълка. — Но когато се нахвърли върху мен там в гората, бях убеден, че съм сгрешил. Още веднъж ти благодаря.

Брофи явно се притесняваше от благодарностите и се изправи.

— Доста се застоях тук. Трябва да пообиколя гората. Наоколо може да се навъртат разни същества. Вие тримата няма защо да стоите на пост, щом Брофи се е заел с това.

Ричард хвърли една съчка в огъня и се загледа в искрите, които се завъртяха във въздуха.

— Брофи, как се почувства, когато Калан те докосна? Когато изля силата си в теб?

Настъпи пълно мълчание. Ричард се вгледа в жълтите очи на вълка. Главата на Брофи се вдигна към Калан.

— Кажи му — прошепна тя съкрушено.

Брофи отново се отпусна на земята, премятайки лапи една връз друга, главата му беше вдигната високо. Направи дълга пауза, преди да заговори.

— Трудно е да си спомня всичко, но ще се опитам да го обясня колкото се може по-добре — главата му леко се наклони на една страна. — Болка. Спомням си болката. Беше невероятна, по-силна от всичко, което би могъл да си представиш. Първото, което си спомням след болката, е страх. Всепоглъщащ страх, че може да дишам не както трябва и с това да не й се харесам. И след това, когато ми каза какво иска да знае, то беше пристъп на най-невероятното щастие, което съм изпитвал. Щастие, защото вече знам с какво мога да й доставя удоволствие. Бях безкрайно щастлив, че ме е помолила за нещо, че съществува нещо, което бих могъл да направя, за да й доставя удоволствие. Това си спомням най-ясно, отчаяната, неудържима необходимост да направя онова, което тя желае, да й доставя удоволствие, да й доставя радост. Казах й какво се случи — ушите му леко клюмнаха. — Когато й признах, че не съм убил момчето, тя положи ръка на рамото ми — от това докосване едва не изпаднах в безсъзнание, толкова огромно удоволствие ми достави — и каза, че съжалява. Аз не я разбирах. Помислих си, че иска да каже, че съжалява, че не съм убил момчето. Помолих я да ме накара да убия друго момче заради нея — от очите на вълка потекоха сълзи. — Тогава тя ми обясни, че онова, което е искала да каже, е, че съжалява за мен, за това, че съм бил несправедливо обвинен в убийство. Помня, че заридах неудържимо, защото усетих нежност, съчувствие, обич. Помня какво е усещането да си близо до нея, в нейно присъствие. Мисля, че това чувство беше любов, но думите са твърде бледи.

Ричард се изправи. Единственото, което можа да направи, бе да хвърли на Калан възможно най-бърз поглед, да види сълзите й.

— Благодаря ти, Брофи — трябваше да направи пауза, за да бъде сигурен, че гласът няма да му изневери. — Късно е. По-добре да поспим; утре е важен ден. Отивам да довърша поста си. Лека нощ.

Брофи се изправи.

— Вие тримата спете. Тази нощ аз ще стоя на пост.

Ричард преглътна буцата в гърлото си.

— Много ти благодаря за това, но аз ще изкарам поста си. Ако искаш, можеш да ми пазиш гърба.

Той се обърна и тръгна да се отдалечава.

— Ричард — провикна се към него Зед. Ричард спря, без да се обръща. — Каква беше тая кост, дадена ти от баща ти?

Мисълта на Ричард запрепуска панически. Моля те, Зед, каза си той, повярвай на тази лъжа.

— Трябва да я помниш. Онази малката, кръглата. Виждал си я преди, сигурен съм.

— О, да, предполагам, че съм. Лека нощ.

Първото правило на магьосника. Благодаря ти, стари приятелю, каза си той, че ме научи как да защитавам живота на Калан.

Той потъна в нощта, главата му пулсираше болезнено — и отвътре, и отвън.