Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (58)

57.

Мина Харкър разглеждаше абатство Карфакс и си мислеше колко много прилича на живота й. Някога беше достолепно и красиво, пълно с добродетели, надежда и обещания. Сега времето го беше разяло и го бе изпразнило от съдържание. Дори прашните паяжини по ъглите бяха изоставени от паяците, които ги бяха изплели. Вятърът от надигащата се навън буря виеше по коридорите, сякаш духове от миналото молеха да бъдат пуснати на свобода. Тези стени бяха станали свидетели на много кървави сблъсъци — от войната между римляни и келти до битките на саксонци и нормани. В младостта си Мина се боеше от многото призраци, за които се твърдеше, че обитават околността, и не смееше да се приближи към абатството през нощта. Огромното каменно помещение, в което стоеше сега, някога е било библиотека, в която монасите са се образовали в тишина. То беше и първото, което княз Дракула се бе опитал да насели при идването си в Уитби преди двайсет и пет години. Забравените мебели, покрити с прашни платнища, приличаха на прокълнати духове. Книги на всевъзможни езици пълнеха изгнилите полици. Върху тях се бе натрупал такъв дебел слой прах, че Мина не можеше да види цветовете на кориците, да не говорим за заглавията. Вдигна поглед към пукнатото огледало над камината. Оттам я погледна млада жена. Въпреки това тя се чувстваше стара и празна като порутеното абатство.

Видя ореховата ракла, която през 1888 година бе донесла от лондонския си апартамент в Уитби. Прекара лятото с Луси, докато Джонатан беше в Трансилвания. След началото на извънбрачната й афера с Дракула беше уредила раклата да бъде пренесена тайно в абатството Карфакс, защото възнамеряваше да избяга от Англия с любовника си. След това я забрави в бързината да избяга от Дракула и да заличи завинаги спомена за нарушените брачни клетви. По някаква тъжна ирония сега отново беше заедно с Дракула и раклата. Сякаш съдбата й бе предначертана отдавна.

Отвори раклата и намери в нея роклята, която Луси й бе подарила. Така и не я облече. Беше прекалено провокативна за нея. Но двайсет и пет години по-късно стилът напълно подхождаше на жената, в която се бе превърнала. Погледна черната скромна рокля, която носеше. От години се обличаше като жена на средна възраст, за да не дразни Джонатан. Вече нямаше нужда да го прави. Разкопча черната дреха и я остави да падне на покрития с боклуци под. След това извади младежката рокля от раклата и се мушна в меката елегантна материя. Тя я накара да се почувства красива. Усети пристъп на вина: щеше й се да се бе обличала така за Джонатан, но това щеше да е като да сипва сол в рана, която не иска да заздравее. Погледна се в огледалото. Светлините от огнището се отразяваха в малкото златно кръстче, спускащо се върху белите й гърди.

Отражението в огледалото й се стори непосилна гледка, затова отиде към високите като в катедрала прозорци. Стъпките й отекнаха като бавен, натрапчив барабанен звук. Надникна в тъмната нощ. Светкавици осветяваха гробището отдолу и хвърляха дълги сенки сред надгробните плочи. Усещаше, че Куинси се приближава бързо, и се надяваше да се добере до абатството, преди бурята да се разрази с пълна сила. Когато той пристигне, тя ще се изправи срещу Дракула и ще пристъпи към изпълнението на плана си.

— Тази рокля ти отива — каза глас зад нея. Не го бе чула да влиза и се боеше да се обърне към него, за да не изгуби решителността си. Или по-лошо — да се поддаде на тъмните си желания. Усети копнежа в гласа му, когато каза: — Ти си пиршество… за очите.

— Намерих старата си ракла — заекна Мина. И погледна надолу към изкусителните си форми. Роклята беше много разголена. — Оставих доста неща тук.

Настъпи неловко мълчание. Дракула схвана скритото значение на думите й.

— Този дом и аз ти принадлежим — каза той накрая.

Гласът му беше точно какъвто го помнеше — мелодичен и хипнотизиращ. Мина осъзна колко много й бе липсвал успокояващият му звук. Не! Не можеше да мисли за себе си. Трябваше да мисли за Куинси. Най-важното сега бе бягството на сина й, а Дракула можеше и да не я разбере.

В ума й изникна образът на Куинси, яздещ кон. Дрехите му бяха изцапани с кръв… Да не би да е ранен? Мина усети как пламъците на гнева я поглъщат. Обърна се рязко към Дракула като лъвица, готова да брани малкото си.

— Как можа да изложиш Куинси на опасност? Ван Хелсинг можеше да го убие.

— Ван Хелсинг се опита да се запише в историята, като чрез перото на Стокър ме нарече злодей — отвърна без никакво извинение в гласа Дракула. Пристъпи към нея и се опита да скъси дистанцията помежду им. Но Мина направи крачка назад. Смуглият княз въздъхна. — Никога не съм искал да отмъщавам на съпруга ти и останалите, че се опитаха да ме убият. В заблудата си те преследваха благородна кауза и се опитваха да се защитят. Но Ван Хелсинг премина границата.

Тонът му се смекчи, когато се приближи зад гърба й. Мина погледна през рамо. Видя го как извърна очи към тъмния хоризонт, когато лъчът на фара проникна през прозореца.

— Куинси накара Ван Хелсинг да плати за прегрешенията си — каза той. Мина усети как кръвта й се смразява. Прозря значението на думите му. Долови и накъде бие от начина, по който произнесе името на сина й. Плановете на Дракула за Куинси не съвпадаха с нейните.

— Ще ми отнемеш единствения син?

— За да оцелее в това, което предстои, той трябва да приеме истината. И да се приеме такъв, какъвто е.

Сърцето на Мина щеше да изскочи от гърдите й.

— Нямаме право да определяме съдбата му.

* * *

Конят на Куинси препускаше покрай Залива на Робии Худ. Вълните се блъскаха силно в скалите. Студеният априлски вятър се усилваше. Трещяха гръмотевици и блестяха светкавици. Небесата даваха сигнал за битка.

Конят на Куинси се изправи на задните си крака, олюля се и се стовари върху калния бряг. Изхвърленият ездач също тупна на земята. Младежът се надигна от локвата и стигна залитайки до животното. Видя, че е плувнало в пот и едва си поема дъх. Конят му беше на прага на смъртта от изтощение.

Отново светкавица раздра небето. В далечината Куинси видя руините на абатството върху надвисналите над морето скали. Вече беше близо.

Конят се опита да се изправи, но отново падна. Краката му не можеха да издържат собствената му тежест. Куинси нямаше време да чака животното да си почине. Погали го по гривата. Беше готов да умре за каузата си, но не можеше да иска такава жертва и от коня.

Без да се бави нито миг повече, продължи пеша по хлъзгавата камениста пътека към срещата със съдбата.