Тери Гудкайнд
Първото правило на магьосника (29)

Двадесет и девета глава

Принцеса Вайълит внезапно се обърна и удари шамар на Рейчъл. Силен. Рейчъл, разбира се, не беше направила нищо лошо; Принцесата просто обичаше да й удря шамари, когато тя най-малко очаква. На Принцесата това й се виждаше забавно. Рейчъл не се опита да прикрие колко много я заболя; ако шамарът не беше достатъчно болезнен, Принцесата щеше да я удари отново. Рейчъл постави ръка върху парещото място, долната й устна затрепери, от очите й закапаха сълзи, но не каза нищо.

Като се обърна обратно към лъщящата лакирана стена, покрита с малки дървени чекмеджета, Принцеса Вайълит пъхна дебелия си пръст в една златна дръжка и отвори ново чекмедже, извади от него блестящо сребърно колие, украсено с големи сини камъни.

— Чудесно е. Вдигни ми косата.

Обърна се към високото огледало в дървена рамка, любувайки се на себе си, докато пръстите й закопчаваха колието зад набития й врат, а Рейчъл държеше дългата й, лишена от блясък кафява коса встрани. Рейчъл се погледна в огледалото и забеляза червения белег на бузата си. Мразеше да се гледа в огледало, мразеше да гледа косата си, лицето си, след като Принцесата я беше офъкала съвсем късо. Тя, разбира се, нямаше право да носи дълга коса, тя — нищожеството, но толкова й се искаше поне да беше подстригана равно. Почти всички останали момичета бяха с къси коси, но равни. Принцесата обичаше да орязва косата й, да я нащърбва както й дойде. На Принцеса Вайълит й харесваше, когато хората си мислеха, че Рейчъл е грозна.

Рейчъл премести тежестта върху другия си крак и завъртя свободния си глезен, за да го раздвижи. Бяха прекарали целия следобед в стаята за скъпоценности на Кралицата, Принцесата пробваше накитите й един подир друг, след това наконтена се обръщаше към високото огледало. Това беше любимото й занимание — да се конти със скъпоценностите на Кралицата и да се гледа в огледалото. Като нейна придворна Рейчъл трябваше да е с нея, да се грижи на Принцесата да й е забавно. Десетките малки чекмедженца зееха отворени, някои от тях широко. Верижки и гривни висяха наполовина от някои, подобно на лъскави езици. По пода също имаше не малко, разхвърляни заедно с брошки, диадеми и пръстени.

Принцесата погледна надолу и посочи един пръстен със син камък на пода.

— Подай ми го.

Рейчъл го пъхна върху протегнатия пред лицето й пръст. Принцесата започна да се оглежда, извръщайки ръката си на една или друга страна. Плъзна я по красивата си бледосиня копринена рокля, любувайки се на пръстена. Изпусна дълга, отегчена въздишка и се приближи до изящния пиедестал от бял мрамор, възправен в отсрещния ъгъл на стаята. Очите й се спряха върху любимия предмет на майка й, около който гледаше да се завърти при всяка възможност.

Дундестите пръсти на Принцеса Вайълит се протегнаха напред, издърпвайки от достолепното й място златната, инкрустирана със скъпоценни камъни кутия.

— Принцесо! — изпусна Рейчъл, преди да има време да обмисли това, което казва. — Майка ви каза да не пипате това.

Принцесата се обърна с невинно изражение, след което й подхвърли кутията. Докато я хващаше, Рейчъл ахна, ужасена от мисълта, че ценната вещ може да се разбие в стената. Изпаднала в паника от факта, че я държи в ръцете си, тя незабавно я остави на пода, сякаш беше горещ въглен. Дръпна се назад, страхувайки се да не получи камшик само защото стои близо до скъпоценната кутия на Кралицата.

— Какво толкова? — озъби се Принцеса Вайълит. — Магията я пази да не бъде изнесена от тази стая. Не че някой може да я открадне или нещо такова — Рейчъл не знаеше нищо за никаква магия, знаеше само, че не иска да бъде видяна близо до кутията на Кралицата.

— Слизам в трапезарията — каза Принцесата, като повдигна нагоре носа си — да гледам как пристигат гостите и да чакам вечерята. Разтреби тая ужасна бъркотия, после иди в кухнята и кажи на готвачите, че не искам печеното ми да е като подметка, както беше предишния път, иначе ще кажа на майка да се разпореди да ги набият.

— Разбира се, Принцесо Вайълит — направи реверанс Рейчъл.

Принцесата повдигна огромния си нос.

— И?

— И… ви благодаря, Принцесо Вайълит, за това, че ме доведохте тук и ми позволихте да видя колко сте красива с накитите.

— Е, това е най-малкото, което мога да направя; сигурно си се изморила да гледаш грозното си лице в огледалото. Майка казва, че трябва да правим добрини на ощетените от съдбата — тя протегна ръката си към един джоб и извади нещо от там. — Ето. Вземи ключа и заключи вратата, когато подредиш всичко както си беше.

Рейчъл отново направи реверанс.

— Да, Принцесо Вайълит.

Докато ключът падаше в протегнатата ръка на Рейчъл, другата ръка на Принцесата изникна незнайно откъде и неочаквано се стовари върху лицето на Рейчъл, този път особено силно. Тя стоеше онемяла, докато Принцесата излизаше от стаята и се заливаше в смях — пронизителен, писклив, сумтящ смях. От него болеше почти колкото и от шамарите й.

Докато пълзеше и събираше разпилените по пода пръстени, като ги набучваше на пръстите си, по лицето й се стичаха сълзи. Спря за миг, седна и опипа внимателно удареното място. Болеше по-силно отвсякога.

Рейчъл преднамерено заобикаляше кутията на Кралицата, като само й хвърляше коси погледи. Страхуваше се да я докосне и в същото време знаеше със сигурност, че ще се наложи, защото така или иначе трябваше да я постави на мястото й. Разтребваше бавно, педантично, поставяше всяка скъпоценност на мястото й, внимателно затваряше чекмеджетата с надеждата те никога да не свършват, за да не се налага да вдига кутията — най-любимия предмет на Кралицата — от пода.

Кралицата изобщо нямаше да бъде доволна, ако разбереше, че някое си нищожество я е докосвало. Рейчъл знаеше, че тя винаги можеше да намери причина да отреже нечия глава. Понякога Принцесата караше Рейчъл да ходи с нея да гледат екзекуциите, но Рейчъл винаги затваряше очи. Принцесата не.

Когато сложи и последната скъпоценност на мястото й и затвори и последното чекмедже, тя с крайчеца на окото си хвърли поглед към кутията, оставена на пода. Почувства сякаш и кутията я гледа, сякаш ще може по някакъв начин да каже на Кралицата. Накрая приклекнала, с широко отворени очи, я вдигна. Като я държеше с протегнати напред ръце, тя внимателно започна да плъзга крака по пода, ужасена от мисълта, че може да я изпусне. Постави я на мястото й възможно най-бавно, внимателно, предпазливо, страхувайки се да не се отрони някой скъпоценен камък или нещо подобно. С облекчение бързо дръпна пръстите си назад.

Докато се обръщаше назад, очите й забелязаха ръба на сребриста мантия, докосваща пода. Дъхът й спря в гърлото. Не беше чула стъпки. Главата й бавно, почти несъзнателно се плъзна нагоре по мантията; към ръцете, към дългата заострена бяла брада, към изпитото лице, орловия нос, плешивата глава и тъмните очи, взрени в обърканото й лице.

Магьосникът.

— Магьоснико Гилер — простена тя, съвсем съзнателно очаквайки всеки миг да получи смъртоносен удар. — Просто я връщах на мястото й. Кълна се. Моля ви, моля ви, не ме убивайте — лицето й се сгърчи, тя се опита да отстъпи назад, но краката й не искаха да помръднат. — Моля ви — захапа крайчеца на роклята си го загриза през сълзи.

Рейчъл затвори очи, когато магьосникът започна да се навежда надолу и да сяда на пода.

— Дете — каза той с мек глас. Рейчъл предпазливо отвори едното си око и с изненада го видя да седи долу, лицето му на височината на нейното. — Няма да ти сторя нищо лошо.

Тя отвори и другото си око, също тъй предпазливо.

— Наистина ли?

Не му вярваше. Изведнъж видя, че огромната тежка врата е затворена, единственият й път за бягство беше блокиран.

— Да — усмихна се той и поклати плешивата си глава. — Кой свали кутията от поставката й?

— Играехме си. Това е всичко, просто си играехме. Трябваше да я върна на мястото й вместо Принцесата. Тя е толкова добра с мен, толкова добра, исках да й помогна. Тя е чудесен човек. Аз я обичам, толкова е мила с мен…

Той нежно постави дългия си пръст върху устните й, за да я накара да млъкне.

— Разбирам, дете. Значи ти си придворната на Принцесата, така ли?

Тя кимна енергично.

— Рейчъл.

Усмивката му грейна.

— Хубаво име. Радвам се да се запозная с теб, Рейчъл. Съжалявам, че те изплаших. Просто идвах да проверя дали всичко е наред с кутията на Кралицата.

Никой досега не й беше казвал, че има хубаво име. Но, от друга страна, той затвори голямата врата.

— Няма да ме убиеш, нали? Или да ме превърнеш в нещо ужасно?

— О, не, скъпа, не — той се засмя. Завъртя леко глава и я погледна с едно око.

— Защо по бузите ти има червени петна?

Тя не отговори, твърде изплашена, за да си признае. Бавно, внимателно, протегна пръсти към едната си буза, после към другата. Очите й се ококориха. Болката беше преминала.

— По-добре ли е така?

Тя кимна. Очите му изглеждаха огромни, като я гледаха от толкова близо. Те я накараха да му каже.

— Принцесата ме удря — засрамено си призна тя.

— Така ли? Тогава значи не е толкова мила с теб?

Тя поклати глава и заби поглед в земята. Тогава магьосникът направи нещо, което направо я изуми. Протегна ръце и нежно я притисна до себе си. За момент тя застина на място, после обгърна с ръце врата му и също го прегърна. Дългите му бели бакенбарди я гъделичкаха по лицето и врата, но това й харесваше.

Той я погледна с тъжни очи.

— Съжалявам, скъпо дете. Принцесата и Кралицата понякога са доста жестоки.

Гласът му беше толкова приятен, помисли си тя, като този на Брофи. Устата под орловия му нос се разтегна в широка усмивка.

— Виж какво, мисля, че имам нещо, което може да ти помогне — тънката му ръка се пъхна под мантията и докато ровичкаше в нея, погледът му се зарея нагоре. Най-после напипа онова, което търсеше. Когато извади една кукла с къса коса, на цвят също толкова руса, колкото и нейната, Рейчъл ококори очи. Той потупа куклата по коремчето.

— Това е кукла-успокоителка.

— Кукла-успокоителка? — прошепна тя.

— Да — кимна магьосникът. В краищата на усмивката му се образуваха дълбоки бръчки. — Когато те сполетят неприятности, казвай ги на куклата и тя ще ги отнася надалеч от теб. Тя е магическа. Ето. Опитай.

Рейчъл едва си пое дъх, докато протягаше двете си ръце напред, а пръстите й внимателно стиснаха куклата. Предпазливо я придърпа към себе си и я прегърна. После бавно, колебливо я протегна напред и се вгледа в лицето й. Очите й се навлажниха.

— Принцеса Вайълит казва, че съм грозна — оплака се тя на куклата.

Лицето на куклата се усмихна. Рейчъл зяпна.

— Обичам те, Рейчъл — каза й с нежен гласец.

Рейчъл ахна от изненада, изкикоти се весело и притисна куклата към себе си с всичка сила. Без да я отделя от себе си, започна да се люлее напред-назад, като не преставаше да се смее.

После изведнъж си спомни. Подаде куклата на магьосника и извърна лице.

— Не ми е позволено да имам кукла. Така каза Принцесата. Ще я хвърли в огъня, така каза. Ако имам кукла, ще я хвърли в огъня — едва произнасяше думите, тъй като в гърлото й беше заседнала буца.

— Добре тогава, чакай да помисля — каза магьосникът, като се почесваше по брадата. — Къде спиш?

— В повечето случаи в спалнята на Принцесата. Нощем ме заключва в една кутия. Мисля, че това е жестоко. Понякога, когато казва, че съм била лоша, ме кара да напускам замъка нощем, така че спя отвън. Тя си мисли, че това е още по-жестоко, но на мен ми харесва, защото си имам тайно място в един хралупест бор, където спя. Нали разбираш, хралупестите борове не се заключват. Мога да влизам и излизам оттам, когато си поискам. Понякога е доста студено, но аз си имам една купчина слама и се пъхвам вътре, за да се стопля. Сутринта трябва да съм в замъка, преди да е изпратила стражите да ме търсят, за да не открият тайното ми място. Не искам да го намират. Те ще кажат на Принцесата и тя повече няма да ме оставя да спя навън нощем.

Магьосникът нежно взе лицето й в ръце. От това тя се почувства особено.

— Скъпо дете — прошепна той, — как бих искал да ти помогна — очите му бяха влажни. Рейчъл не знаеше, че магьосниците могат да плачат. После голямата му усмивка отново се появи и той вдигна пръст във въздуха.

— Хрумна ми нещо. Нали знаеш градините, официалните градини?

Рейчъл кимна.

— Минавам през тях на път за тайното ми място, когато съм изгонена през нощта. Принцесата иска да излизам през външната стена при градинската порта. Не дава да минавам отпред, покрай магазините и хората. Страхува се, че някой може да ме подслони за през нощта. Казва, че не бива да ходя в града или при фермите. А в гората, за наказание.

— Така, като тръгнеш по централната алея на градините, от двете страни има малки саксии с жълти цветя — Рейчъл кимна. Знаеше ги. — Ще скрия куклата ти в третата от дясната страна. Ще я покрия с магьосническа мрежа — тя е магическа, — така че единствено ти ще можеш да я намираш — той взе куклата и внимателно я пъхна обратно в мантията си, а Рейчъл я изпрати с поглед. — Следващия път, когато те изгони за през нощта, отиди там и ще намериш куклата си. Тогава можеш да я отнесеш на тайното си място, в хралупестия бор, където никой няма да може да я намери, нито да ти я отнеме. Освен това ще ти оставя и една пръчица за магически огън. Просто натрупай малко съчки, но не много, и ги заобиколи с камъни, после приближи пръчицата и кажи „Огън за мен“ и той ще се запали, така ще ти бъде топло.

Рейчъл протегна ръчички към него и започна да го прегръща, а той я потупваше по гръбчето.

— Благодаря ти, магьоснико Гилер.

— Когато сме сами, можеш да ме наричаш Гилер, дете, просто Гилер, така ме наричат всичките ми добри приятели.

— Толкова съм ти благодарна за куклата, Гилер. Досега никой никога не ми е подарявал нещо толкова красиво. Ще се грижа за нея най-най-добре. А сега трябва да вървя. Трябва да се скарам на готвачите от името на Принцесата. После трябва да седна при нея и да я гледам как яде — тя се усмихна. — После трябва да измисля някаква пакост, за да ме изгони навън тази нощ.

Магьосникът се засмя гърлено, а очите му заблестяха. Разроши косата й с голямата си ръка. Помогна й да отвори тежката врата и я заключи вместо нея, после й върна ключа.

— Искрено се надявам някой път отново да си поговорим — каза тя, поглеждайки нагоре към него.

Той й се усмихна.

— Ще си поговорим, Рейчъл, ще си поговорим. Сигурен съм.

Тя му помаха за довиждане и се затича по дългия празен коридор. Това беше най-щастливият й миг, откакто живееше в замъка. До кухнята имаше много път, трябваше да минава по каменни стълби и коридори с килими на пода и изрисувани стени; през огромни зали с високи прозорци със завеси в златно и червено, в които имаше столове от червено кадифе със златни крака и дълги килими с щамповани върху тях картини, изобразяващи биещи се мъже, яхнали коне; покрай стражи, които стояха неподвижни като каменни статуи пред някои от огромните красиви врати или обикаляха по двойки; покрай слуги, които бързаха нанякъде, носейки дрехи, подноси или метли, парцали и кофи със сапунена вода.

Никой от стражите или слугите не се обърна да я погледне, макар че тя бягаше. Те знаеха, че това е придворната на Принцеса Вайълит, бяха я виждали много пъти да тича из замъка, изпълнявайки поръчки на Принцесата.

Когато най-после стигна до задимената и шумна кухня, едва си поемаше дъх. Насам-натам се лутаха помощници, понесли тежки торби, огромни съдове, димящи подноси, като се опитваха да не се сблъскат един в друг. Някои кълцаха неща, които тя не виждаше, върху високите маси и големите дъски за рязане. Тракаха тенджери, готвачи даваха нареждания, помощници откачаха тенджери и метални паници от куките над главите си или поставяха други съдове на местата им. Чуваше се постоянен шум от лъжици, които разбъркваха храна, пронизителното цвърчене на олиото, лука, маслото, чесъна и подправките в горещите тигани и сякаш всички крещяха в един глас. И целият този хаос миришеше толкова вкусно, че й се зави свят.

Тя дръпна за ръкава един от двамата главни готвачи и се опита да му предаде съобщението на Принцесата, но той се караше с друг готвач и й каза да седне и да изчака, докато привършат препирнята си. Тя седна наблизо на едно малко столче край фурните и опря гръб в горещите тухли. В кухнята миришеше изкусително, а тя беше толкова гладна. Но знаеше, че ако си поиска нещо за ядене, ще си навлече неприятности.

Главните готвачи се бяха надвесили над огромен глинен съд и размахваха ръце, крещейки си един на друг. Внезапно съдът падна на земята с трясък и се разцепи на две, а от него навсякъде се разплиска светлокафява течност. Рейчъл скочи върху стола, за да не залее течността босите й крака. Готвачите млъкнаха, лицата им в миг побеляха като престилките им.

— Какво ще правим сега? — попита по-ниският. — Нямаме повече от съставките, които изпрати Татко Рал.

— Чакай малко — каза високият с ръка на челото. — Нека помисля.

Той се хвана за главата с две ръце и я стисна здраво. След малко разпери ръцете си във въздуха.

— Така. Така. Хрумна ми нещо. Дай ми друг съд и си затваряй устата. Може би ще запазим главите на раменете си. Дай ми някакви други съставки.

— Какви съставки! — извика почервенял ниският.

Високият се надвеси над него.

— Кафяви съставки!

Рейчъл гледаше как двамата се щурат насам-натам, вземат разни неща, изсипват бутилки с течности, прибавят, бъркат, опитват. Най-накрая и двамата се усмихнаха.

— Така, така, ще стане. Струва ми се. Просто ме остави аз да говоря — каза високият.

Рейчъл прекоси на пръсти мокрия под и отново го дръпна за ръкава.

— Ти! Ти още ли си тук? Какво искаш? — озъби й се той.

— Принцеса Вайълит каза печеното й да не бъде пак сухо като предишния път, защото иначе ще накара Кралицата да каже на онези мъже да ви набият — тя сведе поглед. — Тя ме накара да ви кажа това.

Готвачът я погледна за миг, после се обърна към ниския и му се закани с пръст.

— Казах ли ти! Казах ли ти! Този път изрежи краищата на нейното парче и да не объркаш чиниите, защото и двамата ще загубим главите си! — той отново погледна надолу към момичето. — А ти не си видяла нищо тук — каза той, посочвайки с пръст съда.

— За готвенето ли? Не искате да казвам на никой, че съм видяла как готвите ли? Добре — каза тя малко объркана и тръгна да си върви, като отново се повдигна на пръсти, за да прекоси мокрото петно на пода. — Няма да кажа на никого, обещавам. Не обичам да гледам как онези с камшиците бият който и да е. Няма да кажа.

— Почакай малко — извика той след нея. — Рейчъл, нали?

Тя се обърна и кимна.

— Ела тук.

Не й се искаше, но се върна, пак на пръсти. Той взе един голям нож, който отначало я уплаши, обърна се към една чиния на масата зад него и отряза голямо, сочно парче месо. Тя никога не беше виждала такова парче месо, без тлъстина и хрущяли по него, поне не на повърхността. Беше парче месо, каквото ядяха Кралицата и Принцесата. Готвачът й го подаде, сложи го право в ръката й.

— Съжалявам, че ти изкрещях, Рейчъл. Седни на онова столче там и изяж това, а после си върви, така и двамата ще сме доволни. Съгласна ли си?

Тя кимна и изтича до стола с наградата си, най-вкусното нещо, което някога бе яла. Опита се да го изяде бавно, но не успя. По ръцете й се стичаше сок, който капеше по коленете й.

Когато свърши, ниският готвач дойде при нея и изтри с кърпа ръцете и лицето й, после й подаде парче лимонов пай, като го сложи право в ръцете й, също както високият й беше подал месото. Каза й, че сам го е приготвил и я попита дали й харесва. Тя му отговори съвсем искрено, че това е най-хубавото нещо, което някога е яла. Той се усмихна широко.

Това със сигурност беше най-прекрасният ден в живота й. Две хубави неща наведнъж: куклата, а сега и храната. Почувства се като кралица.

По-късно, когато отиде в трапезарията и седна на малкото си столче зад Принцесата, за първи път, откакто беше в замъка, не беше толкова гладна, че стомахът й да произвежда разни шумове, докато важните хора се хранят. Главната маса, където седеше Принцесата, надвишаваше с цели три стъпки другите маси, така че ако се изправеше, Рейчъл можеше да види цялата зала дори и от малкото си столче. Навсякъде сновяха прислужници, които принасяха храна, отнасяха недоизпразнени чинии, наливаха вино, сменяха полупълните подноси на масата с пълни, донасяни от кухнята.

Наблюдаваше всички тези изискани дами и господа в красиви дрехи и цветни сърмени сака, насядали на дългите маси, които ядяха от чудните си чинии и за първи път знаеше вкуса на храната им. Все още не можеше да проумее за какво им бяха необходими всичките тези лъжици и вилици. Веднъж, когато попита Принцесата защо има толкова много лъжици и вилици, Принцесата й отговори, че това е нещо, което едно нищожество като нея няма защо да знае.

Най-пренебрегната се чувстваше на банкетите. Принцесата само от време на време се обръщаше към нея; Рейчъл трябваше да присъства, защото беше придворната на Принцеса Вайълит, за показност, предполагаше. Зад Кралицата също седяха разни хора, докато се хранеше. Кралицата казваше, че върху Рейчъл Принцесата трябва да се упражнява, да тренира качествата си на владетел.

Наведе се напред и прошепна:

— Печеното ви достатъчно сочно ли е, Принцесо Вайълит? Казах на готвачите, че не е честно да ви поднасят лошо месо, че сте казала това да не се повтаря.

Принцеса Вайълит я погледна през рамо, от брадичката й капеше сок.

— Достатъчно добро е, за да ги спаси от камшика. И си права, че не бива да са толкова лоши с мен. С времето ще го научат.

Кралица Милена седеше на масата, както винаги с малкото си кученце в едната ръка. То непрекъснато мърдаше кльощавите си крачета, блъскайки се в дебелата й ръка, като оставяше мънички следи по нея. Кралицата го хранеше с парченца месо, по-хубави от всичко, което Рейчъл беше яла някога. До днес всъщност, помисли си тя с усмивка.

Рейчъл не харесваше малкото кученце. То лаеше много, а понякога, когато Кралицата го оставяше на пода, идваше при нея и хапеше краката й с острите си зъбки, а Рейчъл не смееше да каже каквото и да било. Докато кучето хапеше Рейчъл, Кралицата му повтаряше да внимава да не се нарани. Винаги когато говореше на кучето си, гласът й беше смешен, пронизителен и сладникав.

Докато Кралицата и нейните министри говореха за някакво съглашение, Рейчъл седеше на стола си и удряше едно в друго колене, докато си мислеше за своята кукла. Магьосникът стоеше вдясно зад Кралицата и когато го питаха, даваше съвета си. Изглеждаше величествен в сребристата си мантия. Никога преди не беше обръщала внимание на Гилер; той просто беше един от важните хора около Кралицата, неотлъчно до нея, също като малкото й кученце. Хората се страхуваха от него, също както Рейчъл се страхуваше от кучето. Сега, когато го гледаше, той й се струваше най-прекрасния човек на света.

По време на цялата вечеря той не й обърна никакво внимание, не я погледна нито веднъж. Рейчъл си помисли, че сигурно не иска да привлича вниманието към нея, тъй като това можеше да вбеси Принцесата. Тази идея не беше лоша. Принцеса Вайълит би се разсърдила, ако разбереше, че Гилер смята името на Рейчъл за хубаво. Косата на Кралицата се спускаше по облегалката на изящно гравирания й стол, поклащайки се, когато кимваше с глава, след като нейните важни хора й кажеха нещо.

Когато вечерята привърши, слугите вкараха в трапезарията маса на колелца, върху която беше поставен глиненият съд с течността, която Рейчъл бе видяла да забъркват готвачите. Чаши със столчета бяха напълнени с черпак и поднесени на всички гости. Явно всички си мислеха, че това е нещо много важно.

Кралицата се изправи, вдигайки чашата си във въздуха, кучето все още беше в другата й ръка.

— Господа и дами, дарявам ви с питието на просветлението, чрез което всички ние ще прозрем истината. Това е нещо изключително ценно; на малцина е предоставена възможността за просветление. Самата аз, разбира се, съм го опитвала неведнъж, за да мога да прозра истината, така постъпва и Татко Рал, за да изведе народа ми към по-добро. До дъно!

Някои от гостите сякаш не горяха от желание, но колебанието трая само миг. След това всички надигнаха чашите. След като се убеди, че всички са пили, Кралицата също го направи, а после седна на мястото си със смешно изражение на лицето. Наведе се към един от слугите и му прошепна нещо. Рейчъл започна да се безпокои; Кралицата се намръщи. А щом тя се намръщеше, обикновено падаха глави.

Високият готвач се появи с усмивка на лице. Кралицата му направи знак да се приближи. По челото му беше избила пот. Рейчъл си помисли, че е така, защото в кухнята е прекалено топло. Тя седеше зад Принцесата, чийто стол беше до лявото рамо на Кралицата, така че можеше да чуе разговора им.

— Вкусът не е същият — каза тя със злобния си глас. Тя не винаги го използваше, но направеше ли го, хората изпадаха в ужас.

— Ами, Ваше Превъзходителство, нали разбирате, всъщност, ами, хм, не е, нали разбирате. Не е същият, така е — веждите й се повдигнаха, той започна да говори по-бързо. — Нали разбирате, хм, всъщност знаех, че това е много важна вечеря. Да, знаех, нали разбирате, че не бихте искала нещо да се обърка. Нали разбирате. Не бихте искала някой да остане непросветлен, да пропусне да види блясъка ви относно цялата тази, хм, работа, така че, нали разбирате, ами — той се наведе още по-близо и сниши гласа си, като започна да говори поверително. — Така че се позволих свободата да направя питието на просветлението по-силно. Много по-силно всъщност, нали разбирате. Така че нито един от гостите да не пропусне да прозре истинността на онова, което казвате. Уверявам ви, Ваше Превъзходителство, питието е толкова силно, че няма да остане нито един непросветлен.

Той се наведе по-близо до нея, сниши гласа си още повече.

— Всъщност, Ваше Превъзходителство, то е толкова силно, че всеки, който се окаже непросветлен и ви се противопостави, след като го е изпил, ами да, всеки такъв човек всъщност може да бъде единствено предател.

— Наистина — с изненада прошепна Кралицата. — Ами да, и аз така си помислих — че е по-силно.

— Много сте чувствителна, Ваше Превъзходителство, много сте чувствителна. Имате изключително изискано небце. Знаех си, че няма как да ви измамя.

— Наистина е така. Но сигурен ли си, че не е прекалено силно? Вече чувствам как през цялото ми тяло преминават тръпките на просветлението.

— Ваше Превъзходителство — очите му зашариха между гостите. — Тъй като това касае кралството ви, не рискувах да го направя по-слабо — веждите му се повдигнаха. — За да не остане неразкрит нито един предател.

Най-после тя се усмихна и кимна.

— Ти си мъдър и верен готвач. От днес нататък ще се занимаваш изключително с питието на просветлението.

— Благодаря ви, Ваше Превъзходителство.

Той направи няколко поклона и си тръгна. Рейчъл се зарадва, че всичко мина добре.

— Господа и дами, една специална изненада. Тази вечер накарах готвача да приготви питието на просветлението по-силно от обикновено, така че нито един верен поданик на Кралицата да не пропусне да види колко мъдро управлява Татко Рал.

Всички присъстващи се усмихнаха и закимаха с глави, за да покажат колко се радват за това. Някои споделиха, че вече усещат особените тръпки, с които ги даряваше питието.

— Нещо специално, господа и дами, за вашето просветление. — Тя щракна с пръсти. — Доведете глупака.

Пазачите доведоха един човек и го накараха да застане в средата на стаята точно пред Кралицата, в центъра между масите. Едър на ръст, той изглеждаше силен, но беше окован във вериги. Кралицата се наведе напред.

— Всички се съгласихме, че едно съглашение с нашия приятел, Мрачния Рал, ще бъде от голяма полза за народа ни, че то ще донесе добро на всички ни. Че обикновените хорица, работниците, фермерите ще имат най-голяма полза от него. Че ще бъдат освободени от потисничеството на онези, които ги експлоатират за собствено благо, за злато, за да задоволят алчността си. Че отсега нататък ще работим за общото благо, не за личните си стремежи — Кралицата се намръщи. — Моля те, кажи на всички тези невежи господа и дами — тя обиколи с ръка всички присъстващи — как се получи така, че ти си по-умен от тях и защо трябва да ти се позволи да работиш сам за себе си, а не за другарите си.

Мъжът гледаше гневно. Рейчъл искаше да може да направи нещо, преди той да е загазил.

— Общото благо — каза той, простирайки ръка над присъстващите, както това бе направила Кралицата преди малко, само дето неговите ръце бяха във вериги, — това ли е, което вие наричате общо благо? Всички вие тук очевидно се наслаждавате на вкусната храна, на топлината. Тази нощ моите деца ще си легнат гладни, защото по-голямата част от зърното ни беше отнето за общото благо, за онези, които са решили да не се тормозят да работят, а вместо това да ядат плодовете на моя труд.

Присъстващите се засмяха.

— И ти ще откажеш да им дадеш зърно само защото си имал късмет твоите ниви да родят повече? — попита Кралицата. — Ти си егоист.

— И техните ниви ще родят, ако първо ги засадят.

— И значи теб толкова малко те е грижа за човека до теб, че ще го оставиш да гладува?

— Семейството ми гладува! За да изхранваме другите, да изхранваме армията на Рал. За да изхранваме вашите изискани господа и дами, които не се занимават с нищо друго, освен с това да обсъждат и решават какво да правят със зърното ми, как да разделят плодовете на моя труд между други хора.

На Рейчъл й се прииска мъжът да се успокои. Щяха да му отрежат главата. Въпреки всичко присъстващите и Кралицата си мислеха, че това е забавно.

— Семейството ми студува — каза той, а лицето му придоби още по-гневно изражение, — защото не ни се позволява да палим огън — той посочи към няколкото камини в стаята. — А тук има огън, който топли хората, които ме убеждават, че сме равни, че вече няма да има някой над другите и следователно не бива да пазя онова, което е мое. Не е ли странно, че онези, които ми казват как всички трябва да сме еднакви при споразумението с Мрачния Рал и не се занимават с нищо друго, освен да си разпределят плодовете на труда ми, всички са добре нахранени и облечени, на топло. А моето семейство гладува и студува.

Всички се изсмяха. Не и Рейчъл. Тя знаеше какво е да си гладен, да ти е студено.

— Господа и дами — каза Кралицата, като потисна смеха си, — нима не ви обещах кралски забавления? Питието на просветлението ни позволява да видим какъв егоистичен глупак е всъщност този човек. Само си помислете, той наистина вярва, че е редно да охолства, докато други гладуват. Той бе поставил своето добруване над живота на човека до себе си. От алчност той би убил гладуващия.

Всички се засмяха заедно с Кралицата.

Тя удари с ръка по масата. Чиниите подскочиха, няколко чаши се обърнаха, оставяйки по бялата покривка червени петна. Всички притихнаха освен малкото кученце, което продължаваше да лае срещу мъжа.

— Това е алчност, на която ще се сложи край, щом Националната армия на мира дойде и ни помогне да се отървем от тези пиявици, които смучат кръвта ни! — кръглото лице на Кралицата придоби цвета на петната по покривката.

Всички се оживиха, залата гръмна в продължителни овации. Кралицата седна на мястото си и най-сетне се усмихна.

Лицето на мъжа беше червено като нейното.

— Странно е, нали, че сега, когато всички фермери и работници в града работят за общото благо, няма достатъчно благо за всички, както беше някога, нито достатъчно храна.

Кралицата скочи на крака.

— Разбира се, че няма! — изкрещя тя. — Заради ненаситници като теб! — тя си пое няколко пъти дълбоко дъх, после се обърна към Принцесата. — Вайълит, скъпа, ти рано или късно ще се заемеш с държавническите дела. Трябва да се научиш как да служиш на общото благо на целия народ. Така че оставям тази работа в твои ръце, за да придобиеш опит. Какво би направила с този враг на народа? Само кажи, скъпа, и ще бъде изпълнено.

Принцеса Вайълит се изправи. Усмихната, плъзна поглед по присъстващите.

— Казвам — започна тя, накланяйки се леко напред през масата, за да погледне по-добре човека във веригите, — казвам да му се отсече главата!

Присъстващите се оживиха отново и отново гръмнаха продължителни овации. Стражите задърпаха човека, който им крещеше неразбираеми за Рейчъл думи. Беше й мъчно за него, за семейството му.

След като гостите си поприказваха още малко, всички решиха да отидат да видят как ще отсекат главата му. Когато Кралицата си тръгна, а Принцеса Вайълит се обърна към Рейчъл и каза, че е време да тръгват, за да видят и те, Рейчъл се изправи срещу нея със стиснати край тялото юмручета.

— Вие наистина сте жестока. Наистина сте жестока, щом пожелахте да му бъде отсечена главата.

Принцесата постави ръце на хълбоците си.

— Така ли било? Тогава ще прекараш тази нощ навън!

— Но, Принцесо, толкова е студено!

— Ами докато зъзнеш от студ, тъкмо ще имаш време да помислиш върху това как се осмели да ми говориш с такъв тон! Така другия път ще знаеш, утре ще останеш навън през целия ден, а също и на следващата нощ! — лицето й доби жестоко изражение, каквото понякога ставаше и изражението на Кралицата. — Това ще те научи на малко уважение.

Рейчъл започна да казва още нещо; тогава си спомни за куклата и че всъщност искаше да прекара нощта навън. Принцесата посочи към вратата.

— Тръгвай, веднага. Без вечеря — тя тропна с крак.

Рейчъл сведе поглед към земята, преструвайки се на тъжна.

— Да, Принцесо Вайълит — каза тя и направи реверанс.

Тръгна с наведена глава, прекоси портала и се запъти по просторния коридор с всички онези пана, окачени по високите стени. Обичаше да разглежда картините по тях, но този път задържа главата си сведена, в случай, че Принцесата я гледа; не искаше да изглежда радостна от това, че е изгонена. Стражите, в блестящи ризници, в ръце с мечове и пики, отвориха пред нея голямата, висока, желязна порта, без да кажат нито дума. Никога не казваха нито дума, когато я пускаха навън, нито пък когато я пускаха обратно в замъка на сутринта. Знаеха, че тя е придворната на Принцесата: едно нищожество.

Щом излезе навън, се опита да не бърза твърде много, в случай че някой я наблюдава. Камъните бяха студени като лед под босите й крака. Внимателно, с ръце пъхнати под мишниците, за да стопли пръстите си, тя слезе по просторните стълби с площадки, без да прескача стъпалата, за да не падне, и най-сетне стигна до павираната пътека долу. Навън патрулираха други стражи, но и те не й обърнаха никакво внимание. Виждаха я непрекъснато. Колкото повече се приближаваше до градините, толкова повече забързваше ход.

Забави крачка, когато стигна до главната алея, и изчака гърбовете на пазачите да се скрият зад ъгъла. Куклата беше точно там, където Гилер й каза, че ще бъде. Пъхна пръчицата в джоба си, притисна куклата до себе си с всичка сила, след което я скри зад гърба си. Прошепна й да пази тишина. Изгаряше от нетърпение да стигне до хралупестото си дърво, за да може да разкаже на куклата колко жестока е Принцеса Вайълит, как пожела този човек да бъде обезглавен. Огледа се в мрака.

Никой не я гледаше, никой не видя как взима куклата си. Горе, по външната стена, обикаляха повече патрули, а на портата стояха кралските стражи, здраво стиснали оръжията си. Над броните си носеха красивите си униформи — червени туники без ръкави, върху които се виждаше знакът на Кралицата — глава на черен вълк, изрисуван като герб по средата. Докато повдигаха тежката желязна решетка и отваряха пред Рейчъл скърцащата порта, дори не погледнаха какво крие тя зад гърба си. Щом чу тракането на решетката, пусната отново на мястото си, и се обърна, за да види гърбовете на стражите, тя най-после се усмихна и затича; чакаше я дълъг път.

В една висока кула нечии тъмни очи я наблюдаваха. Видяха как премина през всички стражи, без да събуди ни най-малко подозрение, незабележима като въздишка, как премина през портата на външната стена, която даваше отпор на вражески армии и пресичаше пътя на предателите, как пресече моста, където стотици врагове бяха паднали мъртви, без да завоюват победа, как тича през полето с боси крака, невъоръжена, как навлиза в гората. На тайното си място.

* * *

Вбесен, Зед удари с ръка по студената метална плоча. Масивната каменна врата проскърца и бавно се затвори. За да стигне до ниската стена, се бе наложило да се промъкне между стражите от Д’Хара. Наклони се напред и се взря в спящия град под себе си, пръстите му се отпуснаха върху познатия гладък камък.

От тази висока стена на планинския склон градът изглеждаше напълно спокоен. Но той вече се беше промъкнал през тъмните улици и знаеше, че войските са навсякъде. Войски, дали и взели много жертви.

Но не това беше най-лошото.

Сигурно Мрачният Рал е бил тук. Зед удари с юмрук по камъка. Сигурно Мрачният Рал я е взел. Сложната защитна мрежа не бе успяла да я запази. Може би поради многото години, прекарани от Зед далеч от тук. Постъпи глупаво.

— Нищо на този свят не се постига лесно — прошепна магьосникът.