Джеймс Байрън Хъгинс
Магьосникът (8)

7.

Де Марко и неговата сянка си тръгнаха след една щедра благословия, а Торн влезе в къщата и разроши перчемите на Антъни и Малъри в случай, че произшествието ги е уплашило. После се обърна с любопитство към Ребека, която стоеше с ръце на кръста и наклонена глава. Той не позволи на дългата, кестенява коса и чувствената й фигура да го разсеят. Знаеше много добре, че тя има важни въпроси и държи той да й отговори.

— Какво ти каза мъжът с черното кожено яке, за да го пуснеш в къщата? — попита от чисто любопитство.

— Каза, че възрастният свещеник е сърдечноболен, а той носи нитроглицериновите хапчета, затова трябва да е наблизо през цялото време. Извини се за неудобството, а аз го пуснах да влезе и му обясних къде сте отишли. — Тя се загледа в Торн. — Скъпи, какво се опитваш да скриеш?

— Нищо — махна той с ръка.

— Не, има нещо — настоя тя. — Познавам този поглед, гледаше така, когато преследваше някой труден обект. Дори когато бяхме заедно, ти…

— … не беше при нас. Да, зная.

Тя погледна към Антъни.

— Върви в твоята стая да разбъркаш латекса. След малко започваме да боядисваме. Съгласен?

— Яко! — Антъни хукна нагоре по стълбите, Торн го проследи с очи, докато стигне горната площадка, а щом го изгуби от поглед, се заслуша внимателно в шума от стъпките му.

— Имаме няколко минути. Разкажи ми.

Торн я гледаше право в очите.

— Намериха нещо в мазето.

— Кости от динозавър, нали така?

— Е… той е мъртъв.

Ребека се поколеба.

— Кой е мъртъв?

— Честно казано — започна Торн, — не съм сигурен. Но изглеждаше така, сякаш е умрял преди много, много, много време.

Торн никога не беше виждал очите на Ребека така ококорени, както когато попита:

— Той? Преди колко време е умрял? За нещо… праисторическо ли говорим?

— Не зная — отговори простичко Торн. — На мен със сигурност ми изглеждаше стар, а Кейхил каза, че не се занимава с древни убийства.

— Бил е убит?

Въпросът налагаше малка пауза.

— Бих казал, че е много вероятно — най-накрая отговори Торн. — И очевидно това се е разчуло. Предполагам, че някой е казал на монсеньора и той е пожелал да освети и благослови къщата… просто за всеки случай.

— За какъв случай?

— Нали разбираш, в случай че е обитавана от духове — Торн вдигна рамене. — Не знам, но реших да се съглася.

Както винаги, Торн се изненада от способността на Ребека да навързва нещата. Познаваше детективи, които не можеха да използват логиката така добре като нея. Беше си сбъркала призванието. Тя бавно попита:

— Значи монсеньорът подозира, че този мъртвец има връзка с историята на това място?

— Предполагам, донякъде… иначе защо цяло семейство ще полудее едновременно. Това е необясним феномен и хората… е, хората търсят обяснения, колкото и да са отвлечени.

— Майкъл, какво искаш да ми кажеш? Не ги видях да изнасят останки от това мазе, а бях целия ден в кухнята. Да не искаш да кажеш, че мъртвецът още е долу?

Ребека използваше малкото име на Торн само когато беше на път да се ядоса. Беше лоша идея да ядосаш италианка. Той положи усилие да подбере внимателно думите си.

Не обичаше да се кара с Ребека, отчасти защото никога не печелеше, но най-вече защото мразеше да се разправя с тези, които обича. Беше се карал с достатъчно началници и подчинени и наистина се бе навоювал за десет живота.

Торн сведе глава замислен и състави най-доброто обяснение, което можа:

— Мисля, че когато скелетът е влязъл в досег с въздуха, просто се е разпаднал. Беше толкова, стар, че се е превърнал в прах. Нали разбираш? Не беше вкаменен… така че всичко е възможно.

Тя се вторачи в него.

— Значи вече го няма долу?

— Само малко прах.

— Тук съм.

Сърцето на Торн прескочи един удар. Удиви се, че успя да скрие от нея вулканичното изригване на тревогата. Съсредоточи се изцяло върху Ребека.

— Скъпа, чу ли нещо?

— Аха — отговори тя механично, защото Антъни я беше повикал отгоре и тя тръгна към стълбите, — чух те да казваш, че не е там.

Торн кимна стоически, а тя се заизкачва нагоре.

— Винаги ще бъда тук…

* * *

Торн реши да не губи време, грабна фенерчето и заслиза към мазето. По-раншните му страхове се бяха превърнали в ярост — имаше работа за довършване.

Внимателно остави фенерчето до стената и заговори в мрака.

— Не зная кой си или какво си, но ще те върна там, откъдето дойде.

— Защо се страхуваш от мен?

— Не се страхувам.

Торн изсипа торба цимент в ръчната количка и изля вътре три-четири литра вода от кофата, която бе донесъл от кухнята. Отне му две минути, за да постигне подходящата гъстота, и той продължи да зида стената.

През втория час беретата започна да му убива и той я остави на един камък. Беше достатъчно близо, ако му дотрябва, но и в безопасност от пръските цимент. Иззида един ред камъни, дълъг около метър, и точно бе стигнал до половината на втория, когато хвърли поглед на оръжието, за да се увери, че не го е изцапал. Така или иначе щеше по-късно да го изчисти, така, по навик, но не искаше да се занимава с пълно…

Беретата я нямаше.

Просто така.

Беше изчезнала. Наистина.

Всеки нормален човек би се стреснал и уплашил, но Торн дори не мигна. Едновременно му хрумнаха две вероятности, той вече крачеше забързано и ги анализираше.

Докато стигне до стълбището, бе готов с първото заключение. Щом онова можеше да премести пистолета, който тежеше почти килограм, значи можеше да забие и трийсет пъти по-лекия готварски нож в сърцето на жена му или децата.

Той излезе от мазето, повтаряйки си на глас телефона за извънредни случаи, който му беше дал монсеньор Де Марко.

* * *

— Да? — обади се хладен глас на третото позвъняване.

— Обажда се Торн. Дайте ми монсеньора.

Де Марко се обади след секунда. Гласът на Торн беше нетърпелив и той не криеше гнева си:

— Готова ли е вече безопасната квартира?

— Не, още не.

— Няма значение. Елате веднага тук. Веднага. Откарайте семейството ми в убежището. По-късно ще се оправяме с багажа и нещо за хапване.

— Какво се случи?

— Ще ти разкажа по-късно. Колко скоро можете да дойдете?

— След половин час.

— Доведи хората си и бъди готов за всичко. Това нещо може да премества предмети. Нещо като телекинеза. Може да те накара и да чуваш разни работи.

Отсреща се чу въздишка.

— Да, точно от това се страхувах.

— От телекинезата?

— Не — отговори монсеньорът. — От нещо още по-лошо. — Той направи пауза, за да си поеме дъх. — Веднага тръгваме. Стой при семейството си, докато пристигнем.

Торн остави слушалката и потърси някакво оръжие. Щом онова можеше да разнася разни неща, сигурно приемаше някаква псевдотелесна форма, дори ако използваше телекинеза. Може би силата му все пак имаше някакви граници. Може би щом докосва, то самото можеше да бъде докосвано, а това значеше, че е уязвимо.

Да…

Може би.

Торн видя само едно възможно оръжие, но не бе сигурен ще може ли да го скрие. Щеше да каже всичко на Ребека, щом веднъж се измъкнат оттук живи и здрави и намерят убежище в светостта на Църквата. Но сега трябваше да бъде предпазлив. Той пъхна готварския нож под колана на кръста си.

* * *

Кейхил се бе излегнал назад в стола и вдигнал обутите в ботуши крака на бюрото си, разглеждаше внимателно малкия къс сребро, който Тейлър бе намерил в гробницата.

Парчето не беше по-голямо от пръста му. Вероятно се беше откъртило, когато Торн удари по веригата с брадвата. Но колкото и малко да беше, то притежаваше значителна стойност. Налагаше се въпросът: защо през деветнадесети век хората от една община ще разтопят по всяка вероятност цялото сребро, което са притежавали, за да изковат сребърни вериги и белезници?

За съжаление, докато Кейхил стигне до мястото, където отец Кевънау се бе опитал да отнеме живота си, веригите и белезниците вече бяха опаковани и изпратени по специален куриер на Светия престол в Рим. Поне така му казаха, но човек никога не можеше да бъде сигурен. Критиката на Кейхил срещу това своеволие бе попаднала в съчувстващи, но глухи уши.

Той забеляза, че среброто е гладко полирано. Някой бе вложил доста умения и усилия, за да го изработи. Беше чисто, а не посребрена стомана, както си беше помислил в началото. Не, това бе наистина чисто сребро и количеството за изработката на веригите и белезниците беше безценно за онова време.

Ако всички членове на тази стара пуританска община са дали всеки сребърен бокал, чаша, монета и гривна, които са притежавали, количеството е било достатъчно. Но нямаше преки доказателства, че веригите наистина са изковани от жители на градчето. Те действително бяха тук, но можеше да са изработени къде ли не. Може през четиринадесети век да са били докарани с кораб от Англия. Може да са били оставени от французите или испанците. Кейхил не откри никакви отличителни следи, тъй като разполагаше само с малко парченце сребро.

Той прие тайнствения произход на веригите, но трудно можеше да разбере какво е подтикнало нормални, мирни хора да погребат този тип жив. Кейхил подозираше, че той е бил жив, когато са го зазидали. Само така можеше да се обясни използването на веригите. Защо са ти белезници, ако човекът е мъртъв?

Пуританите не са били нито насилници, нито пацифисти. Кейхил знаеше, че те са използвали и крайно насилие, за да се отърват от някой магьосник, вещица или просто луд.

Оливър Кромуел показа през седемнадесети век, че повечето пуритани са били добре обучени на различни бойни изкуства, като фехтовка и стрелба с лък. Някои дори са се радвали на международно признание като отлични фехтувачи, командири и дипломати. Изобщо не са били „сиви и безинтересни“, както предполагаха повечето хора днес.

Някои от тях били доста ярки личности, като сър Джейсън Бранд, който носел ален плащ, обкована със сребро рапира, нарезен пистолет с кремъчен затвор и пиел вино от сребърен бокал. Най-интересното беше, че той прекарал значителна част от живота си, като се сражавал за различни каузи по целия свят.

Кейхил беше страстен любител на историята и това му помагаше много в работата като шериф на Болдуин Каунти, защото настоящето на това място бе тясно свързано с миналото. Трябваше да познаваш и двете, за да ги разбереш.

Миналия месец например го бяха повикали да потуши скандал на едно от местните гробища. Наели бригада озеленители да оправи стар гроб, но докато работели на него, те взели, че съборили част от квадратната му черна ограда.

Семейството на починалия, което наблюдавало работата отблизо, изпаднало в ярост и се втурнало да вдига оградата, излагайки всички на опасност, защото попаднало точно под стрелата на крана. Инженерът озеленител не могъл да разбере причината за тази яростна реакция и също проявил враждебност, която завършила със сбиване между него и собственика на парцела.

Кейхил пристигна на мястото и ги разтърва, като ги заплаши, че ще прекарат уикенда в затвора, ако не се успокоят.

Той, естествено, много добре знаеше защо реакцията на собственика на парцела беше толкова яростна. Не толкова отдавна тук издигаха черни огради около гроба на човек, подозиран, че е магьосник или вещица. Легендата гласеше, че ако част от оградата падне, злият дух ще се надигне от гроба и ще се всели в някой роднина.

Затова поддържането на оградата не беше акт на почит, а на самозащита, разпалвана от ужас. Във всеки случай Кейхил не се нуждаеше от обяснение. Причината за прекалената реакция му стана ясна още докато караше патрулката към местопроизшествието.

Роднините, излагайки се на риск да бъдат ударени от крана, вече бяха възстановили оградата. В противен случай щеше да го направи Кейхил, преди още да се опита да говори с тях.

Отдавна беше научил, че там, където властват дълбоко вкоренени суеверия, логиката е излишна. След като оградата беше вдигната отново с участието и на Кейхил, той спокойно помири двете страни и всички бяха доволни.

Безполезно беше да се опитва да обясни на озеленителя тези суеверия. Нямаше смисъл и да спори със семейството колко невероятно е някой, който е в гроба от петстотин години, да се надигне и да ги обсеби.

Кейхил беше наясно колко безполезно би било да опитва, затова и не го направи. Просто прие, че едната страна е затънала в семейни суеверия, а другата е типичен представител на пресметливия бизнес.

А самият Кейхил? В какво вярваше той?

Докато изучаваше късчето сребро, си спомни какво бе изпитал онази вечер.

Благодарност, че имаше ограда.

* * *

Торн чакаше на стълбите, когато монсеньор Де Марко и хората му от тайното разклонение на Църквата пристигнаха.

Беше обяснил на Ребека, че за собственото му душевно спокойствие иска те да останат няколко дни при Де Марко, докато не се увери напълно, че това място е безопасно. Разбира се, тя възрази, но знаеше, че има една граница, отвъд която, италиански нрав или не, нещата се развиваха така, както Торн иска.

Това не се случваше често, защото той рядко се чувстваше заплашен. Не чувстваше и нужда да доказва мъжествеността или смелостта си. Но решеше ли, че Ребека или децата са в опасност, действаше с такава целеустременост, че не оставяше място за съмнения кой командва и кой изпълнява.

Тъй като все още не бяха разопаковали напълно багажа, да го съберат се оказа проста работа и двама от облечените в черна кожа мъже започнаха да товарят куфарите в черните линкълни.

Други двама влязоха в къщата, за да придружат Ребека и децата до верандата. Десниците им стояха скрити под палтата. Петият отвори вратата на монсеньор Де Марко, а шестият зае позиция и започна да оглежда края на гората. Всичко се случваше, без да се чуват никакви нареждания. Торн забеляза в ушите им микровълнови слушалки — те наистина бяха обигран екип.

Де Марко се движеше с тържествено изящество, което беше в рязък контраст със сериозността на положението.

— Да тръгваме — каза той.

Нямаше благословии, формалности или поздравления от името на църквата. Само две прости думи, които означаваха, че той смята всеки миг в тази къща за заплаха. Торн погледна към човека, който наблюдаваше края на гората.

— Кажи ми кои са тези мъже.

— Трябва да тръгваме — настоя монсеньорът. — Но щом искаш да знаеш, те са асасини, защитници на църквата. Те до голяма степен са обучени като теб, Торн, но притежават също верността и отзивчивостта на свещеници.

— А ако Ребека и децата са в опасност?

— Ще ги защитават с живота си — заяви Де Марко. — Семейството ти никога няма да бъде само дори когато спи.

Торн кимна на Ребека и децата да се качват в колата. Антъни притисна дланта си към прозореца — таен знак, който означаваше: „Винаги ще бъда с теб!“

Торн вдигна длан с разперени пръсти. Почувства сълзи в очите си, но с ядно смръщване прогони прилива на чувства. Обърна се към Де Марко и тихо му каза:

— Пазете ги с цената на живота си!

Монсеньорът кимна леко.

— Тези мъже са ветерани в охраната и са силни не само в молитвите, но и с оръжията. Господин Торн, ти и децата ти сте в добри ръце.

— Аз няма да тръгна с тях — обясни Торн, пренебрегвайки погледа на най-близкия и като че ли най-хладен асасин. — Тази нощ оставам тук.

Де Марко остана с отворена уста.

— Разбирам раздразнението ти, господин Торн, но аз повиках един специален клон на йезуитите, обучени да се справят с подобни неща.

— Кевънау жив ли е?

— Да, Дейвид е жив.

— Разпита ли го?

— Няма нужда. Зная, че е срещнал демонична сила, която го е последвала до жилището му, атакувала е съзнанието му и го е съкрушила. Подробностите не са важни, защото демоничните сили винаги примесват достатъчно истина в лъжите, с което могат да объркат дори избраните. Всъщност най-безопасният начин да се справиш с демон е да не говориш с него и изобщо да не го слушаш. Затова използваме много строги ритуали. Не се отклоняваме от проверената във времето рутина.

Торн беше чул достатъчно.

— Добре — намеси се той. — Закарайте семейството ми в безопасната къща и го пазете грижливо.

Изражението на Де Марко стана напрегнато.

— Господин Торн, макар да си смел човек, мъж с кураж и обучен да разследва човешките дела, ти нямаш опит в работата с обекти от тази сфера.

Торн не обръщаше внимание на най-близкия асасин, гледаше как Ребека и Малъри се качват в линкълна. Те изглеждаха изплашени, докато Антъни сякаш се забавляваше — едно малко приключение в иначе скучния живот, състоящ се от училище, домашни, помощ в домакинството и задължителната ежедневна тренировка по бокс и борба с татко.

Торн се бе погрижил животът им да не стане твърде сериозен прекалено рано — за „сериозното“ имаше достатъчно време. Още когато бяха съвсем малки, той реши, че децата му няма да бъдат жертви и ще могат да се защитават, да оцелеят в гората, ако се загубят, да се оправят с огъня и студа, пустинята и снега.

Торн беше гледал сериозно на родителските си задължения и сега това се изплащаше. Двете деца бяха уверени, не се плашеха лесно и щяха да се приспособят към условията в убежището без излишен стрес. Но той не желаеше това положение да се превърне в изпитание за тяхното търпение, затова щеше да остане тук през нощта.

— Защо настояваш да останеш? — попита отново Де Марко.

Торн погледна към асасина с мрачното изражение.

— Нищо не знам за духовете, но не искам да се притеснявам до края на живота си, че този ще изскочи отнякъде. Лично ще се погрижа да изчезне.

Ребека наблюдаваше внимателно от колата.

Де Марко пристъпи предпазливо напред.

— Господин Торн, без съмнение ти си бил много уважаван в своята област. Но тогава си имал работа с човешки сили, сили, които познаваш. А това е мощ, която дори аз не разбирам. Нямаме никаква представа колко силно е това същество и дали изобщо сме в състояние да се борим с него. Върховният генерал на йезуитите е изпратил цяла армия…

— Екзорцисти?

Де Марко стисна устни.

— Може и така да се каже — така ги наричат обикновените хора. Но това само потвърждава онова, което ти казах. Те имат опит в подобни ситуации и познават демонските тактики и методи. Не могат да бъдат хванати неподготвени.

В думите на свещеника имаше смисъл. Торн бе наясно с ползата от опита. Беше набивал в главите на полицаите новобранци, повтаряйки като мантра: „Липсата на опит те прави прекалено самоуверен, а това е причина за смъртта на много хора. Така че не бързайте и не забравяйте, че не знаете всичко. Гледайте бавно, говорете бавно, но мислете бързо“.

Торн трябваше да признае, че няма опит с такива неща, но пък мотивацията му бе силна: семейството беше всичко, което имаше, всичко, което искаше, и единственото, за което му пукаше. Не го беше грижа за собствения му живот и за това, че може да бъде ранен. Отношението му беше просто и естествено. И преди е бил раняван, а накрая всички ни чака смъртта. Щеше да си опита късмета.

Торн безстрастно и с клинична точност прецени уменията на асасините.

Бяха мълчаливи, движеха се с изкусна координация и демонстрираха уважение. Вън от Църквата всеки от тях можеше да печели по четвърт милион годишно, като охранява президенти, известни личности или бизнесмени. Торн реши, че те ще пазят Ребека и децата добре.

Беше видял достатъчно. Време беше да прекрати този разговор.

— Закарай семейството ми в безопасната къща, монсеньор, и накарай твоите хора да поемат физическата им охрана. С духовната ще се заемеш ти.

— Значи още искаш да останеш?

— Оставам.

Де Марко се обърна бавно с наведена глава. Тръгна, но скоро спря и се обърна отново към Торн:

— Ще ми направиш ли една отстъпка? Йезуитите няма да се организират до утре сутринта.

— Какво да направя?

Монсеньорът протегна ръка към най-близкия асасин. Мъжът беше облечен изцяло в черни кожени дрехи, имаше къса черна коса, мургава кожа — очевидно първо поколение американец от италиански произход. Беше кръстосал ръце на гърдите, дланите му се криеха под полите на палтото. Имаше широки рамене, тежки ръце и дебели бедра. По гърлото му като верижка минаваше тънък белег. Лицето му не изразяваше никакви чувства.

По необходимост Торн отдавна беше развил способността да преценява на кого може да повери живота си. Реши, че този мъж заслужава доверие.

— Това е моят най-умел и доверен служител — каза Де Марко и леко кимна. — Казва се Артемис.

Без никаква промяна в изражението си Артемис се поклони на Торн.

— Направи ми тази услуга — продължи Де Марко, — позволи на Артемис да остане тази нощ с теб… Само той и никой друг.

— Защо?

— Стар библейски принцип, господин Торн. „И Той изпрати учениците си по двама“.

— Аз не съм ученик — изръмжа Торн.

— Въпреки това — монсеньорът плесна с ръце, сякаш бе благодарен за мъдростта в тази мисъл — принципът е разумен. Нали и уважаваното полицейско управление на Лос Анджелис го използва?

Торн трябваше да признае, че свещеникът отново беше прав. Новобранецът трябва да работи в двойка с ветеран месеци преди да го пуснат сам на улицата.

— Добре — отговори той. — Но само той. Другите трябва да бъдат с Ребека и децата. А ти знаеш какво да правиш.

— Никой от нас не бива да спи, докато не дойдат йезуитите — отговори монсеньорът. — Тогава можем да си починем, те ще сменят моите хора.

Торн посочи към Артемис.

— Колко още ще дойдат?

— Нямам представа. Не повече от пет-шест. Първо, те не са много. И предполагам, разбираш, че Рим не обича да ги използва прекалено много от страх да не би орденът им да бъде унищожен.

— Можеш ли да защитиш жена ми и децата в духовен план? Да ги предпазиш от гласовете, мислите?

— Мястото, където ще ги скрием, е защитено от молитвите на свещеници, монахини и други членове на църквата, много по-святи от мен. Нашите молитви няма да спрат, а в тях се крие истинска сила.

— Молитви — бавно повтори Торн. — Все още ли вярваш в тях?

Свещеникът изсумтя.

— Молитвата може да победи там, където оръжието се проваля.

* * *

След като монсеньор Де Марко си замина, Торн влезе в къщата, а Артемис го последва.

Съвсем непринудено мургавият асасин извади нещо, което Торн веднага разпозна като осемзарядна пушка помпа „Мосберг“, 12-и калибър, идеална за борба с безредици. Мощно, просто и ефективно оръжие.

Асасинът му го предложи безмълвно.

Торн примигна, но после го взе. Той счупи леко цевта, за да се увери, че в нея няма патрон, провери дали предпазителят е сложен и преметна пушката през рамо.

— Благодаря — промърмори, докато влизаше във всекидневната. Артемис вървеше с гръб към него, като държеше под око останалата част от къщата.

Торн отключи стоманения сандък и извади бронежилетка, натъпкана със заредени пълнители. Взе един „Колт 1911А1“, калибър .45, и вкара патрон в цевта. Сложи го на предпазител с взведен ударник. Единственото, което трябваше да направи за първия изстрел, бе да свали предпазителя. Накрая препаса брезентов колан с още пълнители. После извади и една КАР–15.

КАР–15 представлява скъсено изпълнение на карабина М–16 със сгъваем приклад и четирийсетсантиметрова цев. Тя стреля с патрони .223 калибър със скорост 500 метра в секунда. Пълнителят й побира тридесет патрона. Но докато я държеше, Торн обмисли наново възможното разстояние и някои все още неизвестни обстоятелства. Не знаеше с каква бързина се движи това нещо. Можеше да се наложи да стреля от хълбок, затова преметна карабината през рамо и остави помпата на удобно разстояние за бързо грабване. Измъкна кухненския нож изпод колана си, остави го на пода, извади от сандъка ловджийски нож и го пъхна в канията, закачена на колана с пълнителите.

Оръжията бяха останали от годините в армията и в полицейското управление на Лос Анджелис. Торн погледна към Артемис, но знаеше отговора на въпроса си още преди да го зададе.

— Искаш ли нещо от тези?

Асасинът поклати глава.

Този войник, асасин, или както там го наричаха, беше толкова тежко въоръжен под палтото си дори без пушката помпа, колкото изобщо беше възможно. Торн подозираше, че носи най-скъпата и модерна бронежилетка. Професионалистите винаги носят жилетка. Така живеят достатъчно дълго, за да станат професионалисти.

Торн смяташе, че дори дрехите на Артемис, които правеха странно корави гънки, също бяха някакъв вид защита. Чувал беше за някакъв японски защитен материал, който приличал на обикновено облекло. И бил много, много скъп. Каквито и да бяха Артемис и другите от екипа, те очевидно не страдаха от липса на средства.

Торн се изправи.

— А сега какво?

— Ще чакаме.

— Какво?

— Него.

— И когато дойде?

— Ще се опитаме да го унищожим.

— Колко трудно ще бъде?

Асасинът замълча.

— Не знам. Но ние го предизвикахме и той ще дойде. Не мога да кажа как ще нападне. Знам само, че ще изчака до вечерта, когато силата му е най-голяма.

Торн внимателно огледа асасина.

— Какво точно правиш за църквата?

Артемис добре обмисли отговора си, преди да започне.

— Господин Торн, трябва да разберете, че аз съм свещеник. Аз служа на моя Бог. Но също така защитавам Църквата от злото и от лошите хора. Понякога трябва да я защитавам и от самата нея.

Торн махна неопределено към помпата.

— Както сега ли?

— Не — хладно отговори Артемис. — Смятам, че сега сме изправени срещу нещо, което не е било предизвиквано от три хиляди години. А тогава, за да го победи, е бил нужен най-великият от Божиите пророци.

Начинът, по който се изрази Артемис, направи впечатление на Торн. Той познаваше Библията. Разбра, че Артемис има предвид Стария завет и Мойсей.

— Да, ясно — смръщи се Торн и вкара патрон в цевта. — Обаче Мойсей не е имал „Мосберг“.