Глен Бек
Залезът на демокрацията (32)

Глава 30

След като го закараха на „Пето авеню“ номер 500, хората, придружаващи Ноа, го изчакаха пред кабинета му, докато той взе душ и облече чисти дрехи, които секретарката му бе приготвила. След това го заведоха до ъгловия кабинет на двайсет и първия етаж.

Артър Гарднър седеше в любимото си кожено кресло зад бюрото със замислен и сериозен вид на мъдър съдия. Беше сплел дългите си пръсти и леко се бе облегнал назад.

Чарли Нилън стоеше до прозореца. Когато срещна погледа на Ноа, той едва забележимо поклати глава. Чарли изглеждаше едновременно уморен и напрегнат, яката на омачканата му риза бе разкопчана, а ръкавите й навити до лактите. Не носеше вратовръзка, а това съвсем не отговаряше на обичайния му образ. Сега приличаше на човек, който е бил събуден посред нощ, за да гаси пожар.

Лекарката беше дала на Ноа шишенце без етикет, в което имаше няколко малки бели хапчета. Това беше същото лекарство, което му бе инжектирала по-рано, само че в ниска доза и предназначено за прием през устата. То трябваше да противодейства на остатъчния ефект от анестетичния пластир, който бяха отлепили от гърдите му, когато го бяха открили. Вече бе взел едно от хапчетата и то му бе помогнало, но въпреки това се чувстваше сякаш току-що бе слязъл от въртележка. Шишенцето изтрака в джоба му, когато седна на подадения му стол, точно срещу бюрото на баща си.

Шефът на охраната на фирмата, бивш военен на име Уорън Ландърс, размени няколко думи с четиримата си подчинени, които бяха докарали Ноа тук. До този момент само няколко пъти се бе налагало на Ноа да контактува с него, но това беше достатъчно, за да добие представа що за човек е той. Ландърс е бил побойник още от ученическите си години, а след като пораснал, си намерил работа, където хем да носи униформа, хем да върши това, което най-много умее и обича. Говореше, сякаш винаги имаше едно наум, усмихваше се глупаво и самодоволно, като че ли се подиграваше на човека срещу себе си.

Артър Гарднър направи едва забележим жест с ръката си, след което четиримата подчинени напуснаха кабинета, а Ландърс се приближи до бюрото му и застана до него. Всички бяха вперили поглед в Ноа и той имаше усещането, че е дошъл неговият ред да каже нещо, но нямаше никаква представа какво.

— Татко…

— Радвам се да видя, че не си пострадал сериозно — прекъсна го възрастният мъж.

Той определено не изглеждаше радостен, но думите прозвучаха достатъчно искрено, като се имаше предвид от чия уста излизат.

— Как ме намерихте?

— По същия начин, по който те открих и в петък вечер в полицейското управление — отвърна Чарли. — Засякохме мобилния ти телефон. Бяха извадили батерията му, но преди около час някой я сложи обратно и включи телефона ти.

За момент Ноа се замисли.

— Извинявайте, но не разбирам, проследили сте мобилния ми телефон ли? Как го направихте?

Ландърс се направи, че не чу въпроса.

— Първата ни задача — каза той — беше да открием кой е подал на пресата секретния правителствен документ.

— И кой го е направил?

— Документът е бил сканиран тук и изпратен от тази сграда. Около два часа след като е постъпил в отдела за кореспонденция.

— Не мога да повярвам — възкликна Ноа.

Ландърс взе една кафява папка от бюрото и я подаде на Ноа.

— Увери се сам — каза той.

Върху папката не бе написано нищо, а листовете вътре бяха все още топли от ксерокса. Най-отгоре беше първата страница от досие, на която с големи букви бе изписано името „Моли Рос“.

На следващата страница специалистите от информационния отдел бяха описали подробно следите, които бе оставила след себе си. Беше регистрирано, че е влизала в системата и след това бе направила някои твърде сполучливи опити да прикрие действията си, като е използвала прокси сървър, откъдето бе изпратила въпросния имейл, адресиран до няколкостотин получатели — нито един от тях не бе служител на компанията. Беше приложила и дигитализирана версия на секретния доклад на Министерството на вътрешната сигурност.

Нямаше никакво съмнение, че тя го бе извършила, нито пък, че се беше опитала да прикрие действията си.

Чарли наля на Ноа малко вода от каната, поставена на страничната маса. Наистина имаше нужда от нея. Ръцете му трепереха, докато вадеше от джоба си още едно от малките хапчета. Изпи го заедно с остатъка от водата в чашата си.

— Давай нататък — подкани го Ландърс, — става още по-интересно.

На следващата страница имаше нейна снимка, направена в някакво учебно заведение. На Ноа не му бе необходимо много време, за да осъзнае колко различно изглеждаше на снимката. Носеше очила с тънки рамки, с леко затъмнени стъкла. Косата й беше по-дълга и по-светла, почти руса. Но разликата не беше само във външния й вид. На снимката изглеждаше много по-изискана, беше елегантна и сериозна, качества, които той или не беше забелязал, или тя умело бе прикривала за краткото време, което бяха прекарали заедно.

Следващата снимка бе направена на някакво събиране. От едната й страна стоеше майка й, а от другата вездесъщият Дани Бейли. Той бе обвил ръка около кръста й, тя също го бе прегърнала и двамата позираха пред фотоапарата.

Следващата снимка, изглежда, бе правена съвсем наскоро. На нея Моли беше сама, носеше авиаторски слънчеви очила, обърната бейзболна шапка и потник в камуфлажни цветове. В ръцете й имаше автоматична бойна пушка с барабанен пълнител, държеше я като че ли това беше най-подходящият аксесоар, с който хубава млада дама може да се разхожда по артилерийското стрелбище в прекрасен летен ден. По някаква неясна причина тази снимка му напомни за известната фотография на Лий Харви Осуалд, направена в задния му двор. На нея Осуалд държеше екстремистки вестник в едната си ръка и пушката, с която щеше да извърши убийството, в другата. Снимката е била направена само няколко месеца преди срещата му с президента Кенеди в Далас.

— Ето какво се е случило според нас — започна Ландърс. — Целта на тези хора е била да открият някакъв компромат за правителството и по-специално за нашите клиенти. Решили са, че нашата компания може да се окаже слабото звено по отношение на сигурността. Затова изпратили момичето в агенцията по труда, с която работим, и както можете да видите от това тук — при тези думи той посочи един от документите в папката, — тя написала такава автобиография, която да й осигури място при нас. Освен това се е представила отлично на интервюто. Доколкото разбирам, госпожица Рос може да бъде много чаровна, когато поиска.

Ноа усети, че се изчервява.

— Но за нея не било достатъчно само да проникне в отдела за кореспонденция — продължи Ландърс. — Това все пак било успех, но за да причинят щетите, които били планирали, се нуждаели от помощта на вътрешен човек.

— Кажи направо всичко, което имаш да казваш — обади се Ноа. — Да не би да намекваш, че съзнателно съм помогнал на тези хора? Срещнах я в петък, напълно случайно, и след това в събота вечер я доведох тук, което, сега съзнавам, беше ужасна грешка, за която съм готов да понеса всички последствия. Но не ми говори така, като че ли през цялото време съм бил замесен в плана им.

Ландърс взе друга папка от бюрото, изчака възрастният мъж да кимне в знак на съгласие и едва тогава я подаде на Ноа.

— Искам само да кажа, че в срещата ви нямаше нищо случайно и всичко е било подготвено много преди миналия петък.

Когато отвори следващата папка, Ноа видя снимката на Моли, прикрепена отвътре към лявата страница. Това бе същата снимка, която бе забелязал върху баджа й, само че доста уголемена. Тогава тя бе предизвикала у него огромно възхищение. Беше закачена за пуловера й в любимия му нюанс на синьото, който така добре подчертаваше стройната й фигура. Моли, без съмнение, беше красива. Нещо повече, като че ли в нея бяха събрани всички женски качества, на които той се възхищаваше. Но бе пропуснал нещо много важно, когато за първи път бе видял снимката — освен красиво, момичето беше и много умно.

В десния джоб на папката имаше купчина разпечатки, но те не се отнасяха до нея, макар че върху тях имаше забележки, нанесени от нейната ръка. Тези страници съдържаха цялата информация, която някой, някога, би желал да получи за Ноа Гарднър. Голяма част от тази информация бе предоставена твърде неразумно от самия него. Профилът му във „Фейсбук“, историята му в „Туитър“, отговорите от анкети, които бе попълвал в сайтове за запознанства, интимните му мисли и стремежи, разкрити в постовете на личния му блог, дори историята на браузъра му от последните няколко седмици. До голяма част от тази информация можеше да се достигне съвсем лесно, но проникването в друга част от нея означаваше, че е била извършена кражба на лични данни, както и че е станал обект на хакерска атака.

За момент му се прииска да попита Ландърс как се е добрал до всичко това, защото информацията явно идваше от домашния компютър на Моли, но после се сети къде работи и замълча.

Ноа многократно бе ставал свидетел на подобни компютърни кражби, когато ставаше въпрос за междуфирмен шпионаж или компроматна политическа кампания. По страниците имаше отбелязани данни, от които ставаше ясно, че бяха изпратени от интернет доставчика, в резултат на тайно и не съвсем законно споразумение с полицията. В последно време никой не зачиташе особено поверителността на личната кореспонденция, затова ако познаваш подходящия човек и платиш определена сума, можеш да се добереш до всичко, което ти трябва.

Ноа прелисти страницата и се почувства като че ли някой неочаквано нанесе силен удар в слънчевия му сплит. В първия момент реши, че и тази снимка е на Моли, но явно точно това е била целта.

Това беше снимка на майката на Ноа, която той бе публикувал в блога си по повод на някаква нейна годишнина. Може да е било на рождения й ден или на годишнина от смъртта й, а може и да го бе направил в една от многото безсънни нощи, в които силно бе чувствал липсата й. На снимката тя беше на около двайсет и пет години, приблизително на възрастта, на която Моли бе в момента, безгрижна млада бунтарка, с усмивка, на която не можеш да устоиш. Беше облечена с избелели джинси, сандали и син пуловер, а в тъмната й, къдрава коса, бе втъкнато малко цвете.

— Не си имал абсолютно никакъв шанс, Ноа — каза Чарли. — Постъпила е в компанията с единствената цел да се сближи с теб и после да се възползва от това. Това момиче така дълбоко е навлязло в съзнанието ти, че изобщо не си разбрал какво става. Всеки на твое място би се чувствал така — той придърпа един стол и седна. — А сега ни разкажи какво точно се случи с тази жена. Започни от самото начало. Вече можем да отстраним нанесените щети, така че не пропускай нищо в разказа си.

И той им разказа цялата история. Погледнато назад, всичко изглеждаше абсолютно ясно, но Ландърс от време на време се обаждаше, за да подчертае някои от най-ловките моменти в предателството, да не би някой да ги е пропуснал.

Първата му среща с Моли беше в стаята за почивка — тази среща трябваше да изглежда абсолютно случайна, но това въобще не бе така. Всеки ден по това време Ноа огладняваше и слизаше до машината за закуски. Моли се бе постарала да изглежда така, че външният й вид да въздейства върху най-дълбоките и уязвими кътчета на подсъзнанието му. След това бе проявила пълно безразличие към него, с което само бе засилила първоначалното си въздействие.

След работа Ноа бе отишъл на събранието, само и само да я срещне отново. Чарли вече бе разказал в пълни подробности за това на другите двама мъже в стаята. Ноа я бе завел в дома си и докато е спял, тя е излязла навън и според Ландърс е направила дубликат на ключовете му. Освен това е прошепнала на портиера, че може да се върне малко по-късно с някои от приятелите на Ноа, за да го изненадат.

След това Ноа я бе завел в офиса на компанията и й бе показал презентацията, а тя бе разбрала как може да достигне до защитените файлове, когато по-късно същата вечер пристигне със съучастниците си, за да ги открадне.

Оттук нататък Ноа нямаше почти никакви спомени, затова Ландърс продължи с останалата част на историята. Докато са били в апартамента й, тя му е дала някакъв бързо действащ наркотик и той е изпаднал в безсъзнание. След това са му сложили пластир с фентанил с надеждата, че така ще го държат в безпомощно състояние през целия уикенд. Лекарката съвсем ясно бе заявила, че това е изключително рисковано и те изобщо не са се интересували, че по този начин излагат живота му на опасност.

В неделя вечерта Моли, заедно с още трима мъже, е дошла в офиса и след като вече е знаела какво да прави, с помощта на картата, открадната от джоба на Ноа, са се качили на етажа. Опитали са се да копират електронните файлове от конферентната зала, но защитата се е задействала и сървърите са блокирали достъпа, преди да успеят да достигнат до цялата информация. Все пак са успели да откраднат значителна част от нея, макар че все още не бе съвсем ясно какви са нанесените щети.

— След това са се изнесли от апартамента, в който те открихме — продължи Чарли, — но са оставили след себе си някои доказателства, които явно доказват вината им — екстремистка литература, оръжия и други незаконно притежавани вещи. Вероятно щяха да позвънят анонимно на полицията и да кажат къде се намираш.

— И защо щяха да го направят?

— Според нас са искали полицията да те открие там с всички онези инкриминиращи доказателства около теб и така да заприличаш на техен съучастник. По този начин щяха да ни накарат да си мълчим, за да не те изложим, и едва ли щяхме да се обърнем към федералните власти. Знаем, че същата нощ са ходили в апартамента ти. Съвсем скоро ще разберем дали са оставили подслушвателно устройство, но във всеки случай, изглежда, че нищо не са взели.

Главата го болеше все по-силно и преповтарянето на мъчителните събития от последните два дни изобщо не му помагаше.

— И какво ще правите сега? — попита Ноа.

— Няма да намесваме властите — за първи път от много време насам се обади Артър Гарднър. — Но вече сме предприели… ответни мерки… спрямо хората, които ни причиниха всичко това. И това далеч няма да е всичко.

— Не се безпокой, хлапе, ще ги накараме да съжаляват — каза Ландърс и тупна Ноа по гърба малко по-силно, отколкото приятелският жест изискваше. — Е, поне някой е намазал от цялата история, как е мацката, добра ли е?

Никога през целия си живот Ноа не бе изпитвал по-силно желание да стовари юмрука си в лицето на някого, но и никога не се бе чувствал толкова безсилен. Затова остана на мястото си, вперил поглед в пода, мислейки си колко прекрасно би било, ако можеше да го направи.

— Господа — заговори възрастният мъж, — бихте ли ме оставили насаме със сина ми?

Ландърс събра нещата си и се отправи към вратата, но преди това спря, за да прошепне няколко думи на Артър Гарднър. Чарли Нилън остана на мястото си до Ноа.

— Моля те, Чарли, това се отнася и за теб.

— Бих искал да остана.

Възрастният мъж почистваше и пълнеше лулата си, замълча дълго и по този начин даде да се разбере какъв е отговорът му. Чарли се изправи, сложи ръка на рамото на Ноа и леко го стисна. След това излезе от стаята и затвори вратата зад гърба си.