Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (47)

46.

— Чу ли това? — попита Прайс, който седеше на мястото на кочияша на препускащата полицейска кола и оглеждаше небето.

Полицай Мароу не го слушаше. Очите му бяха впити в червената мъгла, която се издигаше на улицата пред тях.

— Какво е това, по дяволите?

— Виж! — Прайс посочи нагоре. Надвисналите над тях черни облаци започнаха да кипят и да се сливат.

Мароу вдигна пушката.

— Нещо не е наред. Виждал ли си някога червена мъгла?

Нарастващият страх на Прайс пролича в треперещия му глас.

— Не мисля, че това е мъгла. Но каквото и да е, има го и зад нас.

— Мисля, че се опитва да ни обгърне. Почти като… — Прайс не успя да завърши изречението. Конете внезапно спряха и Прайс и Мароу трябваше да се хванат здраво, за да не паднат.

Колата на полицейския лекар пред тях също спря рязко. Конете от нейния впряг започнаха да цвилят и да дъвчат металната част на юздите си, сякаш усещаха опасност.

Мароу се обърна.

— Спуска се към нас!

Прайс удари конете с поводите.

— По-бързо, кранти! — Но животните се бяха запънали и отказваха да продължат.

Кървавочервената мъгла се издигна като стена пред колата на лекаря. Кочияшът не спираше да удря конете с поводите и те най-накрая поеха напред.

Мароу сграбчи ръката на Прайс.

— Мисля, че трябва да се махаме от тази улица.

Видяха как колата пред тях проби червената мъгла. Прайс беше спрял да диша. Колко ли глупаво изглеждаха. Беше само мъгла. Или пък не?

Мароу каза още по-настоятелно:

— Казвам ти, че трябва да се махаме оттук!

Прайс нямаше никакво намерение да престъпва заповедите.

— Овладей се, дяволите да те вземат! Припомням ти, полицай Мароу, че имаме указания.

Чу се рев на диво животно, идващ сякаш от дълбините на ада, и от червената мъгла внезапно излетя колата на лекаря, придружена от отрязани конски глави, крака и изтръгнати вътрешности. Колата се сцепи във въздуха и се стовари на земята. Плъзна се по калдъръма, захвърчаха искри, чу се ужасно скърцане.

— Да се махаме! — извика Мароу, обзет от паника.

Този път нито Прайс, нито конете от впряга им имаха нужда от повторно подканяне. Животните се опитаха да избягат от червената мъгла, като се втурнаха към най-близката странична улица.

За Прайс вече нямаше никакво значение къде отиват, стига да е далеч от това място.

* * *

Котфорд и неговата арестантка излетяха настрани при рязък завой, след това се върнаха с такава сила обратно, че Мина си удари главата и от нея потече кръв.

— Какво, по дяволите, става тук? — изруга Котфорд, когато се закрепи на седалката си и погледна през прозореца. Мина попиваше кръвта от раната на челото си. Искаше й се тази кола да има още един прозорец. Нямаше представа какво се случва отвън, но нещо й подсказваше да застане нащрек. Беше сигурна, че може да използва новата си сила и да избяга, когато си поиска. От друга страна, арестът й щеше да отклони вниманието на Котфорд и да даде на Куинси и Артър повече време да избягат. Докато се опитваше да се задържи на седалката, се чудеше дали те са намерили Ван Хелсинг.

Сърцето й се сви при мисълта за стария професор. Беше благодарна, че е жив, но телеграмата му я притесни. Дракула беше още жив? Как бе възможно това? Видя през очите на Батори как той загина в замъка. Да не би телеграмата да беше някакъв капан на Батори?

Разбира се, че не. Отказваше да повярва, че Дракула би се принизил до нивото на тази зла жена. Ами ако наистина бе жив и бе научил тайната на Мина, кой знае какво би направил?

Мисълта, че Куинси и Артър могат да попаднат в ръцете на Батори, я изпълни с решителност. Трябваше да се измъкне от лапите на Котфорд и да ги спаси. Колата отново се разклати силно и Котфорд полетя към едната стена. Мина изхвърча към противоположната и успя да надзърне тайно през прозореца. В мига, в който видя червената мъгла, разбра защо се движат по този начин. Мислите й се блъскаха една в друга. Червената мъгла Батори ли беше? Или Дракула? Или и двамата?

— Какво става тук? — извика Котфорд. Пресегна се към вратата, но се спря. Очите му срещнаха очите на Мина. Изведнъж ръката му се стрелна към счупения японски меч, който бе увил в носната си кърпа и прибрал в джоба на палтото си.

Мина замалко да прихне при това абсурдно движение. В момента тя беше последната, от която инспекторът трябваше да се страхува.

Над тях се разнесе писък. Котфорд се хвърли към прозореца и Мина надникна през рамото му. Видя как един от полицаите пада от предната кола, стискайки пушка в ръка. Котфорд извика с всички сили:

— Прайс, какво правиш, по дяволите? Нареждам ти веднага да спреш!

Никой не му отговори. Котфорд извади ключ и посегна към ключалката на вратата. На Мина й стана жал за него. Нямаше представа с какво си има работа. Сграбчи го за ръката.

— Ако ви е мил животът, не отваряйте тази врата!

— Сякаш мога да имам доверие на нещо, което вие казвате, госпожо Харкър.

Мина разбра, че каквото и да каже, няма да го убеди, че в тъмното ги дебне огромно зло. Пусна ръката му и го остави сам да подпечата присъдата си. Тя също трябваше да вземе някои решения и животът на сина й зависеше това.

* * *

Мароу чу звука от пляскащи криле, но преди да разбере откъде идва, усети силна болка отстрани на главата си. Веднага след това излетя във въздуха. Тупна на калната земя и усети, че лявото му рамо се извади от удара. Чу се пращене на кости и той си помисли, че колелото на файтона е минало през краката му. С облекчение видя, че колата е прегазила и без това вече счупената пушка. Изправи се някак на крака. Беше жив! Чувстваше лявата половина на главата си студена и влажна. Болеше го непоносимо. Вдигна ръка и напипа голямо парче от скалпа си, което се вееше на вятъра. По бузата му течеше гореща кръв. Докосваше черепа си.

Мароу се олюля напред. Беше в Темпъл Гардънс на север от Темза. Видя как колата се отдалечава, а червената мъгла я гони. Изпитваше невероятна болка, лявата му ръка висеше безжизнена. Спомни си съдбата на полицейския лекар и конете му и реши, че е късметлия — беше останал жив. Боеше се, че Прайс, Котфорд и арестуваната няма да имат този шанс.

Но нямаше много време да се радва, червената мъгла тръгна право към него и той отново чу плясък на криле. Вече не си губеше времето в опити да определи откъде идва звукът. У него беше служебният му револвер. Извади го и тъкмо да се прицели, усети внезапен полъх на вятър в лицето си, след това някой силно дръпна ръката му. Опита се да вдигне оръжието, но ръката му не помръдваше. Сведе очи и на тревата пред себе си видя отрязана ръка, стиснала револвер. Беше объркан, вдигна дясната си ръка, но на нейно място бе останало само кърваво чуканче. Ужасната болка със закъснение стигна до мозъка му и той започна да крещи.

Над него отново запляскаха криле. Стори му се, че зърна острите нокти на огромна птица. След това нещо го бутна назад. Чу странен звук, сякаш някой изля кофа на земята. Стана му студено, губеше равновесие. Сведе поглед и видя, че е изкормен от гърдите до слабините и вътрешностите му се бяха изсипали навън. Призля му и силно му се догади. Но докато падаше назад, осъзна, че за да повърне, му трябва стомах, а той вече нямаше такъв.

* * *

— Сядай и не мърдай! — изръмжа Котфорд към Мина, докато отключваше вратата на още движещия се файтон. Излизаше, за да види какво става. Застана на стъпалото и се хвана за тавана. Вятърът го блъсна толкова силно, че щеше да го издуха от колата. Котфорд видя Прайс на мястото на кочияша — удряше с всички сили конете.

— Прайс! Какво ти е, по дяволите? Спри! Това е заповед!

Прайс не даваше признаци да го е чул. Котфорд намести краката си върху стъпалото и стисна толкова силно външната дръжка, че кокалчета на ръцете му побеляха. Колата се наклони надясно, той се подхлъзна и краката му увиснаха във въздуха, а превозното средство препускаше все по-бързо. Като млад кадет Котфорд правеше по сто набирания, сега му трябваше само едно, за да спаси живота си. Но силите не му стигаха.

Инспекторът вдигна крак, залепи стъпало в стената на колата и натисна с всички сили, за да опре другото на най-долната преграда и да се повдигне. Стисна здраво дръжката и тръгна срещу вятъра към седалката на кочияша. Видя, че ниските черни облаци над главата му са се разбушували. Никога не бе виждал такава буря.

Полицай Прайс се обърна към него. Лицето му бе опръскано с кръв и очите му бяха като на диво животно.

— Непрекъснато се връща. Не можем да избягаме.

На Котфорд му стана ясно, че Прайс си е изгубил ума. Посегна, за да му отнеме поводите, но ужасеният млад мъж не му ги даваше. Докато ги дърпаше, инспекторът зърна нещо, което го накара да замръзне на мястото си. Изпод файтона се измъкна блестяща кървавочервена мъгла. Само веднъж в живота си беше виждал такава мъгла и не беше казал на никого за нея. Прайс нададе смразяващ кръвта вик, мъглата го обгърна и го издърпа от мястото му. Котфорд гледаше с невярващи очи как младият полицай полетя във въздуха и изчезна в буреносните облаци.

Спомни си думите на Ван Хелсинг за езическото зло. Тук наистина ставаше нещо безбожно. Но нямаше време да разсъждава, защото конете препускаха като обезумели, останали без контрол, и той трябваше да хване юздите.

* * *

Полицай Прайс се опита да извика, но устата му се напълни с червена мъгла и остави в нея гаден вкус на гнило. Някой чупеше тялото му като орех. Не можеше да диша. Ясно чуваше пляскане на криле. Обзе го паника. Полетът му трая цяла вечност, издигаше се все по-високо. Стори му се, че сърцето му ще се пръсне от страх, но не спираше да се съпротивлява.

Изведнъж почувства остра болка във врата и след това се успокои. Беше уморен. Искаше да поспи. Разбра какво му се случва, но нито имаше сили, нито искаше да го спре. Кръвта се изливаше от тялото му, чувстваше се тънък като хартия и летеше в небето като перце. И тогава мъглата просто го пусна. Ужасът трая кратко. Улиците на Лондон го посрещнаха безмилостно. Прайс усети как костите му се разбиха в паважа… и след това потъна в мрак.