Глен Бек
Залезът на демокрацията (29)

Глава 27

Оказа се, че преди десетина години Стюарт Кърнс е бил в съвсем различно положение. Заемал е висока позиция и е работил в отдела за борба с тероризма, заедно с човек на име Джон О’Нийл, един от агентите, който още през деветдесетте години е искал да привлече вниманието на властите върху заплахата, идваща от Осама бин Ладен и Ал Кайда. И вместо да бъде награден за прозорливостта си, предупрежденията и особено начина, по който ги е правил, това е коствало кариерата му в службите.

Според Джон О’Нийл страната е била отчайващо неподготвена за задаващия се през двайсет и първи век вътрешен тероризъм и той никога не се е колебал съвсем ясно да изрази мнението си. Междувременно хората по високите етажи не са били никак доволни от изказаната на висок глас критика по отношение на ФБР и правителството, особено когато тя идвала от един от техните служители.

След като на няколко пъти му било отказвано повишение и след някои недотам интелигентни кампании срещу него, О’Нийл най-после разбрал, че нещата няма да се променят, и през късното лято на двайсет и петата година, откакто бил постъпил на служба, напуснал ФБР. Тогава започнал работа като шеф на охраната в Световния търговски център в Ню Йорк. Това станало около три седмици преди деня, в който загинал като герой — 11 септември 2001 година.

По подобен начин и кариерата на Стюарт Кърнс като федерален агент била застрашена от открития му начин на говорене и от връзката му с О’Нийл, но той предпочел да се опита да оцелее в бурята, вместо да напусне. Бюрокрацията обаче не прощава на никого и през последните години бил избутван все по-далече от истинската работа и минал толкова дълбоко под прикритие, че понякога се чудел дали все още някой си спомня, че е действащ агент.

— Намали, намали — каза припряно Дани.

Кърнс вдигна крака си от газта и го погледна:

— Какво има?

— Направи ми една услуга, излез от магистралата на следващия изход.

На изхода нямаше никакъв знак, който да показва, че в тази посока се намира нещо интересно, освен бензиностанция, ресторант и мотел. О, да, и един шарен билборд на „Ранчото на мацките“.

— Сигурно се шегуваш — отбеляза Кърнс.

— Имахме тежка нощ, Стюарт, и сега искам да изпия една бира.

— Вкъщи има бира.

— Да пиеш бира от кутийка в каравана в компанията на друг глупак като теб и да пиеш бира в бардак в Невада са две съвсем различни неща, а точно в момента имам нужда от второто.

Колкото и да е странно, Кърнс не се противи повече. Без да каже и дума, той зави и последва табелите, които ги заведоха пред заведението, и спря в края на паркинга пред него.

Дани излезе от микробуса, пооправи дрехите си и се обърна към него:

— Няма ли да дойдеш?

— По-добре да не идвам. Въпреки че е фалшива, нямам намерение да оставя без надзор тази атомна бомба в колата край пътя.

— Както искаш, ти губиш. Ще ми услужиш ли със сто долара до заплата?

— Нямам сто долара — отвърна Кърнс, извади портфейла си и подаде на Дани една банкнота през отворената врата. — Имам двайсет. Докато те чакам, ще се опитам да се обадя по телефона, но, моля те, не се бави много.

— С двайсет долара няма как да остана повече от десет минути.

— Освен това не ме карай да ти напомням — внимавай какво говориш и с кого говориш — продължи Кърнс. — Изпий си питието и се връщай. Да не се налага да идвам да те прибирам.

— Връщам се веднага.

Едва бе седнал вътре и си бе поръчал пиенето, когато една млада дама, чийто външен вид хващаше окото, улови погледа му и седна до него.

— Мога ли да направя нещо за теб? — попита тя.

— В заведение като това този въпрос може да означава много неща, прав ли съм?

Тя се понамръщи и го изгледа по-отблизо.

— Познавам ли ви отнякъде, господине?

Барманът му донесе бирата, взе двайсетте долара и му върна десет. Дани прибра рестото си, вдигна чашата и хвана жената за ръка.

— Как се казваш? — попита я той.

— Тифани — отвърна тя, усмихна се изведнъж и прошепна, — ти си мъжът от онова видео в интернет.

В стаята й в задната част на ресторанта Дани даде на новата си приятелка автограф и последните си десет долара, но срещу това получи правото да използва мобилния й телефон в следващите пет минути.

Докато пишеше есемес до Моли Рос, той осъзна с колко оскъдна информация разполагаше в действителност. Знаеше кодовото име на операцията, в която го бяха въвлекли, беше го видял, докато подписваше документите при излизането си от затвора. Знаеше мястото и часа на събитието. Знаеше освен това, че нещата не се развиваха по план и че неприятностите може би тепърва предстояха.

Докато още седеше в бара, по телевизора вървяха новините и в изтичащите в долния край на екрана надписи бе забелязал, че през този уикенд нивото на заплаха от тероризъм бе повишено до оранжево, което беше предпоследната преди най-високата степен. Може би това имаше някаква връзка с операцията на Кърнс, а може би не. Единственото, което можеше да направи, бе да предупреди Моли и останалите им хора да стоят далече от това място и да се надява, че всичко ще бъде наред.

Прочете още веднъж съобщението, което бе написал, и го изпрати.

„Моли,

кажи на всички — стойте далече от Лас Вегас в понеделник

ФБР оп. «извънредна ситуация»

пази се

целувки

дб“