Джеймс Байрън Хъгинс
Магьосникът (6)

5.

Кашони, кашони и пак кашони. Ребека режеше тиксото на надписаните кашони със стандартно джобно ножче, а Торн ръководеше хамалите. За преместването бяха наели фирма. Не беше възможно да пренесе всичко сам.

Да наблюдаваш как товарят камионите се оказа удивително преживяване. Торн никога не бе предполагал, че масите, столовете и другите мебели могат да се разглобят по толкова много начини. Хамалите натовариха камионите много рационално. Не беше за чудене, че печелеха толкова пари. Заслужаваха ги.

Торн продължаваше да мисли за снощи. Беше казал на Ребека, че след като разбрал за костите на динозавъра, шерифът решил да провери за какво става дума, да им каже „добре дошли“ в Сидър Ридж, да ги подкани по-бързо да пуснат стационарния си телефон, да разкаже на Торн колко заместници има и къде патрулират. После Кейхил попита имат ли някакви специални нужди и направи дискретен комплимент на Ребека, която според Торн на четиридесет и три беше по-хубава, отколкото на двадесет.

Но накрая Кейхил, може би наистина впечатлен от Ребека, за нещастие се изпусна:

— Отишъл си е… ааа, искам да кажа, само някакви стари конски кокали. По-добре да се връщам на работа.

Торн затвори очи. Знаеше, че Ребека ще поиска обяснение за тази забележка.

И тя го направи веднага:

— Майк, какво искаше да каже шерифът?

Торн вдигна рамене.

— Мисля, че най-вече искаше да ни провери, да види в какво състояние е къщата, да запомни децата. Той е шериф от старата школа. Трябва да познава своето паство.

— Не можеш да видиш нещо подобно в Лос Анджелис — Ребека примигна и замълча. — Стори ми се малко неспокоен.

— Работата му е сериозна.

Тя се замисли над думите, а може би и над тона му.

— Майкъл, липсва ли ти тръпката?

— Липсва ми усещането, когато вкарвах бандити в затвора — отговори той. — Никога не ми е пукало за екшъна. Знаеш това.

— Да, зная. Сега получи възможност да се отпуснеш и да заживееш като нормален човек. Край на битката с чудовищата.

Торн беше прекарал целия си живот първо в армията, а после в полицейското управление на Лос Анджелис и се отнасяше сериозно към работата си. До детектив се издига един от двадесет полицаи, тогава той обикновено е в началото на петдесетте. Повишението на Торн беше заслужено, но бързо и предизвика известно напрежение, завист и враждебност. Но щом другите детективи видяха, че работи не за слава или пари, а заради удовлетворението, го приеха напълно в екипа. Всички заедно бяха наистина силен отбор. Задейства се и друг фактор.

Торн беше толкова надарен и отдаден на професията, че включването му в отдела предизвика конкуренция. Внезапно всички станаха по-добри в работата, защото вече никой не караше рутинно. Бяха настроени на вълната на Коломбо — съсредоточени, отдадени на работата, внимателни, непропускащи и най-малката подробност, за да стигнат и до най-дребната следа. Самото присъствие на Торн направи отдела по-добър.

Той се обърна, за да види кой приближава към къщата.

Беше свещеник.

Католически пастор.

— О, малко е рано за посещение — промърмори Ребека.

Торн се намръщи и внимателно разгледа свещенослужителя. Беше на средна възраст и пълен, което не бе изненадващо. Изглежда му беше малко трудно да се изкачва по лекия наклон на хълма. Оставаха му още около петдесетина метра, но Торн виждаше, че вече здраво се е задъхал.

Носеше традиционния костюм с бяла якичка, който свещениците слагаха главно по време на литургия или погребение. Когато се приближи повече, Торн прецени, че отчето гони петдесетака. Косата му все още бе гъста и черна, сресана гладко назад от челото му. Под дясната си мишница стискаше Библия.

Когато видя, че Торн го е забелязал, помаха любезно с ръка и продължи да се изкачва.

Торн се обърна към хамалите.

— Момчета, всичко наред ли е?

Те кимнаха, да, ще се справят без него. Тогава Торн насочи вниманието си към свещеника. По някакъв начин усети, че това е нещо повече от „добре дошли“ в паството. Спусна се насреща му по хълма, за да избегне усещането за драматичност. Пресрещна го на половината път.

— Добро утро, отче.

— Добро утро, сине мой. Аз съм отец Кевънау. Как се чувствате? Как върви настаняването?

— Благодаря, добре сме.

— Чудесно.

Торн бегло кимна към къщата.

— Защо не влезем, да поседнем?

— Добра идея — изскрибуца Кевънау.

Торн внимаваше да не прави твърде големи крачки, докато се изкачваха по хълма, съобразявайки се с лошата физическа форма на отчето.

— Кажи ми, отче — попита кратко, съзнавайки, че трябва да даде на свещеника възможност да си поеме дъх, — на всички ли новопристигнали отиваш да кажеш „добре дошли“?

— Да. Но идването при теб и семейството ти е по-особена мисия заради… тревожната история на тази стара къща. За вашето душевно спокойствие исках да благословя всички, които са се настанили в нея. И разбира се, да ви поканя да посещавате службите.

— Да, разбира се — отговори небрежно Торн. — Обаче, отче, много исторически места като това имат странни истории. Ще бъде много трудно да намериш някое, което няма такава.

— Да — съгласи се пасторът, — и това е вярно. Но местните легенди, които може още да не сте чули, са в състояние, да измъчат съзнанието. Или се поддавам на интелектуален грях, като им обръщам толкова голямо внимание. — Той махна с ръка към заобикалящите ги хълмове. — Вероятно не знаеш, но и хълмовете са обвити с легенди. Предполага се, че в тях се намира древно, все още неоткрито индианско гробище.

— В тази част на страната има много легенди — отбеляза Торн.

— О, да, и се боя, че често легендите силно се разминават с истината. Въпреки това много се радвам на възможността да изляза на въздух за малко. Обичам природата, а това със сигурност е едно прекрасно място.

Торн помълча известно време и после каза:

— Намерих нещо необичайно…

— О? И какво е то?

— Само някакъв надпис в мазето — отговори той. — Искаш ли да му хвърлиш едно око?

— Ако мога да помогна — кимна Кевънау.

Торн отново се замисли за стената в гроба и се запита как този странен език се е появил в градче, където най-вълнуващото събитие рядко представлява нещо повече от грабеж.

Докато размишляваше, той изведнъж се усъмни, че посещението на свещеника е много по-целенасочено, отколкото беше признал.

— Отче, да не би случайно полицията да ти е съобщила?

— Да — честно отговори Кевънау. — Бях третият или четвъртият, на когото се обадиха, след като бяха подсигурили местопрестъплението. — Той се усмихна. — Не се обиждай, господин Торн. Хората в тази енория са много чувствителни към своите суеверия. Да живееш толкова близо до Салем, не е същото като да си в Лос Анджелис.

Забелязвайки изненадата на Торн, той се засмя.

— О, всички знаят за теб, господин Торн. В малка община като нашата всички знаят всичко.

Торн поклати глава и се усмихна.

— Е, като се има предвид черно-бялата история на това място, не съм твърде изненадан. Но я ми кажи, при последните убийства Кейхил ли беше шериф?

— О, да. Мисля, че Бил Кейхил е шериф от двадесет и няколко години. И най-вероятно ще бъде такъв до края на дните си. След като се върна от войната, мнозина предпочитат неговия модел справедливост — справедливостта на Дивия запад, пред дългата присъда в окръжния затвор. Той работи по твърде неформален начин.

Кевънау размисли и каза:

— Ако питаш конкретно — да, господин Торн, Бил Кейхил работи по всички предишни убийства. И мисля, че те още са трън в очите му. Той не успя да намери никакви следи и мотиви, дори и намек за предишно насилие в семейството на жертвите. Не откри нищо необичайно. Единствено… тази къща.

— Слизал ли си някога в мазето? — най-накрая попита Торн.

Свещеникът се забави с отговора си.

— Не, не бих казал. Но научих от заместник-шериф Тейлър, че там очевидно има нещо интересно. Чух, че било нещо като надпис?

— Да — измърмори Торн. — На мен ми прилича на йероглифи, но не съм сигурен. — Той вдигна рамене.

Отец Кевънау явно сметна това за толкова интересно, че дори спря да крачи. После предложи:

— Разбирам… Хайде да хвърлим едно око.

Внимаваха да не се пречкат на хамалите, докато минаваха през къщата. Торн се усмихна на Ребека, която шеташе из кухнята. Беше окачила тиганите и тавите и изпразваше двата хладилни плика с храна, която Торн беше купил в Андоувър.

— Добре се справяш, скъпа — похвали я Торн.

Ребека се засмя.

— Утре вечер всичко ще е подредено.

— Чудесно.

Торн посочи отец Кевънау, който я поздрави с поклон.

— Да ти представя отец Кевънау. Дойде да ни поздрави с добре дошли. Отче, това е жена ми Ребека.

— Радвам се да се запознаем, отче — кимна тя. — Благодаря, че намина. Мога ли да ти предложа нещо?

Кевънау се засмя, изправи се и се поглади по страните.

— Благодаря, госпожо, но едва ли. Не страдам от липса на храна, даже напротив. Но ти благодаря.

— Е, отче, винаги си добре дошъл тук.

Торн се почувства странно щастлив, че присъствието на Кевънау не събуди никакви подозрения у Ребека, която продължи да подрежда кухнята си. Той се обърна към свещеника:

— Отче, сега ли ще ми помогнеш за котела?

— Разбира се! — отговори Кевънау, показвайки бърза реакция. — Тези стари машинарии си имат чалъм. Ще ти покажа как да го пуснеш.

Торн тръгна надолу по стъпалата, но не чу стъпки зад себе си. Нямаше нужда да се обръща, но го направи. Доста хора бяха преминали във Великото отвъдно на това място. Даде време на свещеника да се съвземе.

— Сигурен ли си, че можеш да се справиш?

Кевънау бе придобил странно изражение.

— Казваш, че е надпис?

— Не съвсем, не. Казах, че са някакви думи. И намерих дупки от куршуми по стените и скелета.

— Какъв скелет?

— Това е друга история — отговори Торн и се прокле, че се е изпуснал. — Искам само да погледнеш думите, които са издълбани на стената.

— Издълбани?

— На мен ми приличат на издълбани — отговори той, без да отмества очи от свещеника. Нещо в неговата почти инстинктивна реакция засили бдителността му.

— Какво има?

— Покажи ми ги.

Продължиха бавно до края на стълбището, без да спират повече, Торн плъзна лъча на фенерчето из празното мазе. Дупката в стената изглеждаше същата. Нямаше промени нито в размерите й, нито в положението на камъните. Всичко си беше както преди. Торн се изненада, че изпита облекчение. Нима очакваше, че камъните ще станат и също ще изчезнат?

Пасторът постоя малко в основата на стълбището, после тръгна бавно напред и застана пред отвора. Торн насочи лъча на фенерчето към стената и Кевънау се закова на място при гледката.

Загадъчната поредица символи сякаш заблестя под светлината на фенерчето. Торн видя устните на отец Кевънау да се движат в безмълвен превод.

Да, той можеше да ги разчете.

— Какво е това? — попита Торн.

— Йероглифи — измърмори свещеникът.

Торн наклони глава.

— Това прилича на конска глава — отбеляза разсеяно.

— Вярно е — отговори свещеникът. — Почти всички модерни езици произлизат от йероглифите. Тази конска глава, като я обърнеш малко, ще се превърне в „А“. Първоначално е била йероглиф, после са го откраднали месопотамците, не същинско племе, както се знае, а смесица от колонии. След тях го вземат гърците, които на свой ред били завладени от римляните, следователно те също го възприемат.

Кевънау продължи историческия преглед доста машинално:

— Преди римляните да завладеят Гърция, те дори нямали писменост. Но след като откраднали гръцките букви, започнали да обединяват думите и символите. Накрая зарязали окото на коня и оставили само устата и главата. Другите букви се развили по същия начин. После първите британци усъвършенствали всичко, докато се получило това, което днес познаваме като английски език.

Торн се улови, че зяпа свещеника.

— Опитваш се да не ми кажеш нещо, нали?

Кевънау се поколеба.

Торн се подразни.

— Е? Какво пише там?

Кевънау си пое дълбоко дъх и заговори отчетливо:

— Пише, че който чете тези букви, е освободил онзи, който е видял лицето на най-могъщия слуга Господен и му се е противопоставил.

— Майчице мила — Торн вдигна ръце и после ги отпусна покрай тялото. — И кой е бил най-могъщият Божи слуга?

— Това трябва да е Мойсей.

— Откъде знаеш? Да не би да ги оценявате по точки?

Кевънау вдигна рамене.

— Повечето учени са съгласни, че е Мойсей. Но предполагам, че и той си има конкуренция. Например Йоан Кръстител или пророк Илия… Но лично аз смятам, че е Мойсей. Такава е традиционната оценка.

Торн обичаше мистериите, но тази не му се понрави. Имаше нужда от обяснение и започна:

— Добре, този град не е кой знае колко далеч от Салем. Да приемем, че преди триста години, когато е вилнял Котън Матър и психясалите момиченца са обвинявали всички в магьосничество, тук е имало гонение на вещици. Може би този надпис е оставен от вещици или просто от религиозни фанатици.

— Каза, че си намерил следи от куршуми по ребрата и черепа му?

— Да — вдигна рамене Торн.

— И той е написал тези думи, след като е бил застрелян и погребан?

— Отче, хората могат да оживеят и след като са били простреляни.

Свещеникът продължи да чете йероглифите.

— И макар Всемогъщият да притежава магия по-голяма от моята, аз все пак ще си отмъстя на Законодателя.

— Законодателя? — попита Торн.

— Това трябва да е Мойсей. — В този момент, изглежда, на свещеника за пръв път му хрумна да попита:

— Какво направи с останките?

— Нищо.

— Моля?

— Нищо не съм правил с тях. Те просто изчезнаха.

Пастор Кевънау се вторачи в празния гроб.

— Изчезнаха…

Торн въздъхна.

— Отче Кевънау, съборих тази стена и открих скелет. Свалих белезниците от едната му китка, за да проверя дали наистина са от сребро. Той със сигурност не беше опасен, но не ми се щеше да спя над мъртвец. Качих се горе, обадих се на местните, те дойдоха и ме попитаха къде е тялото.

— Какво значи това?

— Какво значи? Докато съм бил горе, за да звънна на полицията и да изчакам Тейлър отвън, да речем, половин час, някой се е промъкнал тук, напъхал е костите в торба и се е измъкнал. Трябва да е човек, който познава разположението на къщата. Някой местен. Някой, който е знаел, всичко и вероятно е имал план, но нашето пристигане е объркало намеренията му.

Настъпи дълго мълчание.

— Ако питаш мен — продължи Торн, — това, което се е случило тук, е било важно събитие за града. Всички са знаели какво става, точно както в Салем, но сам човек не е могъл да стори нищо срещу цял град истерични врагове на вещиците. Но той, погребаният, е имал роднини, а те на свой ред — наследници, които все още живеят тук. Когато целият град е разбрал, че се нанасяме в тази къща, по някаква причина наследниците са решили да вземат костите на своя прародител. И по-странни неща са се случвали.

Челото на Кевънау се смръщи.

— Това е зло.

Торн застина в неловко мълчание.

— Не е ли възможно да е просто една стара къща с гроб в мазето?

— Този човек е мразил Мойсей. Но е бил част от по-голям план.

— Какъв план?

— Ужасен план — поклати глава пасторът. — Всемогъщият е запазил Илия и Енох, двамата пророци, които ще свидетелстват в Йерусалим и ще стоварят огъня върху враговете на Господ. Сатаната също е запазил своите войници, за да воюват срещу Божиите деца, когато дойде краят на света.

— Отче, мисля, че този тип е приключил веднъж завинаги със сраженията.

— Може би. Или…

Сега Торн се втренчи в пастора. Почувства се смешен.

— Забрави — каза той. — Ако роднините искат толкова много тялото му, да си го задържат.

Кевънау загледа Торн право в очите.

— Господин Торн, вярваш ли в дявола?

Торн въздъхна дълбоко.

— Виж, току-що пристигнах и не ми се ще да съм груб, но вече се уморих да слушам за дявола. Според мен злото у човека е напълно достатъчно. И не виждам защо стари кости и странни писания в някаква зазидана пещера трябва да означават, че дяволът е на прага. Защо просто не се занимаваме с това, което можем да видим?

— Това, което не можеш да видиш, е също толкова истинско, колкото видимото.

Торн се загледа в празната гробница и не можа да сдържи любопитството си.

— Кажи ми кога беше Изход? Преди три хиляди години?

Пасторът вдигна рамене.

— Около 1492 г. преди Христа. Няма как да се определи със сигурност. Но мога да ти проведа курс по археологическите доказателства. Стига да искаш.

— Не искам.

— Не ми е лесно да го кажа — започна Кевънау, — но има хора, които ще се ядосат, че си осквернил този гроб.

— Кои? — присви очи Торн.

— Не зная имената им — отговори отчето, — но ще се свържа с по-големи познавачи на тази материя от мен. Те ще знаят как да осигурим твоята безопасност.

— От какво? Този тип е мъртъв от стотици години! Колко побеснели роднини може да има в този район?

— Господин Торн, най-добре ще е да предположим, че все още има такива. Доколкото знам, тези неща се предават от поколение на поколение. И неговото семейство или хората, които все още са му верни, може да имат лоши намерения срещу теб и семейството ти. Вие сте обезпокоили гроба му, а те вероятно го смятат за свещено място.

Той ядно поклати глава.

— Господин Торн, не подценявай силата на техните чувства.

Лицето на бившето ченге беше мрачно.

— Добре — най-накрая каза той, — ще видим какво можеш да научиш. Трябва ли ти нещо от гроба?

— По белезниците има ли надписи?

— Да, приличат на иврит.

— Дай ми ги. Но не съм сигурен, че ще мога да ти ги върна, когато всичко това свърши. Много е вероятно да се наложи да бъдат унищожени.

Торн пристъпи към ъгъла, където лежаха стогодишните инструменти. Отне му известно време, но накрая намери двуостра брадва със синя пластмасова дръжка. Вероятно беше останала от последното семейство, което се бе самоунищожило под този покрив.

Той прекрачи смело през основата на разрушената стена и забеляза как фенерчето, което пасторът държеше, отразява неестествено отчетлив силует по мръсния под и здравите гранитни стени.

Сянката легна под ъгъл към тялото му, той зае устойчива поза и със своята тежест увеличи силата на удара. Улучи точното място. Безпогрешно.

Да, все още можеше.

Среброто, макар и красиво, подобно на златото, имаше малко практически приложения и почти никаква якост. Една от сребърните брънки се скъса и веригата издрънча на прашния под. Торн повтори процедурата и с другата верига, но не улучи и острието откърти парче гранит. Без да се замисля, той намести брадвата в ръцете си и отново замахна. Този път ударът беше точен и веригата падна. Торн се огледа из помещението, за да реши второто затруднение.

Не искаше пасторът да мине покрай Ребека със сребърни вериги и белезници в ръцете. Беше му отнело цяла нощ да измисли достатъчно лъжи, за да прикрие всичко. Твърдо беше решил да не й казва истината. Ребека не обичаше бдения, погребения и най-общо казано, мъртъвци. Бездруго беше изложена на голям стрес. Щеше да й каже какво се беше случило в действителност едва когато нещата се успокоят.

Той се огледа и сред купчина стари мебели забеляза почти нова плетена кошница. Тя без съмнение също бе принадлежала на последното семейство, обитавало тази обречена къща. Той се изуми от себе си, че не е проучил по-внимателно това място, преди да налее парите си в него. Сега беше прекалено късно. Можеше да обяви къщата за продажба, но шансовете му бяха колкото да продаде лед на ескимос.

Наведе се и повлече веригите с белезниците към кошницата. Щеше да му е по-лесно да я отнесе при веригите, но не искаше да остава в гробницата по-дълго, отколкото беше нужно.

Сложи веригите в кошницата, хвърли отгоре парче изгнило одеяло и скри среброто. После се изправи и се обърна към пастора:

— Чуй ме, отче. Не споменавай това пред жена ми. Разбрано?

— Напълно.

Тонът на Торн беше суров.

— Но ако надписите съдържат нещо тревожно, а това е почти сигурно, искам да се свържеш с мен още утре сутринта. С никого другиго. Не с ченгетата, нито с Кейхил, нито с жена ми. Само с мен.

Пасторът сякаш не го слушаше. Той напрегнато изучаваше надписите. Но Торн знаеше, че е чул всяка дума.

— А сега трябва да се качваме. Ако останем още малко, Ребека ще любопитства.

— Добре — кимна Кевъноу, — да тръгваме.

Торн посочи с ръка стената.

— Искаш ли да си препишеш това?

— Не, разбрах какво означава.

Торн го погледна изпитателно.

— И какво означава?

— Че още не си е отмъстил.

* * *

Денят мина спокойно и хамалите разтовариха последния камион. Получиха хубав бакшиш от Торн и изчезнаха в спускащия се сумрак.

Изтощено, семейството се задоволи със сандвичи и чипс. Торн се унесе преди още да се изтегне на леглото, тъй като не беше спал почти тридесет и шест часа. Децата се настаниха в своите стаи и къщата уютно утихна.

В полунощ Торн се събуди от внезапна студена вълна. Не помръдна — годините в армията и по улиците го бяха научили да изчаква, когато усети опасност. Това беше просто правило, но от време на време на човек му беше трудно да си го спомни. Никога не бързай, когато усетиш опасност.

Понякога Ребека се чувстваше засегната от реакциите на Торн, но десетилетията непрекъснати тренировки ги бяха закодирали прекалено дълбоко, за да реагира като обикновен човек.

Например докато някой друг би отговорил с насилие и емоции, Торн щеше да следи отблизо възможната опасност със сънливия поглед на лъв. Лишените му от емоция реакции бяха резултат от това, че рядко се чувстваше застрашен.

Но ако някой извадеше оръжие срещу него, просто щеше да го убие на мига. Не му харесваше да използва насилие. Мразеше го, но бе много добър в прилагането му. Знаеше, че това му се удава само защото иска всичко да свършва колкото може по-бързо.

Не размишляваше често за насилието и не прекаляваше с тренировките като мнозина от колегите си. И със сигурност не държеше пистолета си на нощното шкафче, както правеха много полицаи, в случай че бъдат нападнати през нощта.

Той с готовност признаваше, че вероятността да го нападнат у дома е меко казано малка, а тази да се объркаш и да стреляш, убивайки член на семейството си, е много по-голяма. Често беше виждал подобни неща да се случват дори на полицаи ветерани.

Държеше беретата си на кука във вградения гардероб на около седем фута от леглото. В случай на нужда можеше да бръкне вътре, за три секунди.

Торн лежеше в мрака и мислеше. Това, което го беше събудило, вероятно бе още един феномен на старата къща. А и той не спеше добре на нови места. Но студът не само се задържа, а дори се усили. Торн присви очи в мрака и погледна към Ребека. Тя беше изтощена и спеше дълбоко.

Коридорът бе осветен и всяка врата беше обрамчена със сянка. Ако Антъни или Малъри се събудеха през нощта, всичко, което трябваше да направят, бе да се довлекат със завивките през коридора и да се настанят в леглото при Торн и Ребека.

Той нямаше нищо против тези среднощни нахлувания, но Ребека често мърмореше, че децата са вече големи за кошмари и че не трябва да бъде прекалено отстъпчив с тях.

— На колко години беше, когато се научи да не ходиш на гърне? — попита я веднъж Торн.

— Какво значение има? — попита тя. — Нямам представа.

— Точно така — отвърна той. — Какво значение има? И аз нямам представа. Така че, ако ги е страх да спят сами, голяма работа. А кога Антъни се научи да кара без помощните колела? Също няма значение, нали? Най-накрая се научи. Те ще си спомнят нашата любов, а не кога са започнали да карат без помощни колела. Повярвай ми.

Ребека се намръщи.

— Казваш това само защото всичко ти се удава лесно.

— Ти не ме улесни. Трябваше здраво да се потрудя за теб.

— Заслужаваше ли си?

— Да, скъпа, заслужаваше си. Напълно.

Торн се върна в настоящето. Студът не беше престанал, напротив, продължаваше да се усилва.

Той внимателно отметна завивките и обу джинсите си. Нахлузи фланелката с изрязани ръкави. Увери се, че Ребека спи и отвори вратата на вградения гардероб. Тихо взе кобура и извади пистолета.

Без да вдига шум, излезе в коридора. Изобщо не се замисли дали там го очаква нещо. Не му пукаше, дори и да срещне в мрака скелет с кървящи очи, с кама в костеливия юмрук и с поглед, впит право в него.

Торн просто щеше да се прицели в торакалния гръбначен прешлен, мястото, където скелетът можеше да бъде разкъсан на две. Нямаше да хаби патроните по ребра, ключици, лопатки, черепи или крака.

Ако това не помогнеше — Торн се почувства смешен, че обмисля тактики срещу ходещ скелет — щеше да извади празния пълнител, да вкара нов и да изстреля още петнадесет куршума през шийните прешлени. Би било интересно да види дали безглавият скелет ще може да го намери.

Той тихичко отвори вратата на стаята на Антъни. Обгърна го топъл въздух. Това потвърди подозрението му. Студът изглежда беше насочен срещу него.

Добре.

Малъри също спеше дълбоко на топло, сгушена под одеялата в двойното легло, което Торн бе успял да сглоби тази вечер.

И той бе уморен като тях, но инстинктът му на защитник го беше събудил. Не сваляше гарда дори когато беше изтощен.

Добре, всички бяха в безопасност. Той още веднъж провери помещенията.

Чисто.

Но студът го преследваше.

В далечния край на коридора, близо до горната площадка на стълбището, беше най-студено и Торн се насочи право натам, премествайки беретата в другата си ръка. Не беше нужно да проверява дали в цевта има патрон. Знаеше, че няма. Той никога не вкарваше патрон в цевта, когато беше у дома, освен ако не се готви да тръгва на работа. Но тъй като вече не работеше, не го правеше.

Всъщност запази пистолета повече по навик. Трудно е да останеш без оръжие, когато повече от двадесет и пет години правилникът е изисквал от теб да си въоръжен денем и нощем.

Торн не се поколеба, щом стигна до стълбището. Започна да слиза. Ако долу имаше нещо, добре. Ако то представляваше истинска заплаха, дори и съвсем малка, Торн щеше да забие в него куршуми, а ако те се окажеха безполезни, щеше да грабне ръжена от камината вместо тояга. Ако и това не свършеше работа, щеше да се хвърли в ръкопашна битка и да използва най-смъртоносните хватки, които знае.

В случай че успееше да надделее, щеше да изкара нападателя в градината и докато се търкалят по земята, щеше да опита да му извади очите. И да направи всичко възможно да му счупи врата. Щом битката свършеше, а врагът останеше потрошен, но все още жив на тревата, Торн щеше се върне обратно в къщата. Щеше да си вземе бутилка вода, но не преди да се обади на хората, които съблюдават за спазването на законите. Може би дори щеше да запали цигара, макар почти да ги беше отказал. Беше си скрил един пакет за извънредни случаи.

За секунда се зачуди какви ли формуляри се попълват за заклан скелет.

Той стигна до подножието на стълбището, погледна зад всяка купчина кашони, зад мебелите, които още не бяха сложили по местата им, и се намръщи. Това изобщо не му харесваше — тук долу нямаше нищо, а студът се засилваше все повече.

Погледна в кухнята.

— Да става каквото ще — каза си той, тръгна бързо напред и взе фенерчето от кухненския плот. Провери го по навик. Работеше.

Отвори вратата към мазето, отстъпи назад и се прицели във входа, готов да натисне спусъка.

Нищо.

Така или иначе, щеше да слезе долу.

Плъзна лъча на фенерчето по стъпалата. Той сякаш проникваше по-трудно и от предния път. Торн тръгна смело и леко надолу по стълбите. Светлината не му помагаше много, но все пак осветяваше на пет-шест фута във всички посоки. Най-накрая стигна подножието на стълбището и се насочи към гробницата.

Прекрачи основата на стената и искрено се изненада на изплъзналия му се несъзнателно въпрос:

— Къде си?

Тишина.

— Не си губи времето — продължи Торн, вече съвсем съзнателно. — Мисля, че онези вериги са те задържали по някакъв начин и аз направих грешка, че ги свалих от изгнилата ти ръка. — Той се намръщи. — Не се тревожи, ще те напъхам обратно в тях. И този път ще те погреба там, където никой няма да те намери.

Студът беше осезаем.

— За пръв път в живота се сблъсквам с духове — прошепна Торн, — но започвам да вярвам в теб, каквото и да си…

Бавно се обърна в мрака с приведена глава. Не търсеше толкова с очите, по-скоро се вслушваше. Знаеше, че тук има нещо, точно както в Бейрут усети насочения в него АК–47. И когато снайперистът стреля, той се хвърли на земята. Просто така, без всякакво предупреждение.

Почти очакваше в ледения мрак да се разнесе призрачен глас. Но не се случи нищо. Царяха единствено студ и тишина.

Но в сърцето си Торн знаеше, че в тишината и мрака има и нещо друго, освен студа.