Пол Зюсман
Скритият оазис (9)

7.

Кайро

Флин вече не пиеше толкова много, със сигурност не и колкото пиеше преди. В редките случаи, когато изпиваше по чаша, го правеше в бара на хотел „Уиндзър“, закъдето се бе запътил и тази вечер.

Тихата, строго подредена заличка на първия етаж с под от полирано дърво, удобни фотьойли и дискретно осветление, изглеждаше като остатък от предишната колониална изисканост. Персоналът носеше колосани ризи и черни папийонки, в единия ъгъл имаше бюро, а по стените висяха причудливи дреболии, каквито човек очаква да види на битпазара: гигантска черупка от костенурка, стара китара, еленови рога, черно-бели снимки от египетски битови сцени. Дори бутилките зад бара — мартини, коантро, гран марниер, крем дьо мант — свидетелстваха за отминали времена с коктейли, аперитиви и ликьор за следобед. Единствено шлагерът на Уитни Хюстън и туристите, скупчени в ъгъла и наведени над справочниците, разваляха илюзията.

Флин влезе малко след осем, намести се на столче на бара и си поръча бира. Когато му донесоха чашата, я изгледа с колебанието, което би изпитал шофьор, преди да излети от шосето към реката долу, вдигна бирата, пресуши я на четири глътки и веднага поръча още една. Изпи и нея също така бързо и се канеше да започне третата, когато случайно погледна към огледалата зад бара. На канапето зад него и по-вляво, със сгънат вестник в ръка, седеше дебелият му слушател от лекцията. Флин не си спомняше да го е видял, когато влезе в заведението, и започна да размества столчетата, за да изгради преграда помежду им, тъй като не му беше нужна компания. Докато го правеше, човекът вдигна глава, забеляза го и му помаха. После остави вестника и тръгна към него.

— Лекцията ви беше чудесна, професор Броуди — измърмори с любопитно високия си гъгнещ глас и протегна ръка. — Наистина чудесна.

— Благодаря — отвърна Флин и изстена вътрешно. — Радвам се, че поне на някого се е харесала.

Човекът му подаде визитка.

— Сай Ангълтън. Работя в посолството. Връзки с обществеността. Обичам Древния Египет.

— Така ли? — Флин се опита да се направи на въодушевен. — От кой период по-точно?

— О, предполагам, че от всички — махна с ръка Ангълтън. — Макар че Гилф Кебир ми се струва особено очарователен.

Произнесе го като „Гилф Кейбийр“.

— Наистина очарователен — продължи той. — Разрешете ми да ви заведа на обед някой път. Да ви разпитам хубаво.

— Много ще ми е приятно. — Флин се усмихна насила. После се възцари мълчание и с чувството, че няма друг избор, той предложи на американеца да седне при него. За щастие, той не прие.

— Трябва да ставам много рано утре. Просто исках да ви уверя колко ми хареса лекцията. — И след миниатюрна пауза напомни: — И трябва настина да поговорим за тоя Гилф.

Макар да беше казано съвсем невинно, нещо в последната фраза обезпокои Флин — Ангълтън като че ли не казваше всичко, което знае. Преди да заговори за това обаче, американецът го потупа по рамото, поздрави го отново за лекцията и излезе.

„Заради онова момиченце в хотела е — помисли си Флин, допи бирата и даде знак за още една. — От него се изнервих. Пък и всички останали идиотии“.

— И един „Джони Уокър“ — добави той, — двоен.

Флин пи през останалата част от вечерта, като превърташе в ума си едно и също — момиченцето, Гилф Кебир, Дакла, Пясъчния огън; загуби сметка за изпитото, започна да потъва както някога. Групичка английски момичета изникна на съседна маса, едно от тях — дребничко, тъмнокосо, хубавко — все гледаше към него и се опитваше да срещне очите му. Женската част от света винаги го бе намирала за привлекателен или поне така твърдяха приятелите му; добре развитото му тяло и големите кафяви очи го отличаваха от повечето египтолози, общо взето неинтересни на вид. При все това той никога не подхождаше умело към жените, така и не се научи да бърбори непринудено, което на голяма част от мъжете се удаваше без труд и им помагаше да разрушат преградите. Пък и дори изобщо да беше такъв, тази вечер определено нямаше настроение за флирт. Уважи вниманието на момичето с полуусмивка, после вдигна очи към еленовите рога над главата си и не ги помръдна оттам. След двайсетина минути то и приятелките му си тръгнаха и на столовете им се настани група египетски бизнесмени.

Към единайсет, вече доста пиян, Флин реши да си тръгва и започна да търси портфейла из джобовете си. Докато го правеше, усети ръка на рамото си. За един неприятен миг си помисли, че е пак онзи дебел американец. Беше обаче Алан Пийч, негов колега от Американския университет. Прякорът му беше „Алан Интересния“, тъй като се ползваше с името на най-отегчителния човек в Кайро, специалист по грънчарски изделия, който изключително рядко говореше за нещо извън областта на раннодинастическите червени грънци. Той поздрави Флин и като махна към група други университетски колеги, седнали около една по-далечна маса, го покани да се присъедини към тях. Флин тръсна глава и обясни, че се е канел да си тръгне, и извади портфейла си, а Пийч се впусна в объркан разказ за спора си с един от уредниците на Египетския музей, защото твърдял, че една делва е със сигурност бадарийска, а не от времето на Накада III каквато била официалната теза. Флин кимаше разсеяно, но не му обръщаше внимание. Едва когато видя нужната сума в ръцете си, сложи я на бара и вдигна лаптопа си, усети, че Пийч е сменил изцяло темата.

— … на спирката на метрото Садат. Просто се блъснах в него.

— Кой? Какво?

— Хасан Фадауи. Направо се блъснах в него. Бях; тръгнал към Хелиополис да им помогна с едни нови грънци, май от Третата династия, въпреки че по стил…

— Фадауи? — Флин се изненада. — Мислех си, че той…

— Аз също — кимна Пийч. — Явно са го пуснали по-рано. Изглеждаше съсипан. Абсолютно съсипан.

— Хасан Фадауи? Сигурен ли си?

— Напълно. Е, семейството му има пари при всяко положение, така че финансово няма…

— Кога? Кога е излязъл?

— Преди една седмица, доколкото разбрах. Станал е като клечка. Спомням си, че веднъж ми разказа как намерил в Абидос жречески делви за вино от Втората династия. Каквото и да се говори за него, той е много добър специалист по керамика. Повечето хора биха ги причислили към Третата, дори Четвъртата династия, но на него му беше ясно, че тогава ръбовете им не са били…

Това Пийч вече го говореше на себе си, тъй като Флин вече се бе обърнал и бе излязъл.

Би трябвало да си отиде направо вкъщи. Вместо това обаче не можа да се спре и кривна към безмитния магазин за спиртни напитки на Шария Талаат Харб, взе си бутилка евтино уиски и чак тогава спря такси и му даде посоката към апартамента си на ъгъла на „Мохамед Махмуд“ и „Мансур“.

Портиерът Таиб седеше на фотьойла си във входа с шал върху главата и мръсни крака в стари пластмасови сандали. Никога не се бяха разбирали и както беше пиян сега, Флин изобщо не го погледна, мина покрай него и затропа по старовремското стълбище до последния етаж.

Взе чаша от кухнята, напълни я с уиски и отиде в хола. Щракна лампите и се просна на канапето. Изпразни чашата, сипа си нова и изпи и нея; съзнаваше, че се е понесъл по хлъзгав път, но не можеше да се спре.

Вече пет години контролираше добре пиенето, почти не докосваше чаша. Имаше мъчително желание, разбира се, особено в началото, но тя му помогна да го преодолее и благодарение на нея остана на себе си и бавничко пренареди отново живота си, като някоя от възстановените делви на Пийч.

И сега, след пет години, отново захвърляше всичко. Но това не го интересуваше. Просто му беше безразлично. Момичето, Гилфът, Дакла, Пясъчният огън и изведнъж Хасан Фадауи — идваше му прекалено много. Вече не издържаше.

Напълни отново чашата, пресуши я и отпи направо от бутилката; очите му се зареяха пиянски из стаята. Предметите в нея ту идваха на фокус, ту се замъгляваха. Футболният му шал за местния шампион Ел-Ахли, книгата на Стивън Куърк „Култът към Ра“, самороден къс либийско пустинно стъкло, — въртяха се нагоре-надолу; накрая погледът му се спря върху една снимка, поставена на масичката до канапето. Снимка на млада жена. Руса, със слънчев загар и засмяна. Носеше огледални тъмни очила и вехто велурено яке, а зад нея се виждаше равен пустинен пясък, който се простираше към далечна снежнобяла дюна. Флин отпи от бутилката, докато се взираше в снимката, извърна глава, но веднага я поглед на пак; виновно и засрамено, като че ли го бяха хванал да върши нещо, което е обещал да не прави. Минаха пет секунди, десет, двайсет. Накрая с измъчен вопъл, разтреперан, той се изправи и се замъкна до прозореца. Отвори щорите и запрати бутилката в нощта.

— Алекс — изпъшка Флин. — О, Алекс, какво направих?!

Сай Ангълтън избърса челото си с носна кърпичка — господи, какъв горещ град! — и си поръча още една кола. Всички останали в кафенето пиеха рубиненочервен чай или гъсто черно кафе, но Ангълтън не признаваше тези напитки. От двайсет години работеше по тия места — Близкия изток, Средния изток, Далечния изток, Африка — и се придържаше към едно и също правило: не го пий, ако не е в кутия. Колегите му се присмиваха, наричаха го параноик, но последният, който се смееше, винаги излизаше той, когато останалите започваха да се превиват от хранително отравяне или се скъсваха да повръщат. Щом не е в кутия, не го пий. А още — ако не е сготвено от американци, не го яж.

Колата пристигна. Ангълтън отвори кутията и отпи голяма глътка, като оглеждаше невръстното сервитьорче, докато то кръжеше около масите, възхищаваше се на тесните му бедра и мускулестите ръце. Отпи отново и се замисли върху сегашните дела.

Вечерта му беше полезна. Изключително полезна. С част от съзнанието си се чудеше дали не беше прекалил в хотел „Уиндзър“ — не трябваше да е толкова прям с Броуди за Гилф Кебир, но в последна сметка рискът си заслужаваше. В този бизнес човек понякога трябваше да се уповава на инстинкта си. А инстинктът му беше подсказал, че реакцията на Броуди ще се окаже полезна. Както и стана. Той знаеше нещо, определено знаеше нещо. Парченце по парченце — Сай обичаше да работи така. Да си изгради цялата картина, да изкопчи данните. За това му плащаха. А за да ти плащат добре, трябва да си добър.

След хотела проследи Броуди до жилището му и поговори с възрастния портиер. Той явно не харесваше англичанина и Ангълтън се възползва от случая, за да спечели доверието му. Пусна му малко пари, които щяха да улеснят нещата, когато се наложи да огледа апартамента на Броуди, а това щеше да стане скоро. Да, изключително полезна вечер. Парченце по парченце по парченце.

Отпи отново от колата и огледа останалите посетители в кафенето. Някои пушеха наргилета, други играеха на домино, бяха само мъже. Момчето отново мина покрай него и очите на Ангълтън отново го проследиха. В ума му лениво започнаха да прелитат сценарии за прегръдки, мокрота и пот. Усмихна се и тръсна глава, после подхвърли малко пари на масата и излезе. Макар да имаше свои нужди, нямаше никакво намерение да ги задоволява на подобно място. Може би като се върне в Щатите… засега щеше да разчита на собствената си ръка. Такива бяха правилата му: не пий водата, не яж храната и най-вече изобщо никакви момчета, колкото и да са изкусителни.