Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (34)

33.

След като откараха Стокър в болница, Куинси се върна в квартирата си. Мрачната реалност го затисна. Внезапната болест на Стокър премахна и последното препятствие пред Бесараб да приеме ролята на Дракула. Дийн беше затънал в дългове. Едва ли би оглупял дотам, че да отмени представлението, но се налагаше да се нагърби и с режисьорските задължения. Какво означаваше това за Куинси?

Въпреки че бе впечатлен от внушителната интерпретация на Бесараб на монолога на Дракула, Куинси се чувстваше неспокоен. Не можеше да му позволи да даде човешко лице на героя. Отначало реши да сподели истината с актьора, но какво би могъл да му каже? „Вашият национален герой е чудовището, което разби семейството ми и уби баща ми, а честта ме задължава да го издиря и убия“? Нямаше нужда да произнася тези думи на глас, за да осъзнае колко налудничаво звучат. Какви доказателства имаше? Закрачи напред-назад из стаята.

Законите на занаята му повеляваха да се върне в „Лисеум“ и да се извини на Дийн за грубото си поведение. За да проработи планът му, трябваше да го спечели на своя страна.

Куинси пристигна в театър „Лисеум“ късно сутринта. Във вестниците не пишеше нищо за събитията от предната вечер, нито за сегашното състояние на господин Стокър. Това не учуди Куинси, тъй като нещастният инцидент се случи прекалено късно и нямаше как да влезе в сутрешните издания. Притесни се, когато не намери Дийн в театъра. Никой от сценичните работници не знаеше нищо и за здравословното състояние на Стокър. Тъкмо се настаняваше, за да изчака Дийн, когато към него се приближи управителят на Театъра, господин Едуардс.

Едуардс беше винаги в добро настроение и широко усмихнат. Куинси още повече се притесни, когато го видя да идва с мрачно изражение. Усети пристъп на паника под лъжичката и веднага си помисли най-лошото: „Дийн се е разгневил и е отменил представлението.“

Но по ирония на съдбата страховете на Куинси бяха нищо в сравнение с истинското положение. Едуардс му даде бележка, оставена за него на портала. Куинси се намръщи. Беше инструктирал изрично всички служители на театър „Лисеум“ да внимават за младолика жена, която може да твърди, че му е майка. Никой при никакви обстоятелства не биваше да я пуска вътре или да й издава местонахождението му. Все още не знаеше на чия страна е Мина.

Едуардс каза с извинителен тон:

— Един възрастен господин се отби по-рано тази сутрин и заяви, че ти е дядо. Каза, че нещо се е случило в семейството ти и трябва да те намери незабавно. Остави тази бележка за теб. Надявам се да не съм объркал нещо, но при тези обстоятелства ми се стори най-правилно да дам на възрастния господин адреса ти, който взех от канцеларията. Сбърках ли?

Куинси увери Едуардс, че всичко е наред, и му благодари за загрижеността. Истината беше, че нищо не бе наред. Единствената останала му роднина беше майка му. Този „дядо“ беше самозванец.

Куинси отвори бележката и видя, че на нея не е написано нищо. Била е само прикритие, за да получат адреса му. Предчувствията му сега се превърнаха в страх.

Настъпи вечерта.

Куинси се озова пред Дракона на Флийт Стрийт. Каква ирония. Цял ден се скита по улиците, защото се боеше да се върне в квартирата си. Благодарение на Едуардс тайнственият старец знаеше адреса му и можеше да го чака там. Ако му омръзнеше да го дебне пред дома му, беше твърде възможно да се върне в театъра. Интуицията му казваше да бяга далеч от възрастния мъж.

Имаше три версии за самоличността на непознатия старец.

Първата: Мина може да е идвала в театъра и след като не е успяла да изтръгне информация за местонахождението му, вероятно е пратила стареца, за да се опита да разбере каквото й трябва.

Втората: може да е служител на Скотланд Ярд. Може би полицията искаше да го разпита за припадъка на Стокър. Може би Скотланд Ярд го търсеше, защото нещо ужасно се е случило с Мина. Дълбоко в себе си Куинси още обичаше майка си, но й нямаше доверие. Инстинктът му подсказваше да изпрати телеграма, за да се увери, че е жива и здрава, след това да се върне у дома и да изчака отговора. Но страхът от третата вероятност не му позволяваше да изпълни този план.

Стокър пишеше в романа си, че при първата среща с Джонатан в замъка в Трансилвания Дракула му се явява като старец. Но Куинси не живееше в роман и не можеше да поеме такъв риск. Тръгна бързо по Флийт Стрийт, трепкащата светлина на уличните лампи осветяваше зловещо лицето му.

Чувстваше зверска умора. Не мислеше трезво. Не можеше да остане на улицата цяла нощ. Бесараб беше в хотела си. Той бе най-мъдрият човек, когото познаваше. Беше му приятел. Със сигурност щеше да му помогне. Въпреки това не можеше да рискува и да изложи актьора на опасността, която дебнеше него. Вдигна поглед към тъмните прозорци на бащината му канцелария. Сещаше се само за едно сигурно убежище.

Обърна се и се отправи към „Мууни и синове“, любимата кръчма на баща му. Там щеше да се слее с тълпата, да потъне в анонимност. Ако старецът беше полицай или пратеник на майка му, нямаше да се сети да го търси там. Ако се сбъднеше най-големият му страх и непознатият беше наистина Дракула, щеше да е в най-голяма безопасност на публично място. Знаеше едно със сигурност: Дракула се криеше в сенките. Не би рискувал да излезе на светло.

Падна мъгла. Още две пресечки и щеше да намери топлина, покой и топла храна. Когато наближи алеята, тръгваща от Флийт Стрийт, се замисли. Щом нещо толкова дребно като бележка от непознат можеше да го хвърли в такава паника, какви надежди имаше да победи демон като Дракула?

Една ръка се протегна от мъглата, сграбчи го за палтото и го дръпна в тъмната алея.

Демонът го откри. Куинси знаеше, че смъртта на баща му не е настъпила мигновено. Дракула нямаше да бъде по-любезен с него. Щеше да умре в мъки. Отправи молитва към Бог да му даде сили.

От мъглата изникна мъжки силует. Стискаше бастун в ръка. Преди да успее да реагира, младежът видя проблясък на острие. Отвори уста, за да извика, но острият връх на рапирата, притиснат в гърлото му, го спря.

— Знаеш ли кой съм? — попита от тъмнината глас със силен акцент.

Мъжът с рапирата се приведе към светлината. Куинси почувства едновременно облекчение и страх. Непознатият беше изпит и слаб. Чупливата му бяла коса се спускаше пред лицето. Дрехите му бяха добре ушити, но висяха като чувал върху крехката му фигура. Нападателят на Куинси беше немощен старец. Би трябвало да не се плаши от един възрастен мъж с хладно оръжие в ръка, но нещо в погледа на непознатия го стресна, в него се четеше решителност и сила. Дори известна лудост. Този старец не беше Дракула, но бе опасен колкото него.

— Трябва да сте Ван Хелсинг.

— Щом знаеш името ми, значи знаеш и на какво съм способен — каза Ван Хелсинг. — Престани да ровиш около смъртта на баща си.

След хладното посрещане на Артър Холмуд Куинси не бе изненадан, че и друг член на героичната група се опитва да го отклони от пътя към отмъщението. Но въпреки това не очакваше да види възрастния професор да броди по нощните улици, още по-малко в Лондон. Дори не му хрумна, че мистериозният посетител може да е Ван Хелсинг. Май страхът го бе завладял изцяло. Сигурно на Ван Хелсинг му е омръзнало да го чака пред дома му и е тръгнал да го търси. Куинси отблъсна рапирата от шията си.

— Майка ми ви е пратила.

Ван Хелсинг отново притисна върха на оръжието си в шията на младежа и така го принуди да залепи гръб на тухлената стена. Отчаяният гняв, изписан на лицето му, убеди Куинси, че той не е от хората, които си губят времето с глупави спорове. За по-голяма убедителност възрастният мъж размърда острието и проби плътта на младежа. По шията му потече топла кръв. Май не беше толкова немощен, колкото изглеждаше.

— За теб няма никакви отговори — каза той. — Само мрак.

— Какви тайни така усърдно криете от мен всички вие? — попита Куинси с надеждата, че старецът няма да забележи, че гласът му трепери.

Погледът на Ван Хелсинг стана налудничав. Куинси затаи дъх, вече не беше сигурен, че ще си тръгне жив от тази алея. Но изражението на възрастния човек се смекчи. Остана мрачен, но вече го гледаше като любящ дядо, а не като убиец.

— Повечето от нас преминават през живота, изпълнени с вяра — каза Ван Хелсинг съвсем сериозно. Старият професор четеше лекция на студент, у когото виждаше потенциал. — Други нямат такъв късмет и стигат до миг, в който вярата им е поставена на изпитание. Тогава трябва да се избира между светлината и мрака. Не всички притежават силата или мъдростта да направят правилния избор.

Ван Хелсинг отдръпна острието и го прибра в бастуна си.

— Върни се в Сорбоната — помоли го той. — Заради майка си живей в блажена забрава и остани Божие чадо.

След като каза каквото имаше да казва, старецът се върна обратно в тъмната мъгла и закуцука, подпирайки се на бастуна си, без да се обръща назад.

Куинси беше бесен. Очевидно майка му беше пратила Ван Хелсинг да му каже, че е слаб и има нужда от защита. Но той щеше да й докаже, че греши. Щеше да докаже на всички.