Тери Гудкайнд
Първото правило на магьосника (41)

Четиридесет и първа глава

Ричард леко отвори очи. Съзнанието му беше замъглено. Лежеше по лице върху студен каменен под, осветен от мъждукащи факли. Каменните стени бяха без прозорци и той не можеше да разбере дали е нощ или ден. В устата си имаше метален вкус. Кръв. Опита се да предположи къде може да е и защо. Когато понечи да си поеме дълбоко въздух, го преряза остра болка някъде отстрани. Цялото тяло го болеше. Всичко пулсираше. Сякаш някой го беше налагал със сопа.

В главата му нахлу споменът за преживения кошмар. При мисълта за Дена гневът му избухна. Изведнъж дъхът му секна от болката на магията. Неочакваният й пристъп го накара да се свие на кълбо и да простене, гърчейки се. Той потисна гнева си, избута Дена от мислите си. Помисли си за Калан, спомни си как тя го целуна. Болката се стопи. Отчаяно се опитваше да се концентрира върху мисълта за Калан; не би могъл да понесе повече болка. Нямаше да издържи; вече прекалено много го болеше.

Трябваше да намери начин да се измъкне оттук. Не успееше ли да овладее гнева си, не му оставаше никакъв шанс. Спомни си как баща му го учеше, че гневът е нещо лошо, как беше успявал да го потиска през по-голямата част от живота си. От Зед беше научил, че понякога освобождаването на гнева може да се окаже по-опасно от задържането му вътре в себе си. Сега моментът беше точно такъв. Разполагаше с опита на цял един живот във възпирането на гнева; сега трябваше да приложи опита си. Тази мисъл му вдъхна искрица надежда.

Внимателно, без излишни движения, той се понадигна. Мечът му си беше в ножницата, ножът също, дори нощният камък си беше на мястото. Раницата му лежеше на земята, облегната на противоположната стена. Отляво ризата му се беше втвърдила от засъхнала кръв. Главата му болезнено пулсираше, но не го болеше повече от останалите части на тялото.

Той обърна леко глава и видя Дена. Беше се опънала с кръстосани глезени върху един стол. Дясната й ръка лежеше върху обикновена дървена маса и загребваше нещо от паница. Изсипваше съдържанието на лъжицата в устата си. Дена го гледаше.

Ричард си помисли, че сигурно би било редно да каже нещо.

— Къде са хората ти?

Дена продължи да дъвче, като не отделяше поглед от него. Най-накрая остави паницата на масата и посочи към пода близо до нея.

Гласът й беше спокоен, почти нежен.

— Ела и застани тук.

Полагайки доста усилия, Ричард се изправи на крака и застана на посоченото му място. Когато се изправи, загледан в нея, Дена го погледна безстрастно. Той зачака мълчаливо. Тя се изправи и избута назад стола си с обувката си. Беше висока почти колкото него. Докато вземаше от масата една ръкавица и пъхаше дясната си ръка в нея, натискайки с пръстите си надолу, тя му обърна гръб.

Внезапно се извъртя и силно го зашлеви с опакото на ръката си през устата, така че той се строполи на земята. Бронираната й ръкавица разцепи устната му, под която се показаха зъбите му.

В същия миг, още преди гневът му да е избухнал, Ричард си помисли за едно прекрасно място в Еленовата гора. Очите му се навлажниха от острата болка.

Дена му се усмихна топло.

— Забрави обръщението, кученцето ми. Вече ти казах — ще се обръщаш към мен с „Господарке“ или с „Господарке Дена“. Имаш късмет, че именно аз те обучавам; повечето Морещици не са тъй снизходителни. Те биха използвали Агиел още при първата обида. Но в моето сърце има частичка доброта за красиви мъже, а освен това, макар ръкавицата да не е особено ефикасно средство за наказание, трябва да призная, че я използвам с удоволствие. Харесва ми да усещам контакта. Агиел е стимулиращ, но няма нищо по-прекрасно от това да използваш собствените си ръце и да усещаш с тях какво правиш — тя леко се намръщи, гласът й стана по-суров. — Свали си ръката.

Ричард махна ръката от устата си и заедно с другата я отпусна покрай тялото. Усещаше как от брадичката му капе кръв. Дена го гледаше доволна. Най-неочаквано тя се наведе към него и облиза кръвта от брадичката му, усмихвайки се на вкуса. Това явно я възбуждаше. Тя се притисна към него, но този път засмука устната му в устата си и я захапа силно по разрязаното място. Ричард стисна очи, ръцете му се свиха в юмруци, задържа дъха си, докато тя се отдръпна, облизвайки усмихната кръвта от устните си. Той потръпна от болка, но продължи да си представя мислено гледките от Еленовата гора.

— Това беше просто нежно предупреждение, както скоро ще се убедиш. А сега задай въпроса правилно.

Ричард моментално реши, че ще я нарича „Господарката Дена“ и че това за него ще бъде признак на неуважение към нея и че никога, ама никога няма да я нарича само „Господарке“. Това щеше да е начинът му да й се противопостави, да запази собственото си достойнство. Поне в собствените си мисли.

Ричард си пое дълбоко въздух, за да прозвучи гласът му по-уверено.

— Къде са хората ти, Господарке Дена?

— Така е доста по-добре — изгука тя. — Повечето Морещици не позволяват на подопечните си да говорят или да задават въпроси, но мисля, че това е отегчително. Аз по-скоро обичам да говоря с тях. Както вече ти казах, имаш късмет, че попадна на мен — тя му се усмихна студено. — Отпратих ги. Вече нямам нужда от тях. Използват се само при улов и докато уловеният използва магията си срещу мен; след това няма повече нужда от тях. По никакъв начин не можеш да се измъкнеш оттук, нито да ми се противопоставиш. По никакъв.

— А защо мечът и ножът ми са още у мен?

Твърде късно си спомни. Парира удара й с ръка. Агиел се издигна към корема му. Той се строполи на земята, свит на кравай, и закрещя от болка.

— Стани!

Ричард потисна гнева си, за да уталожи болката на магията. Болката от Агиел не затихваше толкова бързо. Изправи се на крака доста трудно.

— А сега падни на колене и моли за прошка.

— Моля ви, Господарке Дена, простете ми.

— Така е по-добре — най-после се усмихна тя. — Стани. — Тя го наблюдаваше как се изправя. — Мечът и ножът са у теб, защото те не представляват опасност за мен, а някой ден може да се наложи да ги използваш, за да защитиш господарката си. Предпочитам кученцата ми да задържат оръжията си и това да им напомня постоянно, че срещу мен те са безсилни.

Тя му обърна гръб и свали ръкавицата си. Ричард знаеше, че за меча е права: в него имаше магия, а Дена можеше да я контролира. Но се запита дали това е единственият начин. Трябваше да разбере. Ръцете му се протегнаха към гърлото й.

Тя бавно продължи да сваля ръкавицата си, докато Ричард се свличаше на земята, крещейки от болката на магията. Отчаяно извика в съзнанието си картината на Еленовата гора. Болката поутихна и той се изправи на крака, когато Дена му каза да го стори.

Тя го погледна нетърпеливо.

— Ще усложняваш нещата, така ли? — лицето й омекна, благата усмивка се върна на устните й. — Но какво пък, харесва ми, когато един мъж иска да ме затрудни. Но ти го правиш по грешен начин. Казах ти, че за да накараш болката да спре, ще трябва да си мислиш нещо хубаво за мен. А ти не го правиш. Мислиш си за някакви досадни дървета. За последен път те предупреждавам. Или си мисли нещо хубаво за мен, за да спреш болката на магията, или ще те оставя да агонизираш в нея цяла нощ. Разбра ли ме?

— Да, Господарке Дена.

Усмивката й се разшири.

— Това беше чудесно. Виждаш ли? Поддаваш се на обучение. Запомни, нещо хубаво за мен — тя взе ръцете му в своите и притискайки ги до гърдите си, се вгледа в очите му. — Установила съм, че повечето мъже концентрират хубавите си мисли тук — тя се наведе към него, все още без да пуска ръцете му, гласът й придоби ефирни оттенъци. — Но ако има нещо, което ти харесва повече, можеш да се чувстваш свободен да насочиш мисълта си натам.

Ричард се насили да мисли, че тя има хубава коса и че това е единственото място по нея, за което може да има хубави мисли. Болката внезапно го повали на колене и го пристегна така, че не можеше да си поеме дъх. Очите му щяха да изскочат от орбитите си.

— А сега ми покажи, че можеш да направиш онова, което ти заповядах. Прекрати болката, когато пожелаеш, но го направи така, както ти заповядах.

Той вдигна поглед към нея, към косата й. Погледът му беше замъглен. Концентрира се и си помисли, че смята плитката й за изключително привлекателна. Наложи си да я намери за красива. Болката се измести и той се строполи на една страна, опитвайки се да си поеме дъх.

— Стани. — Той направи, каквото му беше казано, като все още полагаше усилия, за да може да диша. — Точно така. Гледай занапред това да е единственият начин, по който се осмеляваш да премахваш болката, или ще направя така, че да не можеш изобщо да го правиш. Разбра ли?

— Да, Господарке Дена — той все още дишаше тежко. — Господарке Дена, казахте, че някой ме е предал. Кой е той?

— Един от твоите приятели.

— Никой от приятелите ми не би го направил, Господарке Дена.

Тя го погледна надменно.

— Ами тогава подозирам, че явно не са ти истински приятели, нали така?

Той заби поглед в земята, в гърлото му беше заседнала буца.

— Така е, Господарке Дена, но кой е той?

Тя сви рамене.

— Господарят Рал не счете информацията за достатъчно важна, за да ми я каже. Единственото нещо, което е важно да знаеш в този момент, е, че никой няма да те освободи. Повече никога няма да бъдеш на свобода. Колкото по-бързо схванеш това, толкова по-леко ще ти бъде; обучението ти ще минава по-леко.

— И каква е целта на обучението ми, Господарке Дена?

Усмивката отново се върна на лицето й.

— Да те науча какъв е смисълът на болката. Да те науча, че животът ти вече не ти принадлежи, че принадлежи на мен и аз мога да правя с него каквото си пожелая. Всичко. Мога да ти причинявам болка, както си поискам, за колкото дълго си поискам и никой освен мен не може да ти помогне. Ще те науча, че всеки миг без болка дължиш единствено на мен. Ще се научиш да правиш всичко, каквото ти кажа, без да задаваш въпроси, без колебание, независимо какво е желанието ми. Ще се научиш да молиш за всичко, което имаш. След няколко дни обучение при мен, когато реша, че си напреднал достатъчно, ще те заведа на друго място, където има други Морещици и там ще продължа да те обучавам, докато приключа изцяло, независимо колко време ще отнеме този процес. Ще позволя на някои от другите Морещици да се позабавляват с теб, за да се убедиш още веднъж какъв късмет си имал с мен. Аз доста си падам по мъжете. Някои от другите ги мразят. Ще те пусна на някои от тях за известно време, за да оцениш колко нежна съм всъщност с теб.

— И каква е целта на това обучение, Господарке Дена? Как ще свърши всичко? Какво искате от мен?

Тя очевидно изпитваше истинска наслада да говори за тези неща.

— Ти си специален човек. Самият Господар Рал иска да бъдеш обучен — усмивката й се разшири. — Той помоли да го сторя аз. Предполагам, че има да те пита нещо. Няма да позволя да ме посрамиш пред него. Щом приключа с теб, ти ще го молиш да му кажеш всичко, каквото той пожелае. Щом той приключи с теб, ще бъдеш мой за цял живот. Колкото и дълъг да е той.

Ричард трябваше да се концентрира върху косата й, трябваше да положи усилия, за да потуши гнева си. Знаеше какво иска да узнае Мрачният Рал; за Книгата на преброените сенки. Кутията е в безопасност. Калан е в безопасност. Всичко останало е без значение. Единственото, което можеше да му се случи, бе тя да го убие. Всъщност така щеше да му направи услуга.

Дена го заобиколи, оглеждайки го от главата до петите.

— Ако покажеш добро държание, мога дори да те избера за свой другар — тя спря пред него, приближи лицето си до неговото и му се усмихна престорено свенливо. — Другар на Морещица за цял живот — усмивката разкри зъбите й. — Имала съм мнозина. Но не се ентусиазирай много от тая мисъл, кученцето ми — въздъхна тя, — съмнявам се, че това ще е нещо, което ще ти хареса, ако ти се наложи да го изпиташ. На никой от другите не му хареса. Те всички измряха.

Ричард не смяташе, че това е нещо, за което да се притеснява. Мрачният Рал искаше книгата. Ако не намереше начин да избяга, Мрачният Рал щеше да го убие по същия начин, по който уби баща му и Гилер. Най-многото, което можеше да научи от вътрешностите на Ричард, беше мястото, където се намира книгата — в главата му, — но нямаше начин да прочете книгата по този начин. Единственото, което Ричард искаше, беше да живее достатъчно дълго, за да види изненадата в очите на Мрачния Рал, когато разбереше, че е допуснал непоправима грешка.

Няма я книгата. Няма я кутията. Мрачният Рал — мъртъв. Единствено това имаше значение.

Що се отнася до въпроса за предателството, той реши, че не вярва на това. Мрачният Рал знаеше Правилата на магьосниците и просто използваше първото от тях, опитвайки се да го накара да се страхува от възможността това да се случи. Първата крачка към това да повярваш. Ричард реши, че няма да се остави да бъде измамен от Първото правило на магьосника. Той познаваше Зед и Чейс, и Калан. Нямаше да повярва на Мрачния Рал.

— Между другото, откъде взе Меча на истината?

Той я погледна право в очите.

— Купих го от последния му притежател, Господарке Дена.

— Нима? И какво даде в замяна?

Ричард не сваляше поглед от очите й.

— Всичко, каквото имах. Излиза, че освен онова, което съм платил, той ще ми струва свободата, а вероятно и живота.

Дена се засмя.

— Ти имаш дух. Харесва ми да прекършвам мъже с дух. Знаеш ли защо Господарят Рал избра мен?

— Не, Господарке Дена.

— Защото съм неотстъпчива. Може и да не съм жестока като другите, но да пречупвам духа на някой мъж ми доставя много по-голямо удоволствие, отколкото на която и да е от тях. Обичам да причинявам болка на кученцата си повече от всичко друго на света. Харесва ми да го правя — тя изви вежда и се усмихна. — Аз не се отказвам, не се уморявам, не се отпускам. Никога.

— За мен е чест, Господарке Дена, да бъда в ръцете на най-добрата.

Тя доближи Агиел до разцепената му устна и го задържа там, докато Ричард падна на колене и от очите му потекоха сълзи.

— Това е последното непочтително нещо, което искам да чуя от устата ти. — Тя отдели Агиел и блъсна Ричард в устата, поваляйки го на земята по гръб. Натисна корема му с Агиел. Преди Ричард да изгуби съзнание, го отстрани. — Какво трябва да кажеш?

— Моля ви, Господарке Дена — успя да промълви той, събирайки всички сили, — простете ми.

— Добре, ставай. Време е да започваме с обучението.

Тя се приближи до масата и взе нещо от нея. Посочи едно място на пода.

— Застани там. Веднага!

Ричард се размърда възможно най-бързо. Не можеше да се изправи; болката не му позволяваше. Застана на посоченото място, дишайки тежко, плувнал в пот. Тя му подаде нещо, вързано с фина верижка. Беше кожена яка на цвят същата като нейните дрехи.

Гласът й загуби приятните си нотки.

— Сложи я.

Ричард не беше в състояние да задава въпроси. Започна да вярва, че би направил всичко, само и само да избегне докосването на Агиел. Закопча яката около врата си. Дена взе верижката. На края й имаше метална примка, която тя плъзна върху подпората на облегалката на дървения стол.

— Магията ще те накаже, задето вървиш против желанията ми. Когато поставя тази верига някъде, желанието ми е тя да остане, където съм я сложила, докато не я махна оттам. Искам да разбереш, че си безсилен да я отместиш сам. — Тя посочи към отворената врата. — Следващия един час искам да положиш всички усилия да стигнеш до тази врата. — Тя докосна Агиел отстрани на врата му докато той падна на колене, крещейки от болка, молейки я да спре. Тя го махна и му каза да започва, след което скръсти ръце и се облегна на стената.

Първото, което се опита да направи Ричард, беше просто да тръгне към вратата. Болката парализира краката му, преди той да успее да натисне дори леко веригата, и спря само след като се върна на мястото си до стола.

Протегна се към примката. Болката на магията прониза ръцете му, докато той затрепери от напрежението да я достигне. По лицето му потече пот. Опита се да се върне обратно до стола и после да се обърне, но още преди пръстите му да са докоснали веригата, болката отново го повали на земята. Ричард й се противопостави и се опита да достигне стола, но нямаше как да го направи, без да я отмине, от напрежение се строполи на пода и заповръща кръв. Щом това свърши, се повдигна на една ръка, по лицето му се стичаха сълзи, затрепери и се хвана за корема с другата си ръка. С крайчеца на окото си видя Дена, която отпусна ръце и се изправи. Той отново поднови усилията си.

Онова, което правеше, просто нямаше да доведе до никакъв резултат. Трябваше да измисли нещо друго. Извади меча, за да се опита да вдигне веригата с него. За един съвсем кратък миг, след като положи огромни усилия, успя да я докосне с острието. Болката го накара да хвърли меча. Успя да я уталожи едва когато го прибра в ножницата.

Хрумна му нещо. Легна на пода и внезапно ритна стола под веригата, преди болката да го парализирала. Столът подскочи по пода, удари масата и се преобърна. Веригата се измъкна от подпората.

Победата му продължи само миг. Свалена от стола, тя предизвика още по-силна болка. Той се загърчи по пода, като едва си поемаше въздух. Напрегна всичките си сили и се затътри по каменния под. С всеки следващ инч болката се усилваше, докато накрая го заслепи напълно. Чувстваше се така, сякаш очите щяха да експлодират в главата му. Беше успял да се придвижи само две стъпки напред. Не знаеше какво да направи; болката не му даваше да помръдне, пречеше му да мисли.

— Моля ви, Господарке Дена — прошепна той, напрегнал всичките си сили, — помогнете ми. Моля ви, помогнете ми.

Осъзна, че плаче, но това не го интересуваше. Единственото, което искаше, беше веригата да се закачи обратно върху стола, за да спре болката.

Чу стъпките й да се приближават. Тя се наведе и вдигна стола, сложи го на мястото му и метна отгоре примката. Болката утихна, но той не можеше да спре да плаче, да се гърчи по гръб на пода.

Тя застана над него с ръце на хълбоците.

— Само петнайсет минути, но тъй като дойдох да ти помогна, часът започва да се брои от сега. Следващия път, когато ме повикаш на помощ, часовете вече ще са два. — Тя се наведе и притисна Агиел до корема му, при което болката отново избухна в тялото му. — Разбра ли?

— Да, Господарке Дена — проплака той.

Тя се приближи и застана над него, докато той си почиваше на колене и ръце.

— Мислиш ли, че вече си разбрал? Разбираш ли какво ще ти се случи, ако се опиташ да избягаш?

— Да, Господарке Дена. — Наистина разбираше. Нямаше начин да избяга, никога. Безнадеждността го впримчи, чувстваше, че тя ще го унищожи напълно. Искаше да умре. Помисли за ножа на колана си.

— Стани — сякаш прочела мислите му, тя каза тихо: — Ако си решил да сложиш край на службата си като мое кученце, размисли отново. Магията няма да ти позволи, също както пречи да отместиш веригата от там, където съм я оставила. — Ричард примигна вдървено срещу нея. — Няма начин да избягаш от мен, дори и чрез смъртта. Ще бъдеш мой дотогава, докато реша да те оставя да живееш.

— Няма да е задълго, Господарке Дена. Мрачният Рал ще ме убие.

— Може би. Но дори и така да е, това ще стане само след като му кажеш каквото иска да знае. Това, което искам от теб, е да отговориш на въпросите му, а ти ще го направиш без капка колебание — кафявите й очи бяха твърди като стомана. — Може да не ми вярваш точно в този момент, но нямаш никаква представа колко съм добра в обучението на хора. Досега не съм се проваляла нито веднъж в прекършването на нечий дух. Ти може да си мислиш, че ще си първият, но съвсем скоро ще ме молиш за това да ми доставиш удоволствие.

Първият ден при нея още не беше свършил, а Ричард вече беше убеден, че е готов да направи почти всичко, което тя пожелае. Оставаха още седмици обучение. Ако би могъл да си пожелае да умре в същия този миг, би го направил. Най-лошото беше, че знаеше, че тя е права; нямаше начин да я спре. Ричард зависеше от нейната милост, а не мислеше, че у нея тя е в изобилие.

— Разбирам, Господарке Дена. Вярвам ви. — Сладката й усмивка го постави пред необходимостта да помисли колко хубава е плитката й.

— Добре. А сега си свали ризата. — усмивката грейна на лицето й, когато срещна объркания му поглед и видя как започва да разкопчава ризата си въпреки всичко. Тя вдигна Агиел пред очите му. — Време е да ти покажа всичко, на което е способен Агиел. Ако ризата остане на теб, ще подгизне от кръв и няма да мога да намеря свежо петънце по теб. Ще видиш защо облеклото ми е в такъв цвят.

Той измъкна края на ризата си. Дишаше тежко, почти изпаднал в паника.

— Но, Господарке Дена, къде сгреших?

Тя положи ръка на лицето му и го погледна с подигравателна загриженост.

— Нима не знаеш? — Той поклати глава, преглъщайки буцата в гърлото си. — Остави се да бъдеш хванат от една Морещица. Трябваше да убиеш всичките ми хора с меча си. Беше много впечатляващ, докъдето можа да стигнеш. След това трябваше да се опиташ да ме убиеш с ножа си или с голи ръце, когато бях уязвима, преди да овладея магията ти. Не биваше да ми даваш шанс да ти отнема контрола върху магията. Не трябваше да я използваш срещу мен.

— Но защо трябва да използвате Агиел срещу мен сега?

Тя се изсмя.

— Защото искам да ти дам урок. Да се научиш, че мога да направя каквото си поискам, че няма никакъв начин да ми попречиш. Трябва да научиш, че нямаш абсолютно никаква надежда, че ако се радваш дори на минутка без болка, то е защото аз така съм решила. А не ти — усмивката се изпари от лицето й. Тя се приближи до масата, върна се с белезници, свързани с верига. — А сега. Имаш един проблем, който ме отегчава. Продължаваш да падаш. Ще трябва да направиш нещо по тоя въпрос. Сложи това.

Тя му хвърли белезниците. Той с мъка овладя дишането си, докато щракваше всяка от двете около треперещата си китка. Дена примъкна стола до една греда и го накара да застане под нея. Качи се на стола и се опита да закачи веригата за една желязна кука.

— Изправи се. Не стига. — Той трябваше да се повдигне на пръсти и да се изпъне, за да може тя да закачи веригата на куката. — Така — усмихна се накрая. — Сега вече няма да имаме повече проблеми с падането.

Ричард увисна на веригата, опитвайки се да овладее ужаса си, железните обръчи се впиваха в китките му поради собствената му тежест. И преди знаеше, че няма никакъв начин да й попречи да направи каквото е решила, но този път беше различно. Това увеличи чувството му за безпомощност, накара го да осъзнае с още по-голяма яснота, че няма как да й се опре. Дена си сложи ръкавиците и го обиколи няколко пъти, като потупа Агиел с ръката си, за да удължи мъчителното му безпокойство.

Да го убият при опита да попречи на Мрачния Рал — тази цена Ричард беше готов да плати. Това тук беше различно. Смърт без умиране. Живееща смърт. Отказваше му се дори честта да отвърне на удара. Знаеше как боли от Агиел; нямаше нужда тя да му показва повече. Правеше го само за да унижи гордостта му, достойнството му. Да го пречупи.

Дена почукваше с Агиел по гърдите и гърба му, без да спира да обикаля. Всяко докосване беше като кама, забиваща се в тялото му. Всяко докосване го караше да крещи от болка и да се гърчи на веригата; а знаеше, че тя все още не е започнала истински. Първият ден все още не беше свършил, а следваха още много. Изкрещя безпомощно.

Ричард си представи чувството си за собствено аз, достойнството си като нещо живо, видя го в мислите си. Представи си стая. Стая, в която не можеше да проникне нищо, никаква болка. Постави достойнството си, самоуважението си вътре в тази стая и заключи вратата. Никой не можеше да вземе ключа от тази стая. Нито Дена, нито Мрачният Рал. Само той. Ще понесе онова, което ще последва, колкото време трябва без чувството си за чест. Ще направи всичко, което трябва, а някой ден ще отключи вратата и отново ще бъде самият той, пък дори било то и само в смъртта. Но засега оставаше неин роб. Засега. Но не завинаги. Някой ден това ще свърши.

Дена взе лицето му в двете си ръце и го целуна силно. Толкова силно, че разцепената му устна запулсира и той усети пронизваща болка. На нея явно целувката й доставяше по-голямо удоволствие, когато беше сигурна, че го боли. Тя отдели лицето си от неговото, очите й бяха широко отворени от удоволствие.

— Започваме ли, кученцето ми? — прошепна тя.

— Моля ви, Господарке Дена — каза с тих глас той, — не правете това.

Усмивката грейна на лицето й.

— Точно това исках да чуя.

Дена започна да му демонстрира способностите на Агиел, как ако го прокара леко по тялото му, се надигаха пълни с течност мехурчета, а ако натисне малко повече, те се напълваха с кръв. Когато се отегчи, Ричард почувства нещо топло и влажно по потното си тяло. Освен това можеше да произвежда абсолютно същата болка, без да оставя никаква следа. От здравото стискане го заболяха зъбите. Понякога тя заставаше зад него и изчакваше той да се отпусне, преди да нанесе следващия удар. Когато и това й омръзна, го накара да затвори очите си и да ги държи затворени, докато тя обикаля около него, притискайки Агиел до тялото му или въртейки го около гърдите му.

Смееше се, когато успееше да го заблуди, че ще го докосне и той се подготвяше, а докосване не последваше. При едно особено остро пробождане той отвори широко очи, което й даде повод да използва ръкавицата. Накара го да моли за прошка, че е отворил очите си, без да му е казано. Китките му кървяха от врязаните в тях белезници. Беше невъзможно да не се отпуска на тях.

Изпусна гнева си само веднъж, когато тя притисна Агиел до подмишницата му. Тя стоеше със самодоволна усмивка и го наблюдаваше, докато той се гърчеше, опитвайки се да мисли за косата й. След като разбра, че докосването до подмишницата му го накара да загуби контрол над гнева си, тя за дълго се концентрира на това място, но той повече не повтори същата грешка. След като Ричард не успя да предизвика за втори път болката на магията, тя го направи вместо него, така че за разлика от случаите, когато той сам извикваше болката, сега не можа да я потуши, колкото и да опитваше. Трябваше да й се моли да го направи тя. Понякога тя заставаше пред него и го наблюдаваше как се опитва да си поеме дъх. На няколко пъти се притискаше към него, стискаше здраво гърдите му, а от твърдостта на кожените й дрехи всяко място по тялото му, до което се докосваше, изтръпваше от нова болка.

Ричард нямаше никаква представа колко време продължават тези мъчения. През по-голямата част от времето той не усещаше нищо друго освен болка, сякаш тя беше нещо живо, присъстващо в стаята заедно с него. Единственото, което знаеше, бе, че в определени моменти беше готов да направи всичко, което тя му заповяда, без значение какво е то, само и само да престане да му причинява болка. Извърна поглед от Агиел. Дори само при вида му очите му се изпълваха със сълзи. Дена никога не се изморяваше, никога не се отегчаваше от заниманието си. То явно непрекъснато я забавляваше, снабдяваше я с емоции, доставяше й удоволствие. Единственото нещо, което очевидно й доставяше по-голяма радост от това да му причинява болка, беше, когато той я молеше да спре. Той би й се молил и повече, за да й достави по-голямо удоволствие, но през по-голямата част от времето му беше невъзможно да говори. Дори с дишането едва се справяше.

Повече не се опитваше да не се отпуска на китките си, отпусна се на една страна не на себе си. Помисли си, че е спряла за малко, но болката от стореното досега беше толкова силна, че Ричард не беше сигурен в предположението си. Потта в очите му го ослепяваше; потта, стичаща се в раните, му причиняваше пареща болка.

Когато главата му малко се проясни, тя се върна, приближавайки се отзад. Той се подготви за онова, което знаеше, че ще последва. Тя обаче го сграбчи за косата и дръпна главата му назад.

— А сега, кученцето ми, ще ти покажа нещо ново. Ще ти покажа онази господарка, която съм в действителност. — Дръпна главата му още по-назад, здраво, докато болката накара мускулите на врата му да се стегнат, за да устоят на натиска. Допря Агиел до гърлото му.

— Престани да се съпротивляваш или ще го прережа.

Кръв се стичаше в устата му; той отпусна мускулите на врата си, позволявайки й да дърпа колкото си иска.

— А сега, кученцето ми, ме слушай много внимателно. Ще пъхна Агиел в дясното ти ухо. — Ричард почти се задави от ужас. Тя дръпна главата му, за да го накара да престане. — Това е различно от всичко останало. Боли много повече. Но ти ще трябва да направиш точно каквото ти казвам. — Устата й беше точно до ухото му; тя му шептеше като на любовник. — Някога, когато имах сестра Морещица, и двете пъхахме своите Агиел едновременно в ушите на някого. Той надаваше такъв вик, какъвто няма никъде. Звукът му е опияняващ. Само като си помисля за това и тръпки ме побиват. Но, от друга страна, това убива. Така и не успяхме да използваме два Агиел едновременно по този особен начин, без да убием човека. Продължавахме да опитваме, но те винаги умираха. Радвай се, че аз съм твоя господарка; има такива, които още опитват.

— Благодаря ви, Господарке Дена — той не знаеше за какво точно й благодари, но не му се щеше тя да прави заплануваното.

— Внимавай — прошепна остро тя. Гласът й отново придоби мек оттенък. — Когато правя това, не бива да мърдаш. Мръднеш ли, то ще повреди вътрешностите ти. Няма да те убие, но ще предизвика безвъзвратно инвалидност. Някои от онези, които мръдват, ослепяват, други никога повече не могат да мърдат едната половина на тялото си, трети не могат да говорят, или пък да ходят. При всички положения у този, който мръдне, нещо се поврежда. Аз искам ти да останеш напълно функционален. Морещиците, които са по-жестоки от мен, не предупреждават кученцата си да не мърдат, просто го правят, без да им кажат нито дума. Така че виждаш ли? Не съм толкова жестока, колкото си мислиш. И въпреки това малцина от онези, на които го прилагам, успяват да не помръднат. Дори и да ги предупреждавам, те въпреки това подскачат, а после остават осакатени.

Ричард не можа да се въздържи да не заплаче.

— Моля ви, Господарке Дена, моля ви, не го правете, моля ви.

Чувстваше дъха на усмивката й. Тя прокара влажния си език през ухото му, целувайки го.

— Но аз го искам, кученцето ми. Не забравяй, не се движи, стой спокойно.

Ричард стисна зъби, но нищо не можеше да го подготви за това. Почувства се така, сякаш главата му се е превърнала в парче лед, разтрошено на хиляди парчета. Заби нокти в дланите си. Заедно с всичко останало на парчета се разлетя и чувството му за време. Потъна в една загубена земя на вечната агония без начало и край. Всеки нерв по тялото му го пробождаше с остра, изпепеляваща болка. Нямаше никаква представа колко дълго е държала Агиел в ухото му, но когато го махна, каменните зидове заехтяха от крясъците му.

Когато най-после се отпусна, тя целуна ухото му и без да диша, прошепна в него.

— Това беше направо превъзходен крясък, кученцето ми. Никога не съм чувала по-добър. Освен предсмъртния крясък, разбира се. Справи се отлично, кученцето ми, не помръдна дори инч. — Тя нежно целуна врата му, а след това още веднъж ухото му. — Да опитаме ли и от другата страна?

Ричард увисна на белезниците. Нямаше сили дори да заплаче. Тя силно дръпна главата му назад и се премести от другата му страна.

Когато най-после приключи с него и откачи веригата, той се строполи на пода. Не мислеше, че е способен дори да се помръдне, но когато тя му направи знак с Агиел, само видът му го накара да направи каквото тя иска.

— Това е всичко за днес, кученцето ми. — Ричард си помисли, че ще умре от радост — Ще отида да поспя малко. Днес имахме непълен ден; утре ще се обучаваме цял ден. Ще можеш да се убедиш, че за цял ден боли повече.

Ричард беше прекалено изтощен, за да мисли за следващия ден. Искаше само да легне. Дори каменният под щеше да му се стори най-прекрасното легло на света. Той го погледна с копнеж.

Дена донесе стола, взе веригата, която висеше от яката му и я закачи за желязната кука на гредата. Той я гледаше объркан, твърде изтощен, за да се опита да си представи намерението й. Когато свърши, тя се запъти към вратата. Ричард установи, че веригата беше твърде къса, за да може да легне на пода.

— Господарке Дена, а аз как ще спя?

Тя се обърна и му се усмихна снизходително.

— Да спиш? Не си спомням да съм ти казвала, че ти е разрешено да спиш. Сънят е привилегия, която трябва да си спечелиш. А ти не си го направил. Не си ли спомняш тази сутрин, когато нарисува онази отвратителна картина, в която ме убиваш с меча си? Не помниш ли, че ти казах, че ще съжаляваш за това? Лека нощ, кученцето ми.

Тя тръгна да излиза, но се обърна отново.

— И ако само си помислиш да откачиш веригата от куката и да се оставиш да загубиш съзнание от болка… Аз не бих опитала, ако бях на твое място. Промених магията. Повече няма да можеш да губиш съзнание. Свалиш ли веригата, или пък ако случайно паднеш и това откачи веригата, няма да съм тук, за да ти помогна. Ще бъдеш сам самичък цяла нощ с болката. Мисли за това, ако ти се доспи.

Тя се обърна на пети и излезе, като отнесе факлата със себе си.

Ричард стоеше в мрака и плачеше. След известно време се накара да престане да си мисли за Калан. Това беше нещо приятно, което Дена не можеше да му отнеме. Поне не тази нощ. Стана му по-добре, като си помисли, че тя е в безопасност, че около нея има хора, които могат да я защитят. Зед и Чейс, а скоро и войската на Майкъл. Представи си къде ли е тя сега, някъде, където са си направили бивак, точно сега седи със Сидин и Рейчъл и се грижи за тях, разказва им приказки, разсмива ги.

Той се усмихна на мисления образ в съзнанието си. Вкуси от спомена за нейната целувка, от допира на тялото й до неговото. Дори да не беше с нея, тя пак можеше да го накара да се усмихва, правеше го щастлив. Онова, което се случваше с него, беше без значение. Тя е в безопасност. Само това е важно. Калан и Зед, и Чейс са в безопасност, и последната кутия е у тях. Мрачният Рал ще умре, а Калан ще живее.

След като всичко вече свърши, какво значение имаше онова, което става с него? Той можеше и да умре. Дена или Мрачният Рал щяха да се погрижат за това. Дотогава просто трябваше да понася болката. Можеше да се справи. Какво значение има? Нищо от онова, което Дена правеше с него, не можеше да се сравни с болката, която изпита при мисълта, че не може да бъде с Калан. Жената, която обича. Жената, която обича и която ще избере друг.

Радваше се, че ще умре, преди това да стане. Може би можеше да направи нещо, за да ускори нещата; очевидно не се искаше много, за да ядоса Дена. Ако следващия път, когато тя постави Агиел в ухото му, той мръдне, щеше да остане инвалид за цял живот; тогава може би нямаше да й е необходим повече. Може би тя щеше да го убие. Никога не се бе чувствал толкова самотен.

— Обичам те, Калан — прошепна той в мрака.

* * *

Както Дена му беше обещала, следващият ден беше още по-ужасен. Тя изглеждаше добре отпочинала и с нетърпение очакваше да вложи част от енергията си, за да пречупи духа му. Той знаеше, че има едно нещо, което е под негов контрол, изборът му. Чакаше отново да пъхне Агиел в ухото му, за да може той да мръдне главата си с всичка сила и да се осакати, но тя така и не го направи, сякаш беше надушила намеренията му. Това му даде искрица надежда; нещо, което сам я бе накарал да направи. Да не използва Агиел по този начин. Тя не владееше изцяло нещата, както сама си мислеше; той все още можеше да я накара да направи нещо по негов избор. Тази мисъл му даде сили. Мисълта, че е заключил чувството си за самоуважение, достойнството си в тайната стая, му даде възможност да направи необходимото. Оставяше се да прави, каквото тя пожелае, когато тя пожелае.

Дена спря само няколко пъти, за да седне на масата и да хапне. Докато бавно ядеше плодове и се усмихваше на стенанията му, го гледаше. Не му беше дадено нищо за ядене, само вода от една чаша, която тя поднесе към устните му, щом свърши с яденето.

В края на деня отново закачи веригата за гредата и го остави да стои прав за през нощта. Той не си направи труда да я попита защо; нямаше значение. Не можеше да направи нищо, за да промени нещата.

На сутринта, когато Дена се върна с факлата, Ричард все още беше прав, но едва-едва се държеше на краката си. Тя очевидно беше в добро настроение.

— Искам целувка за добро утро — усмихна му се. — Покажи ми колко си доволен, че виждаш Господарката си.

Той направи всичко, на което е способен, но трябваше да концентрира мислите си върху това колко красива е плитката й. Прегръдката й запали в раните му болезнени огнени пламъци. Когато Дена приключи и го остави треперещ от болка, откачи веригата от куката и я хвърли на пода.

— Ти се научаваш да бъдеш добро кученце. Спечели си два часа сън.

Той се строполи и заспа още преди стъпките й да са отзвучали.

Установи, че да те събудят с Агиел е нещо само по себе си ужасно. Краткият сън не помогна особено за възстановяване на силите му. Имаше нужда от много повече, отколкото му бе разрешено. Закле се пред себе си, че ще се бори с всички сили да изкара деня, без да направи нито една грешка, да прави абсолютно всичко точно както тя го иска, и може би щеше да си спечели цяла нощ сън.

Положи усилия да направи това, като се надяваше да й се хареса. Освен това се надяваше, че ще получи и нещо за ядене. Не бе слагал хапка в устата си, откакто го беше хванала. Запита се какво иска повече — сън или храна. Реши, че онова, което желае най-силно, бе да спре болката. Или да му бъде позволено да умре.

Беше на края на силите си, усещаше как животът му бавно угасва и с копнеж очакваше края. Дена очевидно усети това и охлаби нещата, давайки му повече време за възстановяване, по-дълги почивки. На него му беше все едно; знаеше, че това ще продължи до безкрай, че е загубен. Нямаше желание да живее, да продължи нататък, да се държи. Тя му се хилеше успокоително и го галеше по лицето, докато той висеше на белезниците и почиваше. Говореше му окуражително, казваше му да не се отказва и му обещаваше, че когато го прекърши, нещата ще се оправят. Той просто слушаше, неспособен дори да заплаче.

Когато Дена най-после откачи белезниците от гредата, той си помисли, че сигурно отново е нощ; беше изгубил напълно чувството си за време. Чакаше отново да окачи веригата или пък да я захвърли на пода и да му каже, че може да поспи. Тя не направи нито едно от двете. Вместо това преметна веригата на стола, каза му да се изправи и излезе. Когато са върна, носеше една кофа.

— На колене, кученцето ми. — Тя седна на кофата до него, взе една четка от топлата сапунена вода и започна да го стърже. Твърдата четка му причиняваше нова болка, докато се движеше по раните из цялото му тяло. — Имаме покана за вечеря. Трябва да те приготвя. Миризмата на потта ти ми харесва, страхът ти също, но се притеснявам, че може да не се понрави на гостите.

Извършваше движенията с някаква особена нежност. Напомняше му на начина, по който човек се грижи за кучето си. Ричард се свлече върху нея, не можейки да се задържи прав. Не би се подпрял, ако имаше силата да се задържи прав, но я нямаше. Тя го остави така, докато продължаваше да го стърже. Той се запита от кого ли е поканата за вечеря, но не зададе въпроса си.

Въпреки това Дена му каза.

— Самата Кралица Милена ни покани да се присъединим към нея и гостите й за вечеря. Каква чест за човек в такова ниско положение като теб, не мислиш ли?

Той само кимна, тъй като нямаше сили да каже каквото и да било.

Кралица Милена. Значи се намираха в нейния замък. Каза си, че това не го изненадва. Къде другаде би имала време да го заведе? Когато свърши с измиването, тя му позволи един час сън, за да е отпочинал за вечерята. Той заспа в краката й.

Събуди го с ритник вместо с Агиел. Той едва не заплака от тази проява на милост и се чу горещо да й благодари за проявената нежност към него. Тя му даде някои указания относно това как трябва да се държи. Щеше да е вързан с веригата за колана й и трябваше да не сваля поглед от нея, да не говори с никой, освен ако някой не го заговори пръв, и то само след като първо е погледнал към нея, за да получи разрешение за отговор. Нямаше да му позволят да седне на масата, но щеше да седи на пода и ако се държи прилично, щеше да получи нещо за ядене.

Той обеща да направи, както тя желае. Идеята да седи на пода му прозвуча чудесно: да може да почива, да не е прав, да не го боли. И най-после да му бъде дадено нещо за ядене. Щеше да направи всичко, за да не я разочарова.

Когато тръгна след Дена, завързан с веригата, внимавайки тя да е охлабена точно колкото трябва, мисълта му беше замъглена. Белезниците не бяха на ръцете му, но раните от тях бяха червени и подпухнали и пулсираха болезнено. Той смътно си спомняше някои от залите, през които минаваха.

Дена спря и завърза разговор с разни хора, облечени в изящни дрехи. Ричард не сваляше поглед от плитката й. Тя очевидно беше сплетена наново за вечерята; честата употреба на Агиел я беше разхлабила, някои кичури коса се бяха измъкнали навън. Сигурно я е оправила, докато той спеше.

Ричард установи, че наистина смята косата й за красива, че Дена е много по-красива от всички останали жени в залата. Знаеше, че хората го гледат, че гледат меча му, докато Дена го развеждаше с веригата и яката на врата му. Припомни си, че гордостта му е заключена далеч. Ставаше въпрос за шанса, който имаше, да си почине, да яде и за известно време да не изпитва болка.

Ричард се поклони и остана с наведена глава, докато Дена говореше с Кралицата. Кралицата и Морещицата само леко си кимнаха. Принцесата стоеше до Кралицата. Ричард си помисли как Принцеса Вайълит се е отнасяла с Рейчъл, след което трябваше незабавно да върне мислите си обратно върху плитката на Дена.

Сядайки на масата, Дена щракна с пръсти и посочи едно място зад стола си. Той разбра какво иска тя и седна на пода с кръстосани крака. Дена седна от дясната страна на Кралицата и от ляво на Принцесата, която студено изгледа Ричард. Ричард разпозна някои от съветниците на Кралицата. Усмихна се на себе си. Дворцовият художник не беше сред тях. Главната маса беше по-висока от другите, но седейки на пода, Ричард не можеше да види много от гостите.

— Тъй като не ядете месо — каза Кралицата на Дена, — съм накарала готвачите да ви приготвят нещо специално, което съм сигурна, че ще ви хареса. Няколко чудесни супи и зеленчуци, а също и няколко вида редки плодове.

Дена й благодари с усмивка. Докато тя се хранеше, един прислужник й донесе плитка купа, поставена на поднос.

— За кученцето ми — каза му тя, прекъсвайки за миг разговора си.

Мъжът взе купата от подноса и я подаде на Ричард. Беше някаква каша, но за Ричард, който пое купата с треперещи ръце, готвейки се да я погълне, това беше най-вкусното ядене на света.

— Щом като това е кученцето ти — попита Принцесата, — защо му позволяваш да яде така?

Дена я погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами щом като той е кученцето ти — усмихна се Принцесата, — трябва да яде от пода, без да си помага с ръце.

Дена го погледна, в очите й проблесна огънче.

— Направи, каквото казва.

— Изсипи я на пода — каза Принцесата — и яж като куче, така че да те видят всички. Нека всички видят, че Търсачът не е нищо повече от едно куче.

Ричард беше прекалено гладен, за да направи нещо, което би го лишило от храната му. Концентрира се върху мисления образ на плитката на Дена и внимателно изсипа съдържанието на купата на пода, като гледаше в очите Принцеса Вайълит, мазната й усмивка, и изяде кашата си под бурните смехове на присъстващите. Облиза старателно купата, като си казваше, че го прави, защото му е нужна сила, в случай че изобщо някога му се наложи да я използва.

След като Кралицата и гостите приключиха с вечерята, в центъра на залата беше въведен един човек във вериги. Ричард го позна. Беше от хората, които Калан освободи от тъмницата. Двамата си размениха бързи, отчаяни погледи, с които се разбраха.

Заговори се за престъпления и подли дела, извършени от него. Ричард направи всичко възможно да не им обърне внимание; знаеше, че това е просто претекст. Кралицата произнесе кратко слово за престъпленията на мъжа, след това се обърна към Принцесата.

— Може би Принцесата ще пожелае да произнесе присъдата на този човек?

Принцеса Вайълит се изправи сияеща.

— За престъпленията му срещу Короната сто удара с камшик. А после, за престъпления срещу народа — главата му.

В залата се разнесоха одобрителни гласове. На Ричард му призля, но в същото време си пожела да си разменят местата с този човек. Със стоте камшика нямаше да има никакъв проблем, а след това щеше да последва секира.

Щом седна на мястото си, Принцеса Вайълит се обърна отново към Дена.

— Бих се радвала някой път да видя как изпълняваш наказанията си.

— Можеш да дойдеш, когато пожелаеш — Дена погледна през рамо. — Ще те пусна да погледаш.

Щом се върнаха обратно в каменната стая, само след миг той вече висеше на гредата. Дена хладно го уведоми, че по време на вечерята погледът му твърде много е шарил насам-натам из залата. Сърцето на Ричард потъна в петите. Белезниците болезнено се впиха в плътта му. За нула време уменията на Дена го накараха да плувне в пот, опитвайки се да си поеме въздух, крещейки в агония. Каза му, че все още е много рано и че иска да го пообучава още доста, преди да свърши вечерта.

Мускулите на Ричард се заизвиваха и напрягаха, повдигайки го от пода, докато Дена въртеше Агиел по гърба му. Той я молеше да престане, но тя не спираше. Когато увисна за пореден път на белезниците, видя на вратата един силует.

— Харесва ми как го караш да ти се моли — каза Принцеса Вайълит.

Морещицата й се усмихна.

— Приближи се, скъпа, и ще ти покажа и други неща.

Дена го прегърна с една ръка, притискайки се до раните му. Целуна го в ухото и му прошепна.

— Да покажем на Принцесата как хубаво умееш да се молиш, искаш ли?

Ричард се закле пред себе си да не се моли, но не след дълго тя скърши клетвата му. Дена направи една демонстрация пред Принцеса Вайълит, показвайки й различните начини, по които може да му причинява болка. Изглеждаше горда, че има пред кого да покаже уменията си.

— Може ли и аз да опитам — попита Принцесата.

Дена спря за миг поглед върху нея.

— Ами, разбира се, скъпа. Сигурна съм, че кученцето ми няма да има нищо против — тя му се усмихна. — Нали така?

— Моля ви, Господарке Дена, не й позволявайте. Моля ви. Тя е само едно малко момиченце. Ще направя всичко, което пожелаете, но не й позволявайте. Моля ви.

— Ето, виждаш ли, той няма нищо против.

Дена й подаде Агиел.

Принцеса Вайълит се изправи със злобна усмивка срещу него, опипвайки с пръсти Агиел.

Само за опит тя го бодна с него по мускула на бедрото и се зарадва от начина, по който той подскочи от болка. Доволна от резултата, го заобиколи, бодвайки го на различни места по тялото.

— Лесно е! — каза. — Никога не съм си представяла, че може да е толкова лесно да накараш някой да кърви.

Дена стоеше с ръце, скръстени на гърдите, и го гледаше с усмивка, докато Принцесата набираше все повече смелост. Не след дълго жестокостта й изплува свободно на повърхността. Новата игра я забавляваше страхотно.

— Спомняш ли си какво ми причини? — попита го тя. Притисна Агиел отстрани на тялото му. — Спомняш ли си как ме накара да се чувствам неловко? Смятам, че си получаваш заслуженото, ти не мислиш ли така? — Ричард стискаше здраво зъби. — Отговори ми! Не мислиш ли, че си го заслужаваш?

Ричард затвори очи, опитвайки се да овладее болката.

— Отговори ми! А след това ме моли да спра. Искам да го направиш, докато се молиш.

— По-добре й отговори — каза Дена. — Тя очевидно схваща бързо.

— Моля ви, Господарке Дена, не я учете на това. Онова, което правите с нея, е по-лошо от онова, което правите с мен. Тя е просто едно малко момиченце. Моля ви, не й причинявайте това. Не я оставяйте да научи тези неща.

— Ще уча каквото ми харесва. А ти по-добре започни да се молиш. Веднага!

Макар да знаеше, че така само влошава нещата за себе си, Ричард изчака дотогава, докато повече не можеше да понесе болката, преди да отговори.

— Съжалявам, Принцесо Вайълит — задъхано каза. — Моля ви да ми простите. Сгреших.

Ричард установи, че е сгрешил, като й отговори; това само я въодушеви още повече. Не й отне много време да се научи как да го накара да се моли, да плаче, колкото и той да се опитваше да не го прави. Ричард не можеше да повярва на абсурдността на това едно малко момиченце да прави подобни неща. А още по-малко да им се наслаждава. Това беше лудост.

Тя притискаше Агиел до корема му, докато го гледаше със злобен поглед.

— Но това е по-малко, отколкото заслужава Изповедникът. Някой ден тя ще получи повече от това. Аз ще съм тази, която ще й го причини. Майка каза, че аз ще го направя, когато тя се върне. Искам да ме молиш да й причиня болка. Да те чуя как ме молиш да отсека главата на Майката Изповедник.

Ричард нямаше представа какво точно стана, но нещо вътре в него се събуди.

Принцеса Вайълит стисна зъби и заби Агиел в корема му с всичка сила, извъртайки го.

— Моли ме! Моли ме да убия тая грозница Калан!

Болката принуди Ричард да крещи с всичка сила.

Дена застана между тях, изтръгвайки Агиел от ръцете на Принцеса Вайълит.

— Достатъчно! Ще го убиеш, ако използваш Агиел по този начин.

— Благодаря ви, Господарке Дена — едва изрече той. Изпита странно чувство на обич към нея в момента, в който тя се застъпи за него.

Принцеса Вайълит отстъпи назад, на лицето й беше изписано лошо настроение.

— Не ме е грижа дали ще го убия!

Гласът на Дена беше хладен и властен.

— А мен ме е грижа. Той е твърде ценен, за да го изгубя по този начин. — Очевидно Дена командваше тук. Не Принцесата, не дори Кралицата. Дена беше представител на Мрачния Рал.

Принцеса Вайълит го изгледа със злоба.

— Майка казва, че Изповедник Калан ще се върне и че следващия път, когато се появи, ще имаме изненада за нея. Искам просто да го знаеш, защото майка казва, че дотогава ще си мъртъв. Майка каза да реша какво ще правя с нея. Най-напред ще острижа косата й — стискаше ръцете си в юмруци, лицето й беше почервеняло. — След това ще пусна всички стражи да я изнасилят, всички до един! След това ще я хвърля в тъмницата за няколко години, за да имат с кого да си играят! А после, когато ми писне да й причинявам болка, ще й отсека главата и ще я забия на кол, за да я гледам как се разлага!

Всъщност Ричард изпита съжаление към малката Принцеса. Мъката му за нея го заля на вълни. При това чувство с изненада установи, че онова нещо, което се беше събудило в него, се изправи на крака.

Принцеса Вайълит стисна с всичка сила очи и изплези колкото може език.

Беше като червен флаг. Събудената сила избухна в него.

Когато обувката му се издигна на нивото на челюстта на Принцесата, той чу как тази челюст се разтрошава като кристална чаша върху каменен под. Силата на удара повдигна Принцесата във въздуха. Зъбите й разкъсаха езика й, след което също се разтрошиха. Тя се приземи по гръб на солидно разстояние от него, като се опитваше да крещи през бликащата кръв.

Очите на Дена го сграбчиха. За секунда той забеляза как през тях пробяга пламъче на страх. Ричард нямаше представа как е успял да направи това, защо магията не му попречи, а по погледа в очите на Дена разбра, че не би трябвало да е способен да го направи.

— Предупредих я преди — каза Ричард, без да сваля очи от свирепия поглед на Дена. — Дадена дума — хвърлен камък — усмихна се той. — Благодаря ви, Господарке Дена, че ми спасихте живота. Задължен съм ви.

Тя се загледа в него за миг, след което изражението й помръкна. Излезе бързо от стаята. Висейки на белезниците, той гледаше как Принцесата се гърчи по пода.

— Обърни се, Вайълит, или ще се удавиш в собствената си кръв. Обърни се!

Принцесата успя да се преобърне, лежеше в огромна червена локва. Внезапно в стаята се втурнаха някакви хора, които се заеха с нея. Дена гледаше. Те внимателно я повдигнаха и я отнесоха. Той чу притеснените им гласове да се отдалечават, изчезвайки по коридора.

Остана сам с Дена.

Пантите на вратата изскърцаха, когато тя затвори вратата, бутайки я с единия от дългите си нокти. През последните няколко дни Ричард беше научил, че Дена притежава някои извратени ласки. Беше се научил да разбира начина, по който използва Агиел, чрез него да тълкува настроенията й. Понякога, когато тя го нараняваше, той чувстваше как прави всичко това от чувството за някаква извратена привързаност към него. Знаеше, че това е лудост, но разбираше, че има мигове, в които Дена си мислеше, че като му причинява най-ужасните неща на света, изразява чувствата си към него. Освен това знаеше, че тази нощ тя ще му покаже най-доброто, на което е способна.

Застана до вратата, загледана в него. Гласът й беше тих.

— Ти си рядко срещан човек, Ричард Сайфър. Господарят Рал ме предупреди за теб. Предупреди ме да внимавам; каза ми, че пророчествата говорели за теб — тя се приближи бавно, стъпките й отекваха върху камъка, застана пред него, близо. Вгледа се в очите му, веждата й се повдигна едва забележимо. Дъхът й в лицето му беше по-учестен от обикновено.

— Това беше твърде необичайно — прошепна тя. — Направо възбуждащо — очите й жадно обходиха лицето му. — Реших — каза задъхано — да те направя свой другар.

Ричард увисна на веригата, неспособен да направи каквото и да било срещу тази лудост. Не знаеше каква беше тази сила, надигнала се в него, нито как да я повика отново. Опита. Тя не се появи.

Дена явно разбираше нещо, с което той не беше наясно, сякаш се опитваше да събере кураж да направи нещо, като едновременно се страхуваше от него и го желаеше силно. Тя се задъхваше, гърдите й се повдигаха, докато го гледаше в очите. Невероятно, той откри нещо, което жестокостта до този момент бе скривала от него: Дена беше привлекателна. Невероятно, замайващо красива. Помисли си, че сигурно си е загубил ума.

Шокиран и неясно защо притеснен, той гледаше как тя бавно поставя Агиел между зъбите си. По начина, по който се подадоха венците й, можеше да види, че й причинява болка. Кожата й пребледня. Тя остро си пое въздух и едва забележимо потръпна. Дена постави пръсти на тила му и притисна главата му към себе си. Бавно докосна устни до неговите. Целуна го дълбоко, страстно, споделяйки разтърсващата болка на Агиел с него. С езика си го задържа между устните им. Целувката й беше дива, животинска, тялото й се виеше около неговото.

Всяка фибра на съществото му се възпламени от това мъчение. Внезапното му поемане на въздух остави дробовете й без въздух. Той можеше да поема единствено от нейния въздух, тя — единствено от неговия. Болката го накара да забрави всичко друго освен нея. Тя разсече мозъка му. По звуците, които Дена издаваше, той разбра, че тя чувства същата смъртна болка като него. Болката стегна в юмруци ръцете, сграбчили косата му. Дена започна да стене от болка. Пак поради болката мускулите му се стегнаха. Тя вилнееше из двама им.

Без да разбира защо, той установи, че отвръща на целувката й със същата страст, също така животински. Болката изкривяваше всичките му възприятия. Никога не беше целувал с подобна лъст. Отчаяно искаше тя да спре. Но той самият не спираше.

Странната сила се надигна още веднъж. Той се опита да се протегне към нея, да я докопа, да я задържи. Но тя му се изплъзна и изчезна.

Докато Дена впиваше устните си в неговите, пъхнала Агиел помежду им така, че зъбите и на двамата да го докосват, болката го завладя напълно. Тя притисна тялото си в неговото, уви крака си около неговия и увисна на него. Болеше го да я държи в обятията си.

Миг преди той да изгуби съзнание, тя се откъсна от него, като все още стискаше косата му. Когато го погледна, отдалечавайки лицето си на по-малко от два инча от неговото, от очите й се стичаха сълзи. Превъртя Агиел в устата си с език и го задържа там със зъбите си, докато трепереше от болка, сякаш за да му покаже, че е по-силна от него. Ръката й бавно се вдигна и извади Агиел от устата й, след което погледът се върна в очите й. Опита се да си поеме въздух.

Веждите й се сключиха. Сълзи от болка и още нещо затекоха обилно от очите й. Тя го целуна. Нежността, сладостта на тази целувка го изуми.

— Ние сме свързани — любовно му прошепна тя. — Свързани с болката на Агиел. Съжалявам, Ричард — с треперещи пръсти тя избърса бузата му, в очите й все още блестеше болка. — Съжалявам за онова, което ще ти причиня. Ти си мой другар за цял живот.

Ричард се смая от съчувствието в гласа й.

— Моля ви, Господарке Дена. Нека си вървя. Или поне ми помогнете да спра Мрачния Рал. Обещавам ви, с най-голямо желание ще бъда ваш другар до живот, ако ми помогнете да го спра. Кълна се в живота си, ако ми помогнете, ще остана дори без магията да ме задържа. Завинаги.

Тя се подпря с ръка на гърдите, докато възвърне силите си.

— Нима мислиш, че не разбирам какво ти причинявам? — в очите й имаше празнота. — Обучението и службата ти ще продължат само няколко седмици, преди да умреш. Обучението на една Морещица продължава години. Всичко, което правя с теб, и в по-тежки форми, е правено на мен хиляди пъти. Една Морещица трябва да познава своя Агиел по-добре от самата себе си. Първият ми учител ме избра за своя другарка, когато бях на петнайсет, след като ме беше обучавал от дванайсетгодишна възраст. По никакъв начин не бих могла да постигна неговата жестокост, нито способността му да държи човек на косъм и от живота, и от смъртта. Той ме обучава, докато навърших осемнайсет, тогава го убих. Затова бях наказвана с Агиел всеки ден през следващите две години. С този Агиел. Точно този, който използвам върху теб, е същият, с който и аз съм обучена. Получих го като подарък, когато ме провъзгласиха за Морещица. Нямам друга цел в живота си, освен да го използвам.

— Господарке Дена — прошепна той, — съжалявам.

Стоманата се върна отново в очите й. Тя кимна.

— Наистина ще съжаляваш. Не съществува човек, който може да ти помогне. Включително и аз. Ще разбереш, че това да си другар на една Морещица не ти дава никакви привилегии, само прибавя допълнително голямо количество болка.

Ричард безпомощно висеше на белезниците, потиснат от ужаса на всичко това. Това, че я разбираше, само допълнително увеличи безнадеждността му. Нямаше спасение. Беше другар на една луда.

Смръщеният поглед и усмивката се върнаха на лицето й.

— Как може да си толкова глупав да направиш подобно нещо? Със сигурност знаеш, че ще те накажа за това.

Той за миг забеляза объркването й.

— Господарке Дена, какво значение има? Така или иначе ще ми причините болка. Не бих могъл да си представя какво повече бихте могла да ми направите.

Устните й се разтегнаха в лукава усмивка.

— О, любов моя, имаш много ограничено въображение.

Ричард почувства как ръката й сграбчва токата на колана му и я отваря.

Дена стисна зъби.

— Време е да открием и нови места по тялото ти, където да те нараним. Време е да видим истинската ти същност. — От погледа в очите й Ричард изтръпна. — Благодаря ти, любов моя, че ми даде извинение да направя това с теб. Никога преди не съм го правила с друг, но на мен са ми го правили доста пъти. Точно това ме прекърши, когато бях на четиринайсет. Тази нощ — прошепна тя — никой от двама ни няма да мигне.