Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (30)

29.

Сержант Лий застана на прага на „Червения лъв“ и вдигна глава към циферблата на Биг Бен, озарен отскоро от електрическа светлина. Слънцето залязваше зад сградата на Парламента, а часовниковата кула хвърляше сянка върху Темза. Котфорд трябваше да дойде преди петнайсет минути. Лий не можеше да изтърпи и минута повече в кръчмата. Не се чувстваше комфортно там. Ожадняваше, искаше да се присъедини към веселието, но още беше на работа. Трябваше да излезе, за да се спаси от изкушението. Така беше най-добре. Ако жена му разбереше, че е влязъл в кръчма — особено тази вечер, на годишнината от сватбата им, — щеше доста да се ядоса.

Лий вдигна отново поглед към часовника и се намръщи. Повече от седмица не се бе прибирал у дома навреме, за да сложи децата да спят. Надяваше се жена му да разбере, че точно днес му се налага да работи, затова не смяташе да сипва допълнително сол в раната. Когато се омъжи за него, Клара знаеше, че той е преди всичко човек на дълга. Пропускането на вечеря на свещи с любимата му съпруга беше сравнително малка цена за спасяването на живота на друга жена.

— Сержант Лий?

Той се обърна и видя Котфорд да се клатушка към него.

— Закъсняхте, сър.

— Кого остави да наблюдава заподозрения? — попита загрижено Котфорд. И добави усмихнат: — Онзи младок Прайс?

Лий се засмя. И той харесваше Прайс.

— Не. Горкият, беше изтощен. Не е спал цяла седмица. Пратих го да си върви.

Физиономията на Котфорд стана умислена и Лий реши, че е най-добре да поясни.

— Не се тревожете. Заподозреният дава вечеря. Ще продължи часове. Много хора, пури и бренди до изгрев-слънце.

— Добре. Искам да го арестуваш — каза Котфорд злорадо.

— Сигурен ли сте, сър? Ако го арестувам пред гостите му, ще изложим на опасност разследването.

— Те не споделят с никого извън техния кръг. Ще трябва да поемем риска, сержант. Трябва да го поразтърсим.

Лий кимна, обърна се и тръгна да изпълнява нарежданията му, но Котфорд го сграбчи за ръката.

— Прекарай го през „Дарби Гейт“. — И посочи алеята между Парламент Стрийт и крайбрежната улица „Виктория“. — Никой няма да го види, ако го вкараш през страничен вход.

Лий се усмихна. Котфорд без съмнение бе помислил за всичко.

— Ван Хелсинг е прекалено хитър, за да се издаде сам — продължи тържествено Котфорд. — Единственият ни шанс е да принудим някой от съзаклятниците му да го предаде.

Лий тръгна. Според Котфорд този заподозрян щеше да се окаже костелив орех. При всички случаи ги чакаше дълга нощ.

* * *

Артър Холмуд изгледа саркастично дебелия инспектор, който сложи пред него дневниците на Джак Сюард. Беше сигурен, че Котфорд блъфира и те не може да са на Джак. Но когато прочете това, което инспекторът му бе отбелязал, позна почерка на Сюард и се изпълни гняв, че някогашният му приятел е нарушил клетвата и е описал своята версия за събитията в онази трагична нощ. В него бушуваха силни чувства, но нямаше да достави удоволствие на ирландеца, като ги изрази.

Холмуд затвори дневника.

— Кой знае в какъв наркотичен делириум е изпаднал Джак, за да напише тези глупости.

Всички знаеха, че в миналото Джак Сюард беше изтъкнат учен, но по-късно не само се побърка, а и се пристрасти към морфина. Колкото и разобличаващ да изглеждаше дневникът, той нямаше да издържи като доказателство в съда. Холмуд се взря в инспектора. Със сигурност беше много по-умен, отколкото раздърпаният му вид предполагаше. Даде си сметка, че е направил усилие, за да го притесни. В стаята за разпит нямаше друго, освен маса и няколко дървени стола. Само на половин метър над масата висеше проста метална лампа, която осветяваше ярко плота. Ненормално ниско поставеният източник на светлина напрягаше очите му. В помещението беше горещо. Нямаше закачалка и никой не прояви добри маниери да му вземе палтото. Оставиха го да се свари в един от най-хубавите си костюми и дебелата зимна връхна дреха. Котфорд си бе налял чаша вода, но не предложи на него.

Но нищо от това нямаше да предизвика желания от инспектора ефект. Артър Холмуд е бил затворник на китайския император след обсадата при Туин Куан. Китайците бяха майстори на изтръгването на информация, знаеха как да причинят физическа и психическа болка. В сравнение с тях този Котфорд беше жалък аматьор.

— Може би това ще успее да събуди интереса ви — каза инспекторът с палава усмивка, разтвори бледозелена папка и я поднесе към Холмуд.

Артър сведе очи към изписаната на ръка страница. Чете известно време, след това вдигна поглед и каза:

— Доклад от аутопсия?

— Аутопсията на Луси Уестенра.

Този път не успя да скрие вълнението си. Котфорд се усмихна.

Холмуд изглеждаше объркан. Доколкото му бе известно, не направиха аутопсия. Решиха, че няма нужда.

— Не си мъчете главата с всички тези медицински термини — каза Котфорд и отгърна на последната страница. — Заключението е важно.

И посочи към един написан на ръка ред. Холмуд се наведе да види думата под пръста на Котфорд.

— Убийство? — прочете на глас. — Това е абсурдно. Луси почина от рядка болест на кръвта.

Думите опариха устните му, докато ги произнасяше. Предпочиташе да се отърве от мъчителните спомени за боледуването на Луси. Необяснимата загуба на кръв, отчаяните опити да я възстановят чрез кръвопреливане, парите, похарчени за специалисти, които не успяваха да поставят диагноза. Освен доктор Ван Хелсинг. Но и той не можа да я спаси от смъртта. Смърт. Ха! Образът на Луси между живота и смъртта, полегнала в ковчега, остави трайна рана в сърцето му. А истинската й смърт същия ден беляза завинаги живота му.

— Госпожица Уестенра е от заможно семейство — продължи Котфорд, а тонът му бе изпълнен със сарказъм и фалшива откровеност. — Малко преди да се омъжи за вас, е променила завещанието си. И вие ставате неин наследник.

— Това ви дава мотив — намеси се Лий. Стоеше до стената и се опитваше да изглежда възможно най-внушителен. — Като прибавим и описаното в дневниците на доктор Сюард, имаме достатъчно основания за арест.

Холмуд стисна зъби. Усети как кръвта се качва в главата му. Затаи дъх за миг и започна да проклина надигащия се в него гняв. Първият му импулс беше да разбие черепите и на двамата в стената, но ако му се поддадеше, щеше да направи огромна услуга на Котфорд. Този негодник блъфираше.

— Това е някаква извратена шега — каза Холмуд. — Нямам нужда от богатството на семейство Уестенра и съм убеден, че знаете това.

— Уверявам ви, че нямаме никакви поводи за смях — отвърна Котфорд, извади снимка от джоба си и я сложи на масата.

Сърцето на Холмуд спря.

На нея имаше ужасен разложен труп. Черепът бе отделен от тялото и от него се спускаше огромна коса. В гръдния кош бе забит метален кол. Роклята в цвят на слонова кост, която Луси си бе ушила за сватбата им, беше изгнила и изцапана с пръст и кръв. Ако се съдеше по степента на разложение и качеството на изображението, снимката бе направена наскоро. Тлъстото ирландско копеле бе отворило гроба на Луси! Искаше му се да извърне очи от ужасяващата фотография, но не можеше. Не беше в състояние дори да премигне. Нарочно не посегна към снимката, защото знаеше, че Котфорд ще види треперещите му ръце.

Беше потресен. Години наред се преструваше, че онази нощ не се е случила, но въпреки това споменът го измъчваше. Не можеше да забрави как Ван Хелсинг го накара да влязат в гробницата на Луси. Как сърцето му подскочи от радост, като я видя да се разхожда съвсем жива и прекрасна, каквато беше само преди дни. Отначало си помисли, че халюцинира, но след това се обърна и видя ужасеното и смаяно изражение на Джак Сюард. Луси го повика, гласът й бе мелодичен и сладък, както винаги. Ела при мен, съпруже. Целуни ме. Можем да сме заедно. Завинаги, както си обещахме.

Получаваше втори шанс да бъде с любимата си. Още помнеше как усмивката на Луси го стопли в студената нощ. Как се втурна към отворените й обятия, изпълнен с копнеж да целуне алените й устни. Знаеше, че щом я прегърне, болката, която изпитваше след погребението й, ще се стопи.

Когато пръстите му бяха само на сантиметри от нейните, Ван Хелсинг застана между тях и вдигна разпятие към Луси. За ужас на Холмуд, тя изсъска, показа зъбите си на холандския лекар и плю кръв към него. Очите й почерняха и тя се приведе над ковчега си. Холмуд искаше да бъде благодарен на Ван Хелсинг, задето му спаси живота, но с течение на времето започна да го презира, че се намеси в онзи съдбовен момент. Нима нямаше да е по-добре да прекара вечността неувяхващо млад заедно със своята обич Луси, вместо да влачи това жалко съществувание? Ван Хелсинг се опита да му обясни, че така ще погуби безсмъртната си душа, но той не знаеше, че последвалите двайсет и пет години без Луси ще му костват много повече.

Гласът на Котфорд го стресна и го върна в настоящето.

— Признайте престъпленията си. Свидетелствайте срещу професор Ван Хелсинг и ще спася жалкия ви живот от ешафода.

Да не би инспекторът да си мислеше, че се бои от смъртта? Имаше далеч по-лоши неща. Бе влязъл в ада, смъртта щеше да е благословено избавление за него. През първите десет години след онази зловеща нощ, на всяка годишнина от окончателната смърт на Луси той се заключваше в кабинета си, взираше се в портрета й и лъскаше пистолетите си за дуели. Прилепяше дулото на оръжието до слепоочието си, близо до ухото с откъснатия край, и се опитваше да сложи край на страданията си. Искаше да е с Луси. Но при всеки опит думите от Библията, които бе запаметил още като дете, се промъкваха в съзнанието му и му припомняха, че самоубийците са прокълнати. Беше сигурен, че душата на Луси е в рая. Точно защото искаше да я прати там, позволи на Ван Хелсинг да го убеди да забие кол във вампирското й сърце. Въпреки това не можеше да намери покой и да забрави как трепереха ръцете му, докато Луси пищеше, а чукът набиваше металния кол дълбоко в гърдите й и по красивата й булчинска рокля плискаше алена кръв. Нямаше по-жестока съдба от това младоженецът да е принуден да убие булката си в деня, в който трябва да се състои сватбата им. Луси не бе искала да става вампир. Онзи демон Дракула направи избора вместо нея.

Холмуд усети проницателния поглед на Котфорд върху себе си. Време беше да го накара да свали картите и да види колко точно знае. Върна на инспектора дневниците и доклада от аутопсията и се облегна самодоволно на стола си.

— Много любезно предложение, но доказателствата ви са само косвени, инспекторе. Ако можехте да получите заповед за арест, вече щях да съм в окови.

— Играете си с огъня — отвърна Котфорд и посочи дневниците. — Сюард не е могъл да живее с вината. Имал е намерение да изобличи Ван Хелсинг и професорът го е убил.

— С цялото ми уважение към вас като представител на Скотланд Ярд, но това е най-абсурдното нещо, което някога съм чувал. Джак Сюард беше протеже на Ван Хелсинг, беше му като син. Такива отношения не завършват с убийство. Хващате се за сламки.

— Когато Джонатан Харкър е разбрал истината — добави Лий, без да обръща внимание на аргументите на Холмуд, — Ван Хелсинг е убил и него.

— Ван Хелсинг си замита следите — каза Котфорд. Наведе се напред и предприе нова тактика. — Вие сте следващият в списъка.

— Много се съмнявам. — Холмуд се изсмя на блъфирането на Котфорд. — Ван Хелсинг е немощен седемдесет и пет годишен старец.

— Не казвам, че е действал сам. За вас и вашите приятели е бил ментор. Успял е да ви подмами да извършите убийство.

Артър Холмуд спря да се смее и изгледа инспектора с непоколебимия взор на воин. Настъпи внезапна тишина, нарушавана само от тиктакането на часовника и дишането на тримата. Който проговореше пръв, щеше да изгуби тази битка на волята.

Инспекторът му напомняше на пенсиониран морски капитан, когото бе видял веднъж по време на ваканция в Шотландия. Той преследваше чудовище, за което вярваше, че живее в Лох Нес. Бе посветил цялото си време и усилия да броди из водите на езерото и да търси доказателства за съществуването на чудовището. Котфорд правеше същото и също като капитана нямаше доказателства, а само хипотеза, основаваща се на митове и предположения. Очевидно се надяваше, че като се престори, че му спасява живота, ще го сплаши и ще го принуди да направи самопризнания, които да потвърдят невероятната му хипотеза.

Мили Боже, този инспектор нямаше представа с кого си има работа!

Напрежението в стаята нарастваше, докато Котфорд най-накрая премигна.

— Кой знае, Ван Хелсинг може да е намерил нови впечатлителни млади хора, които да кара да убиват.

Артър Холмуд поклати глава на невероятната глупост. Котфорд не беше такава заплаха, каквато му се бе сторил отначало.

В очите на инспектора се четеше същото, което бе видял в погледа на Ван Хелсинг, когато заговори за вампири. Фанатизъм. Въпреки че Котфорд изгуби тази битка, Холмуд беше сигурен, че няма да се откаже от войната. Ако това щеше да сложи край на горчивите му страдания, с радост би се признал за виновен по всички скалъпени обвинения и с готовност би приел да умре бързо на ешафода.

Но трябваше да се съобрази със съпругата си Бет, със семейството си, с всички, които биха пострадали, ако позволи на Котфорд да опозори името на рода му. Смъртта на ешафода ще го прати при любимата му Луси, но и без това беше навлякъл достатъчно срам на близките си. Ожени се за Бет по приятелски подбуди, за да спаси семейството й от непосилни дългове. Знаеше, че тя го обича, но той не можеше да й отвърне със същите чувства. Тя отказваше да приеме с този факт и се разсейваше със светски живот. От седмици планираше днешната вечеря, на която бе поканила елита на обществото. Отвеждането му пред отбраните гости беше съсипало вечерта и срамният слух щеше да се разнася със седмици из техните среди. Въпреки че не обичаше Бет като истински съпруг, той беше единственият й най-добър приятел. Сълзите от срам, които тя проля, докато Котфорд го отвеждаше, почти разтопиха леденото му сърце. Нямаше да позволи обвинението му да я опозори още повече. Тя нямаше друго, освен статуса си.

Холмуд се изправи предизвикателно срещу обвинителите си и спокойно започна да си слага белите ръкавици.

— Чух предостатъчно. Аз съм английски лорд и нямате никакви основания да ме държите тук. Ако още един път ме обезпокоите, ще се погрижа да ви изгонят от полицията.

И без да каже нищо повече, тръгна към вратата.

— Може би с Ван Хелсинг ще се опитате да оправдаете престъпленията си, като се заблуждавате, че злото е въплътено във всемогъщия дявол — каза Котфорд. Думите му накараха Холмуд да се спре на изхода. — Аз обаче знам истината, защото съм я видял с очите си. Злото се крие в човешката душа… и скоро ще ви застигне. — Артър Холмуд излезе, докато той произнасяше последното изречение: — Ще застигне всички вас.

* * *

Ван Хелсинг имаше да свърши много работа. След като прочете телеграмата на Мина, реши веднага да се върне в стаята, да си вземе шапката и палтото и да тръгне да търси Куинси. Но след като се отказа от вечерята и изхаби много енергия в сблъсъка с Котфорд във фоайето, се почувства слаб за такова начинание. Щеше да се заеме с него сутринта. Изгуби много време, докато се опитваше да влее разум у детектив… не, инспектор Котфорд. Значи това беше благодарността, която получаваше в залеза на дните си, след като години наред вършеше богоугодни дела и се бореше със злото, за да могат невежи като Котфорд да спят спокойно. Обвинение в убийство! Котфорд беше луд като испански инквизитор. Трябваше да го изхвърли от мислите си. Върна се в Лондон по много важна причина, а инспекторът отново се нахвърляше срещу погрешния човек. Не трябваше да позволява вече на този идиот да се намесва. Оставаше му да се моли Куинси да не пострада през нощта.

На стената в хотелската стая на Ван Хелсинг бяха закачени портрети на историческия Дракула — румънския княз Влад Цепеш — и картини, изобразяващи кървавите му деяния. На централно място сред тях се намираше гравюра, показваща Дракула, който вечеря сред хиляди набучени на кол врагове насред Гората на набитите на кол. Докато гледаше изображенията, Ван Хелсинг все повече се убеждаваше, че не може да избяга от съдбата си, а тя бе да се изправи срещу Дракула и да го унищожи веднъж завинаги. Това беше негов дълг. Така щеше да изпълни Божията воля. Ако Котфорд се опиташе да му попречи, щеше да убие и него.

— Времето ми почти изтече, демоне — каза Ван Хелсинг, докато се взираше в изрисуваните очи на Влад Дракула. На масата до него бяха наредени разпятия, нафори, светена вода, дървен кол, кама и зареден арбалет. — Ела при мен, за да умрем заедно. Но не от старост, а в славна битка.

Изведнъж усети, че гърдите му се стягат, сякаш Онази с косата отново го доближи. Усети леденото докосване на смъртта. „Не! Не сега! Трябват ми само още няколко дни!“

Облегна се на масата, за да не падне. С треперещи пръсти посегна към металната кутийка с хапчета. Като внимаваше да не я изпусне като предния път, мушна под езика си животоспасяващата таблетка нитроглицерин.

Смъртта отпусна хватката си и силите му се възвърнаха. Добрият Бог му изпращаше послание: оставаше му дори по-малко време, отколкото предполагаше. Погледна още веднъж изрисуваното лице на смъртния си враг — княз Влад Дракула. Изправи се, разпери ръце към небесата и извика предизвикателно:

— ОЧАКВАМ ТЕ, ДЕМОНЕ!