Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (29)

28.

Куинси седеше на големия пуст док. Ниска мъгла покриваше водите на Ламанша, но той чуваше тихия плясък на вълните в дървените подпори. Спокойният пейзаж беше в разрез с горчивината, която изпитваше. Започна да крачи напред-назад с надеждата да съживи замръзналите си пръсти. Мокрото от дъжда палто никак не успяваше да го стопли, а хаотичните му и гневни мисли сковаваха от студ душата му.

Само преди седмица пътят пред него изглеждаше ясен и сигурен. Беше последвал сърцето си. Реши да стане актьор и продуцент и веднъж завинаги отхвърли амбициите на баща си. А сега той беше мъртъв, майка му се оказа лъжкиня и Куинси мислеше само за едно. За отмъщение. Трябваше да намери чудовището, което погуби баща му, и да го унищожи със собствените си ръце. Намираше се на съдбовен кръстопът. Мечтите му щяха да почакат.

Провери часовника си; шхуната закъсняваше. Погледна към морето с ясното съзнание, че трябва да е взел решение, когато корабът пристигне. Не виждаше нищо през потискащата мъгла, надвиснала над водната шир. Дори самотният лъч на фара не успяваше да проникне през нея. Бесараб бе наел шхуна, за да стигне до Англия под прикритието на нощта и избегне тълпите почитатели и пресата. По доковете нямаше никакви минувачи. Дори началникът на пристанището си бе тръгнал. Куинси стоеше съвсем сам.

Погледна през рамо към внушителните скали на Дувър, които се извисяваха над мъглата, зловещо осветени от луната. Тихият плътен звук на корабна камбана простена над водата. Гъстата мъгла се разцепи. Корабът на Бесараб се приближаваше.

Куинси не виждаше никакво движение по главната палуба. Взря се по-усърдно за някакви признаци на живот, но корабът изглеждаше изоставен, сякаш плаваше по течението.

Шхуната се приближи още и силуетът й се очерта по-ясно. Куинси си спомни как Стокър описва „Деметра“, кораба, на който Дракула отплавал от Трансилвания за Англия. Той също е искал пристигането му на английския бряг да остане тайна. След това чудовището избило всички на борда, останал само капитанът. Горкият човечец бил намерен завързан за руля, стискащ броеница. Стокър описваше мрачната картина на намирането на „Деметра“ — разбит в скалистите брегове на Уитби. Наблизо имало мъртво куче. Гърлото му бе откъснато, а коремът — разпорен като от лапа на диво животно.

Корабът на Бесараб не даваше никакви признаци, че се кани да намали скоростта. Куинси все още не различаваше никакви хора по палубата.

Глух удар.

Куинси чу нещо да тупва в дока зад него и се обърна. Не виждаше нищо в тъмното, но си спомни последните думи, които майка му извика на раздяла към него: Остави истината да почива в мир дълбоко погребана, или ще те последва съдба, много по-жестока от тази на баща ти. Една мисъл то вледени. Беше чел за тирани, които са убивали на само опонентите си, но и децата им, за да не могат да отмъстят, като пораснат. Това се бе случвало през цялата човешка история. Куинси знаеше, че съществото, убило баща му; е точно от този тип злодеи. А сега стоеше сам на този док и нямаше къде да избяга. Мъглата го обгръщаше отвсякъде. Стокър не беше ли писал, че вампирите могат да приемат формата на мъгла?

Глух удар.

Искаше му се да избяга. Отдръпна се от ръба на дока, краката му започнаха да се движат бързо, както биеше сърцето му. Над водата блесна светлина.

Глух удар.

Откъснала се спасителна лодка се удряше в дока. Куинси въздъхна с облекчение. Нямаше непосредствена заплаха за живота му, но не беше съвсем спокоен.

Когато погледна отново към кораба, видя на най-горната палуба самотен силует на човек, вдигнал високо фенер. Беше глупаво да си мисли, че може да победи звяр като Дракула. Още като обикновен човек той е бил способен на ужасни кръвопролития, а сега, когато притежаваше и вампирска сила, ставаше практически непобедим. Куинси нямаше представа дали методите за убиване на вампири, описани от Стокър, са ефикасни. И той като баща си нямаше военен опит. Но баща му бе имал опитни воини за съюзници.

Ако майка му казваше истината, той не можеше да избяга от сблъсъка, защото където и да отидеше, Дракула щеше да го намери.

Рязко изсвирване прекъсна мислите му. Шхуната забави ход и се насочи към дока. Куинси видя на носа на приближаващия плавателен съд познатия силует на Бесараб, облечен в безупречно скроен костюм. Започна да го мъчи тежък въпрос. Какво да каже на Бесараб? Той беше дошъл чак дотук заради него. Как да му обясни внезапното си решение да се откаже от представлението? Не можеше да му сподели истината. Бесараб високо ценеше княза и нямаше да приеме твърдението, че се е превърнал в чудовищно зомби.

За първи път Куинси напълно разбираше Шекспировия Хамлет, изправен пред кръстопътя на съдбата. Ако преди трябваше да изиграе Хамлет, щеше да го представи като нерешително мекотело, но за в бъдеще щеше да знае, че датският принц изнемогва от непосилната тежест, стоварила се на плещите му, че е доведен до ръба на лудостта от важността на решенията, които трябва да вземе. Куинси изобщо не знаеше какво да предприеме.

Чу звук от стържещи вериги и подвижният корабен мост се спусна към сушата. Високият смугъл Бесараб излезе от мъглата, луната образуваше воал около него. Изглеждаше внушително, като крал, разхождащ се из двореца си.

Куинси нямаше време. Трябваше да действа.

— Господин Бесараб, добре дошли в Англия — каза той и протегна ръка към актьора, който слизаше по подвижния мост.

— Получих телеграмата ви — отвърна Бесараб състрадателно. — Не искам да изпитвате никаква вина, ако решите да се откажете от представлението след смъртта на баща ви.

Сякаш отново бе прочел мислите му. Великодушният жест на актьора трогна Куинси. Май все пак не беше съвсем сам. Бесараб заслужаваше доверието му и може би бе единственият човек, на когото можеше да разчита.

Моряците изнесоха багажа на Бесараб от товарния трюм.

— Сериозно обмислям този въпрос — проговори най-накрая Куинси. — Ще бъда честен с вас — не съм сигурен какво да правя.

— Какво ви подсказва сърцето?

Присъствието на Бесараб го успокояваше. Разбираше какво има предвид актьорът — предлагаше му да бъде негов съюзник, без значение по кой път ще тръгне.

Куинси не беше воин. Нямаше дом. Не можеше да избяга, нито да се скрие. Но с Бесараб на негова страна вероятно щеше да успее да се превърне в онзи воин, който съдбата изискваше от него да бъде. Бесараб беше силен и смел. Куинси го бе видял как се бие, когато го нападнаха в парижкия театър. Младежът взе решение. Нямаше да се отказва от плановете за представлението и ще използва времето си с Бесараб, за да го убеди, че вампирът Дракула е злодей. След това е негова помощ ще се опълчи срещу чудовището. А междувременно имаше нужда от Бесараб и от време, за да го направи повече от свой ментор — да го превърне в боен другар.

Куинси с облекчение установи, че това решение не му коства никакво усилие.

— Ще продължа да подготвям представлението и ще го посветя на паметта на баща си — каза той. — Това е най-малкото, което мога да направя. Посмъртно ще му засвидетелствам любовта, която приживе така погрешно му отказвах.

Бесараб гордо се усмихна.

— Тогава ще направим всичко възможно, за да успеете в това начинание.

Куинси усети как от плещите му се вдигна огромен товар. В ума му нахлуха спомени от караниците с баща му. Беше толкова гневен и объркан, че още не си бе дал време да потъгува за него. Но и не желаеше да го прави. Извърна се, тъй като не искаше Бесараб да види напиращите в очите му сълзи.

Бесараб го прегърна през раменете и в тъмното се разнесе успокоителният му баритон:

— Няма нищо срамно в сълзите. Още помня тъжния ден, в който загубих баща си.

— Как умря той?

— Бях много малък. Баща ми беше воин. Убиха го негови сънародници. — На лицето му се появи странно изражение. Без да казва нищо повече, Куинси разбра, че менторът му знае значението на думата „отмъщение“.

— Баща ти ще се гордее с теб — заяви Бесараб, докато вървеше под ръка с Куинси по кея. — За добро или за зло, между баща и син има връзки, които никога не могат да бъдат прекъснати.

За първи път от дни Кунси се усмихна през сълзи. Бесараб му вдъхна нещо, което баща му не бе успявал да даде — доверие.