Тери Гудкайнд
Първото правило на магьосника (11)

Единадесета глава

Спаси го котаракът. Ужасен, той с писък скочи върху главата на Ричард, принуждавайки го да се наведе рязко, не толкова, че змеят да не го докосне, но достатъчно, за да отклони част от силата на удара. Все пак ноктите го одраскаха болезнено по гърба и го проснаха по очи в прахта, въздухът мощно излезе от дробовете му. Преди да успее да си поеме дъх, змеят го възседна. Беше достатъчно тежък, за да не позволи на Ричард нито да диша, нито да посегне към меча си. Преди да падне, той видя как Зед се прекатурва между дърветата, повален от втория змей, който вече си проправяше път през храсталака към стареца.

Ричард се приготви да посрещне ноктите, които знаеше, че ще го потърсят. Преди това да стане, Калан започна да замеря змея с камъни, които взимаше отстрани на пътеката. Те отскачаха от огромната глава, без да му причинят ни най-малка болка, но поне за миг отклониха вниманието му. От широко отворената му паст се чу рев, раздиращ нощния въздух, който обаче не попречи на здравата хватка около Ричард — сякаш котка беше сграбчила в ноктите си мишка. Той напрегна всички сили, за да се изправи, дробовете му горяха за въздух. Мухи-кръвопийци се впиваха във врата му. Протегна ръка назад и в опита си да избута огромната лапа от гърба си успя да изскубне малко козина. По размерите на тая лапа можеше да предполага, че си има работа с късоопашат змей; беше доста по-огромен от дългоопашатия, който бе срещнал преди. Мечът беше точно под него, болезнено врязан в корема му. Нямаше как да го измъкне. Почувства как вените на врата му ще се пръснат.

Започваше да губи съзнание. Докато се мъчеше да се освободи от хватката, до него все по-слабо достигаха ревовете и крясъците на змея. Объркана, Калан продължаваше да хвърля камъни и се приближи твърде близо. Със страхотна бързина той посегна към нея и я сграбчи за косата. Тежестта му се измести достатъчно, за да може Ричард с последни усилия да глътне малко въздух, но не толкова, че да успее да се измъкне изпод него. Калан изпищя.

Изневиделица се появи котаракът, само зъби и нокти, и се хвърли в муцуната на змея. Нададе вой и ожесточено заби нокти в очите на звяра. Без да изпуска Калан, змеят повдигна свободната си лапа и замахна срещу котарака.

Ричард използва момента, изтърколи се на една страна и скочи на крака, моментално изтегляйки меча си. Калан отново изпищя. Ричард замахна ожесточено и разсече лапата, в която змеят я беше стиснал. Освободена, Калан тупна на земята. Змеят с вой му нанесе обратен удар, преди той да успее да замахне наново с меча. Ударът беше толкова силен, че Ричард отхвръкна надалеч и след кратък полет във въздуха се приземи по гръб.

Надигна се до седнало положение, всичко около него се въртеше и подскачаше. Мечът му беше изхвърчал някъде в храсталака наоколо. Змеят, виещ от болка и ярост, стоеше по средата на пътеката, от отрязаната му лапа се лееше кръв. Чифт пламтящи зелени очи търсеха бясно обекта на омразата си. Намериха Ричард. Калан не се виждаше никъде.

Отдясно откъм дърветата изведнъж нещо проблесна ослепително, обливайки всичко със силна бяла светлина. Чу се страхотен взрив, който болезнено се стовари върху ушите на Ричард в мига, в който ударната вълна го запрати в едно дърво, а змеят беше повален на земята. През пролуките между дърветата се провираха въртящи се пламъци. Във въздуха профучаха огромни парчета дърво и други отломки, след които оставаха димни следи.

Докато змеят с вой се изправяше на крака, Ричард неистово търсеше меча си. Частично заслепен от експлозията, той отчаяно опипваше земята около себе си. Въпреки че не виждаше добре, успя да забележи приближаващия се змей. Гневът му избухна. Чувстваше как същото чувство се надига и в меча му. Магията на меча се протегна към него, чула зова на своя господар. Ричард продължи да вика с копнеж оръжието си. То беше там, от другата страна на пътеката. Ричард знаеше това със сигурност, сякаш го е видял с очите си. Знаеше точното му местонахождение, сякаш го докосваше. Хвърли се към него.

Беше стигнал на половината път, когато змеят го удари с такава сила, че Ричард започна да вижда движещите се предмети около себе си, без да може да ги различава. Знаеше само, че всяко поемане на въздух му причинява силна болка отляво. Нямаше представа къде се намира пътеката, нито неговото местоположение спрямо нея. В лицето му се блъскаха мухи-кръвопийци. Беше изгубил всякаква ориентация. Но въпреки всичко знаеше къде се намира Мечът на истината.

Хвърли се към него.

Пръстите му го докоснаха за миг. За миг му се стори, че вижда Зед. Тогава змеят го настигна. Хвана го с дясната си лапа и го обгърна с отвратителните си топли крила, притискайки го към себе си. Краката му висяха във въздуха. Той изкрещя, почувствал остра болка в ребрата отляво. Пламтящите зелени очи проникнаха в неговите, гигантската паст щракна, показвайки съдбата му. Отвори се отново за него, зловонен дъх обля лицето му, черният тунел на гърлото застина в очакване. На лунната светлина проблеснаха влажни зъби.

С всичка сила Ричард ритна с крак отрязаната лапа. От това главата на змея отскочи назад, звярът зави от болка и го пусна.

Зед се появи на края на гората на около десетина ярда зад змея. Изправен на колене, Ричард сграбчи меча си. Зед изпружи ръце напред с разперени пръсти. Огън, магически огън се изстреля от пръстите му и изсвистя във въздуха. Той нарасна и се завъртя, осветявайки всичко по пътя си, превърна се в синьо-жълта топка от течен пламък, виеща и уголемяваща се, жива. С тъп звук тя се стовари върху гърба на змея, очертавайки силуета му срещу светлината. Синьо-жълтите пламъци го заляха, погълнаха го, проникнаха в него. Мухите-кръвопийци изгоряха. Огънят гореше и съскаше из цялото туловище на змея, поглъщаше го. Той потъна в синята топлина и изчезна. Във въздуха остана да се носи миризмата на опърлено, едно неясно петно дим увисна в празното пространство. Изведнъж нощта утихна.

Ричард се строполи на земята от болка и изтощение. По раните на гърба му беше полепнала мръсотия и пръст, а болката от лявата му страна го пробождаше с всяко поемане на въздух. Искаше просто да го оставят да лежи, нищо друго. Мечът все още беше в ръката му. Остави се на неговата сила, която премина през тялото му, подкрепи го. Позволи на гнева си да потисне болката.

Котаракът започна да ближе с острия си език лицето му и го побутна с глава по бузата.

— Благодаря ти, Котарак — успя да каже Ричард. Зед и Калан се надвесиха над него. И двамата се наведоха, за да го хванат за ръцете и да му помогнат да се изправи.

— Не! Ако го направите, ще ме заболи. Нека се изправя сам.

— Какво ти е?

— Удари ме отляво. Боли.

— Дай да видя. — Старецът се наведе и внимателно опипа ребрата му. Ричард потръпна от болка. — Е, не виждам да стърчат кокали. Едва ли е толкова страшно.

Ричард се опита да сдържи смеха си, защото знаеше, че засмее ли се, ще го заболи. Така и стана.

— Зед, тук нямаше номер. Този път беше магия.

— Този път беше магия — потвърди магьосникът. — Но ако Мрачният Рал е гледал в тази посока, вероятно също я е видял. Трябва да изчезваме. Лежи спокойно, да видим дали ще мога да направя нещо.

Калан коленичи от другата му страна и обви ръката си около неговата, ръката, в която той още държеше меча, магията. Когато ръката й го докосна, той почувства прилив на сила от меча, която го изуми и почти го остави без дъх. По някакъв начин почувства, че магията го предупреждава, опита се да го защити.

Калан му се усмихна. Явно не беше почувствала нищо.

Докато говореше с мек, нежен и успокояващ глас, Зед сложи едната си ръка върху ребрата на Ричард, а пръста на другата постави под брадата му. Заслушан в гласа на Зед, Ричард забрави за реакцията на меча срещу ръката на Калан. Старецът му каза, че има три засегнати ребра, които ще обвие с магия, за да ги подсили и пази, докато заздравеят. Продължи да говори по особения си начин, обяснявайки на Ричард как болката му ще намалее, но няма да изчезне напълно, докато ребрата не заздравеят. Говореше и още нещо, но думите му сякаш не бяха от особено значение. Когато най-после приключи, Ричард като че се събуди от сън.

Седна. Болката беше намаляла значително. Благодари на стареца и се изправи на крака. Остави меча настрана и взе котарака, благодарейки му още веднъж. Помоли Калан да го подържи, докато се огледа за раницата си. Намери я встрани от пътеката, където беше отхвръкнала по време на схватката. Драскотините на гърба му го боляха, но щеше да се погрижи за тях, когато стигнеха където бяха тръгнали. Докато другите двама не го гледаха, свали зъба от врата си и го сложи в джоба си. Попита ги дали са ранени. Зед очевидно се обиди от въпроса. Настоя, че не е чак толкова слаб, колкото изглежда. Калан каза, че е добре, благодарение на него. Ричард се пошегува, че се надява никога да не му се налага да се състезава с нея по хвърляне на камъни. Тя му отвърна с широка усмивка и постави котарака обратно в раницата. Ричард се загледа в нея, докато тя се замяташе с пелерината, и се запита защо ли магията на меча реагира така на докосването й.

— По-добре да тръгваме — подкани ги Зед.

След около миля в пътеката се включиха няколко по-малки пътечки. Ричард ги поведе по избраната от него. Магьосникът разпръсна още от магическия си прах, за да скрие следите им. Новата пътека бе по-тясна, така че вървяха един зад друг — най-отпред Ричард, след него Калан и накрая Зед. Вървейки, тримата не изпускаха от поглед небето. Макар да не беше особено удобно за вървене, Ричард не сваляше ръка от дръжката на меча си.

* * *

Вятърът свеждаше над къщата клоните на дърветата и на лунната светлина върху дебелата дъбова врата и металните й панти претичваха сенки. Калан и Зед отказаха да прескачат оградата от заострени колове, така че Ричард ги остави да го чакат отвън. Тъкмо се готвеше да почука на вратата, когато в косата му се вкопчи тежка длан, а до гърлото му се опря нож. Той замръзна.

— Чейс? — прошепна с надежда.

Ръката пусна косата му.

— Ричард! Какво така се прокрадваш в тъмното! Знаеш и други начини да влезеш в къщата ми, без да се промъкваш като крадец.

— Не съм се промъквал. Просто не исках да събудя цялата къща.

— Целият си в кръв. Каква част от нея е твоя?

— Повечето, трябва да ти призная със съжаление. Чейс, иди да отключиш вратата. Калан и Зед чакат отвън. Имаме нужда от помощта ти.

Псувайки, докато стъпваше с босите си крака върху съчки и жълъди, Чейс отключи вратата и въведе всички в къщата.

Ема Брандстоун, съпругата на Чейс, беше миловидна, приветлива жена, на чието ведро лице винаги цъфтеше усмивка. Беше пълна противоположност на Чейс. Тя не можеше и да си представи да уплаши някой с нещо, докато денят на Чейс не би бил пълноценен, ако не го стори. Ема и Чейс все пак си приличаха по нещо. И нея, както и него, не можеше да я изненада или разтревожи нищо на този свят. Както обикновено, и този път тя не се притесни от късното посещение и ги посрещна облечена в дългата си нощница, с вързана на тила прошарена коса. Докато останалите се настаняваха около масата, Ема се зае да приготвя чай. Усмихваше се, като че нямаше нищо необичайно в това посред нощ да ти дойдат гости, целите оплескани в кръв. Като се има предвид, че беше съпруга на Чейс, за нея това май наистина си беше нормално.

Ричард закачи раницата си на облегалката на стола, извади от нея котарака и го подаде на Калан. Тя го сложи в скута си и започна да го гали по гърба, при което той моментално замърка. Зед седна от другата страна на Ричард. Чейс наметна една риза върху масивното си тяло и запали няколко лампи, висящи от дебели дъбови греди. Той сам беше отсякъл дърветата, беше нацепил и оформил трупите. Върху едната греда бяха изрязани имената на децата им. Зад стола му близо до масата имаше камина, изградена от камъни, събирани при пътуванията му през годините. Всеки камък имаше неповторима форма, цвят и структура. Чейс беше готов да разкаже на всеки, който би проявил желание да го слуша, от къде идва всеки един, какви проблеми му е създало донасянето му. В средата на солидната орехова маса беше поставена обикновена дървена купа, пълна с ябълки.

Ема я премести и на нейно място сложи чайника и един буркан мед, след това им раздаде канчета. Каза на Ричард да си свали ризата и да седне обратно на стола си, за да може тя да почисти раните му — дейност, която не й беше непозната. С твърда четка и гореща сапунена вода остърга гърба му, сякаш почистваше мръсен чайник.

Докато това продължаваше, Ричард хапеше долната си устна, като от време на време задържаше дъх и стискаше очи. Тя се извини, че му причинява болка, но обясни, че ще трябва да изчисти добре цялата мръсотия, полепнала по гърба му, защото в противен случай нещата ще се влошат по-късно. След като свърши с раните, тя подсуши гърба му с хавлия и го намаза със студен мехлем, а Чейс му донесе чиста риза. Ричард с удоволствие я облече, защото тя поне символично му осигуряваше защита срещу по-нататъшните грижи на Ема.

Тя се усмихна на тримата си гости.

— Има ли някой гладен?

Зед вдигна ръка.

— Ами, аз не бих… — Ричард и Калан му хвърлиха унищожителен поглед. Той се отпусна обратно на стола си. — Не. За нас нищо. Благодаря.

Ема застана зад Чейс и нежно прокара пръсти през косата му. Той седеше очевидно ядосан, едва понасяйки нейния неприкрит изблик на чувства. Най-после не издържа и се наведе напред под предлог, че иска да си налее чай.

Чейс намръщено бутна меда към другата страна на масата.

— Ричард, откакто те познавам, ти умееш да заобикаляш проблемите. Но напоследък май си изгубил тая си способност.

Преди Ричард да успее да отговори, Лий, една от дъщерите им, се появи на вратата, разтърквайки с юмручета сънените си очи. Чейс се намръщи насреща й. Тя му се нацупи в отговор.

Чейс въздъхна.

— Сигурен съм, че ти си най-грозното дете, което съм виждал.

Нацупеното й личице грейна в слънчева усмивка. Тя се затича към него, обгърна с ръчички крака му, постави главата си на коляното му и го стисна с всичка сила. Той разроши косата й.

— Ей сега се връщаме в леглото, мъничката ми.

— Чакай — обади се Зед. — Ела тук, Лий, — Тя заобиколи масата. — Старият ми котарак ми се оплака, че му се играе с деца. — Лий тайничко погледна към скута на Калан. — Да знаеш някакви деца наблизо, които може да посети?

Очичките на детето се ококориха.

— Зед, може да остане тук! С нас ще му е забавно!

— Наистина ли? Е, щом е така, той би останал за малко.

— Добре, Лий — каза Ема, — връщаме се в леглото.

Ричард вдигна поглед.

— Ема, мога ли да те помоля за една услуга? Имаш ли някакви дрехи, подходящи за път, които би могла да заемеш на Калан?

Ема погледна Калан.

— Ами, раменете й са по-широки от моите, за да й дам нещо свое, а и краката й са по-дълги, но мисля, че сред дрехите на по-големите момичета ще намерим неща, които биха свършили чудесна работа. — Тя топло се усмихна на Калан и й подаде ръка. — Ела, скъпа, да видим какво ще открием.

Калан подаде Котарак на Лий и я хвана за другата ръка.

— Надявам се Котарак да не те притеснява. Той настоява да спи при теб на леглото.

— О, не — каза Лий сериозно, — ще бъде чудесно.

На излизане Ема деликатно затвори вратата след тях.

Чейс отпи глътка чай.

— Е?

— Ами ти знаеш за заговора, за който говореше брат ми, нали? Положението е по-лошо, отколкото той може да си представи.

— Така ли — неопределено каза Чейс.

Ричард измъкна Меча на истината от ножницата и го постави между тях на масата. Гладкото му острие проблясваше. Чейс се наведе и опря лакти на масата, повдигайки меча с върха на пръстите си. Остави го да се плъзне в дланите му, разглеждайки го внимателно, прокара пръсти по надписа „Истина“ върху дръжката и ги плъзна към предпазителите от двете страни на острието, проверявайки остротата на ръба. Не показа нищо повече от спокойно любопитство.

— Не е необичайно един меч да бъде наименован, но обикновено името се изписва върху острието. Никога не съм виждал име, изписано върху дръжката.

Чейс изчакваше някой да каже нещо съществено.

— Чейс, ти си виждал и преди този меч — опита се да го накара да си признае Ричард. — Знаеш какво представлява.

— Знам. Но никога не съм го виждал толкова отблизо. — Очите му се плъзнаха нагоре напрегнати и мрачни. — Въпросът е в това, Ричард, какво правиш с него.

Ричард същия го погледна напрегнато.

— Беше ми поверен от велик и благороден магьосник.

Челото на Чейс се сбърчи още по-мрачно. Той погледна Зед.

— Ти какво участие имаш в тая работа, Зед?

Зед се наведе напред, на тънките му устни се изписа лека усмивка.

— Аз съм онзи, който му го даде.

Чейс се изправи на стола си и бавно поклати глава.

— Слава на духовете — прошепна той. — Истинският Търсач. Най-после.

— Не разполагаме с много време — каза Ричард. — Трябва да науча някои неща за границата.

Докато се изправяше, Чейс въздъхна дълбоко и се приближи до огнището. Опря ръка на камината и се загледа в пламъците. Двамата чакаха, докато големият мъж ровичкаше из грубата дървена рамка на камината, като че се опитва да изрови необходимите му думи.

— Ричард, знаеш ли в какво се състои работата ми?

Ричард сви рамене.

— Да държиш хората настрани от границата, за тяхно добро.

Чейс поклати глава.

— Знаеш ли как да се спасиш от вълци?

— Като ги застрелям, предполагам.

Граничният надзирател отново поклати глава.

— Така може и да унищожиш няколко, но ще се родят нови и в края на краищата броят им пак ще остане същият. Ако наистина искаш да го намалиш, трябва да преследваш храната им. Така да се каже, да залагаш капани на зайките. По-лесно е. Щом има по-малко храна, по-малко поколение ще им се роди. Това ми е работата. Да ловя зайки.

Ричард почувства как през тялото му преминава тръпка на страх.

— Повечето хора не разбират границата, нито нашата работа. Мислят си, че защитаваме някакъв глупав закон. Мнозина се страхуват от границата, предимно по-старите. Много други пък си мислят, че знаят кое е най-доброто за тях, и идват тук, горе, да бракониерстват. Те не се страхуват от границата, така че ги караме да изпитват страх от граничните надзиратели. Ние за тях сме нещо реално и затова се стремим да поддържаме тая представа. Това едва ли им харесва, но понеже се страхуват от нас, стоят настрана. За друга малка част границата е игра, с която си пробват силите. Не очакваме да ги изловим всичките; всъщност те не ни интересуват особено. Това, което правим, е да изплашим достатъчно на брой и за вълците по границата да не останат необходимите за укрепване силите зайци.

Ние пазим хората, но не като им забраняваме да навлизат в територията на границата. Всеки, който е достатъчно глупав да го направи, е извън обсега ни. Работата ни е да държим по-голямата част надалеч, да държим границата достатъчно слаба, така че съществата, живеещи в нея, да ловуват някъде другаде. Всеки надзирател е виждал неща, които никога преди не са се случвали. Ние разбираме това; другите не. Напоследък тези неща стават все повече. Правителството на брат ти може да ни плаща, но то също не разбира; нашите задължения не са към тях, нито към какъвто и да е закон или правило. Единственото ни задължение е да предпазваме хората от съществата, които излизат по тъмно. Смятаме себе си за независими. Заповеди приемаме единствено ако те не вредят на работата ни. Така запазваме приятелските си отношения с управляващите. Но ако се наложи, тогава, ами тогава ще следваме собствения си път, собствените си заповеди.

Той отново седна на масата, опирайки лакти в плота.

— В крайна сметка, съществува само един човек, чиито заповеди ще изпълняваме, тъй като нашата цел е част от неговата по-глобална цел. Той е истинският Търсач. — Той пое меча в големите си ръце и го подаде на Ричард, като не сваляше поглед от очите му. — Отдавам живота и верността си на Търсача.

Развълнуван, Ричард седна на мястото си.

— Благодаря ти, Чейс. — Той хвърли бърз поглед към магьосника, след това отново спря очи върху граничния надзирател. — А сега да ти разкажем какво знаем, след това ще чуеш и от какво имам нужда.

Двамата със Зед започнаха да разказват, допълвайки мислите си. Ричард искаше Чейс да чуе всичко, за да разбере, че няма място за половинчати усилия, че трябва да победят или в противен случай ще загинат не по свой избор, а както Мрачният Рал пожелае. Чейс слушаше, като спираше очи ту на единия, ту на другия, докато очевидно разбра сериозността на онова, което му казваха. Когато стигнаха до магията на Орден, лицето му помръкна. Нямаше нужда да го убеждават, че всяка дума, която изричат, е истина; той беше човек, видял повече, отколкото те изобщо някога щяха да узнаят. Слушаше внимателно, без да задава много въпроси.

Хареса му разказът на Зед за това как се е справил с тълпата пред къщата си. Силният му смях изпълни стаята и накрая дори премина в смях със сълзи.

Вратата се отвори и Калан и Ема пристъпиха в светлата стая. Калан беше облечена в чудесни дрехи за път, тъмнозелени панталони с широк колан, светлокафява риза, тъмно наметало и хубава раница. Обувките и кесията на кръста си бяха нейните. Изглеждаше готова за живот в гората. И все пак косата, фигурата и най-вече маниерите й показваха, че в нея има нещо повече.

Ричард я представи на Чейс.

— Моят водач.

Чейс повдигна вежда.

Ема видя меча и по изражението на лицето й Ричард прецени, че е разбрала. Тя отново застана зад съпруга си, като този път не го погали по косата, а само отпусна ръка на рамото му, за да бъде по-близо до него. Знаеше, че тази нощ им е дошла на гости голяма беда. Ричард прибра меча в ножницата, Калан се приближи и седна до него, докато той довършваше разказа си с последните събития от нощта. Когато свърши, всички замълчаха за няколко секунди.

— С какво мога да ти помогна, Ричард? — попита Чейс накрая.

Гласът на Ричард беше спокоен, но твърд.

— Кажи ми къде е просеката.

Чейс моментално вдигна поглед.

— Каква просека? — в гласа му прозвучаха отбранителни нотки.

— Просеката, която води отвъд границата. Знам за нея, това, което не знам, е къде точно минава, а нямам време да я търся. — На Ричард не му беше до игрички и почувства как гневът му кипва.

— Кой ти каза това?

— Чейс! Отговори на въпроса ми!

Другият леко се усмихна.

— При едно условие. Че ви заведа сам.

Ричард си помисли за децата му. Опасностите бяха ежедневие за Чейс, но сега нещата се променяха.

— Не е необходимо.

Чейс измери Ричард с поглед.

— Това е моя работа. Мястото е опасно. Вие тримата нямате представа в какво се забърквате. Няма да ви пусна там сами. Освен това за границата аз нося отговорност. Ако държите да ви кажа, тръгвам с вас.

Всички чакаха мълчаливо решението на Ричард. Чейс не блъфираше, а времето беше скъпо. Ричард нямаше избор.

— Би било чест за нас да пътуваме заедно, Чейс.

— Добре. — Той удари с ръка по масата. — Просеката се нарича Кралеви порти. Намира се в едно затънтено място, наречено Южния град. На може би четири-пет дни езда от тук, ако хванем Пътеката на ловците. И понеже бързате, явно ще трябва да направим точно това. След няколко часа ще съмне. Вие тримата имате нужда от малко сън. Ние с Ема ще приготвим провизиите.