Джеймс Байрън Хъгинс
Магьосникът (2)

1

— Торн, напуснеш ли, ще умреш.

Обръщайки глава по посока на гласа, Торн се засмя и затвори гардеробчето. Другите полицаи се подготвяха сред стакатото на самозалепващите ремъци на бронежилетките и кобурите. Затръшваха се врати и капаци на куфарчета, скърцаха скрипците за фитнес, върху които полицаите изливаха натрупаната през деня ярост.

— Така или иначе ще умра — изхили се Торн, докато пъхаше своята „Берета“ в кобура. Тя бе сред малкото вещи, които щеше да вземе със себе си след осемте години работа като полицай в Лос Анджелис.

— Какво променя пенсионирането? — продължи с усмивка Торн. — Нали помниш Меткаф?

— Аха — отговори Ти Джей.

— Е, Меткаф е пенсионер от пет години. И я го виж, още е жив.

— Да, ама не е истински щастлив.

— Той никога не е бил щастлив.

Ти Джей, най-мускулестият от всичките му познати, тръгна тромаво напред и Торн за пореден път се удиви от външността му. Наблюдавайки Ти Джей, човек моментално възприемаше теорията, че неандерталецът се е кръстосал с Хомо еректус. Веднъж Торн го видя да прескача паркиран фолксваген костенурка, без изобщо да го докосне.

Ти Джей се спря на няколко крачки и го загледа как тъпче цивилните си дрехи в армейската мешка. На нея пишеше с дебели букви: КАПИТАН МАЙКЪЛ ТОРН, 82-РА ВЪЗДУШНОДЕСАНТНА ДИВИЗИЯ, 4 БРИГАДА, 7 БАТАЛЬОН.

— Торн, виждал съм това с очите си. Добри хора, всички в отлична форма. Пенсионират се и след две години гушват букета — поклати глава той. — Отиват си вкъщи, измъкват въдиците, стиковете за голф и започват да пишат книга, която никога не завършват, защото тупват на пода със сърдечен удар. Промяната в начина на живот е прекалено голяма, човече. Няма друга като полицейската работа — вълнението, братството, тръпката да се измъкнеш на косъм, да помагаш на другите. Торн, ще пукнеш, ако не спасяваш хората от разни каши. Аз те познавам. Дълбоко в себе си ти си като Майка Тереза. Трябва да помагаш. — Ти Джей кимна с изражение на всезнаеща мъдрост. — Това е в кръвта ти, човече. И макар да не съм религиозен — в душата ти, или нещо такова. Знаеш, че съм прав.

Торн се усмихна, докато връзваше мешката.

— Виж, Ти Джей, аз и Ребека купихме една много хубава стара къща в Нова Англия. Тя се нуждае от сериозен ремонт, така че ще бъдем заети дълго време. Ще имам доста работа.

— А децата? — не се отказваше Ти Джей. — Наистина ли мислиш, че това е най-доброто за тях?

Торн се обърна и облегна ръка на изправената мешка:

— Ама ти май си съвсем сериозен?

— Торн, остани още една година. Прекалено си млад за това. Сега си в разцвета си.

Торн прехвърли през рамо едната презрамка на мешката. После вдигна кожения кобур, пъхна беретата в него и го закачи на кръста.

— Ти Джей, на четиридесет и пет съм. Имам зад гърба си двадесет години битки, гърмели са по мен, прострелвали са ме. Бил съм наръгван, взривяван, чупил съм почти всички кости в тялото си. — Той потупа приятеля си по рамото, докато минаваше покрай него. — Не, братко мой. Край на приключенията. Ще прекарам остатъка от живота си в покой. Колкото и скучно да ти звучи.

Ти Джей проследи с очи как се отдалечава и промърмори подире му:

— Обзалагам се, че няма да стане.

* * *

Публиката не издаде и звук, докато жилестият белокос професор поставяше малкото си бележки на катедрата. Той не се нуждаеше от подробни сламки, защото след цял живот неуморно изучаване познаваше добре предмета си.

Макар да бе прекрачил в началото на седемдесетте, вече пенсионер, стоеше изпънат, с нехаен загар и в цветущо здраве. Походката и стойката му издаваха човек, който не чувства тежестта на годините. Ученият прочисти гърло и започна:

— Добър вечер. Аз съм професор Александър Адлър и за мен е чест да бъда сред вас. Няма да прахосвам времето на такава изтъкната публика, като ви говоря неща, които вече знаете. Вместо това нека се насочим направо към предмета на тазвечершния ни семинар — магията. Основният въпрос е: какво точно е магията? Отговорът е много по-сложен, отколкото мнозина предполагат.

С ръце зад гърба си професорът закрачи по сцената, отправяйки думите си последователно към отделни хора от публиката.

— Наистина, какво е магията? Има модерна магия. Има историческа магия. Съществува и антропологическа магия. Древна магия. Праисторическа магия.

Професор Александър Адлър изчака значимостта на дилемата да проникне в съзнанието на слушателите.

— Да, приятели мои, значи проблемът е не само какво представлява магията, но и какъв вид магия обсъждаме.

Той махна неопределено с ръка.

— Най-трудният за определяне вид магия, и това не би трябвало да ни изненадва, е модерната. Защото тя се простира до най-широките граници на най-неизясненото неоезичество.

Гласът му стана по-твърд, когато закрачи обратно по сцената.

— Да, затрудненията с модерното магьосничество идват не оттам, че знаем толкова малко, а поради това, че знаем твърде много. Модерното магьосничество е такава смесица от импровизирани ритуали, заклинания, езичество, талисмани и чародейства, че до голяма степен е продукт на „Бъфи — убийцата на вампири“^[1] плюс самозалъгване, както много други неща.

Адлър спря й бавно вдигна показалец.

— Обаче древното магьосничество… това е напълно различен феномен. — Той даде малко време на публиката си. — Древното магьосничество, приятели мои, било тайнствена сила с такава дълбочина, че дори произходът и значението на староеврейската дума за магьосник, mekashef, си остават неизвестни.

Той отново започна да се разхожда.

— В древните времена около 1491 г. пр.Хр., приблизително по времето на излизането на евреите от Египет, магьосниците или „мъдреците“, както са ги наричали, били почитани почти колкото самия фараон. Смятали ги за богове — ни повече, ни по-малко. И силите им били… напълно действителни.

В този момент от публиката се чу колеблив глас:

— Ъъъ… професор Адлър?

Професорът се обърна и спря на място. Гласът принадлежеше на млад и очевидно плах мъж. Въпросът му явно бе важен, в противен случай едва ли би посмял да прекъсне лекцията. Но страховете на младежа не се оправдаха, защото Адлър му кимна любезно:

— Да, млади човече?

Мъжът нервно хвърли поглед към стотиците очи, вперени в него.

Смехът на професора беше гърлен и подканящ:

— Не се тревожи, приятелю. Тук всички сме студенти. Задай въпроса си.

Вдигайки поглед, момчето заговори тихичко:

— Не смятате ли, че тези „мъдреци“, както са ги наричали, са фалшифицирали чудесата на Мойсей? Искам да кажа, че са използвали магьоснически номера. Трикове, които само те са знаели.

Момчето свърши и седна на мястото си възможно най-бързо. Професор Адлър изду устни и отговори:

— Не, младежо, нямах предвид това. Исках да кажа, че магьосниците са копирали — староеврейската дума означава „копирали“ — а не фалшифицирали, чудесата на Мойсей. Имам предвид, че те наистина са вземали неодушевено парче дърво и са го превръщали в живо, дишащо нещо. Превръщали са мъртвото в живо. Постигнали са самото преобразуване на материята.

— За някои хора — продължи той — това е проблем, но вие трябва да четете Библията така, както е написана. Седма и осма глава на Изход не казват, че магьосниците са фалшифицирали първите две чудеса на Мойсей. Библията твърди, че магьосниците на фараона са копирали първите две чудеса на Мойсей.

В залата цареше тишина.

Погледът на професора се плъзна по обърнатите към него лица и той заговори бавно и много отчетливо:

— Днес никой на тази планета не знае нищо за египетската магия от времето на Мойсей, което най-вероятно е около 1500 година пр.Хр. Но Библията отбелязва, че древните вълшебници са имали силата да превръщат своите жезли в живи същества, а водата в кръв. Дали тази сила се е простирала отвъд това и какви са били нейните граници, е неизвестно. Няма нито един модерен магьосник, учен, професор, вещица или вълшебник, нито едно живо същество, което да знае тайните на древните алхимици.

Адлър наведе глава, скръсти ръце на гърба си и закрачи покрай първия ред.

— Позволете ми само накратко да отбележа нещо и проследете мисълта ми търпеливо. Ако желаете. Няма да отнеме повече от минутка. — Той направи малка пауза и продължи: — Библията обявява, че дори всички книги на света не биха могли да изброят чудесата, които Иисус извършва. Човек на име Джеймс Джойс героично опитал да опише един-едничък ден от живота на един-единствен човек в книга със заглавие „Одисей“, но също толкова героично се провалил. Така историята на литературата доказва, че не е възможно да регистрираш всички подробности за действията на един отделен човек в един-единствен ден.

Не бива да забравяте, че Мойсей е водил война срещу Ианий и Иамврий^[2], влъхвите на Аменхотеп II, в продължение, доколкото можем да определим, на четири до шест месеца. Библията не отбелязва подробностите от тази битка и това е разбираемо. След като дори един-единствен ден от живота на човек не може да бъде проследен, как би могъл да бъде описан толкова дълъг период?… Затова трябва да бъде зададен следният въпрос: какви са битките на Мойсей срещу тези двама мъже, които са останали неописани? Какви сили са използвали те срещу него? Как са опитали да го докарат до ужас? Дали са атакували разсъдъка му? Със сигурност това е една от възможностите. И ако не са успели да разклатят непобедимия му разсъдък и вяра, не са ли атакували хората около него? Не биха ли пробвали да унищожат Мойсей чрез тези, на които биха могли да въздействат? И как биха могли да го направят? А как им е отговорил Мойсей?

Адлър спря по средата на първия ред и се обърна право срещу слушателите.

— Със сила… — отговори той недвусмислено. — Мойсей се е борил срещу тях със силата на Господ, защото само с нея е можел да победи Ианий й Иамврий.

— Значи… тяхната сила е била голяма и истинска — промърмори младежът сякаш на себе си. После вдигна очи. — Какво друго мислите за тях, професоре?

Ученият се усмихна снизходително.

— Млади човече, според мен имаме голям късмет, че те не се разхождат сред нас.

* * *

Бяха минали три месеца, откакто Торн върна значката си. Той прекара това време в опаковане и подреждане, надписване на кашони, наемане на транспортна фирма на достъпни цени, надзираване на товаренето, заключване на къщата и опити да довърши недовършеното.

Ребека преживя безброй прочувствени сбогувания, но Торн, по природа стоик, се задоволи с ръкостискане и покана към всички да му идват на гости, когато поискат.

Джипът му превали хълма, който местните наричаха Монтабюлар Хил. Той се издигаше посред Сидър Ридж, малката община в Нова Англия, която бяха избрали за свой нов и вероятно последен дом. Огромната господарска къща във викториански стил се издигаше от едната страна на хълма със същата странна властност, която Торн почувства, когато преди шест месеца я видя за пръв път.

— С къщата вървеше имот от петдесет и пет акра. Сама на склона, тя бе заобиколена от древни широколистни дървета, твърде необичайна гледка, откакто през първата половина на двадесети век Нова Англия беше систематично обезлесена. Очевидно много от тези дървесни гиганти се извисяваха там от стотици години. Тройният балдахин, който се издигаше в гората, дори денем създаваше усещане, че е нощ.

Всъщност, с изключение на къщата, целият хълм изглеждаше странно недокоснат от времето. Това беше първото, което привлече Торн. Докато се спускаха по хълма в техния джип „Чероки“, натоварен само с багажа за това пътуване, Антъни и Малъри спяха на задната седалка, а Ребека дремеше на седалката до шофьора. Торн си позволи да се отпусне, наслаждавайки се на покоя, излъчван от къщата.

Той отново се замисли какво ли е да се радваш на нормален живот. Беше прекарал по-голямата част от своя в армията, първо като рейнджър, а после, в началото на осемдесетте, го приеха в специалните части.

Това назначение изискваше жертва на кръв и време без никакви изключения. — Торн изпълни дълга си дори в повече. Но накрая стана така, че трябваше да избира между брака си и армията. Ребека се умори да се грижи за прохождащото им дете сама, докато Торн води експедиции по целия свят. Той прояви разбиране и предпочете да се уволни.

Не беше проблем да излезе от действащата армия. Бе изпълнил своя дълг, като участва в повече от сто мисии. Беше живял в денонощна готовност, пропускайки повечето празници и рождени дни. Ако Ребека не беше толкова силна, бракът им щеше да се разпадне още преди години.

Торн й бе задължен за търпението и за любовта и възнамеряваше да забави темпото, но после дойде работата в полицията. А това не беше стандартната полицейска работа. Натовариха го с опустошителните отговорности на детектив по грабежите и убийствата. Вярно, парите и осигуровките също бяха „нестандартни“, но такова бе и работното време, и брачните проблеми отново започнаха.

Работата беше денонощна и го докара дотам да се чувства не по-различен от тези, които преследваше. И тогава Ребека му постави ултиматум.

Торн честно призна, че тя има право да изисква промяна. Съгласи се и заедно намериха най-тихата община, която отговаряше и на изискванията им за децата — 11-годишния Антъни и 8-годишната Малъри.

От пръв поглед Торн оцени живописната красота на това място. То се намираше в самия край на Апалачите, непрекъснатата планинска верига, простираща се от Нова Англия до Нова Джорджия. Мястото се хареса на по-добрата част от него, тази, която беше останала жива след всичките години на високотехнологични оръжия, тактики, власт и командване, мисии и жертви, хеликоптери, учения, пак учения, а след тях и сражения.

Торн действително не познаваше „нормалния“ живот. Сега бе нетърпелив да го проучи във всичките му измерения — футболни мачове, пикници, срещи на Асоциацията на родителите и учителите и събуждане сутрин до една добра жена, без да се тревожи за бързото разполагане в някоя далечна точка на света, откъдето не знае кога и дали ще се върне. И дали Ребека и децата ще го чакат.

Стига толкова.

Това бе ново начало за тях и Торн беше готов да навакса пропуснатото.

Да, мислеше той, дошло беше тяхното време. И никой не можеше да им отнеме това, което заслужаваха. Сега беше амбициран да си изгради нов живот точно както преди се бе посветил на спасяването на своите братя по оръжие, на победата в битки, които не разбираше, на дълга си като войник и като полицай.

Къщата се издигаше още по-голяма на склона и Торн присви сивите си очи към бързо движещия се черен облак над нея. Не бурята привлече вниманието му, а буреносният облак, изскочил сякаш от нищото, който увисна точно над къщата.

Видът му изобщо не хареса на Торн.

Бурята се разрази точно когато спряха пред новия си дом.