Джеймс Байрън Хъгинс
Магьосникът (3)

2

След четиринадесет години, прекарани заедно, Ребека все още беше толкова красива, колкото на сватбата им. Това не преставаше да удивлява Торн. Той го отдаваше на нейната италианска жилка и на това, че тя никога не се беше занемарявала.

Той самият не беше такъв късметлия. Двете войни и безбройните рани му бяха стрували доста. Прекалено дългото пребиваване в пустошта бе обветрило лицето му. Височинните бойни тренировки на Ейгер^[1] му бяха докарали няколко измръзвания. Беше участвал и в неколкомесечни учения в пустинята заедно с Мосад, израелските тайни служби, чието съществуване Израел отрича. Тогава Торн бе решил, че пустинята принадлежи на скорпионите и на неумолимите бедуини, а не на обикновените човешки същества.

През тези години той бе получил толкова много сериозни наранявания, че можеше да предскаже, както правеха някои старци, всяка промяна на времето.

Когато се оплачеше от коляното си, Ребека знаеше, че ще вали. Гърбът му не беше здрав както едно време, а след скоковете от 10 500 метра коленете му бяха пострадали заради ГВКО, или казано по-разбрано, „голяма височина, късно отваряне“.

При ГВКО човек пада от 10 500 метра, диша от кислородна бутилка, облечен е като астронавт и трябва да дръпне въженцето 150 метра над земята, докато се движи с над 160 километра в час. Той няма никакъв шанс да отвори резервния парашут, ако основният откаже.

Дори на 150 метра над земята парашутът трудно може да забави спускането на човек, който се движи с повече от 160 км/ч, но това е най-сигурният начин да се спуснеш зад вражеските линии без риск да изгубиш самолета. Да, Торн напълно се беше посветил на своите хора и на своя дълг. Тялото му бе живото свидетелство за това.

Антъни и Малъри бяха, меко казано, разочаровани да пътуват девет дни, за да слязат от джипа в най-яростната гръмотевична буря, която Торн беше виждал. Но Ребека, грижлива майка по природа, ги вкара бързо вътре и някак си успя да намери хавлии и чисти дрехи сред купищата кашони, екипировка, мебели и вещи, които Торн отдавна бе забравил, че притежава. Той беше особено изненадан, когато откриха сред тях комплект неизползвани стикове за голф.

Усмихнат отиде при торбата, извади наполовина един от стиковете и после го пусна обратно. Ребека го видя и се засмя:

— Ще започнеш ли отново с голфа?

— Играл съм голф?

— Е — вдигна тя рамене, — изигра една игра.

Торн се замисли.

— Да, сега се сещам. С брат ти.

— И изгуби.

— Да, скъпа, помня.

— Нямах намерение да ти натривам носа — усмихна се тя. — Но не се ли говори, че голфът действа успокояващо?

— Не мисля, че тук има игрище за голф.

— О, Майкъл, я стига. Всеки град има игрище за голф. — Тя продължи да подсушава косата на Малъри, но се наведе, за да погледне в очите осемгодишното момиче. — Добре ли си, скъпа?

Малъри потърка сънените си очи.

— Гладна съм.

— Ще приготвя нещо след минутка. Става ли?

— Добре…

Торн погледна през прозореца към камиона на транспортната фирма. Работниците се бяха свили в каросерията и чакаха дъждът да спре, но когато огледа внимателно черните буреносни облаци, Торн разбра, че бурята няма да свърши скоро. Не им се виждаше краят и бяха толкова плътни, че имаха вид на твърда материя.

Въпреки практичния си характер Торн се замисли за предишните обитатели на къщата — по мнението на всички нормално и любящо семейство. Но шест месеца след преместването си тук, една сутрин били открити от обезпокоен учител, на когото направило впечатление отсъствието на децата.

Били мъртви от цяла седмица.

Никога не било обяснено убедително какво се е случило. Бабата била намерена в гардероба си с лице, замръзнало в ужас. Явно била починала от сърдечен удар, уплашена до смърт.

В буквалния смисъл.

Намерили съпругата, увиснала на полилея, с въжето за пране около врата. А после най-странното от всичко — открили съпруга в предната градина. Очевидно той просто излязъл гол в януарския студ и седнал в снега, докато не починал от хипотермия.

Разумен и много уважаван от местните хора, той би могъл да се спаси, когато поиска, като просто стане и извърви десетината крачки до предната веранда. Но вместо това си седял в снега и умрял от бавна и мъчителна смърт.

Естествено, колкото по-малка е една общност, толкова по-бързо обитавана от духове къща се сдобива с магическа слава. И се превръща от нещо, будещо ужас, в обект на голям интерес. По-късно идват суеверията и накрая къщата се превръща в легенда. Това беше главната причина Торн да си позволи този имот. Той беше нежелан не само от местните, но и от външните хора.

Торн изпитваше неясно уважение към свръхестественото, но не го смяташе за заплаха. Беше крайно практичен и притежаваше естествена наклонност да се бори с всякакви предизвикателства, независимо дали те са свръхестествени или не. Накратко, не се плашеше от истории за духове.

И за миг не беше повярвал, че в къщата има „духове“, „привидения“ или нещо, което посред нощ потраква с вериги зад стените.

Ребека обаче беше много суеверна — резултат от традиционното католическо възпитание. За нейно успокоение Торн носеше кръстче, но не беше особено религиозен. Желанието й той да е в безопасност го трогваше и затова го носеше.

Нямаше нищо против, че Ребека остана вярваща католичка и бе възпитала Антъни и Малъри в традициите на Римокатолическата църква. Фактът, че в Сидър Ридж имаше многобройно католическо паство, беше една от причините да се преместят тук.

Ако в града нямаше черква, сделката изобщо нямаше да се състои. Ребека приемаше без проблем това, че Торн отказваше да ходи на черква. Нищо лично, беше й казал той, преди да се оженят по традиционната католическа церемония. Торн просто не смяташе, че на човек му е нужна черква, за да познава Господ. Тя отговори, че чете в сърцето му и че Господ също го прави. Това й беше достатъчно.

И макар Торн да изпитваше отвращение от всичко религиозно, той окуражаваше децата си да следват примера на своята майка. Беше убеден, че независимо дали църквата е нещо добро или лошо, тя определено не причинява вреда.

Ребека се обади от другия край на помещението:

— Скъпи, слез в мазето и виж дали можеш да пуснеш котела.

Торн видя, че Антъни трепери, наметнат с одеяло през раменете.

— Дааа — промърмори той и се обърна от прозореца към прекалено голямото, странно дълго стълбище, което водеше към мазето дълбоко под къщата.

Мракът долу беше непрогледен.

* * *

Торн щракна ключа на осветлението в началото на тридесет и трите стъпала. Беше ги преброил удивен, че някой е построил стълбище, което сякаш водеше право в сърцето на планината.

Нямаше очевидна причина за това и той веднага реши, че са направили стълбището, защото викторианската сграда е била построена върху някакво по-старо здание. Под сутеренния етаж вече е съществувал и затова е бил запазен като готово укритие срещу бури.

Котелът беше стар и работеше с нафта. Торн бе повикал техници и те установиха, че е в отлично състояние. Дори тръбите бяха чисти от котлен камък, както му викаха инженерите, а той се трупаше при дълга употреба. Изглеждаше, че никой не беше живял достатъчно дълго в къщата, за да използва котела.

Торн клекна и вдигна кутийката кибрит, която беше оставил тук преди два месеца. Провери я и видя, че е съвършено суха — странно, но обяснимо. Простата вентилация и дванайсетте метра естествена изолация си бяха свършили работата. Той запали клечка и я протегна към…

Стържещи лапи…

Торн се завъртя и изпусна клечката. Остана полуприведен, почти в бойна поза.

Адреналинът, който го наелектризира, беше позната тръпка, така че не го извади от равновесие. Бързо осъзна опасността от тунелното виждане, което можеше да изключи периферното му зрение, затова пое дълбоко въздух и бавно издиша.

Знаеше какво физическо усилие да направи, за да противодейства на неволната реакция на тялото при уплаха. Беше експерт в това — независимо от мненията на някои хора, и най-смелият мъж знае какво е страх. Той просто го контролира с подходящата техника.

Страхът, беше казал някой, много прилича на огъня. Ако го контролираш, огънят ще те защитава, пази и топли. Но ако изгубиш контрол над него, той може да изгори къщата ти като огън. И така това, което може да те спаси, те унищожава.

Неподвижен, Торн се взираше в мрака на мазето. Единствената крушка не успяваше да пробие тъмнината. Той усети как кожата му настръхна, а косата на врата и косъмчетата по ръката щръкнаха. Изправи се бавно, като издиша дълбоко.

„Отърви се от излишния кислород, той ограничава зрението…“

Напрегна всеки мускул…

„Опъни кожата, разтърси я добре, разкарай го…“

„Контролирай се, контролирай се…“

Той изчака, докато тялото му се успокои, пое бавно и дълбоко въздух и почувства как съзнателното забавяне на дишането успокоява сърцето му. Отпусна ръце и дълго се взира в мрака.

Не беше изключено тук да е било затворено някакво животно, възможно бе то да е още живо и да си е направило леговище.

„Живо тук вътре…“

Внезапно му се прииска да беше донесъл фенерче. И с тази мисъл се насочи право към стълбището, очаквайки да чуе звука отново.

Не се съмняваше, че беше чул нещо. Той винаги вярваше на преценката си, дори в много по-лоши положения, когато всичко зависеше от мигновеното му решение. Бе сигурен, че звукът беше от лапи, стържещи по камък или по дърво.

 

 

Семейството му беше тук. Това бе неговият дом — единственото място, което той нямаше да отстъпи.

Никога.

Торн светкавично взе решение, хукна по стълбите, взимайки по три стъпала наведнъж, и подхвърли през рамо:

— Връщам се след секунда.

* * *

Ребека вдигна глава, когато Торн изскочи от мазето и затвори грижливо вратата. По сериозното му като пред битка лице тя инстинктивно усети опасността и се изправи.

— Майкъл?

— Няма нищо — отговори той неохотно и тръгна към спалнята им на втория етаж. После осъзна, че е отговорил прекалено бързо, и добави:

— Имам нужда от фенерче, скъпа. Крушката долу е ужасно слаба.

Тя не го последва в спалнята и на Торн му бяха нужни само пет секунди да отвори куфара и да извади беретата. Взе и единия от трите пълнителя и бързо, но тихо го пъхна в пистолета. Щеше да вкара патрон в патронника едва в мазето, защото Ребека щеше да разпознае звука. Пъхна двата резервни пълнителя в задния джоб на джинсите и извади ризата си отгоре, за да ги прикрие.

Спусна се по стълбите и излезе от страничната врата. Отиде при черокито, без да обръща внимание на дъжда, и взе фенерчето, което лежеше до шофьорската седалка. После се върна обратно до вратата към мазето. Придаде на гласа си спокойно звучене с оттенък на умора:

— Дори кибрита не можах да намеря там, където го оставих — промърмори той и се усмихна на Антъни и Малъри.

— Искате ли тази вечер да си поръчаме пица и да дадем на мама почивка?

— Да! — отговориха те едновременно.

Ребека се засмя.

— Веднага се връщам — помаха й Торн.

Погрижи се да затвори вратата зад себе си.

Гласът му прозвуча като шепот и това го изненада:

— Ето ме, идвам.