Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Hidden Oasis, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боян Николаев, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sabisabina (2014)
- Разпознаване и корекция
- egesihora (2014)
Издание:
Пол Зюсман. Скритият оазис
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2010
ISBN: 978-954-655-106-1
История
- — Добавяне
22.
Дакла
Фрея влезе в къщата, отвори загадъчната торба и започна да изважда нещата отвътре едно по едно, нареждаше ги на холната маса до часовника „Ролекс“. Географска карта, портфейл, фотоапарат, кутийка за лента, сигнални ракети, неприкосновен запас храна, увит в носна кърпичка миниатюрен глинен обелиск и накрая зелен метален компас с капаче. Тя задържа малко по-дълго компаса, гледаше го с тъжна усмивка. Беше съвсем същият модел, какъвто имаше сестра й, когато бяха деца — военен компас с разграфен циферблат, жлебове, увеличителни лещи и прорез с тънка като косъм медна жичка върху капачето. („Подравняваш жичката спрямо целта и разчиташ данните през лупата — беше й обяснила Алекс. — Това е най-точният компас на света“.)
Дали компасът, който бе в ръцете й сега, беше толкова надежден, Фрея не можеше да твърди, защото жичката-ориентир беше скъсана и нямаше начин да се отчитат данните. Въпреки това тя го държеше така грижовно, като че ли беше безценна антика, а видът и познатата му тежест я връщаха към младостта й, към вълшебните безгрижни лета, преди всичко да се обърка и тя да разбие сърцето на сестра си. Нагласи компаса точно както я бе учила Алекс и се загледа в поклащането на стрелката. В ума й отново зазвуча гласът на Алекс, разказите й за това как някога компасът е принадлежал на морски пехотинец в битката за Иво Джима… Фрея въздъхна, затвори компаса, сложи го на масата и насочи вниманието си към останалите неща.
В портфейла имаше малко немски банкноти, няколко кредитни карти и кочан разписки — всички от 1986 г. В една от преградките беше пъхната и лична карта. От снимката я гледаше красив русокос мъж с голям белег през брадичката под устата.
— Руди Шмит — прочете тя на глас.
Името не й говореше нищо. Дали беше приятел на Алекс? Колега? Прибра картата в портфейла и продължи с другите неща. Разгледа глинения обелиск и странните рисунки по него, кутийката за лента, фотоапарата, зареден, само с две незаснети пози, ако се съдеше по брояча. Накрая стигна до картата. Избута останалите неща встрани и я разгърна.
Беше на Египет — западната половина на страната от границата с Либия до поречието на Нил, мащаб 1:500 000. Беше намачкана от употреба, ръбовете, където бе сгъвана, бяха започнали да се късат.
В долния ляв ъгъл на картата беше оградено с молив названието Плато Гилф Кебир. Фрея се намръщи. Това не беше ли мястото, където работеше Алекс? Опита се да си спомни какво беше писала за това сестра й, после се наведе над картата и проучи диагоналната линия, която се спускаше североизточно от Гилфа към най-близкия зелен участък, оазиса Дакла, който също беше ограден с кръгче. В средата на линията имаше пет кръстчета — от място покрай Гилфа до около на една трета от пътя до Дакла. До всяко кръстче имаше цифрови данни: местонахождението в градуси според компаса и разстоянието в километри. Ширината беше една и съща, 44 градуса, но разстоянията намаляваха с отдалечаване на кръстчетата от Гилфа — 27, 25, 20, 14, 9 км.
Първото впечатление на Фрея беше, че това са данни от някакво пътуване. Петдневно пътуване — пеша, ако се съдеше по сравнително кратките изминати разстояния. Започнало от Гилфа и продължило деветдесет и пет километра, преди отведнъж да свърши сред пустата жълта празнота на откритата пустиня. А кой беше Руди Шмит, какво е търсил там, дали всъщност картата не свидетелстваше за съвсем друго — на тези въпроси тя не можеше да отговори. Онова, което знаеше обаче, беше, че нещо не е наред. Във всяко отношение. И защо сестра й се е интересувала от тия неща? Защо е трябвало да плаща за тях? Колкото повече си мислеше за това, толкова по-странно й изглеждаше всичко. Откри, че отново се е замислила за самоубийството на Алекс — за парализираната лява ръка, за ужаса от инжекциите — и предишните съмнения пак започнаха да се промъкват в съзнанието й. Обясненията, които й бяха дали, изведнъж станаха неубедителни. Зачуди се дали пак да не отиде в полицейския участък — онзи приятен детектив й беше казал да се обажда винаги, когато нещо я тревожи, — но пък какво ли би могла да каже? Някой се появи в къщата на сестра ми с неща, взети от мъртвец? Това звучеше параноично и… повърхностно. Освен това нали детективът й бе казал, че ще остане в Дакла само половин ден? Сигурно вече пътуваше за Луксор. А това означаваше не само че трябва да започне от нулата с друг човек, но и на език, който останалите детективи не знаеха както трябва. Дали да се обади на Моли Кирнан? На Флин Броуди? Възникваше отново въпросът — какво да им каже? Че подозира нещо съмнително? Боже мой, щеше да прилича на евтина героиня от тъп филм!
Погледа картата още малко, после с огорчена въздишка я сгъна и започна да прибира нещата в платнената торба. Чудеше се какво да направи и дали съмненията й са основателни. За миг погледна миниатюрния обелиск — беше решила, че е някакъв сувенир или амулет — и прибра и него. Последваха го фотоапаратът, компасът и накрая кутийката за лента. Изведнъж, обладана от неочаквана мисъл, сбърчи вежди, извади фотоапарата и кутийката с лентата и премери тежестта им на ръка. Тръсна глава, отвори своята раница и ги сложи в нея, като ги зави с парчето мек плат. След това извади и компаса, защото искаше да задържи и него — като връзка, макар и далечна, със сестра й и отминалите по-добри дни. Остави платнената торба на масата, заключи вратата и тръгна към основния оазис с надеждата, че бюрото „Кодак“ в селото още е отворено. Че онова, което е заснето във фотоапарата и в касетката, ще й даде някаква представа кой е Руди Шмит, защо е бродил в средата на Сахара и защо, за бога, сестра й се е интересувала от него.