Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sorcerer, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Асен Георгиев, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,6 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джеймс Байрън Хъгинс. Магьосникът
Американска. Първо издание
Редактор: Евгения Мирева
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД Силвия Николова
ISBN: 978–954–585–866–6
ИК „Бард“, София, 2008
Формат 84/108/32
Печатни коли 25
История
- — Добавяне
3
Торн инстинктивно зае отбранителна поза и замря безмълвен на стълбището. Когато за пръв път видя това място, не усети нищо обезпокояващо, но сега наистина започваше да се тревожи. Съжали, че за да го купи, бе похарчил повечето от спестяванията си и половината от пенсията си за следващите двадесет години.
После се сети за яките греди, които укрепваха мазето и реши, че това е необичайно. Такива греди имаше и из къщата. Това място изглеждаше все по-странно и той се учуди, че не го бе забелязал по-рано. Трябваше да размисли повече, преди да се премести тук.
През живота си бе видял много, бе познал страха под хиляди форми и се чувстваше достатъчно мъж, за да го признае. Но в момента усещаше странен, непонятен страх. Продължи да се взира в дълбините на стълбището.
„Губиш контрол… Стегни се, момче…“
„Правилата са си правила, знаеш как да се справиш с това“.
Първо правило: познай врага си. Познай неговите силни и слаби страни. Няма значение кой е врагът ти. Правилата винаги важат, опознай го, преди да предприемеш действия срещу него, и най-вече запази спокойствие. Не позволявай на страха, адреналина или яростта да те тласкат напред и да те убият. Проучи положението и врага и атакувай, когато усетиш слабост или измислиш план.
Торн се смути от собствените си мисли. Какво, за Бога, го беше накарало да се паникьоса? Звук от лапи? Животно в мрака? Е, и какво? Ако беше животно, щеше да го убие. Проста работа.
Време беше да поеме контрол над нещата.
Не бе направил повече от пет крачки, само колкото да се отдалечи от вратата, когато чу гласа на Ребека от кухнята:
— Хайде, Антъни — тонът и прикриваше напрежение. Беше прозряла играта му. След четиринадесет години брак бе напълно способна да го направи.
— Помогни ми да разопаковам, нека започнем от твоята стая. Съгласен ли си? — добави тя.
Торн не чу уморения отговор на Антъни, но знаеше, че Ребека ще намери занимание на децата, докато той се оправи с това. Погледна надолу по стълбите и запали фенерчето, спомен от дните, когато разследваше убийства. После с бавни, предпазливи стъпки се спусна долу.
Първо провери стените, после тавана. Насочи фенерчето към пода, но не видя нищо друго, освен речни камъни, споени от прашен хоросан. Наведе се и с любопитство ги докосна. Бяха гладки и плоски, изгладени от водата и поставени тук преди сто години. Ако под тях имаше нещо, лесно щеше да го открие.
Здравината на пода никак не го успокои. Би трябвало да бъде обратното, но инстинктите му подсказваха, че тук нещо не е наред, а той беше свикнал да им се доверява.
Тръгна напред, като напрегнато търсеше типичните следи на „обитавана от духове“ къща. Те винаги бяха ужасяващи. Колкото по-ужасяващи, толкова по-добре. За да се получи добра история на ужасите, няма нищо по-подходящо от една хубава старомодна брадва, изоставена от убиец. Имаше и по-сериозни неща — невярна жена, погребан съпруг, заровено дете или индиански тотем с лапи, кости и животински кожи. Беше виждал достатъчно сантерия[1], когато работеше в Лос Анджелис, за да се уплаши от хора, които убиват петли в името на боговете си.
„Човече, съсредоточи се върху онова долу…“
Историята на това място…
Последното семейство — децата, бащата, майката и бабата — всички бяха мъртви. Но преди тях имаше и други. Носеха се неясни слухове за семейства, живели и умрели в тази къща.
Торн знаеше, че такива мрачни истории изнервят обикновените хора и не ги винеше. Но той самият беше виждал всичко и нищо не можеше да го смути.
Първо, Торн не вярваше, че причината за трагедията е свръхестествена. Хората бяха достатъчно луди и лоши, за да причиняват зло и без помощта на дявола. Според него никой демон не би могъл да извърши по-големи злини от човека.
Второ, след десетилетия дисциплина и обучение Торн приемаше усещането за заплаха не само спокойно, но и тактически. Винаги бе готов да реагира и винаги беше нащрек. Никога не си позволяваше да свали гарда. Дори когато, затваряше очи, за да се отпусне, слушаше и следеше движенията и настроенията. Винаги усещаше промените в температурата и налягането, включително и на разговорите. Съсредоточаването му беше толкова пълно, че можеше да рецитира „Изгубеният рай“[2] на пистата на летище „Джон Ф. Кенеди“, докато над главата му с трясък прелита някой „Боинг“ 747. Въпреки това трупаше напрежение — достатъчно, за да вкара патрон в цевта на беретата.
Не забелязваше явна заплаха, но това не означаваше нищо. Той знаеше, че трябва да разглоби къщата на парчета, за да разбере какво крие тя. А наистина криеше нещо. Сигурен беше в това.
Той не вярваше в привидения. Но не беше логично тук да умрат толкова много хора, при странни обстоятелства и за кратко време, без да има някаква причина. Беше удивен, че тази мисъл изобщо не му е минавала досега.
Торн поклати глава — привидения, съжаления и неясни страхове. Тази къща ги пробуждаше за живот.
Той чу леко скърцане от най-горното стъпало и се обърна натам. Без да издава безпокойството си приближи и видя Антъни с фенерче в ръка. Не знаеше как бе успял да се измъкне от Ребека, но това нямаше значение. Нямаше да позволи синът му да усети, че се страхува. Увери се, че ризата му скрива пистолета под колана, и се провикна нагоре:
— Можеш да слезеш! Но донеси фенерчето, защото тук е тъмно.
Антъни се колебаеше.
— Какво има долу? — провикна се той.
— Е — каза Торн колкото може по-безразлично, — вероятно ще трябва да напръскаме срещу гадинки. Паяци, хлебарки и… купчина вехтории.
— Какви вехтории?
— Ооо, столове и… приличат на стари варели. Колело от каруца. Малко инструменти. Котел и стари туби с нафта. Неща, които има във всяка плевня.
— А нещо яко? — попита Антъни.
Торн не беше сигурен какво би сметнал за „яко“ един единадесетгодишен. От неговото детство беше минало, доста време. Тогава някакво цветно проблясване улови погледа му в прашното жълтеникавосиво на мазето.
Торн направи крачка напред и се провикна нагоре:
— Не знам. Чакай да проверя.
Той приближи към цветното петно, махна от него дебел слой прах и се възхити на тъмносиньото му сияние под светлината на фенерчето. Избърса още прах и ето го там, лапис лазули[3] в синьо, пурпурно и алено.
Имаше и мъниста, камъни в различни цветове и малки сини плочки с размерите на карти за игра, свързани една с друга чрез пурпурни топчета и алени нишки. Изглеждаше като част от някакъв костюм. И не беше на сто години. Без съмнение беше останало от последното семейство, което бе живяло тук. Във всеки случай не беше на повече от двадесет-тридесет години. Нишките щяха да изгният за по-дълго време, а бяха в добро състояние. Той чу тих шум зад гърба си и се обърна.
Беше Антъни.
— Татко, какво е това?
Торн се ядоса, че момчето беше слязло по стълбите, а той не го беше чул. Това не се беше случвало никога. Прикри чувствата си и се усмихна.
— Май открих някаква дреха.
— Уха! — възкликна Антъни и го докосна. — Това злато ли е?
Торн насочи вниманието си към огърлицата от сини, пурпурни и алени нишки и мъниста. Потърка я с палец и тя блесна ярко на светлината от фенерчето.
— Може би — промърмори Торн. — Или алфа желязо, онова, което се нарича „златото на глупака“. Доста прилича на отлято и полирано злато. — Той въздъхна. — Съмнявам се, че тези хора са имали пари за толкова злато. Щеше да им струва няколко хиляди долара.
Следващият въпрос на Антъни не го изненада:
— Можем ли да го задържим?
Той се засмя.
— Не знам. Може би принадлежи някому. Трябва да проверя.
— Със сигурност е много.
Докато се смееше, Торн го потупа по рамото.
— Ще го прибера на сигурно място и утре ще звъннем на шерифа. Ако никой няма претенции, ще си остане за нас.
— А ако някой музей го поиска?
— Тогава ще трябва да ни платят — изръмжа Торн.
— Нали плащат за всичко.
Изправен в цял ръст от метър и осемдесет, Торн огледа мазето.
— Добре, тук няма нищо друго. Аз само ще проверя за течове. Защо не се качиш да се приготвиш за лягане?
Антъни нямаше нищо против. Беше видял якото нещо, а това бе най-важното.
— Добре, ще се видим горе.
— Внимавай със стъпалата. Пази се от пирони.
— Добре.
Въпреки че бе командвал цели взводове, Торн не беше суров баща. Собственият му баща беше истинско чудовище. Торн обичаше децата си, учеше ги да различават доброто от злото и прекарваше колкото може повече време с тях. Не им спестяваше дисциплината, когато се налагаше.
Торн се надяваше да е свършил добра работа с тях, но осъзнаваше, че ще минат, години, докато разбере със сигурност. Докато те пораснат и имат достатъчно свобода да решават какво искат, как да постъпват и как да се отнасят с хората.
Ребека не щадеше усилия да ги учи, че духовният живот е важен, че Господ много държи да постъпват правилно, да обичат другите и да показват уважение към тях и към себе си.
Антъни си тръгна и Торн се обърна, долавяйки някакъв полъх. „Тук не би трябвало да има никого, освен мен“, помисли си той, вгледан в посоката, от която подухваше.
Там имаше само стена.
Торн доближи на пръсти. Вдигна ръка и я задържа на няколко сантиметра от мазилката. Почувства лек повей измежду камъните.
— Тук ли си погребан? — прошепна.