Глен Бек
Залезът на демокрацията (26)

Глава 24

Вече няколко мили се движеха съвсем сами по магистрала номер 80, която свързваше двата щата. Дори луната не светеше и бе толкова тъмно, че светът пред тях свършваше там, докъдето стигаше светлината на фаровете им. През задния прозорец на колата не се виждаше абсолютно нищо.

— Хей, Стюарт.

— Какво?

— Никога не бих направил подобно нещо, дори ако споделях някои от идеите на тези престъпници. Не съм нито терорист, нито предател.

— Не съм си и помислял такова нещо — отвърна Кърнс, вперил поглед в пътя.

— Както ти казах и преди, това не са моите хора, а и не съм убеден, че нещата трябва да се променят по този начин, нито пък някога съм казвал подобно нещо.

— Вярвам ти.

В този момент много му се искаше да си побърборят, но тъй като мъжът на шофьорското място мълчеше, Дани се заслуша в шума на гумите върху асфалта и потъна в собствените си мисли.

— Що за телефон е това? — попита той след малко.

Малко по-рано бе забелязал странното устройство, поставено в зарядното в централната конзола на колата. Беше прекалена голямо, за да е мобилен телефон. Приличаше повече на малка преносима радиостанция, но имаше бутони като на телефон.

— Сателитен телефон — отвърна Кърнс. — Работи навсякъде. Там, където отиваме, мобилните нямат добро покритие.

— Така и предполагах.

След малко Кърнс вдигна крака си от газта и микробусът започна да се движи по-бавно. После се протегна и загаси фаровете.

— Свали прозореца, изкарай си главата навън и погледни нагоре — нареди той.

— И защо да го правя?

— Довери ми се. Искам да ти покажа нещо. Ти нали живееш в град?

— Да, в центъра на Чикаго — отговори Дани. — Почти през целия си живот съм живял там.

Отвори прозореца, подаде си главата навън на студения вятър и вдигна поглед нагоре, точно както му беше наредено.

— В този пущинак има само три неща, които си заслужава да се видят — обясни Кърнс — и това е едно от тях.

— Господи! Мили боже!

Въздухът беше кристалночист, виждаше се от неплодородната земя наоколо чак до далечния космос. Докъдето му стигаше погледът, нямаше нито една светлинка, затова нищо не можеше да попречи на гледката, която се извисяваше над него. Хиляди звезди, може би десетки хиляди, светеха по небесния свод като пръснати диаманти по тъмно кадифе. Малки разпръснати бледи точици, горящи бели слънца в стотици съзвездия, подредени по небето. Сравнени с човешкия живот, те нямаха възраст, всички бяха на светлинни години далече, но изглеждаха толкова близко, сякаш човек можеше да протегне ръка и да ги докосне.

Дани вмъкна главата си обратно в колата, отпусна се назад и вдигна прозореца. Кърнс включи фаровете и пусна отоплението, за да се стопли микробусът.

— Благодаря ти, човече. Наистина ти благодаря. Имах нужда от нещо подобно.

— При такава гледка човек разбира къде му е мястото, нали така? — попита Кърнс. — Всички сме дошли от там и някой ден пак там ще се върнем.

— Знаеш ли какво? Видях го написано на служебната ти карта, но сега вече разбирам защо те наричат специален агент.

— Е, няма как, ще приема думите ти като комплимент.

Изминаха още няколко мили, след това Кърнс излезе от магистралата и малко по-нататък зави по един коларски път. В продължение на миля пътят криволичеше между огради от бодлива тел. Не след дълго стигнаха до тясна чакълеста отбивка. Тръгнаха по нея и след малко видяха жълтеникавите светлини на фермата.

— Пристигнахме — каза Кърнс. — Готов ли си?

Дани пое дълбоко въздух и бавно издиша, за да се успокои:

— Добре. Хайде да приключваме с това нещо.

Вратата на гаража беше вдигната и от мястото, където бяха спрели, Дани ясно видя мъжете, седнали около една маса, а край тях имаше натрупани всякакви боклуци, части за коли и червени сандъчета за инструменти. Всички се обърнаха при вида на светлините на фаровете и когато разпознаха микробуса, ги поканиха с жестове да приближат.

Кърнс остана вътре, а Дани започна да се изкачва по павираната пътека към къщата. Нарочно бе разперил ръце встрани, за да могат всички да видят, че не носи никакво оръжие. Очевидно мъжете не си бяха и помислили подобно нещо. Излязоха пред къщата и го посрещнаха като стар приятел, с когото не се бяха виждали от много време.

Само едно нещо не бе както трябва. Двамата с Кърнс очакваха тази вечер да се срещнат с петима купувачи, а един от тях липсваше.