Джеймс Байрън Хъгинс
Магьосникът (13)

12.

Торн провери дали резето е спуснато и се извъртя към Артемис, който точно излизаше от кухнята, след като се бе уверил, че прозорците са обезопасени.

— Как атакуват тия?

Асасинът прибра глока в кобура и измъкна изпод палтото автомат МП–5. Тежката артилерия. От удобната си позиция видяха през двойната врата магьосника почти до задния двор.

— Вече прекоси полето — прошепна Торн. Той се обърна и огледа стените. — И останалите сигурно са отвън.

— Предполагам, че всяка атака ще бъде различна — провикна се асасинът в отговор.

— Могат ли да минават през стени?

— Не знам!

— Могат ли да стават невидими?

— Не знам!

— Не знаеш?!

Очите на Артемис се стрелкаха от врата на врата.

— Не знам какво могат да правят! Тези типове са били мъртви три хиляди години! Как мога да знам на какво са способни?

На втория етаж се строши прозорец и Торн насочи помпата срещу площадката още преди шумът от падащите стъкла да замре. С Артемис отстъпиха гръб до гръб в средата на всекидневната. Торн съсредоточи вниманието си върху предната врата и площадката на първия етаж. Артемис насочи автомата към верандата.

— Как убихте другия? — попита Торн, като му се прииска миналата вечер да беше настоял за повече информация.

— Нали ти казах!

— Каза ми единствено, че сте го убили.

— Стрелях по него, докато не рухна, после му отрязах главата и я изгорих!

Образ, подобен на сива вихрушка, профуча през площадката на първия етаж, Торн се прицели и стреля от хълбок. Но още преди да дръпне спусъка, знаеше, че ще пропусне. Закъсня, онова се движеше прекалено бързо.

То вече беше извън полезрението му, когато се готвеше да стреля втори път, затова в последната частица от секундата се извърна и улучи стената. Все пак се надяваше рикошетът да го е уцелил. Стъклената врата беше издухана през парапета.

— Какво използват? — провикна се Торн.

— Какво?

— Оръжия! Как убиват? С ножове или с нещо друго?

Почувства, че Артемис променя прицела си. Беше се съсредоточил върху кухненската врата.

— Опитват се да те хванат, за да те убият ритуално. Абсорбират човешката енергия. Мисля, че това поддържа живота им. Поне такава е теорията.

Той наблюдаваше внимателно двойните врата. Не бе успял да различи ясен образ, но знаеше какво е видял. Беше един от двамата, които приближиха отдясно. Торн безуспешно се опита да не обръща внимание на вратна. Пушката помпа я беше унищожила. Сега нямаше нищо, което поне малко да забави влизането им.

По неясна причина облечените в сиво не тревожеха особено Торн. Той чувстваше, че те не са толкова смъртоносни, колкото онзи в алената роба. Не се запита защо. Сега се доверяваше на инстинктите си повече от всякога.

Запита се дали главният магьосник не иска да провери колко добре действа екипът му, преди сам да се намеси. Може би целта му беше да види как са се съхранили след дългото заточение.

Торн се намръщи. Щом всичко свършеше, щеше да се погрижи от тях да не оцелее и частица. Не смяташе това за прекалено.

— Тук.

Торн се извъртя като светкавица и стреля, съзнавайки, че Артемис също е чул гласа и стреля с него. Едновременните изстрели от пушката и МП–5 издухаха гардероба и огледалото, в което за един безумен миг Торн съзря отражението на фигура в сива роба. Той изстреля още един патрон, когато отново се чу:

— Тук.

Образ!

Торн схващаше бързо, затова не стреля по видението, а се извъртя в противоположната посока, търсейки в какво да се прицели…

Нищо…

Не видя нищо.

Той скръцна със зъби:

— Могат да проектират образа си!

— Може би само в огледало!

— Край.

С тази дума той небрежно се прицели в последното здраво огледало и дръпна спусъка. Изстрелът го отнесе заедно с рамката и част от шпакловката, изстрелвайки на талази облак бял прах към тавана. Трясъкът от изстрела бе последван от шума на презареждането на три патрона, които Торн бързо пъхна в патронника.

Опрели гръб в гръб, те направиха малък кръг. Странно защо, Торн прошепна:

— Нападали ли са те лице в лице?

— Да. Онзи, срещу когото се бих в Африка, използваше специален нож, изкован с определен ритуал, който трябваше да му помогне да погълне жизнената ми сила.

— Как тия типове могат да погълнат някого?

— Става дума само за енергия — прошепна Артемис. — Така ми беше обяснено. Ние сме душа и физика. А има и част от нас, която е само електричество. Това е онази част от живота, която остава след нас, когато напуснем този свят.

— Смешна работа — изскърца със зъби Торн.

— Смешно или не, в това вярват.

Торн се обърна и насочи дулото към площадката.

— Няма повече огледала за тях. Какво чакат?

— Предполагам, че искат да ни подплашат. Торн се намръщи. После си спомни телефонния разговор на асасина.

— Свещениците идват ли?

— Да!

Торн вече се придвижваше към стълбището.

— Няма да позволя на тия дядковци да попаднат в престрелка! Да приключваме с това!

Възражение не последва.

Артемис бе на крачка зад него, когато поеха нагоре по стъпалата. Торн не беше в настроение да проявява изтънченост, затова затрополи направо към първата врата, стаята на Антъни, и я ритна да се отвори, насочвайки пушката.

Нищо.

— Каква е тази работа? — изръмжа Торн. — Тия типове ще ни нападат ли или не?

Артемис пазеше гърбовете им и МП–5 сочеше право към стълбището. От тази позиция не виждаха целия първи етаж и вратата на кухнята, затова Торн погледна в глобуса на полилея, който висеше от високия пет метра таван.

Не, нямаше пряка видимост към вътрешността на всекидневната, но глобусът отразяваше всичко, включително сивия силует на прага на кухнята!

Торн тръгна, като избута Артемис встрани, и насочи помпата право надолу към площадката. Нямаше пряка видимост към вратата, но прецени по памет местоположението й и дръпна спусъка.

Експлозията бе страховита и разхвърля панели и изолация на всички страни. Торн рязко се завъртя, за да види отражението върху глобуса, и в този момент откъм кухнята изригна стенание на ранен човек.

— Това е! — провикна се Торн.

Той се спусна надолу по стълбите и на два метра от пода се прехвърли през перилата. Стовари се тежко в хола и с две крачки стигна вратата, осъзнавайки смътно, че горе избухва стрелба.

Влезе в кухнята и видя една фигура в алено да куцука през задната врата. Той насочи пушката за още един изстрел, но усети движение от лявата си страна и се обърна. Някаква сива вихрушка, която смътно разпозна като нож, се спусна върху него.

Торн се извъртя, отблъсна острието с приклада на пушката и видя как то потъна в дървото и откърти треска, която се завъртя из въздуха. Този магьосник, или какъвто там беше, се намираше прекалено близо, за да може да го простреля от упор.

Годините на опит и тренировки зареваха в съзнанието му: „Осигури дистанция!“.

Рефлексите диктуваха действията му. Вече бе направил крачка назад, за да спечели пространство за втори изстрел, когато едва не се блъсна в нещо зад гърба си.

Изборът беше опасен, но той щеше да бъде направен от онази част у Торн, която беше центърът на съществото му, онази част, която винаги се оказваше права. Нейната мощ помиташе всичко останало — страх, объркване или нещо друго. Тя вземаше решенията мълниеносно, а Торн изпълняваше, преди дори да осъзнае, че го прави.

Сега пред него имаше един магьосник, усети и втори зад гърба си. Не можеше да си позволи да се колебае и да се огледа, затова стреля от хълбок към очертанията в рамката на вратата и същевременно се хвърли напред.

Те се сблъскаха тежко и фигурата падна назад с червени отворени гърди. Торн отново се хвърли напред, претърколи се през кухненския плот, за да падне на краката си — дистанция!

Успя!

Яростно зареди друг патрон, оглеждайки се като нападнат звяр, но не видя нищо…

Те бяха или твърде бързи, или много опитни.

Или и двете.

Торн бе абсолютно сигурен, че зад него имаше още един, но магьосникът се беше оттеглил, очаквайки, че той ще насочи пушката и ще стреля веднага.

Поне стана ясно, че не им харесва да стрелят по тях, макар да оздравяваха бързо. А щом не им харесваше да ги улучват, значи достатъчно много куршуми можеха да ги спрат. Дори изстрелът да не ги убие, той ги поваляше — това Торн вече го беше видял. А докато лежаха на земята, той можеше да направи още нещо, нещо, което да ги остави там завинаги.

На Артемис му беше хрумнала добра идея. Интересно би било да се види дали могат да причинят някому зло без глави на раменете.

Магьосникът, когото беше улучил с пушката, лежеше на пода неподвижен. Изведнъж Торн чу, че Артемис изстрелва цял пълнител на горния етаж. Той тръгна напред през облак барутен дим с остър мирис от изстрелите с помпата. Зави покрай перилата и започна да взима стъпалата по три.

Двама магьосници изскочиха срещу него на горната площадка и Торн стреля от хълбок, без изобщо да се замисли, но не успя да презареди, защото единият се хвърли напред и тежко се сблъска с него.

Торн автоматично вдигна пушката, за да парира спускащото се острие.

И тогава преживя онзи ярък миг, в който времето сякаш забавя ход и дори спира и всяка гънка плат, всяко изражение, всеки дъх се възприемат с кристална яснота.

Магьосникът беше едър и мускулест и изглеждаше по-силен от всеки друг мъж, срещу когото Торн някога се беше изправял. Очите му имаха странен цвят, червеникавокафяв като пустинята, а скулите, носът и брадичката му бяха хищнически заострени.

Той беше по-силен от Торн, но пък със секунда по-бавен, затова Торн успя да отдръпне глава и острието профуча покрай него. Пропусна гърлото му с четвърт инч.

Торн знаеше, че физическата мощ често определя победителя в ръкопашен бой, независимо какво ти разправят разни кандидат-специалисти по бойни изкуства. А в едничкия удар, който отблъсна, почувства стоманената сила на тази ръка. Това му подсказа, че другият има сериозно преимущество. Трябваше да пренесе сражението на пода, за да изравни силите и да използва задушаваща хватка или блок.

Без да поглежда, Торн бе наясно със здравината на парапета и прецени каква тежест е нужна, за да ги запрати надолу. Знаеше разстоянието до пода, усещаше и леко разколебаното равновесие на нападателя.

Хвърли се напред едновременно с мисълта.

Стрелна ръка, сграбчи магьосника за сивата роба и се извъртя обратно, запращайки го надолу по стълбите. Но не го пусна, когато залитна след него, и щом се стовариха на пода, му нанесе страхотен удар с лакът.

Магьосникът сякаш не почувства удара, а Торн не хареса това, което усети при съприкосновението. Сякаш беше блъснал лакътя си в телефонен стълб.

Магьосникът се надигна, но Торн му нанесе силен, нисък ритник и го улучи в гърдите. Може и да не беше успял да го нарани, но блокира дробовете му. После вдигна пушката и двамата се вкопчиха в ложата, борейки се кой да овладее оръжието. С рязко движение с всички си сили Торн се опита да го измъкне, но магьосникът беше отчайващо як.

„Лоша работа!“

Торн взе решение и го изпълни в същия миг.

Пусна пушката и светкавично измъкна — своя „Колт“ 45-и калибър. Полуавтоматичният пистолет беше с патрон в цевта, но на предпазител, така че само с едно бутване с палеца бе готов за стрелба. Торн държеше колта в дясната си ръка на височината на хълбока.

Реагира несъзнателно, защото беше обучен за бой отблизо. Вдигна лявата ръка и с длан заслони очите си от пръските кръв и заслепяващите пламъци на изстрелите. Дясната му ръка, стиснала 45-калибровия пистолет, се блъсна в ребрата, когато стреля два пъти за две десети от секундата. Изстрелите бяха толкова бързи, че звукът се сля в един.

И двата куршума удариха магьосника право в гърдите, отхвърляйки го на стълбището, което водеше към мазето. Той изгуби равновесие и с диво махащи ръце се изтърколи надолу в мрака.

Но това не беше достатъчно за Торн. Той скочи долу, проследи падането му по звука, насочи колта и изстреля останалите пет патрона, за да го довърши. Видя затворния блок да се заключва, извади празния пълнител и изстреля още седем патрона. Освободи и този пълнител, смени го и дръпна отново затворния блок, за да вкара патрон в цевта. Не обръщаше внимание нито на дима, виещ се на струйки от цевта на оръжието, нито на сгорещения въздух. Примигна, за да проясни поглед, замъглен от отблясъците на изстрелите.

Тежко дишащ, облян в студена пот, Торн се заслуша, без да се интересува дали не е ранен. Нищо не чу. Нямаше представа дали е улучил магьосника след падането му по стълбите, но от мазето имаше само един път за излизане.

Артемис стреляше на горния етаж.

„Вземи решение!“

Артемис можеше да е обкръжен и ранен, но Торн беше сгащил един от онези в мазето и не искаше да го изпусне. Беше толкова трудно някой от тях да им падне в ръцете, но…

Торн се намръщи, когато вдигна пушката помпа и прибра колта в кобура.

Докато стигне средата на стълбището, стрелбата на Артемис спря, но Торн знаеше, че тя идваше от стаята на Малъри. За четири секунди стигна вратата, поколеба се за миг, докато огледа помещението за мишена.

На пода Артемис се търкаляше ранен.

Торн блъсна вратата в стената и влезе в помещението, като местеше цевта на помпата от ляво на дясно. Не стреля, защото видя отворения прозорец.

Асасинът се изправи несигурно. Каза нещо на италиански и ядно тръсна кръв от лявата си ръка. После се наведе, вдигна МП–5 и бутна затвора с рязък удар на дясната. Въпреки че беше с гръб към Торн, той очевидно усещаше присъствието му. С няколко крачки двамата стигнаха до отворения прозорец.

— Няма го — смръщи се Артемис. — Не се оттеглят само защото са ранени. Има и друга причина.

След като регулира дишането си и набързо се огледа за рани, Торн се обърна и тръгна надолу по коридора.

— Докопах един в кухнята и един в мазето. Вкарах два куршума в него.

— Няма да е достатъчно.

— Не съм казал, че е.

Стигнаха едновременно първия етаж и докато Торн пъхаше още патрони в пушката, усети, че нещо не е както трябва. Щом влезе в кухнята, разбра какво е.

Магьосникът беше изчезнал.

Торн тръгна към задната врата.

— Не може да е стигнал далеч — промърмори той, плъзгайки патрони в магазина. Когато се обърна към вратата на мазето, видя широка кървава следа, която водеше нагоре по стълбите и после навън. Видя, че магьосникът бе залитнал до задната врата. Там имаше кървав отпечатък от ръка на стената.

— Е — каза Торн, — поне е ранен.

— Те не са като хората. — Артемис се беше успокоил. — Това, което би убило човек, почти не им се отразява.

— Да… видях.

— Майкъл, нужно е десет пъти по-голямо усилие, за да убиеш някой от тях.

Досега асасинът не беше използвал малкото му име и Торн неочаквано се развълнува. Той изгледа продължително и внимателно облечената в черно фигура и усети прилив на загриженост, какъвто повечето ченгета биха почувствали за своя дългогодишен партньор.

Артемис си поемаше накъсано дъх. Изглеждаше леко замаян.

— Тези умират по-трудно от всички останали. — Той стегна един турникет около левия си лакът. — Бързо ще се прегрупират.

— Няма нужда да се прегрупират — ядно отбеляза Торн. — Не ги ударихме здраво. — Той се съсредоточи. — Ела.

Взеха оръжията си и през задната врата излязоха на верандата. Опрели гръб в гръб, те претърсиха района. Торн беше готов на всичко. Съзнаваше, че дишането му е бавно и под контрол, но все още беше замаян. Съзнателно сдържаше дъха си, опитвайки се да намали равнището на кислород в кръвта и да избегне тунелното виждане.

Инстинктът му да убива беше разпален и всичко, което представляваше — обучение, рефлекси, тренирани навици, опит — всичко се смесваше без съзнателна мисъл в една машиналност, която много приличаше на танц. Съзнанието му беше четири крачки напред и той сякаш се движеше в забавен кадър.

Физически Торн се отдалечаваше от задната врата и претърсваше наоколо с очи. Но съзнанието му вече препускаше напред към четирите пристигащи откъм пътя коли. В съзнанието си той вече се срещаше с хората в тях, докато физически презареждаше пушката помпа. Като в шаха той пресмяташе всяко съчетание от думи и действия и отдели само миг, за да погледне ръката на Артемис.

— Добре ли си? — попита.

Асасинът беше достатъчно добър професионалист, за да си позволи да го заблуждава за раната, която беше сериозна. Животът и на двамата зависеше от това да знаят точно на какво да разчитат. Ако Артемис беше небоеспособен, Торн трябваше да знае това.

— Срязан мускул. Радиалната артерия не е засегната. — Лицето му се изкриви, докато стягаше втора превръзка върху раната. — Не съм изгубил силите си. Това е просто болка.

— Ще те заболи много по-силно, когато се разнесе адреналинът.

Асасинът изтръска кръвта от пръстите си.

— Добре съм.

И двамата не бяха от хората, които ще обърнат внимание на някоя рана, освен ако не е осакатяваща. В подобно положение Торн не би държал на вниманието или съчувствието на Артемис и предполагаше същото за него.

Не каза нищо повече и закрачи по верандата към предната врата, пред която вече паркираха четирите коли. Когато завиха зад ъгъла, ги посрещна удивителната процесия от черни линкълни. Вниманието на Торн беше привлечено от висок, слаб мъж, облечен в ослепително бяло.

Плешив и на вид доста възрастен, той гледаше с пронизващи сини очи право в Торн и се усмихваше мило. Не изглеждаше стреснат или прекалено загрижен, когато погледът му падна върху кървавата ръка на Артемис. Не изгуби присъствие на духа, нито усмивката си.

Преплел скромно ръце, той се поклони на Торн. След това погледна към една от другите фигури в черни раса и кимна. Мъжът излезе напред с голяма черна кутия в ръце и Артемис седна в едно кресло.

Когато другият асасин отвори кутията, Торн видя в нея първокласен комплект за първа помощ като онези, които фелдшерите в морската пехота носят на бойното поле. Торн беше виждал хиляди от тях и с един поглед установи, че този е снабден с всичко: от обезболяващи до етикети за сортиране на пациентите по спешност.

Артемис разтвори горната част на палтото си и разкри наистина страховит арсенал. Протегна лявата си ръка, а другият асасин вдигна малка пластмасова спринцовка, която съдържаше морфин. Артемис се намръщи и поклати глава, когато започнаха да промиват раната.

Торн отново насочи вниманието си към пристигащата група. Може би трябваше да каже нещо, но наистина нямаше какво. Цялата тази работа му дойде в повече и той се остави на течението. Изпитваше смътно желание да се появи и Кейхил, за да има поне още един объркан колкото него.

Монсеньор Де Марко се изкачи по предните стъпала и стъпи на верандата, вперил очи в предната врата. Тя беше все още заключена, но през стъклата виждаше касапницата във всекидневната. Той насочи вниманието си към Торн.

Все още леко еуфоричен от битката, Торн му кимна и погледна към Артемис. Знаеше, че въпросът е излишен, но се чу да пита:

— Сигурен ли си, че е пропуснал вената?

Артемис кимна бавно и се намръщи, когато колегата му вкара малка игла с копринен конец в раната и направи един шев.

И двамата знаеха, че магьосникът се беше целил в радиалната артерия от външната страна на двете подлакътници на 2–3 сантиметра от лакътя. Тази артерия беше основната цел на всички, които владеят боя с нож. Ако успееха да я срежат, противникът им щеше да изпадне в безсъзнание след две минути поради загубата на кръв.

Освен това тя беше една от най-лесните за улучване части на тялото, тъй като всеки беше принуден да протегне ръка, за да удари противника си. Торн разбра защо толкова малко боеве с нож завършват с удар в сърцето или в друг важен орган. Причината за края им беше главно загубата на кръв или безразсъдството. Той се отърси от тези мисли. Беше му станало навик да прехвърля отново и отново различни ходове и тактики.

„Това ще отнеме доста време“, помисли си Торн, докато гледаше как шият Артемис. Важното беше, че асасинът е в добри ръце.

Торн по навик огледа дърветата наоколо. Не мислеше, че онези ще нападнат пак толкова скоро. Особено при всички хора тук. Но беше във войнствено настроение. Не оставяше нищо на случая, не се доверяваше на нищо.

— Страхливци — промърмори Торн. Де Марко го погледна.

— Не разбрах?

Торн изсумтя и направи жест с пушката.

— Нищо. Влезте вътре. Ще трябва да минем през кухненската врата. Предната е заключена.

Той поведе групата към вратата на кухнята. Бяха пристигнали общо дузина свещеници и асасини. Облеченият в бяло свещеник спря край кухненския плот и се втренчи в кървавия под. После огледа дупката в тавана.

— Да — измърмори той, — те умират трудно.

Две неща подсказаха на Торн, че този човек се отличава дори сред екзорцистите. Първо, той беше единственият облечен в бяло. Второ, неговото разпятие беше сребърно, а не златно като останалите. Скоро самият той даде още едно доказателство на Торн. Вдигна ръка и един от свещениците му подаде дълъг сребърен жезъл.

Приличаше на дълга около 2 метра тояга, със сребърна нишка, завита като въже от основата до върха, където се разширяваше в странно плоско изображение на три фигури, които приличаха на пламъци или змии. Торн не беше сигурен. Можеше да добие по-ясна представа, ако го проучи, но не искаше да се вторачва или да изглежда впечатлен.

Посочи с ръка всекидневната.

— По-голямата част от схватката стана тук — започна той. После се замисли. — Всъщност действията се развиваха навсякъде. На горния етаж беше ранен Артемис. — Той посочи пода. — Аз повалих един от тях тук. Но той изчезна.

— Обикновено правят така — вметна старият свещеник. Той гледаше Торн с искрена благосклонност и любов. — Хубаво е, че си запазил главата си, когато мнозина са искали да ти я отрежат.

Торн се смръщи.

— Готов съм за реванш. — После се обърна към монсеньора. — Как са Ребека и децата?

— Мога да те уверя, че са в безопасност. — Торн се почувства по-добре от тази категоричност. — Тя се тревожи за теб, но това е нормално. Сестрите забавляват децата, а ги охраняват братята на Артемис. Зная, че не вярваш в молитвите толкова, колкото в пушката си, но ние сме ги обгърнали и с молитви.

— С времето започвам да вярвам все повече в молитвите — изръмжа Торн.

Той се загледа настойчиво в свещеника с белите одежди. Очакваше някакво обяснение, смяташе, че има право на такова. Но като всеки ветеран в битките познаваше добре прилива на адреналин след тях и усещаше, че в момента е прекалено възбуден, за да говори.

Свещеникът, който спокойно оглеждаше всекидневната, вдигна очи.

— Извини ме, господин Торн, аз съм отец Тревър.

— А не монсеньор?

Отецът се засмя.

— Не… Боя се, че съм твърде стар за енория, макар все още да помагам… от време на време. — Той вдигна ръка към вратата на хола. — Може ли?

Торн изръмжа в отговор:

— Затова сте тук.

— Така е.

Отец Тревър небрежно прекрачи мазилката, която Торн беше откъртил от тавана. Мосбергът беше пръснал бял килим от прах и парчета мазилка по целия под. Свещеникът разгледа унищожената стъклена врата към верандата и се обърна към вратата на мазето.

Торн дори не помръдна, когато той застана в рамката на отворената врата. После се протегна и щракна ключа за осветлението. В основата на стълбището се виждаше слаба светлина и старият свещеник започна да слиза, без да попита за разрешение. Другите тръгнаха след него, но той вдигна ръка и те останаха на място.

— Може би трябва да вземеш фенерче — сухо отбеляза Торн. — Светлината долу е доста мижава.

Отец Тревър спря на четвъртото стъпало и се усмихна на Торн.

— Смятам, че те ще са по-склонни да общуват с мен в тъмното — обясни той.

После изчезна. Торн погледна към Де Марко.

— Няма ли да отидеш с него?

— Не — отговори той с равен глас.

— Предполагам, че често прави това. Нали?

Тонът на Де Марко беше недоверчив:

— Господин Торн, настина ли вярваш, че църквата често се сблъсква с „това“? — Изглежда намираше въпроса за зловещ и забавен едновременно. — Служа на църквата от четиридесет и седем години. Познавам само една жертва на стигма, която в крайна сметка се оказа психосоматична реакция на сексуално малтретиране. Виждал съм свещеници да изчезват в лабиринтите на собствените си мозъци, убедени, че са Господ. Виждал съм много зло, но родено само от човешки мозък. На него зло не му липсва… Но досега не съм участвал в екзорцизъм.

Торн погледна кървавия под.

— Никога?

— Никога не съм срещал такова нещо. И не съм бил свидетел на истинско обсебване. Нито съм виждал истински магьосници.

Торн се загледа във вратата към мазето.

— А той?

— Чувал съм разкази за екзорцизъм, продължил с дни и седмици. Чувал съм и за екзорцизъм само от няколко часа. Чувал съм и за тежките изпитания на екзорцизъм, който продължил месеци. Но това нещо тук не е обсебване. Тук става дума за магия. Между тях има разлика. Отец Тревър е експерт по тези неща. — Той помълча малко. — Няма друг като него.

— Затова ли слезе сам в мазето?

— Не, господин Торн. Слезе сам, за да им покаже, че не го е страх. Той знае, че те се хранят с нашите страхове. И им позволи да го нападнат, ако имат достатъчно смелост. — Той тихичко изсумтя. — Техните тактики няма да имат въздействие върху отец Тревър. Неговият ум е недосегаем за лъжите им и това ги подлудява. Мразят го толкова много, че знаят името му.

Торн се загледа в спускащото се в мрака стълбище. Не се виждаше нищо.

— Познават го по име? Трябва много да го мразят наистина.

— Сатаната може да ти разкаже за отец Тревър лично — отговори Де Марко. — Смятам това за голяма похвала.

— Похвала? — попита Торн с втренчен поглед. — Защо?

— Щом най-демоничната сила на ада те ненавижда толкова много, че те познава по име и превръща твоето унищожение в лично дело, можеш да си сигурен, че Бог е доволен от теб.

Торн се обърна, Артемис влизаше в кухнята. Асасинът масажираше ръката, която вече беше почистена от кръвта. Отново носеше маскировката си, но Торн не беше забравил какво криеше под черното си защитно палто. Артемис му кимна отсечено. Торн отговори със същото.

После от тъмнината на мазето се появи призрачна фигура. Тя се носеше нагоре без звук, с търпеливи, равни стъпки и… отец Тревър се озова сред тях с жезъл в ръка. Той изобщо не изглеждаше притеснен от слизането си в гробницата. Вдигна очи от стъпалата и погледна Торн.

— Хайде да седнем и да си поговорим — каза той с топъл, успокоителен глас. — Синко, ще бъдеш ли така добър да ми дадеш чаша чай?

Торн замига.

— Чай?

— Разбира се — засмя се отец Тревър. — Не сме в непосредствена опасност и можем да пийнем малко чай заедно и да си припомним чудото на нашата Сила.

Торн напълни механично чайника с вода и го сложи на плочата. Намери чашите и чинийките и след минутка се върна в хола, където видя отец Тревър да седи в голямото шефско кресло с опора за краката. Останалите свещеници и самият монсеньор го бяха наобиколили, сякаш беше архиепископът на Рим.

Чак когато седна удобно на масата за кафе, Торн осъзна, че докато приготвяше чая, изобщо не беше мислил за магьосника.

— Жена ми обича този билков чай — промърмори той, леко объркан от безукорното държане на свещениците. — Това беше единственото, което можах да намеря.

Отец Тревър му се усмихна окуражаващо.

— Ще свърши работа.

Каза нещо на италиански, подаде жезъла на един от помощник-свещениците и се наведе леко напред.

— Сигурен ли си, че не си ранен?

Торн го гледа известно време.

— Отче, прости ми, че ще кажа това. Изглеждаш невероятно спокоен в тази къща, макар тя да е на парчета от стрелбата срещу някакви луди.

Тревър кимна.

— Господин Торн, бил съм свидетел и участник в много по-тежки ситуации. А тези, които нападнаха теб и брат Артемис, не са луди. Те наистина са магьосници, обсебили най-злонамерените сили на ада. — Той се усмихна. — Трябва да бъдем точни.

Торн не знаеше какво да отговори, но накрая каза:

— Значи… ти си специалист в тези неща?

Отецът се засмя.

— Е, бих казал, че имам известен опит с такива бегълци.

— Бегълци?

— Да, сине мой, те са такива — Отецът не бързаше и спокойно отпи от чая. После продължи:

— Господин Торн, трябва да знаеш, че те са били изгонени от първите си владения, лишени от кралско наследство и обречени да бродят из безлюдната празнота за вечни времена. Но каква точно форма са приели и какви са границите на тяхната сила, е още неизвестно. — Той поклати глава. — Това няма значение. Скоро ще разберем.

Торн бе поразен от това колко стоически свещеникът приема това неправдоподобно положение и от пълната липса на страх у него. Точно се мъчеше да измисли подходящ отговор, когато чу по алеята да се приближава кола.

Погледна през прозореца и видя Кейхил да крачи към къщата с пушка помпа в ръката. След него вървеше професор Адлър. Кейхил знаеше, че тук е станало нещо, и стъпи внимателно на верандата. С пушката напред се обърна към вратата.

Торн излезе напред да го посрещне:

— Пропусна купона.

Кейхил влезе, като се оглеждаше на всички страни.

— Какво се случи?

— Нашият приятел се върна.

— Къде са жена ти и децата?

— Няма да повярваш, ако ти кажа.

Артемис търпеливо гледаше Кейхил, докато той проучи кървавото петно на пода и после се обърна към асасина:

— Твоя работа ли е това?

Артемис само поклати глава.

— Още ли си въоръжен?

Кимване.

— Остани си така.

Сега отношението на Кейхил беше безразлично на Торн. Знаеше, че нещата няма да се подобрят. А след днешната сутрин бе почти сигурно, че ще се влошат. Искаше само няколко откровени отговора от единствения човек, който, изглежда, можеше да ги даде. Той покани с жест Кейхил и Адлър да седнат при останалите.

— Съжалявам, че не дойдохме по-рано — започна възрастният мъж. — Но бъдете сигурни, че те ще се върнат. А ние ще чакаме.

— Какви са те?

Последва търпеливо кимване.

— Вярваш ли в Господ, господин Торн?

— Мисля, че вярвам, както повечето хора. Имам малко вяра — огледа се Торн. — Но не колкото вас, момчета.

— Затова ли днешните събития имаха толкова слабо въздействие върху теб? — Свещеникът зачака. Торн го гледаше мълчаливо. — Много добре, тогава направи услуга на един възрастен човек. Иисус Христос ли е твоят Бог?

Торн се намръщи.

— Ако се опитваш да ме убедиш, че Бог ще ме пази от тези неща, губиш си времето. Жена ми е човекът с вярата. Аз просто поминувам.

— Не правим ли всички така? — хладно отговори отец Тревър. — Помисли си, господин Торн, ти си заплашен от древна и враждебна сила. Предполагам, че самозащитата е изкуство, което ти практикуваш, но бойните изкуства действат срещу плът и кости. — Той остави чашата с чая. — Ако имаше срещу себе си само плът, сигурно щеше да победиш. Но онова, срещу което си се изправил, наистина е демон и без силата на вярата, молитвата и духовните оръжия всички пушки на света няма да те спасят. Само с вяра можеш да победиш това чудовище и да осигуриш безопасност на жена си и децата. А нашето присъствие тук поне няма да навреди.

Торн не можеше да не се съгласи с това.

Отец Тревър се усмихна и се наведе към него:

— Не прави грешки — започна той, — това същество иска да те убие, защото разкри неговата самоличност, знаеш тайната му. Но ти не си сам, а жена ти и децата са добре охранявани. Заедно можем да го унищожим. Единственото, което трябва да направим, е да довършим битката.

Торн погледна към Артемис и другите асасини.

— Виждам, че понякога разчитате на нещо повече от молитви.

— Да — съгласи се възрастният свещеник. — Артемис и неговите хора са ръката на Църквата, когато всички други методи са се провалили. Понякога задълженията им са толкова сложни и страшни, че никой не е достатъчно мъдър, за да реши дали действията им са правилни или не. Ние просто постъпваме според просветлението, което имаме, и се молим да сме прави.

— Нямам проблем с тях — каза Торн.

— Бих дал пушка и на катерица, ако смятах, че ще има полза — намеси се и Кейхил.

— Знам нещичко за твоя живот, господин Торн — продължи Тревър. — Ти имаш опит със злото. Но не цялото зло иде от тази земя. Това тук е… отнякъде другаде. Впрочем дори не цялото зло, което е от другаде, е по същество едно и също.

— Какво искаш да кажеш? — попита Торн.

Старият свещеник допря връхчетата на пръстите си.

— Господин Торн, демоничните сили имат своя йерархия, също като в армията. От най-нисък ранг са тези, които най-лесно се пропъждат. Те се наричат просто демони. Демонът е паднал ангел, който не се е отказал от първоначалното си наследство, приел е човешки образ и затова е свободен да броди известно време в това измерение. Други са изоставили първоначалното си измерение и са умрели само физически на земята. Но трябва да се признае, че никой демон не може да умре духовно. Затова същността им е затворена в ада до деня на Страшния съд.

Макар и зли, обикновените демони не са кой знае колко силни. Те могат да бъдат разпознати лесно, а човек с истинска вяра може да ги победи. Следващите по ранг демонични духове Библията нарича „принцове“. Те са много по-трудни за разпознаване, противопоставяне или прогонване. Едни се показват само при молитви и постене и прогонването им може да продължи с дни, седмици и дори месеци. Свещеникът, избран да води екзорцизма на такъв принц на демоните, обикновено има известен опит в подобни занимания. Той е запознат с капаните, които принцът ще му заложи, и ще ги избегне. Но ако е новак, може да се уплаши или обърка и това ще бъде началото на поражението му. — Отец Тревър се наведе още към Торн. — Всеки, който се противопостави на принца на демоните, трябва да знае точно какво казва Бог. Ако се обърка и за една секунда, демонът ще го усети. И ще използва това срещу него. А щом веднъж си изгубил равновесие, демонът ще използва всички твои спомени, всички съжаления, слабости и страхове срещу теб. Не бива да обръщаш внимание на онова, което ти казва. Не се разговаря с демон. Цитирай Светото писание, моли се и пости. Той скоро ще си тръгне. Демонът не издържа присъствието на Христа, а където двамина са събрани в Негово име, и Той е там.

Торн смътно осъзнаваше, че отец Тревър използва възможността да укрепи това гледище у свещениците и асасините. Те сигурно бяха чували тази лекция хиляди пъти. Но всички, дори асасините, не бяха помръднали и продумали, докато старият свещеник говореше.

— Така стигаме и до последния ранг на демоничната сила — каза отец Тревър със странно снишен глас. — Светото писание почти не ги споменава. Но те са наречени „светоуправниците“^[1].

Торн зачака някакво обяснение и когато свещеникът млъкна и не даде никакъв признак, че има намерение да продължи, попита:

— И какво означава това?

За миг очите на Тревър се превърнаха в огледала, отразяващи спомен за преживяна болка. Той каза съвсем искрено:

— Демонична сила на равнището на „светоуправник“ не може да бъде прогонена с екзорцизъм. Те устояват на всяка вяра и всяка молитва. Управляват цели райони на света и няма да бъдат победени и оковани преди свършека му. Само Бог може да ги изкорени. Вероятно преди да се разбунтуват срещу самия Бог, са били херувими или серафими и дори сега са запазили голяма част от първоначалната си сила, точно както и Сатаната. Но това е само предположение. Единственото, което със сигурност знаем, е, че са толкова силни и мъдри, че могат да измамят дори избраните. Не се подчиняват и на командите. — При тези тихо изречени думи неколцина от свещениците се прекръстиха. Торн погледна през рамо и видя ръката на Артемис да се движи. Жестът не го изненада. Колкото и да беше смъртоносен като асасин, пред Бог Артемис бе смирен.

Торн вече бе наясно с мисията на асасина и не се притесняваше от смъртоносната му роля.

В известен смисъл Артемис олицетворяваше края на коментарите по тази тема. Ако за Църквата не можеше да има мирно решение, последната възможност бяха асасините. И ако някой планираше убийството на папа или почитан църковен водач, Артемис щеше да оправи нещата по своя начин.

За Торн това не беше проблем. Толкова много ситуации не позволяват прости решения. От време на време той също „заобикаляше“ закона, ако нямаше юридически издържан начин да докопа виновния в престъпление.

Не изпитваше съжаления. Нямаше нищо против да прибегне до низост, за да затвори виновния. Опитът го беше научил, че животът често е прекалено сложен, за да различиш правдата от неправдата. Понякога ти е нужен човек като Артемис. Някой, който да свърши работата с колкото може по-малко случайни жертви.

Асасинът беше благороден човек, който следваше труден път. Торн му се възхищаваше. После отново, но с неохота, насочи съзнанието си към онова, което бе казал стария свещеник.

— Срещу какъв демон съм изправен аз, отче?

— Светоуправник — отговори отец Тревър без колебание. — Но положението е още по-сложно. — Той въздъхна. — Боя се, че останките в мазето ти са на египетския магьосник Ианий, който нарочно се е предал на безименна демонична сила хиляди години преди рождението на Христос. В човешка форма Ианий е научил древни магьоснически тайни, които светът отдавна е забравил, включително средствата за… безкрайно… удължаване на живота — поклати глава той. — Истината е, че не знаем границите на неговите възможности.

Настъпи малка пауза.

— Господин Торн, Ианий се гордее със своята сила, а ти го предизвика. Затова ще се опита да унищожи теб и тези, които обичаш. За него всичко едва започва. Освен това Ианий е мъдър. Той не би успял да управлява цял Египет, ако е пропускал и най-дребната заплаха. Не допускал децата на тези, които е убил, да пораснат и да се превърнат във врагове, които търсят отмъщение за убитите си родители. Убивал ги заедно с родителите. Не го забравяй. Той е предпазлив, а точно сега ти си човекът, който може да застраши плановете му за бъдещето… каквито и да са те.

— Каза, че семейството ми е в безопасност — подхвърли Торн. — Как можеш да твърдиш това, след като не сте в състояние да контролирате това нещо?

Отец Тревър вдигна нетрепваща ръка и посочи Артемис.

— Артемис и неговите братя носят оръжие, защото сам Бог каза на своите ученици, че ако нямат меч, трябва да продадат робите си, за да си купят. Ние ще използваме сила, когато е нужна, за да се защитим от злодеите.

Възрастният човек продължаваше да говори, а Торн преценяваше неговата решимост.

— За нашата вяра и мъдрост използването на сила винаги е изпитание. Сега ние виждаме нещата отчасти и ги разбираме частично. Когато вече не разбираме нищо, се доверяваме на смелостта си и се борим с онези, които искат да ни унищожат. Понякога трябва да разчитаме на хора с уменията и смелостта на Артемис. Това е част от тайната на Бог.

Отец Тревър сви юмруци.

— Но дори когато не разбираме, трябва до последно да се държим за вярата! Трябва да правим онова, което Господ ни е казал! А когато някои не оцелеят в битката, трябва да помним, че е глупаво да се отчайваме заради въпроси, които нямат отговор на този свят. Трябва да продължим с вяра и смелост и да чакаме, за да видим целта на Бог.

— Целта ли? — Торн скочи на крака. — Каква цел може да има в това някакъв древен откачалник да се разхожда насам-натам и да избива хора?

— Може би ти, господин Торн, си целта.

Торн не си направи труда да прикрие яда си.

— Какво общо има това с мен? Та аз почти не вярвам в Господ!

Очите на отец Тревър дори не трепнаха.

— Господин Торн, може би трябва да обмислиш нещо.

— Какво?

— В продължение на повече от пет хиляди години никой не е успял да унищожи този демон… Може би времето за неговото окончателно унищожение е дошло и ти си средството на Бог да постигне това. Може би… да, може би Всемогъщият го е предал… на теб… точно заради това.

Торн погледна към Артемис, към монсеньора, а после отново към Тревър.

— Разберете ме правилно. Ще го убия, но не по тези причини. Не съм се заел с това, защото този тип е зъл или защото вие имате нещо против него. Не ме интересува кой е той. Той заплаши семейството ми и няма да се успокоя, докато то е в опасност.

Отец Тревър видя убийствения поглед в очите на Торн, когато той каза:

— Щом Ианий се върне, молете се колкото искате… но не забравяйте едно нещо.

— Да?

— Той ще бъде унищожен.

— Ще го убиеш ли?

Торн бавно кимна.

— Да. Ще го убия. Ще убия и всички, които са с него. Така че молете се колкото искате, но не ми се пречкайте…

Старият свещеник наклони леко глава встрани и кимна.

— Светото писание казва истината.

— Истината? — изсумтя Торн. — За кое?

— Наистина има време за убиване.