Джеймс Байрън Хъгинс
Магьосникът (12)

11.

Спускането в „подземието“, както Торн вече наричаше мазето, мина без произшествия и след няколко мига те бяха пред наново иззиданата стена.

Кейхил бе изненадан:

— Не си си губил времето, а?

Торн вдигна рамене и грабна кирката.

— Дръпнете се — промърмори и е три удара изкърти достатъчно голям отвор, през който да се промъкнат и да влязат в гробницата.

Професорът се наведе, бавно и много внимателно мина през отвора, светейки си с фенерчето. Отне му само миг, за да открие мястото, където беше лежал скелетът.

— Да — промълви той, докато внимателно разглеждаше клиновете, забити здраво в стената. — Естествена пещера, проядена във варовика от киселинните газове. Есекс Каунти не е далеч от голяма пукнатина в земната кора.

— Значи не е изкопана нарочно? — изсумтя Кейхил.

— Само са я разширили.

Професорът насочи светлината на фенерчето към стените и Торн за пръв път забеляза успоредните следи от кирките. Мина известно време. Торн нямаше нищо против да остави човек, който имаше някакви познания по въпроса, да огледа на спокойствие мястото.

Професор Адлър плъзна лъча по стената и спря. Не погледна Торн, когато попита:

— Само един скелет ли намерихте?

Торн примигна от изненада:

— Да. Защо?

Адлър започна да претърсва по-старателно. Той обиколи ъглите на помещението, като клякаше във всеки от тях, бръсвайки с ръка пръстта. Продължи да опипва стените и Торн започна да се досеща за причината. Старият учен се опитваше да открие други клинове и кости, някакъв знак, че скелетът не е бил сам.

Преди Торн да успее да каже нещо, професорът попита:

— Намерихте ли нещо друго?

— Не — с неудобство отговори Торн. — Само един скелет и вериги. Нищо друго.

Професор Адлър се изправи и излезе от гроба в мазето.

— Проверихте ли другите стени?

— Какво търсим? — попита Торн.

— Ако не греша — небрежно отговори Адлър, — тук трябва да има още.

Кейхил зина.

— Шегуваш се.

— Пет, за да бъдем точни — професорът заоглежда другите стени. — Но май няма да ги намерим тук. Може би са някъде из околните хълмове.

— Защо трябва да има и други? — попита Торн. — Тези хора не са умрели от естествена смърт.

— Вероятно сте се досетили — каза възрастният човек, — че той не е бил мъртъв, когато са го погребали. Ще има и други. — Той сложи ръка под брадичката и се вторачи в стените. — Казвате, че скелетът просто е изчезнал, докато вие сте чакали заместник-шерифа?

Торн кимна.

— Да.

Професорът също кимна, сякаш беше очаквал това. Торн погледна към Кейхил, който отвърна на погледа му с отворена уста. И двамата не харесаха деловия начин, по който професорът прие идеята за скелета, крачещ по белия свят на собствен ход.

Торн опря приклада на пушката на хълбока си и се втренчи в професора.

— Защо са го погребали така? Вероятно имате някаква идея. Нали сте видели толкова много.

— Невъзможно е да се каже, докато не видя белезниците, господин Торн. Но ще рискувам с едно предположение въз основа на част от надписа върху парчето от веригата.

— Давайте.

— Да се качим горе. Там ще се чувстваме по-удобно.

Възрастният мъж тръгна напред.

— По-удобно за какво? — изръмжа Кейхил.

Адлър се спря на стълбите.

— За невероятното.

* * *

Ребека се събуди и видя цяла тълпа свещеници в черни раса и с мрачни изражения в стаята. Очевидно не очакваха да попаднат на нея, защото спряха на мига и се обърнаха, за да се оттеглят безшумно. Докато отгръщаше завивката, тя се провикна:

— Почакайте.

Те спряха като един и се вторачиха в нея.

— Да не сте дошли заради онова, което намериха в моята къща? — попита тя.

Най-възрастният погледна останалите и измърмори нещо на латински. Те се изнизаха безшумно. Но един остана и се приближи към Ребека с протегнати ръце. Здрависа се любезно с нея и тя с учудване усети колко топла и утешителна беше дланта му въпреки хапещия студ навън.

— Мисис Торн? — усмихна се той.

— Да?

— Добър вечер. Аз съм отец Тревър.

В този миг в стаята влезе монсеньор Де Марко. Ребека направи крачка назад, отец Тревър коленичи, а монсеньорът учтиво протегна ръка.

— Ваше Превъзходителство — каза отец Тревър и целуна пръстена.

— Изправи се, стари приятелю — каза монсеньорът й постави ръка върху рамото на свещеника. — Радвам се да те видя отново. Съжалявам единствено, че този трагичен повод е причина за нашата среща.

— Това няма значение, монсеньор. Случайно се срещнах с мисис Торн, но вече вярвам, че каузата е справедлива и твоята загриженост е оправдана. Има ли някакви новини?

— Няма да научим нищо чак до сутринта. Поне така мисля. — Монсеньорът хвърли поглед към широкия портал. — С колко души пристигна?

— Седмина сме — отец Тревър отново се поклони на Ребека, но тя не разбра защо, докато той не заговори.

— С ваше позволение, госпожо, трябва да се присъединя към приятелите си. Пътуването ни беше дълго, а вече не сме така свежи, както преди четиридесет години.

Смехът му беше искрен и разоръжаващ.

На Ребека й бе трудно да повярва, че това е страшният екзорцист, за когото монсеньорът спомена по-рано. Той приличаше просто на възрастен мъж, който търпеливо доживява дните си като свещеник в някоя тиха католическа енория, безобиден и незначителен.

— Заповядайте — обади се Де Марко, — има топла храна и стаите ви очакват. Орденът пази района.

Отец Тревър поклати глава с вродена любезност:

— Създание от този вид може да бъде накарано да се покаже само чрез молитви и постене, монсеньор. Няма да ядем, нито ще спим, а ще се молим до сутринта, когато ще преценим нашия враг.

— Не съобразих — извини се монсеньор. — Ще те заведа при братята.

— Благодаря. — Отец Тревър се обърна за последен път към Ребека. Той внимателно стисна ръката й, докато отново свеждаше глава.

— Мисис Торн, знайте, че вие и децата сте в пълна безопасност тук. Нищо не може да ви се случи.

Ребека се взря в най-милите светлосини очи, които някога беше виждала.

— А моят съпруг?

Отец Тревър явно споделяше тревогата й.

— Нашият най-смел воин е с него.

С кратко помахване старият свещеник се обърна и изчезна във вътрешността на къщата. Ребека остана сама с монсеньора, който я гледаше съчувствено.

— Не си мисли, че на въпросите, които могат да възникнат у теб, няма отговори — каза той благо. — Бог знае всички отговори. Ние получаваме частици от тях и се опитваме да се справим колкото може по-добре с тези оскъдни познания.

Ребека погледна към пустата врата.

— Той… прилича просто… на един стар свещеник.

Монсеньорът се засмя тихо.

— Сигурен съм, че и Мойсей е приличал на прост овчар.

* * *

Торн не си направи труда да помисли защо трима тежковъоръжени бойци, готови за битка с непознатото „нещо“, слушат толкова внимателно съветите на човек, който със сигурност не бе похващал оръжие през целия си живот.

Предусещайки тяхното нетърпение, професор Адлър зае място в средата на помещението. Кейхил и Торн не оставиха пушките помпи, но Артемис държеше оръжията си скрити. Това нямаше значение. Торн знаеше, че асасинът може да ги извади за десета от секундата и да започне да стреля във всички посоки.

— Няма да бъда многословен — започна професорът. — Аз съм най-вече антрополог. Занимавам се с онова, което е останало от праисторическите общества, главно в Средиземноморието около 2000 г. пр.Хр. — По навик закрачи из помещението. — За щастие езикът, който разпознах по брънката от веригата, е архаичен иврит и можах донякъде да го разшифровам.

— Донякъде? — повтори Кейхил. — Донякъде не ни върши работа!

— Кейхил, моля те — намеси се Торн.

Професорът вдигна ръка.

— Няма да мога да ви дам окончателен отговор, но ще ви кажа това, в което съм сигурен. — Той прочисти гърлото си. — Според обичая по онова време надписът на веригата трябва да бъде един и същ на всяка брънка. Написаното на белезниците е било ключ към… силата, която се предполага, че има това същество.

— Добре — обади се Торн и направи крачка напред. — Какво пише там?

Настъпи малка пауза.

— На брънката пише: „За да се окове змията на…“, но останалото липсва. Имаше и четири букви: Я-Х-В-Е. Има и нещо, което прилича на името „Ианий“. За съжаление останалите брънки и белезниците ги няма. Ако наистина сте ги дали на отец Кевънау и моите подозрения излязат верни, всичко вече е скрито от Светата канцелария в Рим.

— Способни са да го направят — подхвърли Кейхил.

— Нямаме нужда от веригите, за да сме наясно за какво става въпрос, защото Рим вече изпрати цяла армия в нашия град. — Торн се приближи към Кейхил. — Утре градът ще гъмжи от свещеници и екзорцисти, а това… нещо още не е направило нищо.

— Така ли? — Кейхил хвърли поглед към кухненската врата.

Торн се намръщи на шерифа и се обърна към Артемис.

— Кажи нещо.

— Не му е тук мястото.

— Хайде, хайде — изръмжа Кейхил.

Артемис въздъхна.

— Има много по-вещи в тази област от мен. Те ще бъдат тук утре, ако вече не са пристигнали.

— Каква е ползата от теб, ако не ни помогнеш да разберем това?

Като голям черен прилеп, който изскача от най-тъмния ъгъл на пещерата, Артемис се изправи с едно-единствено плавно движение. Под дългата до глезените кожена дреха носеше броня, в която криеше няколко глока, пълнители и скъсен автомат МП–5^[1]. Скрит от дългото палто, под мишницата му висеше един танто^[2], дълъг трийсет сантиметра, който приличаше повече на катана^[3].

Той кимна.

— Сигурен съм, че мога да бъда от полза.

Кейхил неволно отстъпи назад, но Торн и не очакваше друго, така че просто избърса потта от челото си. Въпреки адския студ в мазето и смразяващия вятър, който проникваше през стените, той се потеше обилно.

За обща изненада професорът изобщо не реагира и продължи да говори:

— Какво знаем? Първо, основното: знаем, че става дума за скелет, окован в сребърни вериги, на които има надпис на древен иврит. После скелетът тайнствено изчезва. Знаем, че Ианий е магьосникът, който се противопоставя на Мойсей в седма и осма глава на Изход. Вероятно това са останките на същия Ианий. Но как е стигнал до този континент, е въпрос, напълно открит за догадки. Аз самият нямам теория.

Торн имаше лошо предчувствие.

— Какво знаете за този Ианий?

— Ако си спомням правилно, Ианий е бил единственият оцелял член на високоорганизирана раса, обитавала Северна Африка три хиляди години преди възхода на Египет. Предполага се, че е архитектът на сфинкса, изпреварил пирамидите в Гиза с три хилядолетия, независимо от твърденията на египетското правителство. Смятаме, че управлението на Ианий се е опирало на няколко мъдреци. Управлявал е по същия начин както по-късните египетски фараони. С тази разлика, че праисторическият Египет на Ианий, ако предпочитаме да го наречем така, бил управляван от Съвет на шестимата.

Торн направи физиономия.

— Защо шестима?

— За това има множество предположения. Седем и три са числа, свързвани с юдейския Бог. Според юдейската митология седем е съвършеното число. А шест е най-тясно свързвано с демоничните духове. В Библията те се споменават като главни сили, светоуправители. И накрая идва самият Сатана.

— В това няма никакъв смисъл — промърмори Кейхил.

— Напротив — обърна се към него професорът, — има. Шест е само с едно по-малко от седем. Според теорията на нумерологията и някои митологии Сатаната е само една стъпка по-ниско от Бог, както човекът е една стъпка по-ниско от ангелите. Нумерологията е намерила място в митологията на много нации и заслужава научно внимание. В този необикновен случай тя може да ни разкрие намеренията на възможния враг.

Торн го прекъсна:

— Професоре, ще бъда откровен. Не вярвам на нищо от това, което говорите.

— Не е нужно човек да вярва в митологиите на другите — отговори Адлър, без да се смути, — но понякога е полезно да разбереш в какво вярва другият, особено ако ти е враг. Дори апостол Павел е познавал многобройните богове на Акропола, когато възвестил новия юдейски Бог, наречен Иисус от Назарет.

Никой нямаше желание да каже нещо по този въпрос. Професорът почака малко, загледан в Артемис и Торн. Тонът му стана по-сдържан:

— Вие двамата явно сте решили да останете тук, в сградата, в случай че той се върне?

Торн кимна леко. Артемис не каза нищо, просто не виждаше нужда.

— Да — промърмори професорът и се съсредоточи върху търпеливия асасин. — Кажете на вашите началници, че и други могат да ви подкрепят срещу това създание. Може да имате нужда и от нашата помощ, за да победите. Защото, ако не бъркам, този магьосник няма да тръгне срещу нас сам.

— Откъде знаеш това? — изръмжа Кейхил.

— Според всичко, което знаем за това древно общество, ако можем да го наречем така, то е било управлявано от Съвета на шестимата. А щом обществото е пропъдило този магьосник чак на нашия континент, логиката подсказва, че е постъпило така и с останалите. Това е бил единственият начин да се освободи веднъж завинаги от тях.

— Защо? — попита Кейхил.

— Защото, ако се отърват само от единия, останалите ще го спасят. Който е направил това, никак не е бил глупав. Успял е да предвиди всяка случайност. — Професорът се замисли. — Да. Убеден съм. Той не е сам. Тук има и други и той ще събуди и тях. — Внезапно професорът стана нетърпелив и строг. — Независимо дали вярвате или не, Вселената съдържа тайни, които не знаем и никога няма да узнаем. И дори да сте убедени, че магията е само пушек, огледала, илюзии, номера и скрити врати и пружини, тя е действителна сила. Сила, с която трябва да се съобразяваме. Не познаваме възможностите на истинското магьосничество. Те лежат отвъд познанието, отвъд науката. Ако сте умни, оттук насетне ще действате особено внимателно.

Смръщеният поглед на Кейхил можеше да разтопи ледник.

С по-тих глас професорът завърши:

— Не знаем докъде се простират неговите сили, така че ще трябва да ги откриваме малко по малко. Което може да се окаже… скъпо.

Поведението на Артемис се промени и той загледа продължително професора. После бавно пристъпи напред.

— Утре вече няма да сме сами.

Тези думи накараха Кейхил да заговори:

— Надявам се, момчета, които и да сте… да имате някакъв опит в това. Имам екип от млади заместници, на които им е трудно и адрес да намерят. Само половината от тях имат опит на стрелбището, и то малък.

— Шегуваш ли се? — възкликна Торн.

— Ей — стрелна го с поглед Кейхил, — аз съм сам. Нужно е време, за да обучиш тия деца.

— А какво стана с по-възрастните?

Кейхил вдигна рамене.

— Съгласиха се да се пенсионират по-рано, Торн. Финансов въпрос. Спестява на бюджета четиридесет процента.

— С мен има и други — безстрастно обяви Артемис. Ние сме опитни… в случай че има нужда от нас.

— Ще има — обади се Торн.

Професорът сложи точка на срещата, като стана и взе палтото си.

— Добре, чака ме много работа. — Той погледна за последен път към Торн и Артемис. — Съветвам ви да не спите. Но ако се наложи, единият трябва винаги да е буден.

— Защо това нещо ми има зъб? — попита Торн с искрено любопитство. Не можеше да си представи защо то ще се връща тук заради него.

— Най-силното оръжие на това същество е анонимността — отговори професор Адлър с равен глас. — Не иска човечеството да повярва, че то наистина съществува. Иска да вярваме в духове, таласъми, гномове, върколаци, вампири, призраци, електромагнитни изпразвания и незначителната психическа енергия на останалата без тяло душа. Не желае човечеството да повярва в него — демона, който може да обладае жив човек с такава сила, че да преобразува плътта, да премества предмети, да командва съзнания и нации и да управлява света чрез душите на своите слуги.

Никой не проговори.

— Коронният номер на Сатаната, господа, е да убеди света, че не съществува. И естествено няма никакво намерение да съсипе шест хиляди годишна внимателна стратегия. Така че единственият сигурен начин да скрие тайната си, е да ни накара да замълчим, като ни убие.

Професорът ги огледа.

— Приятели, убийствата едва започват.

* * *

Нощта се оказа крайно отегчителна, Торн обикаляше къщата от край до край.

За разлика от него Артемис не мръдна от мястото си в ъгъла. Не провери оръжието си, не се свърза със своите хора, нито се обади в дома на монсеньора, за да научи какво става.

Торн знаеше, че ако нещо с Ребека, децата или с другите асасини се обърка, той и Артемис нямаше да бъдат предупредени, за да не отвличат вниманието си. Срещу това създание вече бе изправена цяла армия. Кевънау сигурно беше оставил някакво писмо с достатъчно информация, за да предизвика бързата и решителна реакция на Църквата.

Макар вярата му в Бог да беше половинчата, Торн не можеше да не признае яростната целеустременост, която движеше някои от хората около него.

Бе свикнал с тази целеустременост у Ребека. И Малъри, на осем годинки, беше изненадващо посветена на Бога. Но никога не бе попадал сред толкова много интелигентни, изключително способни хора, споделящи пълна отдаденост на нещо, за чието съществуване нямаха нито едно доказателство.

Той се загледа през прозореца.

Далечната линия на дърветата изглеждаше различна в оранжевото сияние на ранната утрин. Лъскав лед обвиваше заскрежените клони, всичко бе неподвижно и тихо, сякаш мразовитият дъх бе убил целия живот в гората. Торн забеляза и нещо друго… много странно.

— Чуваш ли нещо? — попита той Артемис, без да отмества очи от гората.

Свещеникът воин, който никога не изглеждаше уморен, сънлив или загрижен, се вторачи в него.

— Какво?

— Попитах, чуваш ли нещо?

Артемис се заслуша за миг с наклонена глава.

— Не. Защо?

— Нито пък аз. Нищичко. — Торн тръгна към прозореца. — Няма птици, няма щурци, нищо. — Той замълча. — Забелязах го още снощи, но не обърнах внимание. Бях прекалено разтревожен.

Той отвори вратата, знаеше, че Артемис е станал и е извадил глока изпод палтото.

Въпросите бяха излишни.

Торн излезе на верандата, насочил помпата напред. Очите му пробягаха по линията на дърветата и той стигна до две заключения, смразяващи като вятъра, който ги връхлетя. Първо, никакъв звук не подсказваше присъствието на нещо неестествено. Второ, то се криеше.

Артемис застана до него и Торн забеляза, че е сбъркал. Асасинът бе извадил два пистолета. Във всяка ръка държеше по един „Глок“, а черните му очи претърсваха блестящата в бяло линия на дърветата. Гласът му беше тих:

— Нищо не виждам.

— Тук е — каза Торн и се смръщи. — Върнал се е.

Стояха в мълчание и Торн знаеше, че и Артемис подобно на него анализира различни тактики. Имаше дузина възможности, но първата бе да се обадят в дома на свещеника и да проверят как са Ребека и децата. Чак след това Торн щеше да е способен да се съсредоточи изцяло върху това, което предчувстваше, че ще се случи. Не искаше да се тревожи за семейството си, докато се бореше с него.

— Провери децата — каза той на Артемис.

За част от секундата Артемис прибра единия „Глок“ и в ръката му се появи мобилен телефон. Натисна един бутон и секунда по-късно попита:

— Положението?

Послуша петнадесетина секунди и нареди:

— Добре, продължавайте да охранявате госпожа Торн и децата. — Пауза. — Разбирам. Тогава трябва да се справим с дванадесет. Остави шестима в дома на монсеньора. Прати останалите с отец Тревър. — Пауза. — Да, могат да дойдат. Ще ги чакаме.

В мига, когато затвори, Торн извика силно:

— О, не…

Артемис се обърна.

Иззад дърветата се бе появила фигура в алена роба и стоеше на края на гората. Той беше висок над два метра и имаше масивното телосложение на защитник ръгбист. Раменете му бяха широки, а край лицето с орлов нос се спускаше дълга, съвсем бяла коса.

Той излезе напред с усмивка и започна да приближава с големи, отмерени крачки, олицетворение на властна воля и изобилни сили. Лицето му говореше за многостранни познания, съчетани с крайна самоувереност. Торн дори съзря весела искрица в очите, които отдалеч му се сториха леденосини. Не се задълбочи върху осенилата го мисъл, че вчера то изобщо нямаше очи.

Артемис бързо прибра мобилния телефон и сграбчи втория „Глок“, когато Торн обърна глава и отново възкликна:

— О! Гледай!

Две фигури в сиви роби, стиснали дълги ножове със странна извита форма, стояха сред дърветата. Торн различи някакви гравюри по остриетата.

След като вече знаеше какво има отдясно, асасинът беше подготвен, когато погледна наляво:

— Аха. Още двама вляво. Вероятно и другата двойка се крие наблизо.

— Ако професорът е прав, значи се крие само един. Те трябва да са само шест, нали така?

— Да.

Торн вдигна пушката помпа, без да се прицелва, и я стисна по-здраво, докато и двамата наблюдаваха командващия този легион. Ако свещениците, монсеньорът и професорът бяха прави, скелетът в мазето се беше превърнал в онзи с алената роба.

Усмихнат, той продължаваше да крачи напред.

Торн отстъпи към вратата, а Артемис вървеше до него. С бърз поглед Торн се увери, че и другите напредват.

— Е — измърмори Артемис, — вече вярваш ли, че е жив?

Торн погледна леденосините очи на магьосника.

— Щом живее… значи може и да умре.