Глен Бек
Залезът на демокрацията (50)

Епилог

Бе изминал точно един месец, откакто Ноа се премести в новото си жилище.

Дните, прекарани на това място, бяха започнали да се сливат един с друг, затова той отбелязваше всеки изгрев на слънцето, като поставяше знак върху тухлената стена, отстрани на леглото му. Въпреки че на живеещите на това място им бе позволено да имат календари, отметките, които лично правеше върху стената, му се струваха по-подходящ начин за отбелязване на отминалото време.

Той взе молива от нощното си шкафче и сложи „X“ в края на дългата поредица, след това разчерта още една таблица в очакване на новия месец.

Ноа добре знаеше каква е атмосферата в общежитие, макар че като студент не му се бе налагало да живее там. Мястото, където се намираше сега, много напомняше на общежитие. Съвсем просто обзаведена спалня, с бюро от пресовани плоскости и обща баня — бе доста по-добре от килия, но съвсем не приличаше на истински апартамент. Някой практичен дизайнер бе облицовал стаята с ламперия, така че да създава усещането по-скоро за скромен апартамент, отколкото за затвор.

Два етажа по-надолу помещенията приличаха повече на казарма, а на етажите под тях външни посетители не се допускаха.

Един мъж премина по коридора и хвърли поглед през прозорчето на вратата. Това не беше пазач — така бяха казали на Ноа още в самото начало на пребиваването му тук. Това бе човекът, който отговаряше за етажа — внимателен, любезен чиновник, който следеше за спокойствието и сигурността.

И това съвсем не бе затвор — специално бяха подчертали хората, които го посрещнаха. Комплексът и сградите наоколо наистина са били предназначени за затвор, но по-късно, поради орязване на средствата, бяха останали неизползвани през последните години. Местните власти в близкия град в щата Монтана бяха много доволни, когато разбраха, че скъпоструващата им инвестиция най-после може да влезе в употреба и да започне да носи приходи, а освен това да реши един от спешните въпроси, пред които бе изправена страната.

Баща му беше уредил настаняването му тук, както и това да продължи да работи. След като се възстановеше, Ноа трябваше да поеме ролята на основна движеща сила в пиара при пренасочването на развитието на обществото в новата посока. Не можеше веднага да се завърне в Ню Йорк — трябваше да бъде нещо като военен кореспондент, който да организира потока от информация за борбата срещу опасните вътрешни сили, които бяха обявили открита война срещу американския прогрес.

В началото Ноа бе живял в много по-приятно жилище — в самостоятелен апартамент на по-горен етаж, но след като не се бе справил с една от първите задачи, поставени му в работата, бе преместен тук, в тази стая.

Задачата, с която не се бе справил, беше твърде проста — трябваше да напише подробен репортаж за новините, в който да изясни механизма на конспирацията, която за малко да доведе до разрушаването на Лас Вегас и Сан Франциско. Историята трябваше да бъде разказана от първо лице и в нея той имаше задачата да играе ролята на заложник и неволен участник.

Първият вариант бе отхвърлен моментално, в целия текст се долавяше недопустимо положително отношение към „Фаундърс Кийпърс“ — основните организатори на терористичния акт. Вторият вариант не бе по-добър, а дори още по-лош в някои отношения. Най-странното във всичко това беше, че Ноа, воден от инстинкт за самосъхранение, се бе постарал да напише точно това, което се искаше от него, но истината някак винаги успяваше да си пробие път.

След едно неофициално проучване този първи неуспех беше обяснен с все още неотминалия ефект на стокхолмския синдром — психическо състояние, при което заложниците започват да симпатизират на каузата на похитителите си. Беше решено, че за известно време, докато състоянието му се подобри, на Ноа ще му бъдат възлагани по-леки задачи и ще бъде назначен редактор, който да наблюдава работата му.

Ноа никога не оставаше без работа, независимо колко значима беше тя. Сега, когато толкова много промени се извършваха в обществото, трябваше да има някой, който да ги разясни по подходящ начин. На Ноа му възлагаха да пише различни неща, предимно изказвания от по едно изречение за пресата, които не изискваха особена преданост към новите истини на обществото. Една от задачите се състоеше в това да измисли подходящо ново наименование на финансовия отдел, който трябваше да отговаря за следващата вълна от средства, които правителството възнамеряваше да налее във фалиращите корпорации и във все по-затъващата индустрия.

Тази задача му отне само няколко секунди. Ноа го нарече Отдел за Американска Федерална Емисия на Резервни Инвестиции. Бяха отпечатали огромно количество канцеларски материали и визитни картички, когато един от хората забеляза проблема — съкращението звучеше така — Отдел за АФЕРИ.

Казаха, че му вярват, когато Ноа обясни, че това се е получило случайно, но като временна мярка го преместиха на този, по-строго охраняван, етаж на зданието.

След като веднъж си осъзнал истината, беше му казала Моли, трябва да живееш според нея. Бе пропуснала да добави, че от време на време започваш да говориш истината, независимо че това може да ти докара неприятности.

Ноа подреди възглавниците си и се отпусна на леглото — нямаше намерение да спи, искаше само да затвори очи и да подреди мислите си.

През съзнанието му преминаваха хиляди неща. Бе изпаднал в състоянието, което баща му наричаше буря на идеите. В такъв момент в главата ти се борят толкова много противоречиви мисли, че губиш способността си да ги разграничиш една от друга и поради това не можеш да действаш. Специалистите по пиар редовно създаваха подобно състояние, за да могат да контролират темите на дискусиите в обществото, за да държат мислещите хора в апатия и депресия по време на избори и да попречат на онези, които могат да проявят желание да се изкажат по някоя по-щекотлива тема.

Ноа разполагаше с радио и малък телевизор, но много добре знаеше, че те няма да му помогнат да си разясни ситуацията. Точно обратното, Системата за оповестяване на извънредни ситуации се бе включила малко след неуспешната терористична атака и въпреки че някои частни радио и телевизионни станции бяха подновили работата си, новините навсякъде звучаха еднакво, все едно произлизаха от един-единствен източник. Нищо толкова страшно не се бе случило, но подбраните за целта новинари работеха неуморно, за да раздухат събитията от 24 юли и да покажат на обществото каква трагедия можеше да го сполети и какво още може да се случи в бъдеще. Страхът, несигурността и съмнението — трите най-мощни оръжия от арсенала на Артър Гарднър, държаха цялата страна в непрекъснато напрежение и безпомощност — състояние, което много наподобяваше неговото собствено.

„Какво може да направи сам човек?“ Този пасивен, реторичен въпрос караше хората да мълчат и да се чувстват безсилни пред лицето на задаващите се страшни събития. Ноа често се питаше: „Сега осъзнавам каква е истината и искам да живея според нея, но какво мога да направя?“

Реши, че утре пак ще помисли по този въпрос, тъй като досега не бе успял да му даде смислен отговор.

Веднага след като банята се освободи, Ноа отиде да се измие. Остави умивалника, душкабината и тоалетната много по-чисти, отколкото ги бе заварил. Облече си пижамата и легна. Обърна се на една страна и видя, че е изпълнил първия месец от календара, който си беше разчертал.

Къде щеше да се намира след още един месец?

Отговорът на този въпрос звучеше твърде депресиращо. А къде ли се намираше Моли в момента? Задаването на този въпрос се бе превърнало в ритуал, който се повтаряше в края на всеки мрачен ден. Той все още се въртеше из ума му, когато след малко Ноа затвори очи и заспа.

Преминаването от будно състояние към повтарящия се сън винаги ставаше плавно.

Ноа отвори очи и се огледа. Намираше се в малката, уютна всекидневна на къщичката в гората. Беше обзаведена с прости мебели, ръчно изработени покривки, а по полиците имаше сувенири и много снимки. За разлика от безличните, лъскави мебели, които беше оставил в предишния си свят, тук всичко бе построено, изтъкано, създадено на ръка, при това с много любов. Някои от предметите бяха изработени от приятели и членове на семейството, те носеха своето послание и щяха да бъдат предадени на следващото поколение.

През големите прозорци се виждаше, че вали сняг, снежинки полепваха по заледените стъкла и създаваха идилична пасторална картина, оградена като в рамка от дървената дограма и надиплените пердета. Ноа седеше пред каменното огнище. До него съхнеха чифт ботуши, а още едни, само че по-малки, стояха встрани. В огнището гореше огън, а над него висеше съд, от който се носеше ароматът на нещо вкусно. Масата бе подредена за вечеря — на нея бяха поставени две чинии и сребърни прибори.

Очакваше ги спокойна вечер. Въпреки че приличаше на стотици други вечери, които беше прекарал с нея, Ноа знаеше, че тя няма да е като никоя от тях, нито ще се повтори в бъдещето. Винаги бе така — обичаше да седи до Моли, да разговаря с нея, да слуша думите й, да се наслаждава на тишината, да я чувства близо до себе си, да разговарят за бъдещите си планове. Всяка вечер бе като прекрасна първа среща, всяка сутрин — като вълнуващо начало на живота им заедно.

Както Моли му бе казала, този прост начин на живот не е за всеки. Но те имаха свободата да преследват собственото си щастие — върху тази основа бе изградена страната им и това бе смисълът на борбата й.

Ноа чу шум на входната врата и се обърна, за да й каже „добре дошла“. Но когато отвори очи, разбра, че се намира в съвсем друга стая. Премигна няколко пъти, но реалността не искаше да си отиде. Мъжът, застанал в коридора, наблюдаваше Ноа през прозореца на вратата и му правеше знаци да се приближи към него.

Ноа въздъхна, изправи се, отиде до вратата и я отключи. Разбира се, това беше само формалност, мъжът отсреща имаше ключ.

След обичайните любезности той взе от количката подноса с храната и го подаде на Ноа.

— Май те събудих, извинявай.

— Няма нищо — отвърна Ноа. — Какво има за вечеря?

Мъжът повдигна металния капак на една от чиниите.

— Струва ми се обичайното за четвъртък — каза той.

— А, любимото ми.

Мъжът се отправи към количката си, но се спря и се върна обратно при Ноа.

— С теб се виждаме всеки ден, а дори не сме се запознали.

Ноа остави подноса на масата в стаята си.

— Аз съм Ноа Гарднър.

Мъжът кимна, хвърли небрежен поглед в двете посоки на коридора и каза тихо:

— Приятелите ми ме наричат Нейтън. Имам съобщение за теб. Мога ли да вляза за момент?

— Разбира се, влез.

Ноа се отдръпна и затвори вратата, когато мъжът влезе в стаята. Наблюдаваше го учудено, докато онзи дръпна кабела на телевизора, прокара пръсти по ръба на бюрото, като че ли търсеше нещо скрито, включи радиото и засили звука му.

— Какво става? — започна Ноа, но преди да успее да зададе въпроса си, се озова притиснат до стената, мъжът стисна гърлото му и приближи лицето си до неговото.

— Искаш да знаеш какво става ли? — просъска Нейтън — Време е да се събудиш. Ти заемаш много отговорна позиция, приятелю, затова трябва да се стегнеш и да започнеш да правиш това, което ти кажем — при тези думи той още по-силно стисна гърлото на Ноа. — Слушай внимателно. Утре на работа въведи паролата в компютъра си точно преди да си тръгнеш и после не го изключвай. Ето ти един ключ — Ноа усети, че мъжът набута нещо в джоба му. — Остави го под подложката за мишката през две бюра от твоето, вляво. Разбра ли?

Ноа кимна, доколкото това му бе възможно.

— Надявам се да е така — заяви Нейтън.

Той се отдръпна, усмихна се и оправи дрехите си, като че ли двамата току-що се бяха сборичкали приятелски.

— Ще цитирам моя добра приятелка — продължи той и се отправи към вратата. — Ако това, така или иначе, ще бъде определено като предателство, поне да го направим както трябва.

— Чакай — извика Ноа.

— Добър апетит — отвърна Нейтън. — Месното руло не е нещо особено, но мисля, че десертът ще ти хареса.

При тези думи той напусна стаята и забута металната количка надолу по коридора.

Ноа затвори вратата и се загледа в покритите чинии върху подноса, който стоеше на масата пред него. Избра най-малката от тях, вдигна капака и видя точно това, което очакваше — парче сладкиш с праскови. Взе ножа, разряза сладкиша през средата и както и се надяваше, усети, че вътре има нещо твърдо.

Извади предмета от лепкавия сироп, занесе го до умивалника в банята, заключи вратата на съседната стая и го изми на течащата вода.

Беше гривната на Моли.

Ноа я доближи до очите си. Може би думите, гравирани върху нея, се бяха изтрили още повече, но той ги помнеше, дори и надписът съвсем да бе изчезнал.

Тя беше жива. Каквото и друго съобщение да очакваше, каквито и други указания да търсеше, това беше по-добро от всичко. То не бе просто план, защото планът винаги можеше да се провали. Това беше основата, върху която да се гради.

Когато се върна обратно в стаята си, той си спомни за ключа, който Нейтън му бе дал, и го извади от джоба си. Беше увит в хартия и когато Ноа я разви, прочете думите, изписани с познатия почерк на Моли.

„Ние сме навсякъде. Остани при нас, ще се видим скоро. Битката започва утре.“