Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (49)

48.

— Не можете да избягате! Не се дръжте като глупак! — извика Мина.

Котфорд знаеше, че е права. Кървавочервената мъгла изостана, след като взе Прайс, но сега отново настъпваше и докосваше задните колела на препускащата кола. Конете се къпеха в пот. Нямаше да издържат още дълго при тази скорост. Котфорд имаше нужда от план. Дръпна юздите и смени посоката. Тръгна към главната улица с надеждата да се спаси в тълпата. Да видим как реагира червената заплаха пред свидетели.

Изведнъж чу пляскане на криле. За миг зърна някакви гигантски животински крайници да се протягат надолу и се опита да избегне наточените като бръсначи нокти, но не беше достатъчно бърз. Премигна от болка, когато нещо остро се заби в плътта му.

Котфорд покри с длан раната под рамото си. Беше дълбока й болеше ужасно. Кръвта му шуртеше. Конският впряг препускаше с всичка сила през лабиринта от алеи. Успяха някак да се измъкнат от алената мъгла.

Накрая излезе от страничните улици и видя близкото спасение. Почувства се като бегач, съзрял финалната лента: с големи черни букви върху тухлена стена пишеше „ПИКАДИЛИ“. Мобилизира и последната капчица от бързо чезнещите си сили, дръпна юздите и спря конете точно в средата на „Олдуич Кресънт“. Няколкото автомобила и карети на улицата изскърцаха със спирачки, когато полицейският файтон блокира пътя им. Пешеходците се заковаха на местата си и се ококориха. Котфорд скочи на земята. Обърна се и видя, че кървавочервената мъгла не ги е последвала на главната улица. Отиде отстрани на файтона и посегна с окървавената си ръка да отвори вратата.

— Слизайте!

Мина се поколеба за миг, след това пое ръката на Котфорд, който я издърпа на земята. Впи поглед в раненото му рамо. Посегна да докосне раната, но знаеше, че не може да спре кръвоизлива. Вдигна очи към Котфорд. Нищо не можеше да направи за него.

— Трябва ви лекар.

Вниманието на инспектора обаче беше съсредоточено върху небето над тях. Черни облаци се скупчваха над главите им и закриваха луната и звездите.

— Да вървим! — Той сграбчи Мина за ръката и побягна с нея към входа на метростанцията „Странд“. Спряха, когато чуха пляскане на криле отгоре. Източникът на звука бе скрит зад водовъртеж от черни облаци.

— Единствената ви надежда за спасение е под земята! — Котфорд се опита да надвика грохота на вятъра. Извади шепа монети от джоба си и ги пъхна в ръката на Мина. — Кажете на Ван Хелсинг, че съм сбъркал… за всичко.

— Иска мен! — отвърна му Мина и се опита да му върне монетите. — Спасявайте се!

— Заслепението ми постави вас, семейството и приятелите ви в страшна опасност. Сега вече го разбирам. Простете ми.

Пляскането на крилете ставаше все по-силно. Чудовището се приближаваше.

— Вървете! Веднага! — И Котфорд избута Мина към стълбите. Обърна се и извади от джоба на палтото си счупения меч. Чу как зад него Мина изтича надолу, а после, странно как, я чу да шепне в ухото му:

— Простено ви е.

Убийствата на онези млади жени го измъчваха от години. Сега разбираше защо душата му не намираше покой. През цялото време си бе затварял очите за истината. Убиецът не беше човешко същество. Видя същата червена мъгла в нощта, когато преследваше Изкормвача и се спъна в тротоара. Звярът, който се приближаваше сега към него, беше неговата съдба. Ако спаси поне един човек тази нощ… няма да е работил напразно цял живот.

Чудовището се спусна ниско от облаците и най-накрая му се разкри. Изрева и показа кървавите си зъби. Червените му очи блестяха. Кожата му беше люспеста като на гущер, а от слепоочията му стърчаха завити рога. На гърба си имаше огромни ципести криле. Размахваше дългата си мощна назъбена опашка и отчупваше с нея парчета от каменните сгради и от настилката на улицата. Разтвори ръце, които завършваха с дълги остри нокти, и се втурна към него, готово да го смачка в адската си прегръдка.

Котфорд чу минувачите да пищят от ужас и ги видя да бягат и да търсят укритие. Оставиха го сам. Той се молеше за спасение на безсмъртната си душа и за повече кураж. Време беше да изравнят везните. Уви шала си около счупения меч и така направи нова дръжка. Прицели се в сърцето на чудовището, когато то прелетя над него, но се забави. Съществото летеше толкова бързо, че мечът се заби в крака му. Звярът изрева от болка и падна на земята зад него.

Котфорд се канеше да се обърне и да продължи битката, но видя, че смъртоносната опашка замахва към него.

Последната мисъл, която мина през главата му, беше предупреждението на Ван Хелсинг. Това, което не разбирате, ще ви убие.

* * *

Мина се спусна по стълбите към станцията на метрото. Чакащите влака хора се пръснаха, когато приближи. Погледна надолу — ръцете й бяха изцапани с кръвта на Котфорд, а роклята — с кръвта на жената в бяло. Чу се изсвирване и тя хукна към последния вагон на влака, който спря на станцията. Точно се канеше да се качи, когато чу странен звук — като че ли дете си играеше с топка.

Мина се обърна и видя отрязаната глава на Котфорд да подскача по стълбището. Падна на перона, чу се адско хрущене и лицето се обърна към нея. Очакваше предсмъртното изражение на инспектора да е на ужас. Но в смъртта си той изглеждаше по-спокоен от когато и да било. Рев от ужас разлюля Мина до дъното на съществото й. След това чу трошене на тухли. Сянката на крилатия звяр тръгна надолу по стълбите.

Чу се второ изсвирване. Мина бе уморена от преследването. Искаше й се да влезе вече в директен сблъсък, но знаеше, че колкото повече отлага, толкова повече време дава на Куинси, Артър и Ван Хелсинг. Металните врати на последния вагон се затвориха пред нея. Тя се пресегна, разтвори обратно вратите и се качи точно преди влакът да потегли.

* * *

Доктор Макс Уиндшофел и съпругата му решиха да не се качват на влака, след като видяха окървавената жена и отрязаната глава, която се търколи на перона. Щяха да изчакат следващия влак от „Странд“ до Финсбъри Парк. Макс отведе жена си далеч от кървавата сцена и се почуди дали да не се обади на полицията. Като лекар това беше негов граждански дълг. Мислите му бяха прекъснати от ужасяващ звук на чупещи се тухли, последван от оглушително скърцане.

Крилато същество, подобно на дракон, се появи изневиделица откъм стълбището. И двамата с жена му бяха прекалено уплашени, за да извикат. Демонът размахваше опашката си и рушеше белите и зелени плочки по стените на станцията, сякаш бяха от хартия. След това се спусна в тунела и подгони влака. Макс Уиндшофел взе решение. Ще се обади и ще каже какво е видял.

* * *

— Махайте се! — изсъска Мина на няколкото пътници във вагона. Счупи седалката пред себе си и изтръгна от купчината остър дървен прът. Действията й, кръвта по нея и зловещото ехо в тунела накараха пътниците бързо да се придвижат напред към съседния вагон.

Мина погледна през задната врата и видя, че гаргойлът я преследва. Изведнъж почувства нещо, което през последните двайсет и пет години и се бе случвало само насън. Усети присъствието на Дракула. Той е! Идва за мен!

Крилете на чудовището рушаха стените на тунела. След него се влачеше следа от счупени зидове и гъст прах. Мина стисна здраво дървения кол.

— Край. Идвай. Времето вече не е на твоя страна.

Съществото заби крак в задното стъкло на вагона и вятърът нахлу със свистене вътре. Тежката метална врата падна на пода. Мина очакваше съществото да влезе, но за нейна изненада във вагона нахлу само блестяща червена мъгла, която започна да придобива човешка форма.

Мина мислеше за Дракула. Бог да й е на помощ. Ами ако беше той? Вълнуваше се от възможността да види пак лицето му след толкова години, въпреки ужасните престъпления, които може би бе извършил тази нощ. Чувството беше по-силно от нея.

Мъглата се разпръсна и пред нея се появи силует на висок човек, облечен в черно. Мина едва дишаше.

— Княз Дракула — прошепна тя.

— Съжалявам, но ще ви разочаровам — отвърна подигравателно Батори.

Любовта, надигнала се в гърдите на Мина, моментално се превърна в омраза. Графинята тръгна към нея и Мина забеляза, че Котфорд е забил в крака й меча на Джонатан. Но острието явно не я притесняваше.

— Повече няма да ме докоснете, графиньо — каза Мина и вдигна кола пред себе си. — Този път съм подготвена за вас.

Батори се изсмя.

— Кръвта на Дракула може и да ви дава известна сила, но не си мислете, че можете да се мерите с мен. Аз съм кралицата на човешкия род.

— Вие сте извратена садистична убийца — просъска Мина. — За Бога, ще се погрижа този свят да се освободи от вас, или ще умра, докато се опитвам.

— О, вие ще умрете, сладка моя. Ще умрете, знаейки, че синът ви и всичките ви приятели също са загинали тази нощ. Обещавам ви, че смъртта им ще настъпи по брутален и безмилостен начин… както и вашата.

Споменаването на сина й разгневи Мина. Нямаше да позволи на това чудовище да нарани Куинси. С този дървен кол ще изтрие надменното подигравателно изражение от лицето на Батори. Нададе боен вик, както бе чула да прави Куинси Морис преди години, и се втурна напред.

Батори изрева от удоволствие, когато Мина вдигна кола и се прицели право в сърцето й, след това просто се пресегна и хвана дървото. Издърпа го и Мина падна на колене право в лапите й. Графинята я сграбчи за косата и дръпна главата й назад, откривайки алабастровата й шия. След това извади някакво острие. Мина го позна: извит хирургически инструмент за ампутации, любимото оръжие на Джак Изкормвача. Очите й се разшириха от ужас и тя се опита да се освободи от желязната хватка на Батори, но колкото повече се съпротивляваше, толкова повече графинята се възбуждаше. Обзета от дяволска страст, тя вдигна острието да пререже гърлото на Мина. Наслаждаваше се на всеки миг преди кървавата баня.

Въпреки че отскоро се бе почувствала много силна, Мина не можеше да се мери с Батори. Четиристотин години пиене на човешка кръв я бяха направили почти непобедима. Мина не успя да защити Куинси. Оставаше й само да се моли.

Батори бе готова да реже, но преди това се наведе, облиза ухото на Мина и нежно й прошепна:

— Време е да поздравиш Изкормвача.