Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sorcerer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
СлавкаБ (2014)
Корекция
ultimat (2015)

Издание:

Джеймс Байрън Хъгинс. Магьосникът

Американска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД Силвия Николова

ISBN: 978–954–585–866–6

ИК „Бард“, София, 2008

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 25

История

  1. — Добавяне

Пролог

— Заровете го жив!

— Бързо, докато още имаме възможност!

Трима мъже с ловни пушки се втурнаха напред с насочени в черната паст на пещерата цеви. Хора с пребледнели лица блъскаха камъни в грубия хоросан, други го загребваха с лопати, за да запушат входа й със зид.

Нощта бе непрогледна и студена в най-тъмния час преди разсъмване. Хората хвърляха нервни погледи към обгръщащата ги мъгла, сякаш очакваха да видят нещо повече в нея.

— Не губете време! — каза възрастният мъж. — Той ще се съвземе бързо и няма да имаме друга възможност!

Един младеж вдигна глава:

— А семейство Лоугън?

— Мъртви са, момче! Като всички останали от града! А сега, бързо! Зазидайте тази гадост, преди да избие и нас! Ако това нещо се събуди, не знам дали пушките ще го спрат отново!

Момчето изсипа върху всеки камък по една лопата цимент. Сега двама мъже хвърляха хоросан и стената бързо растеше.

Спряха, когато из дълбините на мрака се чу дълбоко гърлено ръмжене, издаващо ясно и хладнокръвно намерение. Миг по-късно някакъв глас засъска с мека злоба на език, който момчето никога не беше чувало.

— Млъкни в името на Христа! — провикна се възрастният мъж.

Той вдигна ловната си пушка и стреля, с двете цеви право в отвора на пещерата. Другите го последваха, шест гладкоцевни пушки изхрачиха дванадесет заряда срещу нещо, което не можеха да видят. Когато последният стреля, първият вече бе презаредил с рефлекса на човек, който ловува, за да оцелее, каквито бяха всички обитатели на малкото погранично село.

После без команда, безмълвно, отново започнаха да стрелят. Свършиха с втория залп и пак заредиха, а от патронниците на големокалибрените оръжия изхвърчаха димящи гилзи.

Залповете продължиха през минута, заряд след заряд разстрелваха от упор нещото в пещерата. Сред гръмотевичните им проблясвания момчето вдигна очи и видя нещо наблизо — нещо, приковано с вериги към стената.

Той, или то, вдигна и кръстоса ръце пред лицето си и около окованите му китки проблесна сребро.

Беше облечено в дълга алена роба, някога великолепна, но сега мръсна, окървавена и разпарцаливена от дългата битка през последната седмица, в която то бе убило толкова много хора. Оцелелите предпочитаха да са мъртви, за да не им се налага да живеят със спомена.

Стената от тежки камъни бе издигната толкова високо, че оставаше да сложат само още един слой гранит, за да запушат пещерата. Хората, които не стреляха, се излагаха на риск да бъдат улучени, но полагаха здраво камък след камък, докато привършиха работата.

Преди да бъде поставен последният камък, в последната секунда Старецът поправи мерника и вкара двуцевката си в тясната пролука. Гласът му беше изпълнен с ярост:

— Чудовище, тук е гробът ти!

Двойният му изстрел бе последван от тревожен вик:

— Бързо! Дайте последния камък!

Двама мъже вдигнаха тежкия камък и го сложиха най-отгоре. Струпаха върху него хоросан, запушиха отвора на пещерата и спряха дори достъпа на светлина и въздух. После вцепенено загледаха набързо издигнатия затвор.

Старецът свали димящата пушка, гърдите му се издигаха тежко. Призрачно бялото му лице изглеждаше изтощено. Раменете му увиснаха, той бавно се обърна и втренчи поглед в мъжете, които го наблюдаваха с уважение като някой старозаветен пророк. Старецът се обърна и през спускащата се мъгла се загледа към малкото новоанглийско градче.

Беше топло, тъмночервено разсъмване. По дъсчените тротоари би трябвало да крачат търговци, деца да търчат към малкото училище с една класна стая, млекари да дърпат колички, а земеделци да кръстосват полето.

Да, би трябвало старецът да вижда тези хора. Но тях ги нямаше. Градецът беше мъртъв. По някога оживените му улици се рееха призрачни сенки, души ненапуснали още това временно обиталище.

Момчето приближи мълчаливо стареца в края на хълма, до пещерата и тъмната сила в нейната утроба.

— Колцина са мъртвите? — Гласът му трепереше.

Известно време старецът помълча. После каза с дрезгав глас:

— Много, моето момче… Всички.

Широко разтворените очи на момчето се стрелнаха назад към пещерата.

— Смяташ ли, че пещерата ще го задържи?

— Не знам — мрачно отвърна старецът. — То вече избяга от по-здрав затвор. — Поклати глава. — Би трябвало вече да ни е убило. Ако не бях разбрал какво представлява, щяхме да сме мъртви.

Младежът погледна назад.

— Защо уби толкова много от нашите? Каква е причината?

Старецът се смръщи и пак поклати глава.

— Няма нужда от причина. Самото то е причина… жестока, твар, създадена да унищожава.

Старецът презареди тежката ловна пушка 10-калибър и насочи цевта й към земята. После закрачи бавно и печално надолу по хълма към призрачния град.

— Хайде, момче… Имаме мъртъвци да погребваме.