Трима асасини, разположени покрай стените, пазеха с извадено оръжие. От един поглед към децата Торн установи, че те не се смущават от оръжията. Дори му се сториха окуражени.

Торн облегна пушката на стената и тръгна към тях. Не смяташе, че децата ще се разстроят от нея, и без това наоколо виждаха доста оръжия.

Торн клекна и Малъри му предложи картофен чипс от голямо плато със сосове, хамбургери и салата от моркови. Дребен жест, който го окуражи. Ребека беше специалист по вечерите, приготвени в последния момент, и закуските в извънредни случаи. Той беше уверен, че с нея децата ще бъдат спокойни. И ако тримата асасини бяха наполовина толкова добри, колкото Артемис, семейството му щеше да е добре защитено.

Не бе изненадан, че екипът на Артемис държи толкова малко на живота си. Беше наблюдавал Артемис цял ден и се възхити от способността му да взима решения на живот и смърт без намек за страх или някакви други емоции. Торн не се съмняваше, че и останалите приличаха на него. Те се бореха за нещо, което за тях беше по-важно от живота на този свят.

Макар самият Торн да приемаше равнодушно вероятността да бъде убит, при него този избор беше тактически, а не духовен. Безразличието му бе по-скоро рожба на познанието, че страхът кара човек да се колебае. А колебанието обикновено убива. Затова отношението му беше следното: когато си в опасност, бъди решителен и действай бързо и смело. Ако сбъркаш, по-късно ще имаш време да се оплакваш. Разбира се, ако останеш жив. Но не се колебай, особено по средата на някой ход, независимо дали е правилен или не.

— Благодаря, скъпа — каза Торн на Малъри, която му се усмихна в отговор.

Той се учуди колко спокойни изглеждат децата. Това явно се дължеше на тяхната сигурност, че са най-важните тук и че са добре защитени.

Присъствието на Ребека също не биваше да бъде подценявано. Торн знаеше, че без нея всички телохранители на света не биха могли да успокоят децата. А сега те изглеждаха направо доволни. Ребека имаше способността без усилия да успокоява и да буди любов, което действаше на всички, включително и на Торн.

— Ще останем ли да живеем тук? — попита Антъни.

Торн вдигна рамене.

— Не знам, приятелче. Може би. Предполагам, че всичко ще зависи от това дали искаме. Имаме достатъчно пари и време. Можем да живеем, където пожелаем.

— И да имаме коне — вметна Малъри.

— Да, и коне. Ти какъв кон искаш?

— Арабски жребец.

Торн се засмя.

— Не съм сигурен. Те са малко диви. Може би ще е прекалено голям за теб.

— Мога да се справя.

Сега беше ред на Ребека да се засмее. Тя беше израснала сред коне и вече бе взела решение какви ще имат децата. Торн беше градско чедо и отдавна й беше прехвърлил отговорностите в тази област.

— Вижте — започна той, — майка ви е специалистът по конете. Сигурен съм, че ще избере кон, който е подходящ за вас. — После погледна към Антъни, предчувствайки въпроса: — Не, не може да имате арабски жребец. Те са прекалено големи, бързи и…

Откъм вратата се чу гласът на Артемис:

— Майкъл — повика го той тихо и махна на децата.

— Привет, приятели.

Антъни и Ребека помахаха в отговор. По някаква причина децата харесваха Артемис. Торн не се съмняваше, че с удоволствие биха го приели за бавачка и едва не се изсмя при тази мисъл.

Той целуна поред Антъни и Малъри и се наведе напред, за да ги погледне в очите.

Каза на всеки поотделно:

— Обичам те. — Защото усещаше, че няма да ги види, докато всичко не свърши. След това прегърна и тримата наведнъж, целуна Ребека и тя прояви достатъчно присъствие на духа, за да каже просто:

— Доскоро.

— Можеш да бъдеш сигурна — каза Торн с крива усмивка и се изправи.

Взе си пушката и последва Артемис към стълбището. Стрелна поглед към слънцето и видя, че то е само на педя разстояние от върха на хълма. Попита тихо:

— Колко остава?

— Един час. — Артемис извади МП–5 от палтото си. — Тази вечер трябва да проверим поне два пъти защитните линии.

Торн кимна:

— Да вървим.

* * *

На върха на гористия хълм недалеч от дома на Торн, Ианий скръсти ръце на гърдите си. Зад себе си чу заклинанията и несъзнателно се заслуша дали повтарят правилно фразите, на които ги беше научил толкова отдавна.

През деня се бе нахранил добре, въпреки че щяха да минат месеци преди да възвърне пълната си мощ. Но беше достатъчно силен за битката тази вечер. Увеличаваше силата си с жизнената енергия на хората, които убиваше. Нямаше нужда да чака прекалено дълго, преди да уреди присъствието си тук, чувстваше се все по-неудобно от свещениците наоколо.

Последното, което искаше, беше отново да преследват него и неговите последователи. Той лично се чувстваше в безопасност, но не беше сигурен дали учениците му можеха да се защитят.

Трима вече бяха ранени, въпреки че той бе призовал лечебните сили, с които духът го беше дарил, за да ги излекува. Въпреки това всеки удар, нанасян от Торн, беше като удар на брадва в дърво. Един удар можеше и да няма значение, но дузина без съмнение щяха да го повалят.

Спомни си една поговорка на Стария: „Не презирай дребните неща…“

Да, Старецът беше мъдър. Затова той изучи тази мъдрост, независимо от източника й. Не че някога бе обмислял да предаде живота си на Бога на робите. Не, той беше избрал своя господ и нямаше да го напусне сега.

Във всеки случай не беше останало нещо, което да е пожелал и все още да не притежава — Богът на евреите не можеше да му даде нищо. Ианий владееше сила, безсмъртие, богатства. Вярваше, че може да направи магия на всичко, освен ако…

Освен ако…

Споменът за омразното поражение го съсипваше. Споменът за Мойсей. Защото дори и като победител, старият пророк си остана все така скромен. Той не беше изразил никакво задоволство от факта, че така съкрушително е победил най-големия магьосник в Египет.

Да, силата на техния Бог беше голяма и тази истина го преследваше. Знаеше, че Великият Вечно Съществуващ^[1] може да му стори същото, както преди.

В Египет не бе очаквал, че Богът на Израил ще отреже силата му и не беше подготвен да поведе битката на друго равнище. Но това беше грешка, която нямаше да повтори. Ако техният Господ се намесеше пак, той беше готов да отговори.

Сандъкът, в който много отдавна бяха положили мечовете си, беше изгнил на прах, но бронзовите оръжия, обковани със закалено злато, устояха и бяха готови за битка. Той щеше да унищожи врага си, използвайки дори собствената си сила. Трябваше да го направи и с Мойсей навремето, но беше толкова изненадан от поражението си и внезапната истерия на народа, че се поколеба да използва насилие.

Тогава беше раздразнен от опасенията, че неговият бог го е напуснал завинаги, но това се оказа напразна тревога. Веднага щом Законодателя и народът му си заминаха, силите му се върнаха. Няколко лесни изпълнения пред Аменхотеп бяха обърнали фараона в правия път.

Той наведе глава и зачака Иамврий да заговори. Не се обърна. Като нисшестоящ, Иамврий бе длъжен да коленичи пред него, преди да заговори.

Бръснатата му глава се сведе, той коленичи и вдигна ръце, после отново ги отпусна на земята. Гласът му бе неспокоен:

— Да започнем ли нападението, господарю мой?

Ианий се засмя.

— Толкова нетърпелив ли си станал след три хиляди години в гроба?

— Станах отмъстителен, велики Ианий.

С пореден изблик на смях Ианий загледа боядисаната в бяло къща на Торн. Тя стърчеше самотна върху ниския хълм. Той различи няколко неясни фигури, които се движеха по външната пътека. Някои бяха тежко въоръжени с модерни оръжия. Други, свещениците, крачеха със скръстени пред гърдите ръце, прехвърляйки зърната на молитвените си броеници.

Той все още не разбираше твърде много неща в този век, но нямаше време да ги проучва. Трябваше да атакува Торн и другите, преди те да нападнат него. Знаеше, че ще се опитат. Кръстоса ръце и се запита как ли ще се развие битката. Никога не бе водил подобно сражение, никога не се бе изправял срещу толкова много модерни оръжия. Дори старият пуритан не притежаваше такива. И макар воините на Ианий да бяха силни и опитни, модерното въоръжение даваше предимство на Торн и свещениците.

Магьосниците бяха въоръжени с традиционните за Египет извити мечове. Бронзовите им остриета бяха изковани по таен метод, металът им беше по-твърд от стомана. После бяха покрити със злато. Бронзът бе запазил резците, а златото — остриетата цели през вековете. Имаха още шест копия за промушване и мятане на близки разстояния и няколко четириъгълни щита. Но след тази сутрин Ианий реши, че е жизненоважно всички да си сложат броните от лапис лазули.

Това нямаше да бъде клане. Щяха да нападнат силни воини, добре подготвени да окажат сериозна съпротива. Тази сутрин му беше за урок. На пуритана и на дядото амиш им бе отнело много повече време да разберат и реагират на неговото присъствие. Той беше подчинил почти целия град, преди пуританът да го приклещи в пещерата, докато подготвяше момичето за ритуала.

Сражението, макар и кратко, бе яростно, тъй като религиозният фанатик нито предлагаше, нито очакваше пощада. Всъщност той прояви такова безразличие към смъртта, че му напомни за юдейските пророци, които също се отличаваха с това неприятно качество. Те изобщо не се притесняваха да умрат. Дори и в последните си мигове отричаха значението на този свят, а това безкрайно го разочароваше. Да убиеш човек, който обича Бога повече от себе си, съвсем не беше победа.

— Повикай останалите — каза най-накрая. — Време е.

— Ще нападнем, преди да мръкне? — Иамврий вдигна лице.

— Да — простичко отговори Ианий.

* * *

Кейхил погледна часовника. С наближаването на нощта все по-трудно се съсредоточаваше върху търсенето на тоягата. Почувства студена пот по гърба си и разбра, че не е от копането, а от страха. Изправи се. Все още не бяха намерили нищо, но той не можеше да продължава повече. Облегна лопатата на стената и се обърна към изхода.

— Професоре, аз приключих — тръгна той към мазето. — Продължавай да копаеш, ако можеш. Но вече се мръква и аз се качвам да чакам горе. — След това му хрумна нещо. — Не се претоварвай. Не искам да се строполиш мъртъв точно сега. И без това си имам достатъчно проблеми.

Професорът се облегна на лопатата.

— Може би отец Тревър е прав — задъхано каза той.

— Или пък тук просто няма нищо — промърмори Кейхил. — Както и да е, не губим, ако потърсим.

Излезе през полуразрушената стена и се качи по стълбите. Намери Торн и Артемис на задната веранда. Беше видял, че асасините са поправили задната врата. Тя беше от дебело дърво, а по средновековен маниер й бяха сложили и напречна греда за резе. Изглежда имаха опит.

Торн сочеше към гората и обсъждаше тактиката им, а Кейхил бръкна в джоба си и извади пура. Мълчаливо я запали и се опита да разбере за какво става дума в анализа на Торн.

— Едва ли ще ги видим да приближават — каза бавно Торн. — Ако преди не са знаели, че куршумите могат да ги повалят, сега вече не е така. Затова ще вземат предпазни мерки.

— Ще чакат да се стъмни напълно — кимна Артемис. Той гледаше към края на гората откъм източния край на къщата. — Могат да проектират своите отражения, вероятно са в състояние да проектират и истинските си образи.

— Затова строших всички огледала — намръщи се Торн. — Но ти си прав. Може би ще ни принудят да стреляме по сенки. Проблемът е, че нямаме чак толкова муниции.

Очите на Торн се стрелкаха към края на гората, сякаш вече можеше да види фантомите. Думите му дойдоха като част от няколко слети мисли, но не успяха да се превърнат в разбираемо изречение.

— … голяма площ за прекосяване… ще бъдат изложени… трябва да съгласуват…

— Залегнете! — изкрещя Кейхил и вдигна пушката си към Торн и Артемис, които едновременно се стовариха върху верандата.

Изстрелът на Кейхил откърти перилата на верандата.

Торн се бе претърколил към северния край, а Артемис към южния, но и двамата се изправиха едновременно, завъртяха се и се прицелиха в посоката, в която стреля шерифът. Без да задава въпроси, Торн освободи предпазителя, докато вдигаше пушката, и видя…

Нищо.

Въпреки че и Артемис беше видял същото, той без колебание се втурна напред и прескочи парапета. Приземи се и клекна, за да претърси за следи. Торн се обърна към Кейхил:

— Какво видя?

— Беше в края на гората — викна шерифът и вкара друг патрон в димящата пушка помпа. Едва тогава Торн чу писъците на децата. Влезе бързо в къщата, а един асасин се показа на горната площадка на стълбището.

— Добре са! — викна той на Торн. — Стреснаха се от стрелбата. Сега вече са подготвени. В безопасност са. Майка им ги успокоява.

Докато се обръщаше да се върне при Кейхил, Торн смътно чу думите на отец Тревър. Свещеникът беше станал от креслото и се качваше по стълбите с жезъл в ръка.

— Той ще атакува децата — каза отецът. — Аз ще бъда при тях.

Торн тръгна в същата посока. Свещеникът рязко вдигна ръка.

— Не! Точно това иска да направиш!

Торн го посочи с пръст:

— Защитавай ги с цената на живота си!

— Дадено — отсечено отговори възрастният човек и тръгна с изненадваща бързина нагоре по стълбите. Торн се обърна към верандата и видя Артемис да бърза напред.

— Няма да чакат нощта — каза той. С едно-едничко сръчно движение разтегна приклада на автомата и му даде по-стабилна мерна линия за стрелба на дълги разстояния. Нямаше нужда от обяснения. Ако онези настъпваха сега, Торн и хората на Артемис трябваше да се възползват от това. Беше светло и щяха да ги улучат, докато приближават. Торн вече беше на верандата, когато се появиха още шестима асасини. Всеки вдигаше оръжие и го опираше в рамото си, защото ги очакваше дългобойна стрелба. Торн направи две крачки, сърцето му прескочи и той разбра защо Кейхил беше изгубил ума и дума.

Цялата периферия на гората гъмжеше от бели силуети. Стотици.

Торн примигна, не вярваше на очите си, после погледна отново. Да… не му се беше привидяло. Стотици магьосници… Всички стояха, без да се крият и държаха оръжия. Чакаха някакъв сигнал.

Торн видя, че Артемис клати глава и тихо ругае.

Бърз преглед на тактическото им положение даде на Торн две теми за размисъл. Първо, нямаха достатъчно куршуми, за да стрелят по всеки образ. Второ, затварянето на вратите нямаше да помогне, защото ако онези можеха да проектират образи в полето, можеха да го направят и вътре.

Като една фигурите закрачиха към къщата.

Кейхил изригна откровена псувня.

— И сега какво? — провикна се Артемис.

Торн стигна до единственото възможно заключение. Ако Ианий желаеше да телепортира, или както щеш го наречи, хората си в къщата, вече щеше да го е направил. Но не го направи, явно искаше Торн и хората му да изразходват мунициите си в стрелба по видения. Това беше опит да ги обезоръжи. Торн беше убеден, че още няма нужда да стрелят.

— Отстъпете! — викна той на хората. — Всички вътре в къщата, барикадирайте вратите!

Отстъплението завърши за секунди и напречната греда затвори задната врата. Събраха се във всекидневната. Торн и Артемис се заеха с прозорците, а Кейхил забърза към предното фоайе с пушка, опряна в хълбока. Торн се чудеше какво ли ще последва сега. Нещо му подсказваше, че магьосникът ще измисли нещо друго.

— Не стреляйте, докато не си опрете носовете в тях — промърмори Торн. — Кажи го на хората си!

Артемис повтори командата в микрофона си. Нямаше въпроси, нареждането щеше да бъде изпълнено. Торн чу стъпки в спалнята на втория етаж и зърна края на едно черно палто. Асасините заемаха позиция в коридора. Но бяха само двама. Третият щеше да стои при децата.

В този момент на Торн му хрумна нещо толкова логично, че той се наруга за това, че не се беше сетил по-рано.

— Тези неща са изображения — извика той.

— Знаем това! — викна Кейхил в отговор.

— Не! Имам предвид, че са изображения и не са материални!

— Е, и?

В отговор Торн се извърна, грабна метална кутия от шкафа и разпръсна брашното от нея във въздуха. То започна да пада като бял облак върху пода и мебелите. Кейхил отскочи назад, за да не бъде поръсен. След миг брашното се спусна като снежна покривка на пода, покри прага и всичко между стените.

— Фантомът не може да оставя следи! — изръмжа Торн. — Могат да проектират образ, но не и материя! Стреляй само ако нещо размърда брашното!

Кейхил и Артемис взеха още пакети с брашно, разкъсаха ги и очертаха в средата на помещението кръг, заобиколен от още брашно и мръсотия. Нищо не можеше да се приближи, без да остави следа.

— Даа — измърмори Кейхил с омраза, — ще ми се да ви видя как ще минете през това! — кимна той. — Браво, Торн. Добро хрумване!

Торн бе прекалено зает да наблюдава пода, за да отговори. Зърна сянка при задната врата, но не стреля, защото изображенията, звуците и фантомите не можеха да им навредят. Не го беше грижа, дори отвън да имаше хиляда фантома. Единственото, което искаше, беше чиста стрелкова линия към някой истински магьосник. Щеше да дочака и този миг.

Това, което удари задната врата беше мощно като изпуснат по баира камион. Напречната греда се строши. Торн не обърна внимание на шума от удара, но се стресна, когато видя как гредата се напуква и се стоварва на земята строшена. Забеляза Артемис да вдига автомата и разбра, че ще стреля.

Отблясъците от изстрелите на МП 5 бяха по-ярки, отколкото си ги спомняше Торн, но той не си позволи да се разсейва. Артемис изстреля пълнителя и вкара друг на неговото място. Торн знаеше, че Кейхил не бе стрелял по задната врата и осъзна, че държи на прицел другия вход.

Оглушал от автоматичната стрелба, чу се да вика с далечен глас към мазето:

— Професоре, качи се при нас!

Те зачакаха в кънтящата тишина. Отдолу не отговори никой. Никой не се появи в рамката на вратата. Професорът или не беше чул, или бе решил да не се подчини. А може би бе неспособен да го направи.

Последната вероятност наелектризира Торн. Знаеше какво да направи, но нямаше начин. Който и да се заемеше сам с това, щеше да стане лесна плячка. Той нямаше намерение да се предава на обстоятелствата. За миг се замисли дали да не остави професора на съдбата му, но се отказа. Никога не бе изоставял хора на бойното поле.

Нямаше време да обсъждат какво да предприемат. Торн вдигна цевта на пушката, за да не сочи към Артемис, обърна се и пое към мазето. В движение подвикна през рамо:

— Задръж ги за две минути!

Артемис не отмести очи от задната врата.

— Побързай!

* * *

Торн стигна до края на стълбището и веднага разбра, че нещо не е наред. В гробницата имаше светлина, но тя не се движеше. Рефлексите му се задействаха и той спря.

Никога не се втурвай напред, когато не знаеш какво е положението. Напредвай бавно…

Торн подвикна високо:

— Професоре?

Никакъв отговор.

Припомни си, че вече е вкарал патрон в помпата, и се заоглежда за следи. Артемис и Кейхил трябваше да задържат крепостта, докато той се върне. Нямаше да хукне през тази тъмница дори ако професорът беше в непосредствена опасност. Ако старецът беше ранен, нямаше смисъл и той да пострада, докато се опитва да го спаси.

Торн чу тътрене в гробницата.

— Професоре?

Чу се неясен отговор.

Торн знаеше, дълбоко в сърцето си знаеше, беше уверен, че има и друг начин да се излезе от къщата, но не можеше да отгатне как. Ианий беше успял да се измъкне оттам. Беше се изплъзнал през някаква тайна врата, която Торн още не беше намерил.

Само шест крачки и той щеше да се озове пред входа към гробницата, но знаеше, че те са най-опасните. Ако някой се готви да те нападне, ще изчака, докато не се разконцентрираш. Няма да атакува, докато се оглеждаш. Ще остави следа — оръжие, бележка, нещо, което да те накара да се наведеш и да го проучиш. Нещо, което за малко да привлече вниманието ти.

Като старата военна тактика да поставиш оръжие върху следата си, когато те преследват, и да сложиш под него граната с предварително изваден щифт. Щом врагът вдигне оръжието, гранатата избухва — прост и резултатен капан.

Торн почти не поглеждаше към входа на гробницата, докато не стигна на крачка от нея. Беше съсредоточил вниманието си върху останалата част от мазето, но преди това изчака очите му да свикнат с тъмнината. Докато влизаше в ярко осветения гроб, той затвори едното си око и запази способността си да вижда в мрака в случай на нападение от тъмните ъгли на мазето.

Това, което видя, не го учуди.

Ианий беше опрял върха на дълъг меч във врата на професор Адлър. Възрастният човек бе покрит с мръсотия и се потеше. Бялата му риза беше разкъсана.

Торн забеляза, че в лявата си ръка, скрита зад гърба на професора, Ианий държи дълга черна тояга. Беше облечен в свободна алена роба, която се спускаше почти до пода. Носеше широк златен обръч на всяка китка. Бръснатата глава и лицето му лъщяха на сумрачната светлина в гробницата.

— Благодаря ти, че ми намери тоягата — усмихна се той.

Торн се свъси. Имаше две възможни тактики, но и две неясни обстоятелства. Първо, каква ще бъде реакцията на професора. Второ, какви допълнителни сили дава на магьосника притежанието на тоягата.

Вече беше видял, че силата на Ианий е голяма и без тояга. Но сега той разполагаше и с нея. Без съмнение това бе копие на тоягата, която беше изгубил в сблъсъка си с Мойсей, но Торн не смяташе, че това му дава някакво предимство.

Каквото и да бе вдъхнал на онази тояга, без съмнение го е направил и с нейното копие. Беше като с мечовете. Майсторът оръжейник може да изработва шедьовър след шедьовър.

Торн измери с поглед египетските слуги, които стояха от двете страни на професора с отпуснати мечове. Те бяха едри като Ианий и също облечени в брони, но Торн се съмняваше, че притежават мощта на магьосника. Броните им изглеждаха здрави, с плетени брънки, което осигуряваше свобода на движенията.

Можеше да направи само едно.

— Какво искаш? — попита Торн.

— Теб — усмихна се Ианий. — Теб и твоето семейство. Но ти ме отхвърли, затова… дойдох да взема онова, което ми принадлежи.

— Взимай го и се махай.

— Размисли ли? Ще се присъединиш ли към мен?

— Не.

Ианий прие това с учудващо разочарование, което се стори смешно на Торн. Магьосникът продължи:

— Странно… Аз манипулирах слугите на твоя Бог през целия ден… Правя това от векове. Как така точно ти устояваш?

— Предполагам, защото онова, което продаваш, не ми харесва кой знае колко — измърмори Торн, ослушвайки се внимателно за обходни маневри.

— Така ли? — попита сериозно Ианий. — Защо не ми кажеш истината? Тя вече няма значение, не останаха тайни.

— Истината? — Торн направи предпазлива крачка напред, скъсявайки разстоянието между тях. — Истината е, че ти нямаш силата да преодоляваш волята на когото и да било. Можеш да внушаваш мисли, да крадеш мисли, да плашиш хората. Можеш да накараш някого да пожелае да убива. Но не можеш да го накараш да го направи. Това, което вършим, зависи от нас самите. Винаги е било така.

Ианий се засмя:

— Така ли…

Стържещо шумолене в мрака зад него накара кожата на Торн да настръхне. Почти се беше обърнал, когато видя, че пазачите бяха готови да се втурнат напред. Заслуша се внимателно и чу тихо тупване, шум от нещо, паднало на пода, а после звуци като от пълзене.

Торн видя как очите на професора стават кръгли.

Завъртя се.

Беше един от онези мигове, когато просто реагираш, усещайки, че така или иначе си мъртъв. Торн нямаше време да различи подробностите, но в полумрака змията му заприлича на краля на кобрите. Беше дълга почти петнадесет метра, с цвят на слонова кост, извита назад и готова за удар, а разперената й глава се издигаше на една височина с неговата.

Торн знаеше, че двамата пазачи ще се втурнат напред веднага щом им обърне гръб, затова стреля от упор и откъсна главата й от тялото. Змията беше истинска, но той вече нямаше време да мисли. Гмурна се напред, представяйки си, че единият от пазачите вече е замахнал с ятагана.

Почувства рязко движение зад гърба си, бързо застана на крака, стовари се върху гърчещото се тяло на змията, завъртя пушката и стреля от хълбок. Изстрелът попадна право в гърдите на единия от пазачите и той залитна назад. Торн смътно осъзнаваше, че на всички страни летят рикошети.

Така, значи бронята им може да спре изстрел от пушка помпа.

Нямаше време да обмисля как бронята устоява на патрон 12-и калибър, защото първият пазач вече се спускаше върху него, готов да го съсече.

Торн отби спускащото се острие с цевта на пушката, завъртя се назад и пъхна дулото под гръдната плоча. Прикладът на мосберга сочеше надолу, а цевта към подбрадника на пазача. Той опита с рязко движение да измъкне главата си от огневата линия, но Торн дръпна спусъка преди това.

Изстрелът беше ярък, а резултатът кървав. Пазачът падна назад като дърво, а ятаганът му издрънча на пода. Торн не отдели и секунда, за да преценява пораженията по врага, защото чу Ианий да крещи яростно откъм гробницата.

— Излекувай го! — провикна се подигравателно Торн.

Вторият пазач отскочи встрани, за да избегне същата участ. Торн се възползва от разстоянието помежду им. Прехвърли пушката в лявата ръка, а с дясната бързо измъкна колта.

За част от секундата забоде два патрона право в центъра на гръдния кош — двойна осигуровка. Куршумите се врязаха в бронята и Торн се надяваше те да успеят там, където помпата се бе провалила. Но макар мъжът да политна назад, все пак не се строполи на земята. Нямаше повече време за тази игра.

В последната секунда Торн се хвърли на земята и се прицели там, където… Ианий вече го нямаше.

Професорът също.

Жив, потен и останал без дъх, Торн се обърна, за да види как вторият пазач прекосява с бърз бяг тъмното мазе. Дръпна спусъка на колта и проследи движението му. Изстреля останалите шест патрона, без да е сигурен дали е улучил. После остана сам в сенките, стиснал димящия „Колт“. Не претърси гробницата. Знаеше, че е сам. Вече бе късно да помогне на професора.

Вторият пазач също бе използвал тайния вход, защото и той беше изчезнал. Торн трескаво прибра горещия пистолет в кобура и пъхна два нови патрона в магазина на помпата. После затича нагоре по стълбите.

В този миг там започна стрелба.

* * *

Монсеньор Де Марко залиташе нагоре по стълбите, опитвайки се да стигне до стаята на Антъни. Асасините бяха заели позиция там и стреляха надолу към коридора. В този миг Торн най-сетне нахлу в хола.

Щом си възвърна равновесието, той смътно отбеляза, че Кейхил го няма, а Артемис се бори с един от магьосниците. По-едър и по-силен, магьосникът просто вдигна асасина от пода и го запрати през стаята. Артемис се блъсна в стената и рухна на земята.

Торн вдигна пушката и почти я прицели за изстрел, когато чу Де Марко да крещи и видя още един — или може би само проекция? — изправен над падналия монсеньор. Във водовъртежа на събитията Торн се сети да погледне дали брашното е отъпкано от нападателя.

Той крачеше напред с вдигнат меч.

В краката му имаше бяло облаче.

С пет големи крачки Торн се озова зад гърба му, сграбчи задната яка на бронята му и го дръпна настрани от Де Марко. Вече знаеше, че няма смисъл да опитва да пробие гръдната плоча с пушката. Затова я дръпна назад, насочи я надолу и стовари цевта в сгъвката на незащитеното коляно. После дръпна спусъка. Изстрелът проби голяма назъбена дупка в стъпалата, а зарядът почти откъсна крака на магьосника.

Торн не обърна внимание на противния му вой и го блъсна надолу по стъпалата. Не можа да се въздържи да не изстреля още един патрон в него, макар да знаеше, че е безполезно срещу бронята от лапис лазули и метала под него.

Раненият магьосник се стовари на пода, но бързо се надигна и хукна по стълбата към мазето. Изчезна от полезрението му веднага и сигурно също беше изхвръкнал през тайната врата.

Торн се обърна и се изправи пред развълнувания Де Марко.

— Връщай се при децата!

Без да каже дума, свещеникът се изправи и тръгна бързо нагоре. Торн забеляза някакво движение в стаята. Артемис бе успял да се изправи на крака и отново тръгваше срещу магьосника.

Онзи направи крачка напред и вдигна извития си меч. Торн забеляза, че в сблъсъка Артемис бе изгубил автомата и очакваше да види двата глока. Вместо това асасинът извади изпод палтото си дългия танто. Скъсената разновидност на катаната беше страховито оръжие. Трийсетсантиметровият ефес преминаваше в острие, дълго най-малко половин метър.

Срещнаха се в средата на помещението като римски гладиатори и библейски воини от далечното минало. Кръговите удари бяха прекалено бързи за Торн и той не можеше да ги следи, но разбра, че асасинът е равен на магьосника по сила и бързина.

След известно време катаната преодоля отбраната на мага, отсече част от бронята и Торн разбра защо пушката помпа го бе подвела. Под синьо-зеленото лапис лазули той видя нещо, което приличаше на бронз, но очевидно бе по-твърдо от стоманата. Нямаше време за мислене, но машинално отбеляза, че това явно е материал, подложен на непозната термична обработка, който може да бъде пробит само от тежък дозвуков куршум. Докато той оценяваше здравината на бронята, магьосникът и Артемис си размениха пет-шест удара, като се блъскаха рамо в рамо, опитвайки да се блокират взаимно. Магьосникът нанесе удар с глава, но Артемис очакваше нападението, извъртя се и му отвърна с рамо.

Магьосникът се замая, когато рамото на асасина се стовари в забралото на шлема му, и Артемис не пропусна възможността да продължи атаката. Той използва инерцията си и катаната се завъртя за удар отляво по врата на магьосника. В последната секунда онзи предусети посоката на нападението и се хвърли напред, блокирайки удара.

Торн щеше да стреля, но двамата се движеха прекалено бързо. В този миг Кейхил залитна обратно във всекидневната. Гърдите му кървяха. Държеше димящ пистолет .45 калибър. Торн се приближи да провери раната на шерифа, но задната врата се отвори рязко и вътре, размахвайки мечове, се втурнаха още двама магьосници.

— Артемис! — извика той, когато асасинът се наведе и се претърколи напред, за да избегне удар.

Торн пусна пушката на земята, извади бързо колта и стреля на мига, влизайки в обичайния ритъм. Съзнаваше смътно, че Кейхил е рухнал върху стената, вдигна пистолета и започна да стреля колкото може по-бързо.

Артемис беше достатъчно опитен, за да наведе глава, докато се изправяше на крака, и избегна удар, който с лекота би отсякъл главата на бик. Торн не проследи с поглед следващото движение на асасина, но с крайчеца на очите го зърна да се хвърля встрани. После автоматът отново се появи в ръцете му и той откри огън.

Торн съзнаваше, че е сменил два пълнителя, че къщата кънти от едновременна стрелба. От попаденията на .45 и деветмилиметровите куршуми на Артемис броните изпускаха искри във въздуха и той по-скоро усети, отколкото видя стрелбата откъм стълбището. С викове от болка ранените магьосници хукнаха обратно през задната врата. В израз на безплодна омраза единият от тях запрати ятагана си по Торн. Той се наведе, за да го избегне, и оръжието се заби право в парапета. После двамата изчезнаха.

Навън вече беше тъмно. Кейхил залитна напред с намерение да ги преследва в нощта и Торн изкрещя:

— Кейхил, недей!

Това беше достатъчно, шерифът стъпи тежко с левия си крак, за да убие инерцията, а после рухна на дивана. Дясната му ръка, все още с пистолет в дланта, притисна кървящото му рамо. Торн не беше сигурен дали Кейхил е бил намушкан, но трябваше да организира отбраната, преди да ги нападнат отново. Първото и най-важното беше да провери как са децата и Ребека, но сега трябваше да пази позицията тук долу.

Артемис сякаш прочете мислите му, защото се спусна напред с развети поли на черното си палто. Сложи нов пълнител на МП–5 и дръпна затвора.

— Провери децата! — каза задъхано Торн.

Артемис не отговори, но пое нагоре по стълбите.

Торн пристъпи с гримаса, изпита болка и се зачуди защо. Хвърли поглед надолу и видя, че на джинсите му има червено петно. Беше получил разсичащ удар в бедрото и дори не беше усетил. Още не го болеше, но би било глупаво да не му обърне внимание. Адреналинът убиваше болката, но загубата на кръв можеше да убие човека.

Както винаги, Торн носеше голяма синя носна кърпа в задния си джоб. Той пъхна димящия още „Колт“ отпред под колана и след двадесет секунди вече имаше груба, но стегната превръзка около раната. Нямаше време да я почиства и дезинфекцира. Сега просто искаше да спре кръвта. Чу един асасин да слиза по стълбите. Щом вдигна очи, видя, че мъжът носи черната чанта за първа помощ.

Торн уморено посочи Кейхил.

— Погрижи се за него, аз съм добре.

Асасинът не каза нищо и тръгна към Кейхил, който седеше в едно кресло. Артемис се появи на горната площадка и се спусна долу при Торн.

— Добре са — каза той и погледна крака му. — А ти?

Торн поклати глава.

— Ще се върнат. Съвсем скоро. Ние трябва… Не можем да продължим така. В къщата има и друг вход. Тунел в мазето. Трябва да го затворим.

Артемис кимна.

— Ще се погрижа за това.

— Да, вдигни го във въздуха.

— Добре.

Торн избърса потта от челото си с опакото на ръката.

— Ианий докопа тоягата. Не знам какво означава това.

От горния етаж се чу глас:

— Че може би сме обречени. — Отец Тревър стоеше на горната площадка блед и запотен, тежко отпуснат на жезъла си. Той не продължи мрачното си предсказание с разяснения и Торн му беше благодарен за това.

От думите му разбра, че намерената в мазето тояга ще увеличи силата на Ианий. През главата на Торн се застрелкаха библейски картини, вече виждаше как магьосникът призовава змиите да напълнят къщата.

Стига толкова… Кошмарите можеха да продължават вечно, но това нямаше да помогне. Опитът и характерът на Торн го бяха научили да не храни големи очаквания.

Погледна вдясно и видя, че Кейхил е седнал върху една ракла. Асасинът обработваше внимателно и сръчно лявото му рамо, вече шиеше раната. Кожата на шерифа беше оранжева от антибиотика. Асасинът работеше бързо и умело и след няколко минути Кейхил щеше да е на крака.

Приоритети…

Торн можеше да разпита Тревър, но нямаше време за губене.

Трябваше да затворят тунела в мазето. Това беше най-важното. Нямаше нужда да дава указания на Артемис, той вече крачеше към кухнята.

Асасинът извади ръчна граната от джобчето на бронираната си жилетка и я подаде на Торн. Един поглед; му беше достатъчен да се убеди, че е стандартната армейска ГР–2М. Детонаторът й се задействаше със забавяне от три до пет секунди.

С Артемис до него и с друга граната в ръката той бързо се спусна по стълбището. Очакваше да намерят цял взвод магьосници в мазето, но долу нямаше нищо, освен усещане за празнота. Нямаше звуци, топлина и мърдане на сенки в светлината на фенерчетата.

Торн си припомни две неща. Първо, преди да изчезнат, магьосниците побягваха надясно. Второ, там той не беше видял нищо, което да прилича на врата. Но в ъгъла имаше рафтове и простата логика му подсказа, че те са груба маскировка на някакъв тунел. Той пъхна ръчната граната в джоба на якето си и започна да опипва с ръка стената.

Не търсеше скрита ръчка, замаскирана като книга, нито свещник или някакъв друг механизъм. Протегна ръка и заопипва с надежда да усети течение.

Тунелите винаги теглеха въздух от ниското към повърхността и след като мазето беше дълбоко под нея, всеки изход щеше да предизвиква движение на въздуха. След малко Торн го откри. С дланта си усети леко течение.

Идваше от ъгъла с лавиците. Торн поклати глава, отстъпи назад и вдигна пушката помпа.

— Дръпни се — подвикна той на Артемис.

Първият изстрел откърти голямо парче от дървената лавица и той светна вътре с фенерчето. Да, това несъмнено беше тунел.

— Назад — повтори той към Артемис, който се беше обърнал, за да наблюдава останалата част от мазето.

Следващите пет изстрела превърнаха лавиците в трески. След това Торн използва приклада на мосберга като бухалка, за да отвори по-голяма дупка в разкъсаната дървена стена. Отзад се показа тунел.

— Дръж! — Обърна се той към Артемис и му подхвърли пушката.

Артемис я хвана и му хвърли своята граната. Торн извади и двата щифта. После попита:

— Готов ли си?

Асасинът кимна.

— Наблюдавай подпорните греди — каза Торн и запрати двете гранати в тунела. Затича се, преди да се ударят в земята. Двамата с Артемис стигнаха едновременно стълбите. Взривът, заграден от здравите стени на мазето, избухна като в течност. Обгърнаха ги невероятно въздушно налягане, горещина и оглушителен шум, който премина в несекващо боботене. След петнадесет секунди мазето се изпълни с нещо като мъгла — гъста смесица от дим и прах.

Торн се изправи пръв и тръгна да провери дали останалите рафтове не са се запалили и дали тунелът е рухнал. Още от първия поглед му стана ясно, че е оцелял достатъчно широк проход, за да може сам човек да се промъкне по възвишението от отломки. Той поклати глава.

— Трябва ми още една — каза Торн и Артемис му подаде друга граната.

Този път Торн хвърли по-внимателно и те успяха да стигнат до стълбището, преди взривът да увеличи въздушното налягане и димът да ги задуши. Торн се надигна, зашеметен и леко оглушал. Тунелът беше запечатан, и то не само от прахоляци. Вторият взрив бе откъртил назъбени кристалинни шисти, които струпаха тонове твърда скала в пещерата. Нея магьосниците не биха могли да разкопаят. Торн не знаеше дали Ианий може да премахне срутването, но се съмняваше във възможностите му да манипулира земните пластове. Затова среброто го беше спряло. Земята бе едновременно негова сила и слабост.

И тогава, неочаквано, в съзнанието на Торн се избистри нещо: Ианий не носеше нищо на краката си. Дори и египетски сандали.

Замисли се и за магьосниците, които беше видял досега. Те също не носеха нищо на краката си. Дори и сандали.

Това беше важно. Торн беше сигурен, въпреки че не можеше да обясни защо. После се сети за тунела и че Артемис го чака. Взе пушката си и тръгна към стълбището.

— Последната граната свърши работа.

Бързо се качиха по стълбите и когато влязоха във всекидневната, Торн видя, че Кейхил вкарва 45-калиброви патрони в празните пълнители. Окървавеният шериф се бе настанил до стълбите, така че да може да държи под око и двата входа. Ризата му беше разкъсана на ивици, но асасинът, който му бе дал първа помощ, кимна леко на Торн, сякаш за да му каже: „Той е добре“.

Торн не обърна внимание на отец Тревър и отиде право при Кейхил.

— Как си?

— О — изръмжа шерифът, — предполагам, че съм направил заг, вместо зиг. Обаче успях да му забия няколко куршума. Раних го, но той взе, че падна през прозореца, преди да успея да му видя сметката. Много са бързи… за мъртъвци.

— Още не са мъртъвци — отговори Торн и се обърна рязко към отец Тревър. — Каква е тази работа с пръстта и металите? Защо не носят обувки или поне сандали? Защо Ианий не може да направи нищо срещу среброто?

Отец Тревър се замисли за миг.

— По отношение на среброто не мога да ти отговоря. Мога само да кажа, че изглежда среброто символизира Христос, точно както златото се свързва с небесното царство. — Той вдигна ръка. — Не знаеше ли, че земята е много важна?

— Не, отче. И все още не зная.

Тревър развълнувано заразмахва ръце в съпровод на думите си.

— Силата на естествения космос, а чрез нея и силата, която е свързана с Ианий чрез неговата магия, са загатнати в шатрата и скинията на Мойсей. В тях трябвало да се поберат кивотът, олтарът, легенът, дванадесетте самуна неподквасен хляб и канделабърът. Имало и четири квадратни подпори, заобикалящи Светая светих, което от своя страна символизира…

Торн го прекъсна:

— Давай по същество.

— Подпорите на палатката никога не докосвали земята, защото тя символизира човека! — Свещеникът махна с ръка към тавана. — С други думи, с булото земята била отделена от Бог и не можела да се присъедини направо към Него, защото Бог е свят. Затова стълбовете на Светая светих са били върху сребърни основи, подобни на саксии за цветя!

— Какво общо има това с Ианий? — смръщи се Торн.

— Силата на Ианий е свързана със земята — обясни отец Тревър. — Тя, както всичко друго, което не е свято, не може да докосва Бог. Затова Бог е издигнал своето светилище, като използвал сребро. Среброто в основата на стълбовете символизира Иисус, който се превръща в мост между Бог и човека. Силата на Христос свързва Бога и човека по същия начин, както отделя Ианий от Господа.

— Искаш да кажеш, че Христос — повтори Торн — ни свързва с Бог и ни отделя от Ианий?

— Да! Затова Ианий не може да носи сандали. Защото земята му дава своята сила. Не Господ. Не Христос. Космическите сили, пуснати много отдавна на този свят, са мощта в магията на Ианий. Тя изтича от земята, а не от Христос.

Торн беше объркан.

— Спомням си… Не каза ли, че силата на Ианий идва от демоничен дух? А демоните са свръхестествени.

— Демоните също са част от природата продължи отец Тревър. — Онова, което не е Бог, е създадено от Бог. Така че демоните също са създадени от Бог. Те също са вид природа. Терминът „свръхестествено“ няма действително значение. Демоните са също толкова естествени, колкото сме и ние. Те също се подчиняват на правила като нас. Просто обитават друго измерение.

— Те са като теченията в океана. — Свещеникът размаха ръка напред-назад. — С големи усилия човекът може за малко да обърне посоката на теченията, но не може да промени курса на океана. Океанът ще му отвърне и ще победи! Но за кратко посоката на едно течение може да бъде променена. Това е единственото, което прави Ианий. Той просто променя посоката на една природна сила за известно време.

Торн слушаше много внимателно.

— Какво ще стане, ако Ианий изгуби контакт със земята? Какво ще стане, ако няма връзка с нея и не я докосва?

— Нямам представа.

По стар боен навик Торн му нареди:

— Опитай се да предположиш.

— Дори демоните трябва да се подчиняват на законите — каза отец Тревър. — А законите казват, че за да насочва силите на своя демон, Ианий трябва да е в контакт със земята. Ако не е бос, Ианий ще трябва да сложи пръст в обувките си. Толкова важна е тя за него. Бих предположил, че ако не е във връзка със земята, демонът не може да се насочва през него, защото той трябва да насочва силата си чрез природата.

На Торн това му се стори смислено.

— Затова Ианий никога не ни нападна вътре в къщата — промърмори си той. — Ето защо другите използваха единствено мечовете си, когато ни нападаха тук вътре. Защото… не са във връзка със земята и не могат да използват магии.

Торн погледна с омраза към разбитата задна врата.

— Това е… Не могат да използват магия, ако не са във връзка със земята. Затова Ианий успя да призове змията в мазето. Беше стъпил в пръстта. Но тук горе…

Артемис изсъска:

— Върху изкуствения под той е слаб.

— Пипнахме го! — изрева Кейхил и с мъка се надигна. Едва се държеше на крака, но новината го накара да стане. В момента имаше вид, като че може да изкара още девет рунда. — Торн, пипнахме го! Той има слабо място!

Торн нищо не каза, беше се загледал във вратата.

— Кейхил, няма да бъде толкова лесно. Ако ние знаем това, мога да се обзаложа, че и Ианий го знае. Той иска да ни изкара навън. На негов терен.

— Тогава защо продължават да идват тук? — Кейхил се разпалваше с всяка изминала минута.

— Не знам — честно си призна Торн. — Може би искат да отстъпим… да хукнем към колите. Да ни накарат да ги преследваме в гората… Не знам.

— Той проектира образи вътре в къщата — включи се и Де Марко, който се беше появил край перилата на стълбището към горния етаж. — Видяхме ги с очите си тук вътре. Очевидно може да пренася магия на разстояние.

Торн си изграждаше определена теория.

— Да, точно в това е пречката — обади се той. — От разстояние той може да предава образи, мисли и дори звуци. Може да пренася разни дребни неща, ако ги вижда. Но не може да промени материята. Не и от разстояние. И не може да направи нищичко, ако не е в контакт със земята.

— Сигурен ли си в това? — попита Кейхил.

— Да — тихо отговори Торн. — Истинската сила на Ианий е в това, че може да преобразува едно нещо в друго: Но когато стои на изкуствена повърхност, не може да превърне автомобила в крокодил или тоягата в змия. Значи ако е вътре, няма да може да оздравее толкова бързо. И това ще го направи…

— Смъртен — мрачно заключи Артемис. Той кимна в потвърждение. — Майкъл, прав си.

Торн се обърна с решителен поглед.

— Щом живее, значи може и да умре.

* * *

Ианий обикаляше с бавни спокойни крачки из гората, хвърляйки непроницаеми погледи към чираците си. От време на време поглеждаше и към къщата, в която всички лампи светеха ярко.

Преди няколко минути и последният от слугите му се беше върнал, залитайки, ранен и останал без дъх. Почувства слаб подтик да ги убие заради провала им, както беше правил в Египет. Но си напомни, че засега разполага с ограничен брой слуги. Имаше време и място за всичко.

Те се настаниха изтощени на земята и той протегна тоягата си, както по време на битка. Почувства как силата на неговия бог протече през него и се вля в тях, изцерявайки насечената им плът и строшените кости. Заклинанието не беше просто, защото се отнасяше до човешката плът, която по начало беше под властта на Бога на Израил. Но и той беше способен донякъде да въздейства върху плътта и кръвта на своите последователи.

Дори не се бе опитал да възкреси слугата, когото Торн беше убил в мазето. Първо, тялото на чирака му все още беше в дълбините на къщата, а Торн беше унищожил тунела. Второ, едно беше да оправиш строшена кост, а съвсем друго — напълно повреден мозък. Независимо как изглеждаха нещата, силата му да лекува беше ограничена. И както винаги, юдейският Бог можеше да се намеси и да го спре.

Не можеше да му се противопостави. Старият можеше много лесно да спре магията му. Дори май нямаше нужда от пророк, който да протегне ръката си, за да го направи. Не знаеше дали техният Бог може да го спре. Беше сигурен само, че не иска втори сблъсък с Бога на Израил. И много се радваше, че Мойсей е мъртъв.

Никога не срещна други с вярата на Мойсей. В мрачните шестстотин години в Египет, след като юдейският пророк напусна страната, той разбра колко велик е бил овчарят за своя народ.

Беше видял издигането на Давид, Илия, Даниил, Иезекиил — всички бяха мъже с удивителна сила, както и Енох и Мелхиседек, цар на Салим. Но никой не беше почитан като Мойсей — с поколенията величието му само растеше.

Не беше за чудене, че юдейският Бог бе изпратил своя най-велик воин, Михаил, да поиска тялото на Мойсей от Сатаната. Защото пророкът умря пред прага на Обетованата земя. Със сигурност юдеите бяха взели тялото му и бяха построили светилище над гроба, за да го боготворят. Величието на Мойсей не знаеше граници.

С любопитство бе наблюдавал пророците, възхищавайки се като останалите на техните чудеса. Беше неспособен да отрече истинската сила, когато я видеше. А когато Илия разпори бика над олтара от дванадесет камъка, за да бъде изгорен от огъня Господен, той тактично беше отстъпил, преди петстотин и петдесетте жреци на Ваал да срещнат съдбата си.

Преди да започне избиването, той се промъкна незабелязано в гората. Но това не беше излишна предпазна мярка. И преди беше виждал страховитата ярост на Бога на Израил. Тя беше направо зашеметяваща.

Видя тази бездънна ярост след потопа, който помете великите царе и синовете Божии. Видя я пред Вавилон, когато юдейският Бог обърка общия език и обрече кулата на гибел. Видя я и след като Исая обикаля страната три години гол, за да обявява присъдата на Бога срещу страната заради прелюбодействата и покварата. Поквара, която самият Ианий лично планира, подхрани и разпали грижливо. Избягна кръвожадното нахлуване на вавилонците на Навуходоносор и техните заслепени командири с детските им номера. Той не беше евреин и затова бе недостойна мишена за тяхната ярост. После се върна в Египет, за да завари страната в развалини, начело с фараон глупак и с някакво жалко подобие на армия.

Не му отне много време да стане отново дворцов магьосник, след като Аменхотеп, Тутмос, Хатшепсут, Минептах и Рамзес бяха мъртви и забравени. И се смя, когато глупавите египтяни не можаха да му кажат, че на сфинкса е изсечено лицето на младия Рамзес.

Спомни си древната нация и първото си царство. Видя отново как изсичат пустинния лъв повече от хиляда години преди Египет да се обедини.

В първите години под негово ръководство Египет за пръв път получи управление, магия, богатство, религия, оръжия, градове и пътища. С времето страната напредна достатъчно и той наблюдаваше безшумно отстрани. Просто слагаше на трона фараони идиоти и тайно им дърпаше конците.

Всичко това мина през главата му за част от секундата, докато оглеждаше къщата с белите стени пред него. После отново видя изпълненото с очакване лице на Иамврий.

Да, чиракът желаеше да получи отговор.

Нощта беше тиха. Той беше уверен, че хаосът, който днес пося в града, ще държи жителите му объркани поне до зазоряване. За негов късмет първите, които го бяха заровили в тази могила, си бяха избрали град, който никога не порасна достатъчно, за да има собствена дворцова охрана или както там му викаха в този век.

Откровено казано, още не беше разбрал това общество напълно. Това щеше да отнеме време, духът общуваше с него чрез усещания. Те възбуждаха любопитството му, той влизаше в дома и в живота на даден човек и го проучваше, докато не разбереше причината за своя интерес.

Щеше да трупа познания пласт след пласт и да разбере всичко необходимо, за да разгроми тези хора отвътре. Да държи кранчето с най-нужните им неща: храна, дрехи и подслон, беше прост и резултатен начин да контролира живота им. Контролът на съзнанията им беше много по-голямо предизвикателство. За да го постигне, бе принуден да атакува техния най-голям страх: ужаса, че са сами във вселената.

Той беше техният лек за тази болка, той им бе предоставил общуването чрез религията, политиката и социалните сдружения. За учудване те процъфтяваха на гърба на илюзията за братство и надеждата за вечен живот, въпреки съмненията на хората, че става дума за страх, а не за вяра.

Обаче страхът им беше толкова голям, че отричаха неговата реалност. И ако не можеха да повярват в крокодил, куче, ястреб или в самия Нил, той щеше да им измисли нещо ново, както направи с Ра, бога-слънце, който дарява с живот цялата земя.

Не живеят ли заради слънцето горите, тръстиките и самата пустиня? И не беше ли златото металът, който съвършено боготвореше Ра, отразявайки неговото величие? Не беше ли фараонът наместник на Ра в страната? Не раздаваше ли той присъдите на Ра, така че да няма смърт, а само пътуване до подземния свят?

Пътуване… и няма да има смърт…

Но той знаеше истината. Знаеше много добре какво беше сторил ядосаният юдейски Бог във Вавилон. Отприщи разрушение, каквото никога не бе смятал за възможно. А когато Богът на Израил отреждаше смърт, тя беше окончателна, освен ако не бъдеш спасен от друга сила… какъвто беше неговият случай.

Онази нощ те се гледаха един друг с огнени лица, изумени от ужаса на окончателното им предаване на смъртта. Беше наблюдавал Божиите синове^[2], родени след потопа, да залитат с ръце притиснати в ушите, бягащи от гръмовната нощ. Пламъкът, който се лееше от белите дупки в черните облаци, напълно разруши града и изгори царя.

Да, когато пожелаеше, Богът на Израил сееше смърт, която надминаваше въображението, и нищо не можеше да Му устои.

Въпреки всичко дори и най-слабата надежда, че може да запазят живота си вечен чрез вярванията, които той им подхвърляше като кокали на кучета, беше достатъчна, за да успокои страховете им. И той можеше да ги контролира. Разбира се, до появата на Мойсей и пророците след него, когато светът се промени.

Беше защитен от великия дух, който го ръководеше и му даваше сили за магията. Можеше да създава живот от мъртва материя, можеше да превръща водата в кръв и да командва зверовете. Можеше да влияе на хората, да ги измъчва или задоволява. Можеше да превъзмогне дори физическата смърт.

Вярно, имаше ограничения… но същото важеше и за пророците на Израил. Накрая щеше да разбере дали неговият бог може да го спаси от смъртта, както му бе обещал.

Сега се съсредоточи върху онова, което му предстоеше. Иамврий очакваше указания.

Торн и свещениците бяха в къщата, но той нямаше да отиде там. Сега те бяха ранени и примитивните им оръжия нямаше да ги спасят. Беше научил достатъчно за тази епоха, за да знае, че трябва да презареждат странните си метални оръжия. Нямаха толкова „муниции“, че да им стигнат за вечни времена. Това беше тяхната слабост: вярваха в своите оръжия, но какво щяха да правят, когато ги изпразнят?

Но имаше и един проблем. Човекът на име Торн, беше неподатлив на неговото влияние. Останалите също не бяха лесни. Затова се беше опитал да ги накара да млъкнат колкото може по-бързо.

Ако обикновените хора разберяха, че неговият бог им влияе, те просто щяха да се молят или да не следват волята си. Тогава щеше да е принуден да прибегне към насилие, което щеше да го разкрие.

Да е невидим беше неговото най-вярно оръжие. Винаги се опитваше да избегне насилието, защото след всяко използване на сила следваше друго, още по-голямо, и най-накрая хората за убиване просто свършваха. С една дума, насилието беше вредно. Убеждаването бе много по-умно и лесно. Затова той подмамваше хората да задоволяват яростта, похотта, алчността си и всяко друго желание, което заставаше между тях и техния Бог.

Нетърпението на Иамврий го подсети и за нещо друго. Той трябваше да премахне Торн, независимо дали искаше да използва сила.

Опита се да го привлече, но не успя. Нищо. Беше се провалял и преди. Някои просто не се поддаваха. По-скоро биха умрели. Това също не беше проблем. Просто щеше да ги убие. Но се беше надявал да си спести този труд. Вече не хранеше тази надежда.

Той огледа петимата си магьосници. Всеки от тях сам по себе си беше страшен и силен. Те знаеха някои негови тайни, макар че внимаваше колко да им разкрие. Не искаше да използват срещу него собствените му магии, а това беше твърде възможно.

Точно както човек можеше да изкове сабя, с която някой друг да го убие, така и собствената му магия можеше да бъде използвана срещу него. Това беше опасност, заради която той не разкриваше тайните на своята сила.

Пророците на Израил представляваха съвсем различна опасност. Срещу нея беше изправен тази вечер. Ако можеше да преодолее тяхната воля, лесно щеше да ги унищожи. Това винаги е било проблем. Така беше с Мойсей, Иезекиил, Исая, Даниил, Давид — с всички поред. Просто казано, те се придържаха към написаното от Стареца. Непрекъснато бяха нащрек за инстинктивните си желания и сравняваха всяка своя мисъл с писаното слово на техния Бог.

Той не искаше да нагазва отново в това тресавище. При събуждането си се надяваше, че е възкръснал в примитивна страна и ще може лесно да въздейства върху суеверните. Но надеждата му умря, когато чу двамата мъже да разговарят пред къщата, а предпазливото претърсване на околността го увери, че тук не става дума за примитивна култура.

Нещо по-лошо, не бе очаквал да се сблъска с толкова силна вяра. Това го изненада, а той беше прекалено слаб за открит сблъсък. Затова беше предложил на Торн примирие. Не се получи. Нямаше време да се оплаква от силата, с която се сблъска.

Ако бяха вярващи само по име, отдавна да бе отпразнувал триумфа си. Но тези хора бяха искрено посветени на онова, в което вярваха, и още по-лошо: не променяха думите на Стария. Истински и напълно се придържаха към тях. Затова щеше да ги убие. Нямаше друг избор.

Стига пропуски…

Време беше да организира своите воини.

Той се обърна, наведе глава и се намръщи. Това, което искаше да им каже, беше ясно: нямаше да приеме провал, а те вече се бяха провалили. Обаче той беше тук с тях, затова накрая щяха да победят.

Благодарение на неговата предвидливост тези слуги не бяха с него при сблъсъка му с Мойсей. Нямаше оцелели свидетели на онова поражение. Беше достатъчно гадно, че юдеите го бяха записали в техните книги.

Неговите воини се изправиха и той се вгледа в тях. Бяха нащрек, готови да слушат, и той заговори:

— Свещениците са се барикадирали в тази къща, ще ги измъкнем навън. Но трябва да го направим бързо, защото при изгрев тук ще гъмжи от войници. Помните ли, когато Александър и неговите легиони нападнаха Египет и ни победиха със своя безброй? Така ще се случи и тук. Не мога да контролирам всички, но ще управлявам водачите им, докато не съзнават моето влияние.

Иамврий се поклони и заговори:

— Ианий, как да ги подмамим навън?

Магьосникът поклати глава.

— За да постигнем своите цели, можем да използваме магия и оръжията на хората. Ще направим нещо, което не очакват. Ще подпалим къщата, за да ги принудим да излязат.

— И тогава ще ги убиеш?

— Да — каза Ианий и пристъпи към къщата. Той стоя доста време загледан в нея. — Тогава ще превърна техните оръжия, автомобилите и дори дрехите им в създания, които ще се обърнат и ще се нахвърлят срещу им. Създания, които ще избият всички. Мъже, жени и деца.

Те се събраха мълчаливо зад него.

— Вървете! Подпалете ги!

* * *

Торн беше неспокоен, когато влезе в спалнята. Ребека и децата се бяха сгушили заедно на леглото. Беше доволен, че снощи бе отделил време, за да сглоби спалнята с четирите колони.

Тази вечер имаше усещането, че това е било много отдавна. Нищо, с което се бе сблъсквал като войник или полицай, не беше толкова опасно, колкото това, срещу което се беше изправил сега. Той се опита да скрие тази мисъл, отиде до леглото и прегърна децата.

Антъни си придаде смелост и пусна Торн доста бързо, но Малъри остана притисната в него. Тя не искаше да го пусне. Ребека й се усмихна окуражително, но Торн беше сигурен, че се бореше със сълзите. С бърз поглед встрани видя, че асасините бяха разположени на почтително разстояние, така че бяха относително сами.

Торн помилва момчето си по гърба.

— Държиш ли се, шампионе?

— Да — Антъни разтърка очи. — Добре съм.

Торн не си направи труда да пита Малъри. Беше очевидно, че се държи. Съсредоточи вниманието си върху Ребека и реши, че може да говори без заобикалки. Нямаше защо да крият от децата. Най-добре беше да сложи картите на масата и да се надява да разберат.

— Опитаха се — обясни той простичко, — но отстъпиха. Вероятно ще се реорганизират. Ще пробват отново.

— Кога? — тихо попита Ребека.

— Скоро… преди разсъмване.

— Значи не е свършило — промърмори тя като че на себе си.

Торн се опита да я успокои.

— Скъпа, с тези добри хора можем да се справим, Ребека изтри крайчеца на едното си око с опакото на ръката.

— Знам… и ти… ти също си добър човек.

На Торн му се прииска да легне на леглото и да прегърне и тримата. Макар да знаеше, че нивото на адреналина в кръвта нямаше да му позволи да поспи, близостта и почивката щяха да са му от полза. Вече два и половина дена караше без сън. Трябваше да подремне при първа възможност.

За да остане на крака, използваше същата настройка на съзнанието, която беше развил по време на обучението в специалните части, когато ги караха да изминават шейсет километра с двайсет и пет килограмова раница за по-малко от осем часа. Тогава потънал в болката, преставаше да й обръща внимание. Не го интересуваха горещината, мехурите по краката, схващанията — не го беше грижа за живота и смъртта. Просто продължаваше да вдига единия крак и да го спуска обратно, правейки още една крачка напред. Вече дори нямаше значение колко бързо се движи… Продължавай да се движиш, не се отказвай. Лесна работа. Точно същия метод използваше днес — просто не спирай.

Малъри отпусна прегръдката си и Торн видя, че гледа към асасините. Гласът й беше стеснителен и уплашен:

— Какво ще направят сега?

Торн й се усмихна.

— Ще пазят теб, Антъни и мама. Същото, което правиха досега. — Той обхвана лицето й с длани. — Скъпа, никой няма да те нарани. Обещавам. В къщата има дузина мъже, решени да защитят теб, Антъни и мама. Няма да пуснем лошите да влязат тук.

— Малъри, ето — обади се Антъни. — Искам да вземеш това. — Той свали сребърното кръстче, което носеше от години. — То винаги ми напомня, че Христос е с мен.

Учудена и окуражена, Малъри внимателно пое верижката и я вдигна пред лицето си.

— Мое ли е? Подаряваш ли ми го?

— Да.

— Но… защо?

— Защото ще те накара да се почувстваш по-добре. Освен това си моя сестра.

Торн едва успя да чуе думите на Малъри:

— О, Антъни… Благодаря ти.

— Няма защо — отговори той и се усмихна.

Трогнат, Торн прегърна и тримата, като съзнаваше, че трябва да слезе долу, преди на Кейхил да му хрумне да поведе кавалерийска атака срещу гората.

— Скоро ще се върна — Той се взря поред в лицата им. — Няма да ви изоставя, скъпи мои. Обещавам, че всичко ще бъде наред.

Малъри стискаше кръста.

— Ще го убиеш ли?

Торн сдържа чувствата си.

Този звяр вече бе сторил най-лошото на неговите деца, като им стовари всичко това върху главите. Щяха да се оправят донякъде — с време, търпение и любов. Но никога нямаше да забравят ужаса на тази нощ.

Торн се замисли за магьосника.

Стисна зъби.

— Ще го убия. И още как — отговори той.

* * *

Торн не беше единственият, който искаше да убива.

Когато влезе във всекидневната, Кейхил беше опрял две допълнителни пушки помпи до прозорците. Сега шерифът само трябваше да притичва от единия до другия прозорец и да стреля. Нямаше нужда да носи пушката със себе си.

Торн беше виждал тази техника и преди. Тя се харесваше на възрастни хора и планинци, обградени в някоя хижа, но на него не му допадаше. Предпочиташе да държи оръжието в ръцете си. Предпочиташе да носи най-малко три оръжия и достатъчно муниции за всяко от тях.

Разположени спокойно до прозорците, хората на Артемис стояха на пост. Отец Тревър седеше на едно кресло до стената, а монсеньор Де Марко се качваше по стълбите, когато Торн стигна на партера. Монсеньорът изглеждаше изморен и блед. Торн постави длан на рамото му.

— Добре ли си? — попита той свещеника.

Де Марко кимна уморено и стисна перилата, сякаш имаше нужда от опора.

— Едно е да вярваш, че нещо е възможно… но е съвсем различно да го видиш.

Това предизвика тих смях у Торн. За първи път от много време. Не каза нищо, а свещеникът продължи бавно нагоре по стълбата и скоро изчезна от погледа му. Торн се приближи до Кейхил.

Шерифът не се предаваше и му кимна кратко.

— Имаме ясна видимост на около трийсет метра — тихо обясни той. — Не е кой знае какво, но е достатъчно, стига пак да не се явят с хиляди.

— Не съм сигурен, че няма да го направят — отговори Торн спокойно. — Знаят, че това е единственият начин да се приближат, без да отнесат куршума. Вече научиха, че куршумите могат да ги забавят.

— Или да ги убият — добави Кейхил.

Торн се втренчи в него.

— Провери ли мазето?

— Разбира се.

— Още ли е там?

— Мъртъв като скумрия.

Торн кимна.

— Чудесно.

Артемис беше с гръб към тях. В позата му имаше приглушена тревога. На Торн това не му хареса и той потупа Кейхил по рамото, преди да си тръгне.

— Викай, ако видиш нещо.

— Дадено.

Докато крачеше към Артемис, Торн опита да се успокои. Но когато стигна при асасина, почувства напрежението във въздуха и също се напрегна. Каквото и да се въртеше в главата на Артемис, не беше хубаво.

— Какво има? — попита Торн.

Артемис поклати глава и остана безмълвен доста време. Когато заговори, не отмести очи от мрака:

— Те знаят всичко, което знаем ние — започна той, — и вече са разбрали, че слабото им място ни е известно.

— Знам — отговори Торн. — Ианий може да чете мислите ни, нали?

— Не мисля — смръщи се Артемис. — Но духът, който му дава сила, чува нашите разговори. Той е като… въздуха. Може да минава през разни неща, да слуша, да съобщава на Ианий всичко, което планираме…

На Торн му трябваше известно време, за да измисли отговор, и доста се изненада на собствените си думи:

— Това не му помогна кой знае колко срещу Мойсей.

Артемис обърна глава и се вгледа в него. Торн не помръдна.

— Така е — продължи той. — Ти не преставаш да говориш колко силно е то, но може би не си прав. — Той направи продължителна пауза. — Знаел ли е, че няма да може да превърне прахта в скакалци? Или че Бог се готви да унищожи цялата армия на фараона в Червено море?

— Никога не съм казвал, че може да предсказва бъдещето.

— Може би не го бива много да предсказва и настоящето. — Торн посочи с ръка отец Тревър, приведен в молитва. — Не вярваш ли, че този магьосник може да бъде спрян със силата на молитвите? Е, имаме вече безброй молитви в лицето на този човек. И ако си позволя едно предположение, бих казал, че Бог ги чува.

Нещо в думите на Торн порази Артемис. Той продължаваше да го гледа втренчено и накрая бавно каза:

— Не каза ли, че нямаш вяра?

— Човече, никога не съм казвал това. Казах, че нямам вашия тип вяра, че нямам вяра като тази на жена си. — Торн облегна лакти на перваза на прозореца и се втренчи навън. — Винаги съм вярвал в Бога. Но е трудно да вярваш в Бог, който се бърка в живота на хората, лекува, възкресява мъртви… и в някакъв шест хиляди годишен магьосник, който превръща водата в кръв. — Торн поклати тържествено глава. — Ето… това е вяра. А аз не притежавам такава. — Той замълча. — Винаги съм вярвал, че Бог просто е запратил всичко, което ни заобикаля, в орбита и се е отдръпнал назад… И сега сме сами. Но това, в което вярваш ти… или Ребека… и дори децата… ми е трудно да приема.

— Трябва ти само вяра — тихо каза отец Тревър. — Ако замълчиш, ще почувстваш присъствието на Бога. Господин Торн, той винаги е достъпен за теб. Вярата живее свой собствен живот и тя ще отговори на Бога, ако отделиш време… да послушаш малко.

Грубият глас на Кейхил избоботи откъм фоайето:

— Тази вечер се чувствам направо страхотно.

Каза го твърде тихо и това подсказваше страх. Торн се приближи по-близо до възрастния човек, питайки се от какво се бои. Може би се страхуваше от отговорите, които вечерта можеше да им донесе.

Отец Тревър се беше втренчил в пространството пред себе си. Торн не виждаше нищо там и бавно попита:

— А Ианий? Демонът казва ли му какво си говорим? Или твоята… вяра е достатъчно силна, за да го спре?

Отец Тревър вдигна поглед.

— Молих се Христовата кръв да ни защити от това същество и то да не научава какво планираме. Помолих се Всемогъщият да затвори ушите и очите му и да отслаби силата му.

Торн почувства някаква лекота във въздуха.

— Мислиш ли, че е чул молитвите ти?

— Да, така мисля — кимна свещеникът. — Мисля още, че ти ще бъдеш гибелта на Ианий.

Торн леко наклони глава към него:

— Кое те кара да мислиш така? — Той вдигна ръка и посочи към Артемис. — Вие си имате собствени войници.

Отец Тревър се засмя.

— Само Бог знае как избира своите воини. — Кимна с разбиране. — Бих казал, че ти си бил избран още преди да си се родил. Като всички нас.

Торн вдигна глава. Заслуша се и не беше изненадан от тихия глас на Артемис:

— Идват.

Торн вдигна пушката и отиде до прозореца. Гласът му прозвуча горчиво:

— Знам.

Обърна се към Кейхил и подвикна:

— Готов ли си?

— Да идват — отговори той.

Магьосниците изскочиха от мрака. Бяха повече от хиляда. В лявата си ръка стискаха ками, а в дясната факли. Торн на мига разбра какво планират и ги похвали за идеята. Заговори само за да се увери, че и Артемис е разбрал.

— Планират да ни подпалят.

— Да. Някакви идеи?

Торн премисляше. Обърна се към отец Тревър. Време беше за силата. Стига приказки.

— Каза, че ще ограничиш магията му. Можеш ли или не?

Тревър остана безмълвен. Наведе глава и започна да се моли.

— От началото на времето — започна той — хората са умирали, съпротивлявайки се на злото. Аз мога само да се моля.

Торн гледаше как приближават. Оставаха им само още трийсетина метра, факлите хвърляха червени отблясъци. Знаеше, че само петима са реални. Не искаше да излиза навън и да стреля. Едно погрешно решение и щеше да умре от истинско острие, което не е разпознал.

Но нямаше друг избор.

Той протегна ръка, взе автомата на Артемис и му даде помпата.

— Вземи я — нареди той. — Аз ще изляза. Ей, Кейхил!

— Ще те прикривам!

Торн блъсна задната врата. Когато прескочи перилата и се приземи на земята, вече имаше друг план. Този тип създаваше образи, но не можеше да движи брашно по пода. Можеше да докара фантоми, но Торн би се обзаложил, че не може да произведе огън.

Той се сви на земята и се вгледа за нещо, което да издаде кои са истинските. Не откри нищо. Всички се движеха като един, всяка стъпка в такт, като добре обучена армия. Вече бяха на метри от къщата — достатъчно близо, за да хвърлят факли на покрива или верандата. Всичко щеше да свърши скоро.

„Съсредоточи се…“

Торн вдигна глава и се вторачи в призраците, „Наблюдавай ги. Все нещо ще ги издаде…“

„Миризмата…“

Той се обърна надясно, по-скоро усещаше, отколкото виждаше…

Един от тях беше истински. Магьосникът беше помислил за всичко, но не и за това. Магиите му бяха мощни, но той не беше всезнаещ. Прикриваше това, за което бе успял да се сети, но не се беше погрижил да произведе миризмата на дим. Може би просто не можеше да го направи. Торн не знаеше, а и не го интересуваше. Беше достатъчно, че се е сетил.

Той вдигна МП–5 и пусна един откос срещу фантомите.

Един падна с писък назад и Торн видя плочки от лапис лазули да се носят из въздуха. Затича се, за да го довърши, и чу вик от вътрешността на къщата. Обърна си и видя, че източната част на верандата гори.

Няколко от асасините изскочиха навън. Единият изрита факлата обратно в тревата, а вторият започна, да удря пламъците с одеяло. Торн нямаше време да гледа, защото стигна до падналия магьосник.

Онзи вече се изправяше.

— Не — каза Торн и изпразни пълнителя на МП–5, за да го свали отново на земята. След това измъкна бързо 45-калибровия пистолет и изпразни цял пълнител, но и това не беше достатъчно.

Торн се обърна и видя Кейхил на верандата с пожарогасителя. Шерифът беше успял да го намери сред кашоните и сандъците, останали от преместването.

Торн крачеше надолу по верандата и стреляше безразборно срещу фантомите. Беше решил да стреля срещу всичко, което му се стори враждебно. Не знаеше къде е Артемис, но предположи, че и той прави същото.

Когато отново се обърна към падналия магьосник, онзи вече се беше изправил и вървеше към него с вдигнат меч. Торн вкара нов пълнител и зачака удара.

Магьосникът залиташе и ръката му замахна като крилото на вятърна мелница, но Торн не изчака да се спусне, а направи крачка напред и я улови за китката. Опря дулото на 45-калибровото оръжие в гърдите му и натисна пет пъти спусъка.

Детонациите бяха оглушителни. Магьосникът остана на крака, докато и последният куршум не излезе през гърба му. После всичко приключи.

Падна назад като на забавен кадър. Ако имаше време, Торн щеше да изругае. Но нямаше. Обърна се още преди ехото от изстрелите да се разнесе и се насочи към верандата. Някакво съскане го накара да замръзне.

Замисли се дали да не хукне. Не знаеше какво има зад гърба му, а и не искаше да знае. Стоеше на открито, това беше теренът на магьосника. Затова Торн бе уязвим. И усещаше, че не може да избяга от онова зад гърба му.

Торн обърна глава, погледна през рамо и видя, че едно дърво в края на гората се накланя напред. В следващия миг големите му клони започнаха да се свиват и разгъват като змии.

Дори на сумрачната светлина Торн видя, че някои клони бяха дебели и мускулести като анаконди, а други се движеха като мамби и кобри. Малки, но смъртоносни.

Торн не искаше да ги срещне отблизо и побягна.

Когато стигна верандата, Кейхил точно завиваше зад ъгъла, изстисквайки последната струя от пожарогасителя. Беше успял да потуши пожара в източната част. В лявата си ръка държеше нещо, което Торн веднага забеляза. Парче от счупено огледало.

Нямаше нужда да пита, защото Кейхил извика:

— Фантомите нямат отражение, а истинските имат!

Беше му благодарен за това откритие. Готов бе да направи всичко, за да добие и най-малкото предимство в този водовъртеж. Хвърли поглед през задната врата и видя Артемис, който беше заел позиция в основата на стълбището към втория етаж. Асасинът бе застанал така, че да може да държи под око стаята на Антъни и хола. Това беше най-изгодната позиция, която можеше да заеме в момента.

Кейхил се изравни с него и пусна парчето огледало на верандата. То се строши на две. Той хвърли едната половина на Торн, а другата запази за себе си. Беше задъхан и ядосан.

— Трябва да го наклониш и да не си много близо, когато го правиш. Истинските се отразяват. Така разбираш къде да стреляш.

Съскането отпреди малко се повтори и Торн се обърна, а устата на Кейхил увисна от изненада. Торн знаеше какво ще види, но нищо не би могло да го подготви за онова, което се разкри пред очите му.

Дървото се беше приближило на пет метра от верандата, но вече не беше дърво. Оживяло, то се люшкаше и накланяше. Клоните, протегнати нагоре в нощта, бяха живи. Всеки съскаше и се извиваше. Торн хвърли поглед към гората, когато чу пукот и видя, че дърветата се изкореняват сами. Звукът беше толкова ужасяващ, колкото и самата гледка. Гласът на Кейхил прозвуча потресен:

— Мъртви сме — прошепна шерифът.

Гората бе оживяла и се движеше, изпълнена с ярост от тяхното присъствие. Поне сто дървета приближаваха, а от дълбините на гората се чуваше късане и скърцане — останалите се изкореняваха сами.

Торн нямаше желание да се съгласява, че са обречени, затова замълча. Чу някакъв шум и се обърна към задната врата в мига, когато отец Тревър излезе в нощта.

Той се загледа в дърветата, които се движеха в мрака. Дълго остана така и Торн не можеше да определи дали е уплашен, удивен или ужасен. Тогава свещеникът вдигна жезъла си и започна тихо да се моли.

Торн осъзна, че вече не чува звуците. Огледа края на гората — тишина. Гората замря. Стана за миг. Без драми, светлини или усещане за божествена намеса. Просто се беше случило.

Отец Тревър свали жезъла и обърна втренчения си поглед към множеството магьосници, които обкръжаваха къщата.

— Minimus homo, crux dominus^[3], — произнесе той.

Торн, Кейхил и свещеникът се втренчиха в опустялото поле.

На Торн му трябваше известно време, за да осъзнае, че свещеникът се противопоставяше на мощта на магьосника със силата на молитвата. И докато невероятната гледка се запечатваше в паметта му, видя някакво помръдване зад Кейхил.

— Кейхил! — кресна той, а на шерифа това му стигаше. Той се завъртя, усещайки, че някой от магьосниците е наблизо. В следващия миг се счепка с един в броня, с извит меч в окървавената си ръка.

От сблъсъка Кейхил падна назад и Торн напели магьосника с шут в ребрата. Тримата се превърнаха в купчина от ръце и крака, нанасящи удари, които не попадаха в целта. Изкъртиха останките от парапета на верандата и се стовариха в тревата.

Торн не беше сигурен дали той или Кейхил стреля първи, но с това битката приключи. Той се надигна неуверено на крака и погледна надолу. Магьосникът лежеше неподвижно, а 45-калибровият пистолет на Кейхил пушеше до главата му. Торн се наведе и подаде ръка на шерифа, за да се изправи.

— Ти ли го уби?

Кейхил се изправи и измърмори:

— И да не съм, не е защото не се опитах. — Застана прав и хладнокръвно подритна мъртвия магьосник. — Могат да отнесат куршума… Ще се погрижа да го получат.

Докато бършеше чело с опакото на ръката, Торн забеляза, че отец Тревър влиза отново в къщата.

— С тия типове просто трябва да изгърмиш пълнителя.

— Хайде да влезем вътре.

— След теб.

В къщата Торн не се изненада да види свещениците събрани на съвещание. Не знаеше какво обсъждат, а и не го интересуваше. Той трябваше да проведе свое собствено съвещание.

Постави пистолета си на предпазител, докато асасините се събираха около него. Артемис беше свалил палтото си и арсеналът му беше изложен като на витрина. Така щеше да има по-лесен достъп до него.

— Използвахме различни техники — започна Артемис. — Първо, просто стреляхме по тях. Когато са струпани накуп, все ще улучиш някого.

— Обаче така харчите много муниции — вметна Торн.

— Да, но имаме още в колите. Поне десет хиляди дозвукови деветмилиметрови патрона.

Един от асасините използваше пушка помпа 12-и калибър с барабанен дисков пълнител, с която можеше да изстреля дванадесет патрона на полуавтоматичен режим. Той му подаде кутия патрони за мосберга.

— Очаквахме, че ще имаме нужда от повече муниции — простичко обясни Артемис.

Торн погледна кутията: 9.33-калиброви, което ще рече 8.5-милиметрови сачми.

— Ще свършат добра работа — каза той и отново погледна към Артемис. — Ако издържим до съмване, на какви подкрепления можем да разчитаме?

Той отговори с въздишка:

— Утре ще изпратят подкрепления, ако не чуят нищо за нас. Но ако до сутринта не го убием, Ианий бързо ще се справи с нашето подкрепление. С всеки час става по-силен, нашите хора няма да имат и малкото предимства, на които се радваме ние.

— Че какви предимства имаме ние? — изсумтя Кейхил. — Този тип може да превърне дървото в змия. Зная това, защото го видях!

— Ние предположихме, и то правилно, че Ианий е безсилен, ако не е в досег със земята — хладно отговори Артемис. — Разполагаме със свети мъже, които му се противопоставят. Освен това знаем как се движат неговите магьосници, познаваме тяхната тактика и оръжия. Знаем и как могат да бъдат победени в сражение, защото вече сме го правили.

— Артемис е прав — съгласи се горчиво Торн. — Ако забъркаме в това други хора, включително твоите заместници, Кейхил, просто ще ги пратим на смърт. Трябва да свършим с него още тази нощ.

Кейхил погледна през прозореца.

— Тогава по-добре да се приготвим, защото те идват отново.

При тези думи ядно защракаха затвори на пушки помпи и автоматични оръжия, а Торн се втурна към задната врата, за да погледне навън. Огледа края на гората, за да види дали дърветата са си на мястото. Не мърдаха.

— Слава Богу — несъзнателно измърмори той.

Най-ужасяващата способност на Ианий — да превръща неживи обекти в живи оръжия, беше пресечена. Молитвата на отец Тревър бе чута, но Торн знаеше, че за да се свърши веднъж завинаги, ще е нужно нещо повече от молитва. Свещеникът можеше да попречи на неговата магия, но Ианий можеше и да не разчита само на магии. С напредването на нощта той щеше да използва всякакви средства, за да завърши битката.

Сигурно щеше пак да подпали къщата, но Торн вече беше уверен, че ще могат да му попречат.

Тези типове бяха умни и лесно се приспособяваха, но все пак идваха от друго време и не знаеха всичко за това столетие.

На Ианий и неговите хора щяха да са им нужни месеци, а може би и години, за да проумеят двадесет и първия век. Трябваше не само да схванат вечно променящата се политика, но и науката, машините, технологиите, законите, транспорта и обичаите на стотици общества. А и религията щеше да представлява нов проблем за тях.

Вместо една-единствена бунтовна нация, предвождана от Мойсей, днес съществуваха безброй църкви, вероизповедания, библии, свещеници, учени, учители, монахини, монаси и дори набожни воини. Но въпреки тези промени Торн беше стигнал до извода, че едно нещо си беше останало същото: църквата все още имаше своите пророци и Ианий все още можеше да бъде спрян от силата Божия.

Така в добавка към новите проблеми, Ианий трябваше да се оправя и със старите. Но нещо загриза съзнанието на Торн.

Нещо ново…

Мисълта се залута из съзнанието му, докато магьосниците обикаляха в мрака.

Нещо ново…

Каква беше тази мисъл, какво продължаваше да дразни въображението му? Имаше нещо сериозно… слабост, която би могъл да използва. Но нямаше време за това. Видя сива сянка да тича към западната страна на къщата.

Торн вече бе тръгнал натам, когато Кейхил извика откъм фоайето.

Бяха се втурнали в къщата, без да използват фантоми, които да прикрият атаката. Рискуваха, за да влязат вътре, преди да бъдат простреляни.

Торн чу тракането на автомата на асасина при западния прозорец, после Кейхил започна да стреля откъм предния вход. Торн се втурна в бъркотията, за да помогне на шерифа.

Стигна до вратата и видя окървавения Кейхил с гръб към най-близката стена. Двама магьосници го нападаха от противоположни страни. Шерифът извади пистолета с едната ръка, с другата насочи пушката и започна да стреля бързо. Очите му проблясваха от изстрелите, сякаш гледаше горски пожар.

Магьосникът, който отнесе четири попадения от полуавтоматичната помпа, се обърна и подскочи високо. Торн проследи движението му с цевта, но не стреля, за да не улучи Кейхил. После колоната, която подпираше площадката над тях, препречи огневата му линия и в този миг магьосникът се хвърли право през прозореца.

Торн се обърна, за да се прицели в другия, и видя, че Кейхил трескаво натиска спусъка на вече празния пистолет. Беше в шок, не бе очаквал толкова скоро да свърши патроните. Торн отправи бърз изстрел срещу втория нападател, но разбра, че е пропуснал още преди да отзвучи грохотът от експлозията. Магьосникът вече се хвърляше върху шерифа.

В последния момент с яростен вик едрият Кейхил докопа голямата ваза с цветя, ръката му описа полукръг и той я стовари върху челото на нападателя.

Ударът беше страхотен. Къщата сякаш се залюля. След удара Кейхил силно ритна магьосника в слабините. Сграбчи го за гърлото, обърна се към Торн и извика:

— Бягай при децата!

С преплетени ръце Кейхил и магьосникът се стовариха върху голямата дъбова маса, разпръсвайки столовете из цялото фоайе. Торн отново се опита да стреля, но не искаше да рискува.

И на двамата им трябваше малко време, за да се съвземат. Кейхил се изправи първи с откъртен крак от стол в ръката. Очевидно шерифът владееше до съвършенство мръсния бой. Успяваше да превърне в оръжие всичко, до което се докоснеше.

Когато магьосникът се надигна, плещестият шериф замахна с крака като с бухалка и откърти парче от челото му. После погледна още веднъж към Торн.

— Върви! Аз ще се оправя с тоя!

В същия миг на горната площадка избухна стрелба. Тя продължи само няколко секунди и Торн чу шум от падане и тревожни викове. Точно когато хукна, настъпи злокобна тишина.

Един поглед му беше достатъчен, за да се увери, че Кейхил упорито се държеше. А това не беше малко.

Торн затича нагоре по стълбите и видя нещо, което не беше очаквал. Тримата асасини, които пазеха семейството му, лежаха в безсъзнание на площадката. Объркан, Торн вдигна поглед, за да потърси обяснение, и сърцето му едва не спря.

Този път нямаше фигура в сиво.

Ианий стоеше неподвижно в далечния край на коридора. Носеше алената си роба, а голата му глава отразяваше сумрачната светлина. Едната му ръка беше скрита в тежките гънки на одеждата, другата държеше черната тояга. Очите му бяха скрити под сянката на хищното му чело.

Безразсъдното нападение удиви Торн. Ианий със сигурност знаеше, че е безсилен, когато не е в контакт със земята. На Торн му хрумна тревожната мисъл, че бъркат. Може би Ианий нямаше нужда от нея.

Той нямаше време да провери състоянието на падналите асасини. Предпазливо прекрачи едно от телата и замръзна, когато магьосникът заговори. Долу стрелбата продължаваше, но за Торн не беше трудно да чуе думите.

— Отново се срещаме — засмя се Ианий, а Торн бавно започна да вдига пушката, за да се прицели. — Може би трябваше да избереш да живееш…

От стаята на Антъни не се чуваше нищо. Въпреки свръхестествената заплаха пред него, Торн трябваше първо да разбере какво става със семейството му. Той направи още една предпазлива крачка.

— Все още са вътре — продължи Ианий и въздъхна. — Какво удоволствие би било да имам на моя страна волеви човек като теб. Ти можеше да станеш фараон, господин Торн.

Торн се намръщи.

— Какво направи с професора?

— О — засмя се Ианий, — той умря безболезнено. Саможертвата му не беше напразна. Жизнената сила, която приех от него, почти възстанови способността ми да лекувам.

Долу стрелбата продължаваше. Торн успя да стигне до вратата на стаята. Погледна вътре и бързо обходи с поглед помещението. Не ги видя на леглото, но зърна крака на Ребека да се показва иззад вратата на вградения гардероб. И тримата се бяха скрили.

Бяха живи, това беше най-важното.

Торн надникна само за миг, като се мъчеше да следи с периферното си зрение Ианий. Но когато погледна отново, магьосникът беше изчезнал. Ей така. Бързо и неочаквано.

— Хубав номер — прошепна Торн.

Страхотен сблъсък под площадката го накара да надникне през перилата.

В същия миг Артемис и един от магьосниците се изтърколиха във всекидневната. Асасинът беше изгубил автомата си и се опитваше да отхвърли назад по-едрия и силен магьосник, но той имаше очевидно предимство в ръкопашния бой.

Торн разполагаше само с няколко секунди. От това разстояние трябваше да стреля по магьосника с пушката, но зарядът й се равняваше на осем деветмилиметрови куршума. Трябваше да внимава да не засегне Артемис.

С гръб към Ребека и децата, Торн изчака, докато Артемис отблъсна магьосника малко назад. Прицели се в крака му, стреля и онзи се завъртя на място и изрева, щом едрокалибрените сачми разкъсаха бедрото му. Тогава Артемис се хвърли напред толкова бързо и леко, че Торн видя единствено проблясването на сребриста ивица, която веднага почервеня.

Торн не беше сигурен какво се е случило, тъй като магьосникът все още стоеше прав и неподвижен, а Артемис гледаше отстрани. После в зловеща поредица от забавени движения главата на магьосника се килна назад и падна на пода зад петите му, а тялото рухна, напред.

Торн се обърна, за да види семейството си, но…

Ианий се усмихна в лицето му.

Той изстина. Ианий извади ръка изпод робата си и Торн видя, че държи шепа пръст.

Пръст…

Беше в контакт със земята!

С вик Торн вдигна пушката помпа. Следващото му усещане беше, че е улучен от оръдие. Знаеше, че се е стоварил върху парапета, който се разпадна, сякаш ударен от гръм.

Видя тавана на ръка разстояние от лицето си и в безкрайно продължилия миг се опита да си спомни какво лежи под него на пода. Извъртя се във въздуха и със забележително присъствие на духа погледна надолу, докато падаше. Видя, че точно под него е масичката за кафе. Сякаш Ианий го беше запратил с удар по тази траектория, за да разбие стъклото. Нищо не можеше да направи. Беше във въздуха, зависим от гравитацията.

Хрумна му смътната мисъл да запрати пушката надалеч, докато се подготвяше за смъртоносния сблъсък.

Ако не го убиеше падането, разбитото стъкло щеше да свърши тази работа. В този миг усети как нещо полита и го удря силно, отмествайки го встрани от масата. В следващия миг се затъркаля с Артемис по пода. Асасинът беше видял опасността и го бе блъснал достатъчно силно, за да го отклони от стъклото.

Торн се изправи мигновено с насочена пушка.

— Той е на горния етаж!

Хукнаха заедно.

— Обикновен човек не би могъл да нанесе подобен удар — успя да каже Артемис, докато вадеше пистолетите си с двете ръце.

— Той може да използва магия в къщата!

Артемис се поколеба.

— Но нали не е в контакт със…

— Носи пръст със себе си! Така е във връзка със земята.

Нямаха време за разговори, Торн стигна горната площадка и веднага се озова в стаята на Антъни. Нямаше нужда да търси, за да е сигурен. Просто знаеше. Рязко отвори вратата на вградения гардероб и напрегна сили, за да не припадне от страх…

Там нямаше никого.

Артемис реагира с вик. Торн вече беше излязъл през вратата и гледаше към единствения прозорец в дъното на коридора.

От далече той изглеждаше затворен отвътре. Торн се втурна натам, за да се увери. Огледа рамката — да, беше затворен. Обаче това не означаваше, че Ианий не го е използвал за изход. Доколкото знаеше Торн, магьосникът би могъл да го затвори и след като е излязъл.

— Хайде! — викна той на Артемис, докато се носеше надолу по коридора. — Трябва да е наблизо! — Докато се спускаха, Торн изведнъж осъзна, че стрелбата е престанала, и се провикна:

— Кейхил?

Миг по-късно шерифът залитна във всекидневната с димящ пистолет в ръката й с един от мечовете на магьосниците в другата. Кървеше от няколко леки порезни рани, но Торн нямаше време за първа помощ.

— Уби ли го? — попита.

Кейхил махна уморено към фоайето.

— Мрат като змии — отговори задъхано.

Торн огледа помещението. Отец Тревър беше изчезнал.

Торн се зачуди защо не бе забелязал това по-рано. Претърси кухнята и западната част на къщата. Нищо. Хукна към задната врата, грабна шепа патрони и ги пъхна в джоба. Натика три от тях в мосберга, докато разговаряше с Артемис:

— Ианий е убил професора. — Готвеше се да вкара патрон в патронника, но се сети, че вече го бе направил.

— Сигурен ли си? — попита неуверено Артемис.

— Аха… Убил го е веднага, щом е получил това, което е искал.

Артемис го загледа учудено.

— От какво е имал нужда?

— Ударихме ги доста яко и изтощихме лечебните му сили. — Торн огледа къщата за последен път. — Имал е нужда от жизнената сила на професора, за да се възстанови. Затова сега е силен. И то много. Трябва да го отделим от земята.

Кейхил изпуфтя.

— Няма да е лесно, щом носи пръст със себе си.

— Кейхил, така или иначе, няма е лесно. Но трябва да го направим. Иначе ще ни изтощи и накрая ще ни убие. Той може да греши колкото си иска и пак ще оздравее. Но ние сме уязвими. Не можем да си позволим дори една грешка.

— Вярно е.

Артемис оглеждаше коридорите и вратите. Торн вдигна пушката помпа и се насочи към верандата. Беше сигурен, че Ианий е отвел Ребека и децата. Искаше сблъсъкът им да се състои на земята, там беше по-силен. Торн не погледна дали някой го следва.

Излезе на верандата, наведе се през перилата и се огледа, преди да скочи долу. Ианий стоеше насред полето с Антъни, Малъри и Ребека. Двама от последователите му стояха зад него, което правеше задачата още по-трудна. Артемис беше убил един, Торн също, а Кейхил ликвидира третия във фоайето.

Още десетина метра и Ианий щеше да изчезне в 382 гората, а там щеше да бъде непобедим. Но беше пресрещнат от свещеници в черни раса, построени в клин. На върха на клина жезълът на отец Тревър проблясваше като копие на лунната светлина. Беше ясно, че той няма да позволи на магьосника да мине.

Торн се носеше към тях, усещайки, че Артемис и Кейхил го следват отблизо. Докато изминаваше последните няколко метра, чу отец Тревър да казва на Ианий:

— Твоята сила не ми действа, чудовище. Силната вяра и кръвта Христова ни дават мощ. — Настъпи тишина. — Както всичко на този свят, и на твоята империя дните се превърнаха в… прах.

Ианий се изсмя:

— Свещенико, още не съм прах!

— Не, чудовище… Прах беше, прах си и на прах ще станеш. А сега пусни жената и нейните деца. Не можеш да ги задържиш, докато духът Христов е с мен.

Ианий се смръщи.

— Старче, аз не се ограничавам само с магия. Не знаеш ли, че пирамидите са иззидани с кръвта на робите, които съм убил със собствените си ръце? — Той поклати глава и погледна към Торн. — Моята магия може и да не ти действа, но вярата работи само за онези, които я имат.

Той протегна ръка към бившия полицай, който извика от болка и падна на колене. Торн изпусна пушката и стисна главата си, за да спре острия ослепяващ свредел, който прониза челото му. Примигна в опит да фокусира погледа си, но болката потече като лава из черепа му.

Ребека изпищя:

— Какво правиш с него?

— Убивам го — отговори спокойно Ианий. — Проста работа, когато имам пълен контакт с източника на моята сила. Може би вярата на свещениците ги прави, неуязвими. Но не всеки притежава вяра.

Артемис се наведе над Торн, но очевидно не знаеше какво да направи. Торн се изви като арка, а устата му зина от болка. В този миг Кейхил пристъпи напред, махвайки рязко на Ребека и децата да се дръпнат настрана. Жестът му накара останалите магьосници да сграбчат децата, използвайки ги за щитове.

— Чудовище, подцених силата ти — тихо каза отец Тревър. Той не изглеждаше разтревожен от агонията на Торн, протегна жезъла и продължи:

— В името на Исус Назарянина ти заповядвам да го освободиш.

С вик Торн започна да клати глава. Примигна няколко пъти, фокусирайки поглед, и отново видя магьосника. Несъзнателно протегна ръка към пушката, докато се изправяше.

Не беше нужно да се говори за намесата на отец Тревър. Не беше необходимо да се омаловажава опитът на Ианий да спечели. Нямаше нужда да се заявява, че силата на Бог бе победила магьосника и че ръката на Мойсей отново го беше сразила. Сега Ианий можеше да покаже как е зидал пирамидите с кръвта на робите.

— Убий ме — подкани го Торн, докато се приближаваше към него, — ако можеш.

Един от магьосниците се хвърли към Артемис и замахна с извития си меч, но асасинът беше подготвен. Гмурна се напред и надолу под съскащото острие и буквално повдигна магьосника, а после го запрати на земята. Торн не видя какво се случи по-нататък, защото стигна до Ианий, който рязко дръпна Малъри пред себе си.

Торн беше очаквал подобно развитие и се молеше да стигне до него навреме, за да го спре. Но нямаше избор. Спря на място заради опряното в гърлото на Малъри острие. Артемис се изправи, но изглеждаше победен. Торн видя, че магьосникът също става. Боят ги беше отвел на метри встрани. При такова разстояние нямаше защо да се страхува, че заблуден куршум може да улучи Ребека или някое от децата. Магьосникът намести меча си в ръката, а Артемис се отпусна на едно коляно и протегна любимия си „Глок“. Оръжието стреляше с деветмилиметрови патрони, а пълнителят му побираше седемнадесет. Този на Артемис обаче беше с увеличен обем и разполагаше с тридесет.

Когато магьосникът се изправи в пълен ръст с извит меч в ръката, асасинът изпразни целия пълнител в гърдите му. Последва сякаш цяла вечност, но накрая магьосникът, изпръскан с кръв до неузнаваемост, падна напред. Торн изсумтя… Да, умират трудно, но все пак го правят. Докато магьосникът падаше, той погледна отново, към дъщеря си.

Не можеше да се хвърли напред и да рискува изстрел, не можеше и да измъкне детето от ръцете на Ианий. Вторачи се в лицето му.

— Няма да успееш — глухо каза Торн.

Ианий се усмихна.

— Ще видим. — После погледна към дърветата. — Щом бъда в безопасност в гората, ще освободя дъщеря ти. Но само ако не ме преследваш.

— Не се ли страхуваш, че ще се разприказвам?

Магьосникът се изсмя.

— Колкото повече научавам за вашето време, толкова повече се убеждавам, че никой няма да ти повярва. — Усмивката му беше призрачна. — Ще ти призная, че в началото се бях притеснил. Но сред вас има толкова шамани, вещици, магьосници и пророци… Искрено вярвам, че няма да бъдеш забелязан сред множеството, което открито парадира със своя кретенизъм.

Торн премести тежестта си на другия крак.

— Да, ти поназнайваш нещичко за пророците.

— Достатъчно — предупреди го магьосникът.

Торн бавно отстъпи назад.

— Добре — усмихна се Ианий и стисна Малъри по-силно. — Ще отговоря на въпроса ти, тъй като вече нямаме време. Да. Познавах вашите най-велики пророци. Мойсей наистина беше такъв и неговият Бог беше единственият истински Бог. Но светът няма да види такива пророци отново. В този век рядко ще намериш вярващ, камо ли пророк.

— Ще направя така, че светът да повярва в теб, Ианий. Това ще бъде моята мисия в името на Бога — хората да повярват.

Ианий се изкикоти.

— Господин Торн, най-големият номер на Сатаната е да убеди света, че не съществува. Моят господар ми каза, че той, бащата на лъжите, ще ми помага да мамя.

— Няма да е достатъчно.

— Ще видим.

Ианий направи три крачки назад.

Торн знаеше едно нещо: Ианий не биваше в никакъв случай да отведе дъщеря му в гората. Погледна към Ребека. Тя държеше Антъни да не мърда, защото момчето беше готово да се втурне да спасява сестра си. Ребека чакаше Торн да започне да действа.

— Малъри? — извика високо той.

Дъщеря му кимна, а Торн последва отстъпващия магьосник, запазвайки разстоянието помежду им. С пръст се увери, че неговият „Колт“ .45 не е на предпазител. Наум преброи изстрелите, които беше произвел, за да се увери, без да поглежда, че има патрон в цевта. За части от секундата стигна до извода, че са му останали три патрона. Вече беше готов.

Той заговори многозначително на Малъри:

— Спомняш ли си какво ти подари Антъни тази вечер? Подаръкът?

Малъри кимна със сълзи в очите.

Торн ясно каза:

— Искам да го погледнеш.

Ианий присви очи при тази тайнствена команда. Той стисна още по-здраво малкото момиче и направи крачка назад, но тогава ръката на Малъри се отдели от врата й, стиснала сребърното разпятие. То докосна ръката на Ианий и той реагира така, сякаш е бил изгорен до костта.

Ревна и ръката му се дръпна инстинктивно от гърлото на Малъри, а тялото му залитна назад. После се осъзна и се хвърли след момиченцето. Но когато пристъпи напред, Торн се отпусна леко на едно коляно, протегна ръце и започна да стреля.

При това разстояние, най-малко четири метра, 248-грановият куршум мина на по-малко от десет сантиметра от главата на Малъри и се заби право в гърдите на Ианий. Разтърсен от силата му, той изпусна тоягата си и залитна назад. Торн изстреля още два куршума и всеки от тях попадна право в гърдите на магьосника.

Затворът се заключи, Торн посегна за още един пълнител, а Кейхил вдигна пушката си. Но Ианий още не беше мъртъв. С крясък той замахна с ръка, пушката на Кейхил изхвръкна от ръцете му и започна да се върти във въздуха, понесена сякаш от електромагнитно течение. После Ианий замахна с разтворена длан, Кейхил нададе вик и полетя назад след тежък удар от невидима сила.

Далеч от отец Тревър, Ианий изглежда бе започнал да си възвръща силата. Той се загледа с омраза в Торн, кипеше от болка и яд.

— Глупак! — сплете ръце като хищни лапи и закрачи напред. — Мислиш си, че можеш да ме победиш? Повали ме и сам ще се излекувам! Аз винаги ще оздравявам!

Торн скочи напред и издърпа сребърния жезъл от ръцете на отец Тревър. Завъртя се леко встрани и го запрати с все сили като копие към гърдите на магьосника.

Мерникът му беше точен.

Жезълът улучи Ианий точно под гръдната кост, разцепи плочките от лапис лазули, после кожата и сърцето под тях и се подаде на цял фут от гърба му. Магьосникът започна да се върти с писъци в кръг, опитвайки се да извади среброто от гърдите си, а мечът падна от ръката му.

Торн скочи с бързината на футболен нападател и го удари право в гърдите. Двамата се затъркаляха през полето във водовъртеж от бързи и смъртоносни удари. Торн усети, че Ианий става по-силен с всеки удар.

Очевидно все още можеше да използва невероятната си лечебна сила. С титанично усилие Торн го отхвърли назад, но Ианий сякаш растеше с всяка секунда, както на ръст, така и на увереност.

Магьосникът се усмихна.

— Ще оздравея от раните, които ми нанесе — обяви той задъхан. — Не виждаш ли? — Пое си дълбоко въздух и Торн видя как дупките от куршумите и жезъла се затвориха, още докато говореше. — Никоя рана не може да причини смъртта ми, докато докосвам земята.

И с ругатня на някакъв непознат език Ианий се обърна и побягна към гората. Торн нареди на Артемис и Кейхил:

— Останете при Ребека и децата.

Кейхил направи крачка напред.

— Но…

— Изпълнявай!

Торн грабна МП–5, изправи се, последва магьосника и в този миг реши, че само един от тях ще оживее. Обърна се, когато Артемис го повика, и хвана във въздуха хвърления резервен пълнител за автомата. Сега разполагаше с още петдесет патрона и знаеше, че ще има нужда от тях.

Но все още не се сещаше как да намали силата на Ианий. Вече беше използвал всичко, включително сребро, но въздействието му беше краткотрайно! Докато магьосникът оставаше в контакт със земята, запазваше силата да се лекува сам. Торн трябваше да измисли нещо. Щеше да се наложи да импровизира, затова вдигна тоягата на магьосника, която лежеше захвърлена на тревата. Можеше да му послужи.

След секунди навлезе в гората и буквално ослепя под непрозрачния балдахин на нощта. Обаче успя да зърне магьосника да тича към някакво сечище. Небрежно отблъсна ниско провисналите клони от лицето си и затича с все сили по неравния терен. Когато видя високата кула за вода толкова близо до тях, затаи дъх. Хрумна му една отчаяна идея.

Нещо ново…

Наведе глава, за да помисли.

Той не знаеше, че това е изкуствено…

Торн заоглежда терена около водната кула.

Това щеше да го отдели от земята…

Ианий почти беше стигнал до началото на гората в другия край на сечището. Сега или никога — помисли си Торн.

Той спря и вдигна автомата, за да се прицели. Изстрелът беше далечен, но той не можеше да си позволи да не улучи, защото друга възможност нямаше да има.

Стреля с бавно и внимателно натискане на спусъка и веднага разбра, че е улучил, защото Ианий подскочи, направи салто във въздуха, надавайки изпълнен с болка писък, и се стовари тежко по гръб. Но веднага започна да се надига и Торн вдигна дългата черна тояга над главата си.

— Тоягата ти е у мен! — провикна се Торн през малкото сечище и добави по-тихо: — Защо не дойдеш да си я вземеш?

За миг му се стори, че магьосникът ще избере благоразумието вместо предизвикателството, но след секунда Ианий закрачи към него без колебание и страх, вече излекуван от огнестрелната рана в крака.

Торн заотстъпва, следвайки ритъма на приближаващия се магьосник. От време на време хвърляше поглед през рамо, за да прецени колко остава до водната кула. Скоро почувства паветата под краката си.

Това беше входът за автомобили.

Ианий се бе излекувал от раната, която Торн му нанесе, но представляваше кървава гледка, когато се изкачи по малкото възвишение и стъпи на тревата до алеята за автомобили.

— Дай ми тоягата — нареди той с прегракнал глас.

Торн я остави на алеята.

— Ела да си я вземеш.

С гримаса на отвращение, сякаш мисълта да се бие с този незначителен войник му беше противна, Ианий стъпи на паважа и започна да се приближава с яростни крачки. Плочките на повредената му броня се полюшваха при всяка крачка и оголваха гърдите му. Той погледна надолу, примигна, фокусирайки поглед, и поклати глава.

— Камъни и прах — изръмжа той с отвращение. — Властвам и над тях.

Тоягата лежеше на земята между двамата.

Ръката на Торн стисна по-здраво автомата.

— Щеше да останеш жив, ако беше останал при семейството си — обяви Ианий, докато се навеждаше за тоягата. — А сега и те ще умрат заради неприятностите, които ми причини.

Торн подскочи напред, падна на едно коляно и мушна цевта в гърдите на магьосника. Лицето на Ианий се издължи от учудване, после той се засмя и сграбчи цевта със силната си дясна ръка.

Двамата впиха погледи един в друг.

— Глупак! — изграчи той в лицето на Торн. — Не можеш да ме убиеш! Аз винаги ще оздравявам, докато стоя на тази земя!

— Не стоиш на земя! — с пресипнал глас отговори Торн. — Някога да си чувал за фибростъкло?

Очите на Ианий блеснаха, той погледна надолу и видя, че не стои на земята. Магията му беше изчезнала. Ужасен вдигна глава към Торн, а той изкрещя:

— Я се излекувай сега!

После натисна спусъка и тялото на магьосника подскочи нагоре от автоматичния огън. Торн го следваше с цевта, забивайки в него куршум след куршум. Дори в ослепителния блясък на изстрелите Торн виждаше как плочките на бронята му се късат. Знаеше, че броят на куршумите е достатъчен да избие дузина противници, и нещо му нашепваше да престане.

Но не се вслуша в този глас.

Ианий завъртя глава и впи поглед в тревата и земята, близки и безкрайно далечни. Торн още натискаше спусъка, стреляше неспирно, крачеше напред и следваше Ианий стъпка по стъпка, докато най-накрая магьосникът падна по гръб.

С протегната напред ръка Торн се загледа в магьосника през дима. От гърдите му не беше останало нищо. Бронята беше нацепена на назъбени ромбчета, а синьо-зелените плочки от лапис лазули изглеждаха черни на бялата светлина от кулата. С отворен гръден кош и преплетени ръце Ианий приличаше на огромен молец с извити от смъртта хищни нокти.

Мина време, докато Торн задиша отново, все още впил поглед в неподвижното тяло на магьосника. Не знаеше дали е мъртъв, ще може ли отново да възкръсне, не знаеше и как да се увери в смъртта на подобно създание. Тогава до него застана Артемис. Късият меч блестеше сребрист в ръката му. Рубиненочервената халка на ръкохватката излъчваше неестествена светлина.

Торн успя да попита:

— Децата и Ребека?

— В безопасност — успокои го Артемис. — Кейхил ги пази. И благочестивите… Очакват завръщането ти.

Торн само трябваше да погледне в студените сини очи на асасина, за да разбере намеренията му. Почувства, че не му се ще да присъства на това последно и необходимо действие и се обърна.

— Ти го направи — каза той.

Артемис кимна хладно.

Торн небрежно запрати автомата настрана и тръгна към другия край на гората. Мина известно време, преди да осъзнае, че нашепва тиха молитва в нощта. От гърба му падна тежко бреме и последната дума от молитвата безшумно се смеси с вятъра и гората, които го прегърнаха, когато прошепна:

— Амин…

Бележки

[1] Изход, 3:14 — Б.пр. ↑

[2] Първа книга Моисеева, 6:2–4 — Б.пр. ↑

[3] И най-незначителният човек е кръст Господен (лат.) — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джеймс Байрън Хъгинс Магьосникът (16)

Метаданни

Данни

Магьосникът

Информация

История

Сваляне / Връзки

15.

Джеймс Байрън Хъгинс
Магьосникът (16)