Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (63)

62.

Слънцето още не се бе издигнало в небето, а кожата на Мина вече гореше. Разумът й заповядваше на тялото да се изправи и да спре Куинси, но тялото реагираше бавно. Като се подпираше на надгробните плочи, тя се повлече напред. Нуждата от свежа кръв я омаломощаваше. Извика отчаяно:

— Куинси! Спри! Почакай!

* * *

Куинси нададе боен вик и вдигна заострената дръжка на лопатата над главата си. Затича се към Дракула с неестествена бързина. Но той не се обърна към него. Куинси бе озадачен и спря. Не би било достойно да наръга смъртния си враг в гърба.

По дяволите достойнството, това беше на живот и смърт! Замахна и се приготви да го прониже с дървения кол. Усети силна болка, сякаш някой заби пирон в главата му. Ръката му спря. Чу в ума си глас: „Наистина ли ще ме убиеш, Куинси? Ще убиеш човека, който те обича?“

Куинси замръзна, бореше се с мислите в главата си. Сякаш вече не командваше мозъка и тялото си. Облаците се скупчиха на небето и закриха изгряващото слънце. Разбра защо врагът му не се обръщаше с лице към него: съсредоточаваше силите си върху небесата и ума на Куинси. След като успя да им въздейства, се обърна.

В устрема си да го унищожи, Куинси не си даваше сметка, че когато застане пред Дракула, ще застане и пред Бесараб — гърлото и корема му бяха разкъсани, останалата без пръсти ръка кървеше, кръв се лееше и от раната, причинена от закривения нож. Вампирът изглеждаше толкова немощен и крехък, че Куинси внезапно бе обзет от състрадание. Не към Дракула, който бе убил баща му и поругал майка му, а към Бесараб.

— Значи наистина си ти. Ван Хелсинг ми каза… и въпреки това се надявах до последно… — Вече не издържаше борбата, която течеше в главата му, и пусна дръжката на лопатата. Отстъпи, беше съсипан. — Не мога да го направя.

Гласът в главата му стана по-силен и уверен: „Дракула или Бесараб… Аз съм човекът, който те обича“.

Изпитваше силна болка, но въпреки това стисна зъби и успя да промълви:

— Съжалявам, че те заблуждавах, но Батори трябваше да мисли, че съм мъртъв. Превърнах се в Бесараб, за да се скрия от нея.

В ума на Куинси се втурнаха образи, които му разкриваха истината, или поне една от версиите й. Графиня Батори беше истинският злодей. А действията на Дракула за добро или за зло целяха само едно: да защитят Куинси и майка му. Не знаеше в какво да вярва. Истински ли бяха образите в главата му? Дали Дракула през цялото време е бил негов съюзник? Признанието на Бесараб, че го е лъгал, разпали гнева му.

— Обичах те. Доверявах ти се! А ти ме използва и ме предаде!

Слънчевите лъчи вече падаха върху смуглия княз. Кожата на Дракула започна да изсъхва и да се сгърчва. Костите му изпъкнаха под плътта като върхове на дюни. Той гниеше и силите му намаляваха. Облаците започнаха да се разпръсват.

— Запитай се защо не можеш да ме убиеш — изхриптя той. — Ти и аз сме едно и също нещо. Не можеш да убиеш мен, без да убиеш част от себе си.

Куинси поклати глава, за да отхвърли мисълта. Нямаше значение дали Батори беше злодей, или не. Ако порочният Дракула не беше дошъл в Англия, ако не беше разял семейството му като рак, графинята никога нямаше да ги намери. Нямаше значение дали Дракула беше убил баща му, или Батори го бе набила гротескно на кол. Дракула беше началото на всички беди.

Пред него вече не стоеше Бесараб, когото обичаше, а жив труп, въплъщение на самото зло. Куинси се отърва от объркването. Сграбчи наметалото на Дракула, придърпа го към себе си и двамата се взряха в очите си. Само дръжката на ножа беше между тях.

— Ти уби баща ми!

Очакваше съпротива. Но Дракула само се усмихна. От повдигнатите ъгълчета на устата му се отчупиха парченца обгорена плът.

— Куинси, ти не си глупак — каза той спокойно и сериозно. — Още ли не си разбрал истината? Не съм убил мъжа, когото смяташе за свой баща, Куинси. Аз съм твоят баща.

Шокът беше огромен. Куинси пусна Дракула и вампирът падна на стълбите. След това се втурна напред и хвана с две ръце ножа.

— Лъжеш!

Дракула не се съпротивляваше. Разтвори ръце и даде на Куинси пълен контрол над ножа в гърдите си и правото да реши съдбата му.

— Направи го, ако ти стиска — предизвика го той.

Дракула демонстрира сила за последно и съвсем отпадна. Облаците се бяха разделили и слънчевите лъчи падаха директно върху него.

Моментът, за който Ван Хелсинг предупреди Куинси, настъпи. Дали още беше немощно хлапе, или се бе превърнал в мъж с достатъчно мъдрост и сила да направи каквото е необходимо? Взираше се в човека, когото винаги бе смятал за свой враг и който сега твърдеше, че му е баща. Изпод дрехите на Дракула и от откритите части на тялото му се надигаше пара. Куинси се колебаеше. Ако забиеше ножа до дръжката, щеше да се превърне в убиец като демона пред него. Това ли искаше Бог?

— Искаше да знаеш истината, нали? — каза дрезгаво Дракула. — Тайната, която всички така отчаяно криеха от теб? Спах с майка ти преди баща ти. Ти си плод на моето семе. Кръвта ми тече във вените ти.

Отново болка проряза главата на Куинси и той падна и пусна дръжката на ножа. Гласът, който чу този път, беше на Мина. „Прости ми, сине. Той казва истината.“

Целият живот на Куинси се оказа лъжа. Взря се в Дракула. Кожата му се стопяваше, а на Куинси му нямаше нищо от слънчевите лъчи. Все още беше човек… Това означаваше, че още има свободна воля. Има избор.

— Аз съм син на Джонатан Харкър и Божие чедо.

Дракула погледна към Мина, на лицето му бе изписано примирение.

След това се вдигна от земята, хвърли се от скалите и се превърна в огнена топка.

Слънцето свърши работата си. Светлината унищожи мрака.

Куинси само гледаше безпомощно как пламтящото тяло на Дракула пада от сто метра и се разбива в разпененото море. Зад себе си чу писъка на майка си. Не почувства нищо.

* * *

Мина изпищя, като видя Дракула да пада. След миг от него остана само димна следа. Дълго се бе борила с истината за любовта си към княза, пропиля толкова време. Обичта им трябваше да е вечна, а свърши.

От ръцете й се издигаше дим. Слънчевите лъчи вече падаха директно върху нея и й причиняваха невъобразима болка. Направи няколко стъпки през гробището, преди тялото да спре да й се подчинява. Падна и започна да лази на четири крака, опитвайки се да достигне Куинси. Може би сега, когато знаеше цялата истина, щеше да разбере избора й и да й даде прошката, от която отчаяно се нуждаеше.

Но той не се обърна към нея, просто стоеше неподвижен и се взираше през ръба на пропастта, потънал в мисли.

— Да заминем заедно, любов моя — умоляваше го Мина. — Имам толкова много да ти казвам. Да те подготвя за толкова много неща.

Куинси сведе очи към мръсните си окървавени ръце. Думите, които произнесе, бяха по-смъртоносни от кола, който можеше да забие в сърцето й.

— Майка ми е мъртва. — Обърна й гръб и избяга, без да поглежда назад.

Мина го гледаше как се отдалечава. Усещаше само отчайваща празнота. Беше спасила сина си, но победата имаше висока цена. Струваше си, Куинси още можеше сам да избира съдбата си. Но тя вече беше сама. Единствените хора, които бе обичала, бяха мъртви. Не искаше да посрещне вечността в самота. За какво ти е безсмъртието, ако няма с кого да го споделиш?

Пламъците облизаха стъпалата й, докато крачеше с мъка към ръба на скалата. Не усети болка, знаеше само, че животът й свършва. Копнееше да види отново Джонатан, Луси и всичките си приятели. Нямаше търпение да се събере със своя смугъл княз. Пътуването беше дълго и трудно. Време беше да се прибере у дома. Вдигна ръце към небето и предаде душата си на Бог. Надяваше се Той да разбере истината в сърцето й и да й прости с безкрайната си мъдрост.

За секунда се олюля над ръба. След това се приведе още малко напред и миг по-късно вече летеше надолу.

Водата и коварните скали бързо се приближаваха към нея. За част от секундата видя отражението на горящото си тяло, след това я обви мрак. Добре заслужен сън.