Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (6)

5.

След като самолетът кацна на конско пасбище, Сюард се освободи от колана, скочи на земята и я целуна.

— Няма да летя повече до края на живота си — каза той разтреперан, когато оглушителният шум спря. Вдигна поглед и видя Анри Салме да танцува върху корпуса на аероплана като дете пред коледна елха.

— След последното презареждане по мои изчисления сме прелетели 400 километра — извика той. — Успяхме! — Анри започна да пресмята на глас. — А сега ми кажи кой град е на 400 километра от Париж?

— Май че Лондон — отвърна Сюард и помръкна. Помисли си за дома, докато вадеше медицинската чанта от багажника.

— Сега, след като вече съм сигурен, че машината може да измине това разстояние, ще отида с нея до Лондон и ще накарам пресата да ме чака там и да документира, че съм първият човек, прелетял Ламанша. След това ще се върна в Париж. Това ще ме направи très fameux^[1]! Трябва да побързам към града, за да купя гориво. Но как, по дяволите, ще го докарам дотук?

— Благодаря ти за всичко, Анри — каза Сюард и се насили да се усмихне.

— Bon chance, mon ami.^[2]

Анри целуна Сюард по двете бузи и му стисна ръката. Знаеше, че може би за последен път вижда своя приятел. Не се сещаше за по-силни думи, затова се сбогува простичко. Помаха и каза:

— Сбогом, стари приятелю!

Сюард се обърна и погледна джобния си часовник. Времето едва щеше да му стигне да се върне до стаята си, да вземе арсенала си и да тръгне към театъра. Щеше да посрещне графиня Батори и харпиите й добре въоръжен. Слънцето падаше все по-ниско към хоризонта и той спря да погледа прекрасните цветове на неземно красивото небе. Прекалено дълго бе приемал за даденост тези величествени природни гледки. Беше живял сам и в мрак. Сега бе дори доволен, че най-накрая успя да се наслади на Божествената светлина.

* * *

Куинси отиде по-рано в „Одеон“, за да си купи билет, а след това уби времето с разходка из фоайето на стария театър. Всички стени бяха украсени с бюстове и портрети на актьори. Изпиваше ги с поглед. Видя огромен портрет на Сара Бернар в рамка от позлатени листа. Под снимката бяха изписани името и титлата й: La Reine de l’Odéon^[3]. Куинси се спря пред фотография на сър Хенри Ървинг от турнето му с „Хамлет“. Според мнозина той беше най-великият Шекспиров актьор на всички времена. Повечето актьори използваха таланта си, за да въздействат върху емоциите на зрителите със силата на собствените си чувства. Търсеха възможност да докоснат най-тънките струни в сърцата на публиката. За разлика от тях Ървинг градеше персонажите си интелектуално, като се придържаше към намеренията на автора и към биографията на героя. Макар че другите актьори често му се подиграваха, новият подход на Ървинг завладяваше зрителите. Същото можеше да се прочете в пресата и за Бесараб. Един критик дори твърдеше, че Бесараб е наследил титлата „Най-добър актьор в света“ от сър Хенри Ървинг.

Куинси си спомни, че все още държи плика, който внимателно беше сгънал. Купи си фини листа за писма и плати няколко франка на един уличен художник, за да украси плика с кървавочервени театрални маски. Написа адреса с калиграфски почерк, умение, което бе научил от майка си: „До Бесараб от господин Куинси Харкър“. След като предната вечер видя огромното множество обожатели, Куинси реши, че трябва неговият плик да се отличава от многобройните възторжени писма, които Бесараб сигурно щеше да получи. Надяваше се, че писмото му изглежда важно, но се молеше да не е прекалил.

Видя нисък възрастен униформен мъж с голяма връзка ключове в едната ръка и фенерче в другата. Сигурно беше главният разпоредител.

— Извинете — каза Куинси и протегна плика към него. — Бихте ли го предали зад кулисите?

Главният разпоредител прочете името на плика, поклати глава и отсече:

— Non.^[4]

Куинси трескаво започна да търси изход.

— Много добре. Трябва веднага да говоря с мосю Антоан.

— Андре Антоан? Не може да бъде безпокоен.

— Мисля, че театралният мениджър ще иска да знае защо Бесараб няма да играе тази вечер.

Главният разпоредител се вгледа в Куинси.

— Какви ги говорите?

— Мосю Бесараб очаква това писмо. Толкова е нервен, че се боя да не се окаже твърде разстроен, за да играе, ако не го получи…

— Добре, добре — прекъсна го разпоредителят и протегна ръка. — Ще му го занеса.

— Merci. — Куинси подаде писмото, но главният разпоредител остана с протегната ръка, докато не получи и малко пари. Чак тогава се отдалечи.

Куинси се обърна и видя, че богатите и културни граждани, облечени в най-хубавите си вечерни тоалети, вече се стичаха в пищния театър. Знаеше, че повечето са дошли да бъдат видени, не от интерес към пиесата. Мнозина споделяха мнението на баща му, че актьорите са разбойници и диваци. Лицемери. А баща му беше най-големият от всички лицемери; изглежда беше забравил, че е син на обущар, и бе обикновен служител, имал късмета да наследи кантората след смъртта на собственика й, господин Хокинс. Старши съдружникът господин Ренфийлд, който трябваше да поеме фирмата, се самоуби в лудницата. Изведнъж на Куинси му стана студено, сякаш температурата в помещението рязко се понижи. Огледа се, учуден откъде идва този студ, и вниманието му беше привлечено от впечатляваща гледка. Във фоайето влезе жена, която стърчеше над всички. Хората й хвърляха неодобрителни погледи. Беше облечена като мъж, в много тесен смокинг.

* * *

На Елизабет Батори не й се вярваше, че това е театър „Одеон“. Докосна позлатената колона и се огледа. За последен път беше идвала тук на 18 март 1799 година. Нощта на големия пожар. Театърът беше построен наново и сега изглеждаше по-малък. Вдигна очи към витражите на тавана, осветени с новите електрически лампи. Рисунките бяха в стила на Микеланджело и изобразяваха танцуващи жени, които сякаш летяха във въздуха. Някои бяха облечени в бели роби и изглеждаха благоприлични като ангели. Но повечето бяха полусъблечени и въпреки това приличаха повече на малки момиченца, отколкото на жени, способни на страст. Разбира се, художникът не осъзнаваше, че и жените са сексуални същества и имат същите нужди като мъжете. Само богобоязлив мъж може да изрисува жена по толкова презрителен начин.

Батори се взря в изображението на девойка с гарвановочерна коса и бяла роба, тичаща небрежно, все едно няма нито една грижа. От собственото си тъмно минало графинята знаеше, че подобни хора не съществуват.

На петнайсет години Елизабет Батори изпита истински ужас, когато обсипаната й със скъпоценни камъни сватбена рокля беше свирепо разкъсана. Гледаше уплашено лицето на насилника, който опипваше гърдите й — новия й съпруг граф Ференц Надазди, дебел и впиянчен боклук, двайсет години по-възрастен от нея.

— Ти си моя съпруга… И си длъжна пред Бога да консумираш този брак… Батори! — каза заваляно Надазди, дъхът му вонеше на вино. Начинът, по който произнесе фамилията й, показваше, че още е гневен, задето й позволиха да я запази, тъй като семейството й беше по-влиятелно от неговото. Започна да я удря с всички сили през лицето с опакото на дланта. Пръстенът с герба му сцепи устната й. Тя се опита да вика, но той й запуши устата с ръка. Пръстите му воняха на фъшкии, защото не си беше направил труда да се измие, след като се върна от езда. Тогава тя за първи път опита кръв, нейната собствена.

В младостта си беше прочела безброй книги и поеми на унгарски, латински и немски. Там любовта винаги се описваше като вълшебна приказка, запечатана с целувка. На петнайсет не знаеше нищо за секса, нито за болката при отнемането на девствеността. Това трябваше да се прави нежно и внимателно. Всяко младо момиче мечтаеше за първата си брачна нощ. Но за Батори тя се превърна в кошмар наяве, от който не можеше да се събуди.

Бракът й беше уреден за скрепяването на военни съюзи и придобиване на земи. Любовта не беше част от него. За граф Надазди тя беше само една необяздена кобила, която трябва да прекърши. Всяко отверстие по тялото й се превърна в обект на неговата похот. Плътта й за него беше като хартия, която може да съдира.

След като тлъстият грубиян най-накрая заспа пиянски сън, Батори се измъкна от семейната спалня и се опита да избяга през нощта. Замъкът Чахтице, сватбеният й подарък, се намираше дълбоко в Карпатите. Пейзажът край него се различаваше много от удобното и пълно с живот имение в унгарския град Нирбатор, в което беше отраснала — пасторална мозайка от малки ниви и виещи се каменни стени. Замъкът се намираше високо сред заледените планински върхове. Беше май, но на тази височина бе студено като през зимата. Батори постоя гола навън, за да облекчи болката от раните. Кръвта й замръзна върху кожата. Бялата смърт със сигурност й се струваше по-привлекателна от живота с гротескното чудовище, на което я бяха дали. Но и в този случай Бог не се смили над нея. От замъка дотичаха слуги и я увиха с одеяла. Тя ги отблъскваше, но те я хванаха и я върнаха на господаря й. Нямаше как да избяга. Беше в капан.

— Какво има, господарке? — попита загрижено русата жена в бяло. Докосването й стресна Батори и я върна в реалността.

Не каза нищо, но вътрешно кипеше от гняв. Не можеше да спре да мисли за лъжливото изображение на тичащата девойка с гарвановочерната коса на витража горе. „Кръв за кръв, както казват, но всичко с времето си. Отмъщението ми едва започва.“

Нима наистина бяха минали два дни, откакто Сюард за последно си взе „лекарството“? Ръцете му трепереха силно. Нямаше да издържи още дълго. Имаше нужда от доза, и то скоро, иначе щеше да бъде прекалено слаб, за да нападне Батори.

С благодарност откри, че Благодетелят е оставил билет на негово име на касата. Мястото беше близо до оркестрината. Сигурно бе получил телеграмата му и се е досетил от какво се нуждае. А и в това състояние беше невъзможно да се вмъкне незабелязано в театъра. Уви, въпреки отличното място нямаше да се наслади на представлението като другите зрители. Потеше се обилно и му се гадеше. Едва се довлече до врата с надпис: „Personelles du Théâtre seulement.“^[5] Беше заключена. Тъкмо се канеше да потърси друга врата, която води зад кулисите, когато забеляза Батори и двете жени в дъното на театъра.

Не беше готов! Надникна иззад римската колона, на която се подпираше с потните си длани. Видя, че Батори се взира в тавана, и проследи погледа й към великолепните рисунки в ренесансов стил. Вниманието му бе привлечено от изображение на бледа девойка. Беше по-висока от останалите нарисувани жени, имаше пронизващи сини очи, които контрастираха на развятата й черна коса. Тъмнокоса Афродита, истинска двойничка на Батори. Сякаш самата съдба бе решила безсмъртната да посрещне своя край именно в този театър.

Стресна го подрънкване на ключове. Обърна се и видя към него да се приближава нисък мъж, носещ плик с червени декорации. Изглеждаше нервен, докато отключваше вратата. Сюард мушна крак през прага, преди вратата да се затвори. Като се убеди, че никой не го гледа, влезе небрежно, сякаш правеше това всеки ден.

Наоколо сновяха полуоблечени актьори. Мъже изнасяха камъни от папиемаше на сцената. Шивачка шиеше костюм направо върху актьор, а той правеше вокални упражнения.

— Какво търсите тук? — попита глас с руски акцент.

Сюард се обърна бързо и за миг му причерня. Нима го бяха спипали?

Насълзените му кървясали очи с мъка се фокусираха върху руснака, който пък се взираше в ниския мъж с ключовете — очевидно главния разпоредител. Сюард беше в безопасност… засега. Не искаше да насилва късмета си, затова клекна в сянката зад бутафорния трон с висока облегалка.

Главният разпоредител вдигна очи към огромния руснак и каза:

— Трябва да предам нещо на мосю Бесараб. Той очаква пратката, доколкото знам.

— Аз ще му я занеса. — Руснакът сграбчи декорирания плик. Тръгна към врата, на която имаше нарисувана звезда и бе изписано името на Бесараб. Главният разпоредител се върна по пътя, по който беше дошъл. Руснакът почука и мушна плика в процепа под вратата. Сюард, който всеки миг щеше да припадне от абстиненцията, остана скрит зад трона. Силите му бързо се изчерпваха. Вдигна поглед към гредите на тавана, от които висяха всякакви въжета, скрипци и тежести. Щеше да изчака удара на Съдбата горе, но преди да се качи, имаше нужда от доза.

Докато изваждаше медицинската чанта изпод връхната си дреха, си спомни много подходящия за случая цитат от пиесата, която всеки миг щеше да започне. „Съвестта е само дума от езика на страхливците, измислена е, за да всява страх сред смелите.“^[6] Скрит на сигурно място в сянката на трона, той извади кожения колан и го уви здраво около увисналия си бицепс. Напълни спринцовката с морфин. „Този път само половин доза. Колкото да спре да ми се гади и да ми се вие свят“. Знаеше, че се излага на риск, но не издържаше вече без морфин. Усети как наркотикът се разля по вените му. Само след няколко минути вече отново контролираше тялото си и започна да се катери към тавана.

Докато на сцената под него се разиграваше Войната на розите^[7], удряха се дървени мечове и се лееше фалшива кръв, Сюард се подготвяше за истинско кръвопролитие. Извади оръжията си, скрити в специален джоб на палтото му. Всичко необходимо беше налице, играта можеше да започва.