Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (46)

45.

Пистолетът на Холмуд бе готов за стрелба.

— Очаквах ви — чу се в тъмнината глас със силен акцент.

Куинси беше сложил ръка на рамото на спътника си и усети как мускулите му се отпуснаха. Защо не стреля?!

Аплиците по стените светнаха. Пред тях стоеше Ейбрахам ван Хелсинг. Едната му ръка все още беше на електрическия ключ, а с другата се подпираше на бастуна си.

— Професоре! — каза Холмуд и прибра пистолета в джоба си. — Боже, можех да те застрелям! Слава Богу, че си жив и здрав. — И той се спусна да прегърне стария си приятел.

Ван Хелсинг доволно се усмихна.

— Знаеш, че обичам драматичните появи.

Куинси премигна. Драскотината на шията, която му направи Ван Хелсинг само преди две вечери, отново го приболя. Сякаш тялото му го предупреждаваше да внимава със стареца. Обзе го раздразнение, че Холмуд забравя как професорът го беше нападнал.

Холмуд започна да обсипва с въпроси Ван Хелсинг, не дочакваше отговорите и задаваше нови.

— Добре ли си? Как те откри Дракула? Как успя да избягаш?

— Като използвах ума си и тактика, която той не очакваше… — Ван Хелсинг млъкна и погледна към Куинси, сякаш се колебаеше дали да сподели тази информация пред него.

Холмуд кимна: вече бяха гласували доверие на младежа.

Въпреки това уверение Ван Хелсинг се обърна с гръб към Куинси. Момчето се ядоса на тази очевидна грубост и още повече се вбеси на Холмуд, че не реагира. Освен това забеляза, че професорът не отговори на въпроса как беше успял да избяга от Дракула.

— Добре, че ме намерихте — каза мило Ван Хелсинг. — Предполагам, че мадам Мина ви е казала за моята телеграма.

За човек, току-що преживял сблъсък с Дракула, Ван Хелсинг изглеждаше странно спокоен. Нямаше нищо общо с трескавия мъж, когото Куинси бе срещнал на улицата. Младежът забеляза маса с оръжия и се почуди какво ли става навън. Погледът му се плъзна към носещия се от „Лисеум“ дим, който покриваше като пелена града. Защо стояха тук? Ако се забавеха още малко, полицията или Дракула скоро щяха да ги намерят. Трябваше бързо да решат какъв да бъде следващият им ход.

Холмуд разказа за Батори, докато разглеждаше оръжията на масата. Множество кръстове, дървен кол, чук, шишенца, в които Куинси предполагаше, че има светена вода. И, разбира се, самакитка и чесън. В средата бе положен зареден и готов за стрелба арбалет.

Куинси видя, че Ван Хелсинг изобщо не се изненада при споменаването на жената вампир, сякаш вече знаеше за Батори. Старецът отиде до масата и с треперещи ръце се опита да отвори бутилка бренди. Изглеждаше немощен, не като човека, който успя да надвие Куинси на улицата преди няколко вечери.

Най-накрая холандецът се обърна и към него.

— Както виждам, господин Куинси, решили сте да не приемете моя… съвет.

Начинът, по който произнесе думата „съвет“, накара Куинси да стисне зъби.

— Последния път, когато се поддадох на принуждение, баща ми загина — не му остана длъжен младежът.

— Много добре — отвърна Ван Хелсинг с хитра усмивка. Наля бренди в две чаши. — Всъщност за мен е необяснимо защо сте тук.

— И защо?

Старецът не отговори. Взе едната чаша с костеливата си ръка и я подаде на. Артър Холмуд, който разглеждаше камата от масата. Лордът остави оръжието на мястото му и пое питието.

— Де да бях послушал Сюард — каза той. И отпи, за да отмие спомена. — Може би той, Джонатан и Бесараб щяха да са още живи.

— Бесараб? — попита Ван Хелсинг тихо и с любопитство.

— Румънският актьор — обясни Холмуд.

Ван Хелсинг се подпря на бастуна си и подаде другата чаша на Куинси. Но той не обичаше да пие като баща си.

— Не, благодаря.

Ван Хелсинг остави чашата, без да каже нищо, но нещо в езика на тялото му подсказваше дистанцираност. Куинси реши, че е най-добре да върне разговора към Бесараб.

— От кореспонденцията между доктор Сюард и Бесараб научихме за Дракула и графиня Батори.

— Бесараб — повтори Ван Хелсинг бавно и натъртено, сякаш опитваше вкуса на всяка буква. После отново се обърна с гръб към Куинси. — Холмуд, нищо ли не научи от съвместните ни приключения?

Лордът изглеждаше объркан.

— Какво искаш да кажеш?

— Кажи ми, срещал ли си някога този Бесараб? — попита Ван Хелсинг.

— Не. Само Куинси го е виждал. Защо?

— Много умно — засмя се Ван Хелсинг.

Куинси ставаше все по-нетърпелив, искаше му се да сграбчи стареца, да го раздруса и да изтръгне отговорите. Застана право срещу него и каза:

— Професоре, ако знаете нещо, кажете ни. Не ни дръжте в неведение.

Ван Хелсинг дълго се взира в Куинси. След това въздъхна.

— Няма нищо друго, освен мрак, господа — отвърна той. — Вие вече загубихте. Единственият ни избор е да следваме неговия път.

— Чий път? — попита Куинси.

Ван Хелсинг сякаш се намираше в лекционна зала. Сбръчканата му ръка се отдели от бастуна и се вдигна към ревера на сакото. Публиката очакваше думите му. Тъмните му очи се забиха право в Куинси.

— Дракула е прозвище, избрано от княза при приемане на титлата. Но истинското му име е… Владимир Бесараб.