Тери Гудкайнд
Първото правило на магьосника (21)

Двадесет и първа глава

Уморен, Ричард внимателно огледа мястото, където пътеката се появяваше наново в края на склона. Надеждите му се изпариха. Ниско над главата му висяха тъмни облаци, от които от време на време падаха тежки капки студен дъжд, разливащи се върху наведената му глава. Надяваше се Калан да е успяла да премине през Теснината, мислеше, че двамата просто са се разделили и тя е продължила напред. У нея беше костта, дадена й от Ейди, която би трябвало да я държи в безопасност. Сигурно е успяла да премине от другата страна. От друга страна обаче, той носеше зъба, за който Ейди му беше казала, че ще го държи незабележим, и въпреки всичко сенките бяха тръгнали след тях. Изглеждаше му странно; преди да падне мракът, сенките стояха неподвижни в пукнатината. Защо не ги нападнаха по-рано?

Не се виждаха никакви следи. От дълго време нищо не беше прекосявало Теснината. Обгърнаха го изтощение и отчаяние, а ледените юмруци на вятъра развяваха пелерината около тялото му, като по този начин сякаш го подканваха да върви напред, далеч от Теснината. Останал без капка надежда, той се обърна с лице към пътеката, към Средната земя.

Направи само няколко крачки, когато внезапно му хрумна нещо, което го накара да се закове на мястото си.

Ако Калан е била разделена от него, ако си е помислила, че отвъдният свят го е взел при себе си, ако е сметнала, че го е загубила и е останала сама, тя би ли продължила напред към Средната земя? Сама?

Не.

Извърна се към Теснината. Не. Тя сигурно се е върнала обратно. Обратно при магьосника.

Нямаше смисъл да се връща сама в Средната земя. Тя имаше нужда от помощ, това беше първата причина, поради която бе дошла в Западната земя. Без Търсача неин единствен помощник оставаше магьосникът.

Ричард не се осмели да се довери прекалено на тази мисъл, но мястото на схватката със сенките, където я беше загубил, не беше много далеч. Не можеше да продължи напред, без да провери. Забравил умората, той отново се гмурна в Теснината.

Връщането му бе приветствано от зелената светлина. Следвайки собствените си стъпки, той бързо намери мястото. Навсякъде по калния склон се виждаха безразборно разхвърляните във всички посоки негови стъпки, разказващи историята на битката му. Изненада се от това каква голяма площ е покривал. Не си спомняше да се е въртял толкова много, да е тръгвал ту напред, ту назад. Но всъщност не помнеше и голяма част от битката освен края й.

С огромна изненада откри онова, което търсеше. Следите на двамата, движещи се заедно, след това само нейните, сами. Тръгна след тях, а сърцето му заби лудо, обзе го болезнена надежда, че няма да свършат в стената. Приклекнал, той внимателно ги следваше, докосваше ги. В очевидно объркване, следите й се лутаха насам-натам известно време, след което стигнаха донякъде и се обърнаха. Там, където следите на двамата се виждаха в едната посока, в обратна посока тръгваха още един чифт следи.

Тези на Калан.

Ричард рязко се изправи, дишаше бясно, пулсът му бе учестен. Досадната зелена светлина го обгръщаше отвсякъде. Чудеше се колко ли далеч е стигнала. Бавното прекосяване на Теснината им бе отнело почти цяла нощ. Но тогава не знаеха къде е пътеката. Погледна надолу към следите в калта. Сега вече знаеше къде е тя.

Трябваше да върви бързо; нямаше право да проявява боязън на връщане. В главата му изплува споменът за нещо, което Зед му каза, когато му даваше меча. Силата на гнева, каза тогава магьосникът, те кара да действаш необмислено.

Когато Търсачът извади меча от ножницата, мъгливият утринен въздух се изпълни със звънливия металически звук. През тялото му премина вълна от ярост. Без да се замисля повече, той се втурна надолу по пътеката, следвайки стъпките си. Докато тичаше в студената мъгла, от двете си страни чувстваше натиска на стените. Когато следите завиваха, обръщайки се ту наляво, ту надясно, той не забавяше темпото, а просто извиваше стъпалото си на едната или на другата страна, за да балансира тежестта си.

С тази уверена, стабилна крачка щеше да успее да прекоси Теснината преди средата на утринта. На два пъти се натъкна на сенки. Те стояха във въздуха над пътеката, без да помръдват, изглежда, не го забелязваха. Ричард мина през тях с насочен напред меч. Дори без лица, му се стори, че се изненадват, когато ги разсече.

Без да се бави, премина през разцепения камък, като пътьом изрита един хващач от пътеката. Излезе от другата страна на камъка и спря да си поеме дъх. Виждаше стъпките й по целия път на обратно и това го изпълваше с облекчение. Тук, на пътеката през гората, щеше да е по-трудно да следва стъпките й, но това нямаше значение. Той знаеше къде отива тя, знаеше, че е преминала успешно през Теснината. Имаше чувството, че ще заридае от щастие при мисълта, че Калан е жива.

Знаеше, че се приближава до нея; мъглата още не бе успяла да притъпи острите ръбове на стъпките й, те бяха същите, каквито ги видя първия път. Вече беше просветляло и тя сигурно вървеше по следите им, вместо да използва стените да й показват пътя. Ако се беше оставила на стените да я водят, той отдавна да я е настигнал. Добро момиче, каза си, използва главата си. Можеше да направи от нея истинска обитателка на горите.

Ричард бързаше надолу по пътеката, като държеше меча — и гнева си — налице. Не губеше време да спира и да търси следите й, но където се появяваше тинест или кален участък, навеждаше глава и забавяйки леко темпото, го проучваше. След като прекоси тичешком покрита с мъх отсечка, стигна до място с ясно откроени следи. На минаване покрай тях хвърли бегъл поглед. Видя нещо, което го накара да спре толкова внезапно, че чак падна на земята. Застанал на ръце и колене, се вгледа в следите. Очите му се разшириха.

Върху нейните стъпки се виждаха следи от мъжки ботуш, близо три пъти по-голям от нейните обувки. Ричард знаеше без съмнение кому принадлежи той: на последния от четворката.

Яростта му го вдигна на крака и той се втурна с нечовешка бързина.

Покрай него оставаха неясните силуети на клони и камъни. Единственото, което го интересуваше, беше да остане на пътеката и да внимава да не се натъкне в бързината на границата не поради страх за собствения си живот, а защото знаеше, че ако загине, няма да може да помогне на Калан. Дробовете му горяха за въздух, гърдите му се повдигаха с усилие. Яростта, предизвикана от магията, го караше да не обръща внимание на изтощението си, на това, че не е спал.

Изкачи се на върха на малка щръкнала скала и долу в ниското я видя. За миг замръзна на място. Калан стоеше от лявата страна с разтворени крака и приведено напред тяло, зад гърба й беше скалата. Пред нея, отдясно на Ричард, стоеше последният от четворката. Яростта се смеси с паника. Кожените дрехи на мъжа проблясваха на влажния въздух. Качулката на ризницата скриваше русата му глава. Здравите му юмруци издигнаха нагоре меча, напрегнатите му мускули изпъкнаха релефно по ръцете. Нададе бойния си вик.

Щеше да я убие.

Гняв заля съзнанието на Ричард. Той скочи от скалата и изкрещя „Не!“. В гласа му имаше нечовешка ярост. Докато летеше надолу, Мечът на истината се издигна над главата му, хванат в двете му ръце. Щом се приземи, Ричард отскочи назад, мечът се изви дъгообразно зад него и изсвистя. Мъжът чу падането му и се обърна. Виждайки меча на Ричард, той светкавично вдигна нагоре своя, за да се защити, при което сухожилията на китките и ръцете му изпращяха.

Ричард наблюдаваше като в сън как мечът се стоварва върху мъжа.

Всяка съставна част на силата му се бореше ударът да бъде по-бърз, по-истински. Смъртоносен. Магията го зареждаше с необходимото количество ярост. Ричард погледна през меча на мъжа в ледените му сини очи. Мечът на Търсача последва посоката на погледа му. Все още чуваше собствения си вик. Мъжът държеше меча си право нагоре, за да избегне удара.

Ричард не виждаше нищо около врага си. Яростта, магията бушуваха в него както никога досега. Нямаше сила на света, която можеше да му отнеме правото да убие този мъж. Ричард не разсъждаваше. Нямаше нужда от нищо друго. Нищо друго не можеше да придаде смисъл на живота му. Той беше самата смърт, извикана на живот.

Концентрирал всичките си сили, Ричард фокусира смъртната си омраза в движението на меча.

Заслушан в ударите на сърцето си, пулсиращи в напрегнатите мускули на врата му, той стоеше в напрегнато очакване, като оглеждаше с периферното зрение терена около себе си, без да изпуска от поглед сините очи на мъжа. Най-после видя как собственият му меч се издига плавно във въздуха, как заличава смъртната дистанция между него и противника му, за да се стовари най-накрая върху изпречилото се насреща му оръжие. Пред очите му бавно се разхвърчаха парчета от същото това вдигнато за защита оръжие, които се превърнаха в нагорещени късове желязо. Мечът на Ричард достигна главата на мъжа, докосвайки преди това качулката на ризницата му. Главата на русокосия се отклони едва забележимо, преди Мечът на истината да се вреже в стоманените халки на качулката му и да разсече главата му, изпълвайки въздуха с дъжд от оловни парчета и халки.

В сумрачната утрин изригна вулкан от червена мъгла. При гледката на бясно разхвърчалите се кичури руса коса, кости и мозък, Ричард изпита неимоверно въодушевление, а острието на меча продължаваше полета си през обагрения в червено въздух, заличавайки последните нищожни остатъци от черепа на врага, без да спира да се движи наоколо, докато в същото време тялото, останало само с врат, челюсти и още не много разпознаваеми части над тях, започна да се разпада, сякаш всичките му кокали се разделиха един от друг, останали без нищо, което да ги свързва, и накрая тежко се строполи на земята. Във въздуха се извиха на дъга пръски кръв, които най-накрая паднаха на земята и върху Ричард. В същия миг той закрещя, отприщвайки яростта си, така че няколко от тези кървави пръски попаднаха в устата му — победителят опита парливия им сладостен вкус. Други — тежки и изобилни — се строполиха в прахта едновременно с дъжда от късове стомана от ризницата и парчетата от счупения меч. Няколко парчета кости и стомана, вече прелетели покрай Ричард, се блъснаха в скалата зад гърба му и отскочиха назад, а още кости и мозък, и кръв, издигнали се високо във въздуха, най-после паднаха на земята и всичко наоколо потъна в червено.

Носителят на смърт се изправи тържествено над обекта на своята ярост, подгизнал от кръв, но опиянен от радост, каквато не си бе представял, че може да съществува. Гърдите му бясно се повдигаха. С протегнат напред меч той се огледа за някаква друга опасност. Такава не съществуваше.

Тогава светът се строполи отгоре му.

Всичко наоколо се завъртя пред погледа му. Той видя широко отворените очи на Калан, в които се четеше ужас, след това болката го повали на колене, облада тялото му и го победи.

Мечът на истината се изплъзна от ръцете му.

През съзнанието му светкавично премина споменът за онова, което беше направил. Беше убил човек. По-лошо, беше убил човек, когото искаше да убие. Нямаше значение, че с убийството спаси един живот; важното е, че беше поискал да го направи. То му достави наслада. Не би позволил по никакъв начин да му бъде отнета възможността да го направи.

Гледката на врязващия се в главата на мъжа меч се връщаше отново и отново в съзнанието му. Беше безсилен да я прогони от главата си.

Разкъсваща болка, каквато никога през живота си не беше изпитал, го накара да притисне ръце до корема си. Устата му зяпна, но от нея не излезе никакъв вик. Опита се да загуби съзнание, за да прогони ужасната болка, но не успя. Не съществуваше нищо друго освен нея, също както преди миг в желанието му да убива не съществуваше нищо друго освен мъжа.

Болката замъгли погледа му. Не виждаше нищо. Огън изгаряше всеки мускул, кост и орган на тялото му, поглъщаше го, отнемайки въздуха от дробовете му, задушаваше го в конвулсии. Той се строполи на една страна върху земята с прибрани към тялото колене и най-после от устата му се понесе вик, подобен на онзи, който преди малко надаваше в яростта си. Усети как животът си отива от него. През болка осъзна, че ако това продължи, той нямаше да може да запази разсъдъка си, дори нещо повече — ще загуби живота си. Силата на магията го съсипваше. Никога не си бе представял, че е възможно да изпитваш толкова силна болка; сега не можеше да си представи, че тя някога ще напусне тялото му. Усещаше как започва да обезумява. Мислено се помоли за смърт. Ако не настъпеше някаква промяна, и то бързо, смъртта така или иначе щеше да дойде.

В мъглявината на агонията си той осъзна нещо; разпозна болката. Тя беше същата като гнева. Преминаваше през тялото му по същия начин като гнева, идващ от меча. Ричард познаваше това чувство достатъчно добре; това беше магията. Щом веднъж я разпозна като такава, незабавно се опита да я овладее, както се беше научил да контролира гнева си. Вече знаеше — или ще трябва да го направи, или е мъртъв. Започна да размишлява, да разбира необходимостта на онова, което беше направил, колкото и ужасно да беше то. С намерението си да убие мъжа сам бе подписал смъртната си присъда.

Най-после успя да овладее болката така, както се бе научил да се справя с гнева си. Тялото му изпита облекчение. Беше спечелил и двете битки. Болката се надигна и отлетя.

Ричард лежеше по гръб и дишаше учестено, светът се втурна обратно на мястото си. Калан беше коленичила край него и бършеше лицето му с влажна кърпа. Бършеше кръвта. Челото й беше сбърчено; по бузите й се стичаха сълзи. През лицето й минаваха дълги ивици кръв.

Ричард се изправи на колене и взе кърпата от ръцете й, за да избърше и нейното лице. Сякаш по този начин искаше да заличи спомена за стореното от него. Преди сам да успее да я прегърне, Калан протегна ръце и го притисна към себе си със сила, която той не предполагаше, че тя притежава. Той й отвърна по същия начин, а тя, плачеща, плъзна ръка нагоре към тила му и я зарови в косите му, без да отделя главата си от неговата. Ричард не можеше да се нарадва на прекрасното усещане, че тя отново е при него. Не искаше да я губи никога вече.

— Толкова много съжалявам — проплака тя.

— За какво?

— Задето трябваше заради мен да убиеш човек.

Той нежно я залюля, галейки косата й.

— Всичко е наред.

Тя поклати главата си, която беше заровила във врата му.

— Знаех каква болка ще ти причини магията. Точно затова не исках да се биеш с онези мъже в хана.

— Зед ми каза, че гневът ще ме пази от болката. Калан, не разбирам. Сигурен съм, че по никакъв начин не бих могъл да изпитам по-силен гняв.

Тя се дръпна от него и го загледа, стиснала раменете му, сякаш за да се убеди, че е от плът и кръв.

— Зед ми заръча да се грижа за теб, ако се наложи да използваш меча, за да убиеш човек. Призна ми, че онова, което ти е разправял, че гневът ще те пази от болката, е истина, но добави, че то не се отнася за първия път, че тогава магията те проверява, прави преценка на Търсача, като го подлага на болката, следователно първия път няма начин да я избегнеш. Зед каза, че не може да сподели с теб това, защото ако го знаеш, то ще те накара да се дръпнеш назад, да бъдеш по-внимателен с меча, а това може да се окаже опасно. Накрая добави, че магията трябва да стане едно с Търсача при първата употреба на меча, да се убеди в намеренията му, докато той убива — тя стисна раменете на Ричард. — Магията може да ти стори ужасни неща. Тя прави проверка чрез болката, за да види кой ще е господарят и кой подчиненият.

Объркан, Ричард се отпусна назад на петите си. Ейди му беше казала, че магьосникът има някаква тайна от него. Сигурно това е имала предвид. Вероятно Зед много се е притеснявал за него, страхувал се е. На Ричард му дожаля за стария му приятел.

За първи път истински разбра какво означава да си Търсач, разбра го така, както би могъл да го направи единствено самият Търсач. Носителят на смърт. Сега вече разбра. Разбра магията, знаеше как да я използва, как тя го използва, как двамата бяха станали едно цяло. За добро или лошо, вече никога нямаше да бъде същият. Подложи на изпитание осъществяването на най-тъмните си желания. Всичко свърши. Повече никога нямаше да се върне към предишния Ричард.

Вдигна кърпата и избърса кръвта от лицето на Калан.

— Разбирам. Сега вече знам какво е имал предвид той. Добре стори, че не ми го каза — той докосна лицето й и каза с нежен глас: — Толкова се страхувах, че са те убили.

Тя постави ръката си върху неговата.

— Мислех, че си мъртъв. До един момент държах ръката ти, а в следващия разбрах, че вече не я държа — очите й отново се напълниха със сълзи. — Нямаше те никъде. Не знаех какво да правя. Единственото, което ми хрумна, беше да отида при Зед, да го изчакам да се събуди и да го доведа на помощ. Мислех, че си се загубил в отвъдния свят.

— И аз си мислех същото за теб. Без малко да продължа сам към Средната земя — усмихна се горчиво той. — Изглежда е трябвало да се върна за теб.

За първи път, откакто се срещнаха, тя се усмихна, после отново обви ръце около него. След това бързо се дръпна.

— Ричард, трябва да се махаме оттук. Наоколо обикалят зверове. Ще дойдат за тялото му; не трябва да сме тук, когато това стане.

Той кимна, обърна се, вдигна меча си и се изправи на крака. Протегна ръка към нея, за да й помогне да се изправи. Тя я пое.

Магията избухна в гняв, предупреждавайки господаря си.

Изумен и шокиран, Ричард погледна Калан. Магията се задейства точно както и предишния път, само дето сега усещането беше по-силно. Калан се усмихваше и явно не усещаше нищо. Ричард потуши гнева. Неохотно, той му се подчини.

Тя отново го притисна до себе си — бърза прегръдка със свободната си ръка.

— Все още не мога да повярвам, че си жив. Бях напълно убедена, че съм те загубила.

— Как се измъкна от сенките?

Калан поклати глава.

— Не знам. Те ни преследваха, а когато се разделихме и аз тръгнах да се връщам, вече не ги виждах. Ти видя ли някоя?

Ричард кимна сериозно.

— Да, видях ги. И баща ми се появи отново. Те ме нападнаха, опитаха се да ме избутат зад стената.

На лицето на Калан се изписа загриженост.

— Защо само теб? Защо не двама ни?

— Не знам. Миналата нощ в пропукания камък и по-късно, когато тръгнаха след нас, явно са преследвали мен, а не теб. Костта те е предпазвала.

— Предишния път на границата те нападнаха всички освен теб — каза тя. — Какво е по-различно сега?

Ричард се замисли за момент.

— Не знам, но трябва да преминем просеката. Твърде уморени сме, за да прекараме още една нощ в бой със сенки. Трябва да се доберем до Средната земя преди мръкнало. И този път обещавам да не изпускам ръката ти.

Калан се усмихна и го стисна за китката.

— Аз също.

— На връщане тичах през Теснината. Оказа се, че разстоянието не е дълго. Готова ли си да го направим пак?

Тя кимна и двамата се впуснаха в бяг, поддържайки умерено темпо, което Ричард мислеше, че е подходящо за нея. Никакви сенки не ги проследиха, макар да видяха няколко, носещи се по пътеката. Както и преди Ричард премина през тях с насочен напред меч, без да забавя ход, за да види какво ще направят. Калан потръпна от писъците им. Тичайки, той следваше стъпките, оставени от тях двамата, като на завоите придържаше Калан, за да остане на пътеката.

Щом напуснаха хълма и стъпиха от другата страна на Теснината, забавиха темпото до бърз ход, за да си поемат дъх. Ситен дъждец мокреше лицата и косите им. Щастието, че я е открил жива, притъпяваше загрижеността му за това, което ги очакваше. Вървейки, двамата си поделиха малко хляб и плодове. Макар стомахът му да къркореше от глад, не му се искаше да спират за нещо по-съществено.

Все още беше объркан от реакцията на магията, когато Калан хвана ръката му. Дали магията чувстваше нещо вътре в нея или пък в собствения му мозък? Може би имаше връзка с това, че той се страхува от тайната й? Или беше нещо повече, нещо, което самата магия чувстваше в нея? Щеше му се Зед да е наоколо, за да може да сподели с него мислите си. Но, от друга страна, нали при предишния такъв случай Зед беше там, а Ричард не го попита. Може би се страхуваше от отговора на магьосника?

След като хапнаха надве-натри, а следобедът вече си отиваше, откъм гората се чу ръмжене. Калан каза, че са зверовете. Решиха отново да тичат, да се измъкнат от просеката възможно най-бързо. Ричард беше повече от изтощен. Едва осъзнаваше къде се намира, докато тичаха през гъстата гора. Ситният дъждец, капещ върху листата, размиваше звука от стъпките им.

Преди мръкнало двамата стигнаха до ръба на дълъг хребет. Пътеката се виеше надолу, правейки остри чупки. Застанаха на върха на хребета, между дърветата, сякаш попаднали в отвора на пещера, и обърнаха поглед навън към широкото зелено поле, подгизнало от вода.

Калан стоеше изправена, напрегната.

— Познавам това място — прошепна тя.

— Е?

— Нарича се Дивото. Вече сме в Средната земя — тя се обърна към него. — Аз съм у дома.

Той повдигна вежда.

— Мястото не ми изглежда чак толкова диво.

— То не е наречено според природата, а според обитателите си.

След като се спуснаха по стръмния хребет, Ричард откри малко скътано местенце под една скална плоча, което обаче не беше достатъчно, за да ги предпази от дъжда, така че наряза борови клони и ги подреди срещу скалата, за да се получи малък, прилично сух заслон, където можеха да прекарат нощта. Калан се пъхна вътре, а Ричард я последва, като натрупа на входа зад себе си клони и по този начин препречи почти изцяло достъпа на дъжда. И двамата, мокри и изтощени, се строполиха на земята.

Калан свали пелерината си и изтръска водата от нея.

— Никога не съм виждала толкова много облаци и толкова много дъжд. Дори не си спомням как изглежда слънцето. Започва да ми писва.

— Не и на мен — тихо каза той. Тя се намръщи, така че той й обясни. — Спомняш ли си онзи змиевиден облак, който ме преследваше, онзи, който Рал беше изпратил след мен? — Тя кимна. — Зед хвърли магьосническа мрежа, за да предизвика други облаци, които да го скрият. Докато е облачно и не виждаме змиевидния облак, не го вижда и Рал. Предпочитам дъжда пред Мрачния Рал.

Калан се замисли върху думите му.

— Отсега нататък ще приемам дъжда с радост. Но следващия път би ли помолил Зед да извика облаци, които не мокрят толкова? — Ричард се усмихна и кимна. — Искаш ли нещо за ядене? — попита тя.

Той поклати глава.

— Твърде изморен съм. Искам само да спя. Тук безопасно ли е?

— Да. Никой не живее близо до границата в Дивото. Ейди каза, че сме защитени от зверовете, така че преследвачите на сърца няма да ни безпокоят.

Звукът на равномерно падащия дъжд го унасяше още повече. Двамата се увиха в одеялата си, нощта вече беше станала студена. На слабата светлина Ричард едва различаваше чертите на Калан, облегната на скалната стена. Навесът беше прекалено малък, за да накладат огън, пък и без друго всичко беше подгизнало. Той посегна към джоба си и напипа с пръсти кесийката с нощния камък, чудейки се дали да го извади, за да вижда по-добре, но в крайна сметка се отказа.

Калан му се усмихна.

— Добре дошъл в Средната земя. Направи каквото обеща: преведе ни дотук. Сега започва трудното. Какво мислиш да правим?

Главата на Ричард пулсираше; той се облегна до Калан.

— Трябва ни човек, който борави с магия, за да ни каже къде се намира третата кутия, къде да я намерим. Или поне къде да търсим. Не можем просто да се лутаме слепешката. Трябва ни някой, който да ни упъти в правилната посока. Познаваш ли подобен човек?

Калан го погледна с крайчеца на окото си.

— Тук сме на огромно разстояние от всеки, който би искал да ни помогне.

Тя криеше нещо. Гневът му избухна.

— Не съм казал, че трябва да искат да ни помогнат, казах, че трябва да могат да го направят. Ти просто ме заведи при тях и остави другото на мен! — Ричард моментално съжали за тона си. Отпусна глава назад върху скалата и потуши гнева си. — Калан, съжалявам — той се извърна. — Имах тежък ден. Освен че убих онзи човек, трябваше още веднъж да разсека с меча баща си. Но най-лошото от всичко беше, че мислех най-добрия си приятел за загубен в отвъдното. Единственото, което искам, е да попреча на Рал, да прекратя този кошмар.

Той я погледна и тя го дари с една от нейните особени усмивки със стиснати устни. Известно време го гледаше в очите.

— Не е лесно да си Търсач — прошепна накрая.

Той й отвърна с усмивка.

— Не е лесно — съгласи се.

— Народът на Калните — каза накрая. — Те биха могли да ни кажат къде да търсим, но няма гаранция, че ще се съгласят да ни помогнат. Дивото е отдалечена провинция на Средната земя и Калните не са свикнали да се занимават с чужденци. Те имат странни обичаи. Не се интересуват от проблемите на другите. Искат само да бъдат оставени на спокойствие.

— Ако успее, Мрачният Рал няма да се съобразява с желанията им — напомни й той.

Калан си пое дълбоко въздух и произнесе бавно.

— Ричард, те могат да бъдат опасни.

— Имала ли си работа с тях преди?

Тя кимна.

— Няколко пъти. Не говорят нашия език, но аз говоря техния.

— Имат ли ти доверие?

Тя се загърна по-плътно в одеялото си и отмести поглед.

— Предполагам — погледна го изпод вежди. — Но в същото време се страхуват от мен, а при Калните това може да се окаже по-важно от доверието.

Ричард трябваше да прехапе вътрешната част на устната си, за да се въздържи да не я попита защо се страхуват от нея.

— На какво разстояние сме от тях?

— Не мога да преценя съвсем точно в коя част на Дивото се намираме. Успях да видя съвсем малка част от местността наоколо, но съм убедена, че са на не повече от седмица път на северозапад.

— Това е добре. Сутринта тръгваме на северозапад.

— Стигнем ли там, ще трябва да ме следваш във всичко и да се вслушваш в думите ми. Трябва да ги убедиш да ти помогнат, в противен случай няма да го направят, независимо дали си със или без меч.

Той й кимна в знак на съгласие. Тя извади ръката си изпод одеялото и я сложи върху неговата.

— Ричард — прошепна — благодаря ти, че се върна за мен. Съжалявам за цената, която трябваше да платиш.

— Трябваше да го направя — какъв е смисълът да ходя в Средната земя без моя водач?

Калан се усмихна горчиво.

— Ще се опитам да оправдая очакванията ти.

Той стисна ръката й, след което и двамата легнаха. Докато благодареше на добрите духове, че са пазили Калан, сънят го взе в прегръдките си.