Пол Зюсман
Скритият оазис (45)

44.

Кайро

— Доколко си запозната с иранско-иракската война?

Гласът на Моли Кирнан долетя от кухнята — беше отишла да направи кафе. Точно такъв въпрос пък Фрея изобщо не очакваше.

— Лекция по история ли ще ми четеш? — подметна тя. — Днес вече изслушах една и колкото и да беше хубава, нещо нямам интерес към друга.

Кирнан надникна от прозорчето за сервиране от кухнята; нямаше представа за какво говори младата жена.

— Запознах я с проблематиката около Зерзура — обясни Флин. — В музея.

— Аха. — Кирнан кимна. — Не, няма да ти изнасям лекция — тия неща е по-добре да ги правят професионалистите. Просто ще ти дам обща представа за обстановката, без подробности.

Влезе в хола и постави подноса на пода.

— Извинявайте, но имам само нес кафе. — Подаде чашите на Фрея и Флин. — Освен това нямам нито мляко, нито захар, но все пак е по-добре от хич.

Взе третата чаша, отиде до прозореца, отмести пердетата и огледа улицата, преди отново да се обърне към тях.

— Е? Та знаеш ли изобщо нещо за тази война?

Фрея сви рамене.

— Всъщност не. Чух нещичко само когато нашите войски навлязоха в Ирак. Но не подкрепяхме ли преди това Саддам, не го ли снабдявахме с оръжие?

Флин се намръщи.

— Голяма издънка на свободната демокрация. Да подкрепяш някакъв диктатор убиец с ръце, потънали в кръв, заради изопачените си идеи за реалната политика…

Кирнан цъкна с език и отегчено тръсна глава.

— Дай да не почваме с политически спорове точно сега. На Фрея й трябват отговори и според мен най-важното е да й ги дадем.

Флин не каза нищо, беше се взрял в чашата си.

— Войната продължи от осемдесета до осемдесет и осма година — продължи Кирнан. — И настрои Ирак на Саддам срещу Иран на Хомейни. Два изцяло варварски режима, макар Саддамовият да беше с една идея по-малкото зло. Ето защо, и тук ти имаш право, ние бяхме склонни да му предоставим финансови средства, разузнавателни данни, въоръжение…

— Химически оръжия благодарение на специалния пратеник но онова време Доналд Ръмсфелд — обади се Флин.

Кирнан отново цъкна с език.

— Подкрепяхме Саддам по съвсем същите причини, поради които го подкрепяха Британия, Франция, Германия, Италия, Русия и още десетина мощни държави. Алтернативата, а именно победа за Хомейни и неговите революционни фанатици, беше просто недопустима. Както се изрази тогава Кисинджър, наистина е жалко, че не могат да загубят и двете страни, но ако някой трябва да излезе победител, по-добре за всички нас ще е това да е Саддам.

— А и какъв верен съюзник се оказа той! — измърмори Флин.

Кирнан отново го изгледа с отегчение и продължи:

— Както и да е, за разговора ни в момента е от значение, че към средата на осемдесетте, след някои първоначални успехи, Ирак не беше водеща сила във военно отношение. Макар да разполагаше с по-съвременно оръжие и по-добре обучена армия, войната се бе превърнала в проточил се и изтощителен конфликт, а това беше от полза за Иран, който имаше три пъти повече войници на бойното поле и не го беше особено грижа за жертвите, защото винаги можеше изпрати попълнения.

Беше присвила устни, като че ли се отвращаваше от картината, която описваше.

— А фактът, че значителна част от иракската армия се състои от мюсюлмани шиити, създаваше допълнителни неприятности за Саддам — добави тя. — При положение, че той и изобщо хората от управляващия му режим бяха сунити.

Фрея отпи от кафето си — рядко и безвкусно, — без да спира да се чуди защо, по дяволите, я занимават с това. Флин се беше облегнал назад и се взираше в една пукнатина на тавана: вървеше от едната стена до другата.

— През осемдесет и шеста нервите на Саддам вече бяха сериозно опънати — продължи Кирнан и отново сложи лявата си ръка върху кръстчето на шията си. — Стана ясно, че дори и с помощта на Запада никога няма да успее да победи изцяло, а има и голяма вероятност да загуби войната. Приличаше на боксьор, който навлиза в последните рундове от мача, като знае, че е изостанал по точки, а противникът му има още резерви; затова той става все по-уязвим. Онова, което трябваше да направи Саддам, бе да нанесе силен и изненадващ нокаутиращ удар, с който да приключи конфликта и да изкара Иран от играта веднъж завинаги.

Спря, погледна Фрея в очите и добави тихо:

— А очевидната форма на този изненадващ удар беше ядрен удар срещу Техеран.

— Но нали не е имал… — почна Фрея невярващо.

— Ядрена бомба? — довърши мисълта й Кирнан. — Да, наистина нямаше. Обаче я искаше много настойчиво. И въпреки твърденията на Ханс Бликс и останалите нежни души от ООН, независимо от официалните версии щеше съвсем скоро да я получи.

Отвън долетя внезапен пронизителен писък на биещи се котки. Кирнан отново погледна с опасение към прозореца, после седна на облегалото на канапето до Флин.

— Ако щеш вярвай, но да се направи ядрено оръжие изобщо не е трудна работа. Определено не и за човек, който разполага със сериозен научен потенциал, а Саддам разполагаше с такъв. Проблемът е да се намери необходимият разпадащ се материал, по-точно плутоний-239 или уран-235. Няма да се впускам в научни подробности — а и откровено казано, дори не разбирам от физика, — но добивът на който и да е от тези изотопи в достатъчно количество и със задоволителна чистота, за да се разположи в оръжие, е изключително сложен, скъп, отнемащ време процес, който през осемдесет и шеста, както и днес, е по силите само на шепа държави. Саддам никога не би могъл да го осъществи сам, а каквато и подкрепа да му оказваха останалите западни страни, те със сигурност нямаше да го приветстват с добре дошъл в клуба на ядрените държави. И така, той започна да търси другаде, опипа почвата при някои от най-безскрупулните търговци на оръжие в света, за да провери могат ли да му доставят необходимата стока. И в края на осемдесет и шеста преговорите с един от тия търговци дадоха положителен резултат. — Допи кафето и добави: — Този търговец беше Романи Гиргис.

Фрея тъкмо искаше да я прекъсне, да попита какво общо има всичко това с убийството на сестра й, с всичко, което се бе случило с нея през последните двайсет и четири часа, но щом чу името на Гиргис, се отказа и вместо това попита:

— Гиргис търговец на оръжие ли е?

— И на много други неща — намеси се Флин и се размърда на канапето. — Оръжие, наркотици, проституция, контрабанда на антики — няма кой знае колко много гадости, в които да не е замесен. Търговията с оръжие обаче е едно от основните му занимания.

— И е намерил бомба на Саддам Хюсеин?

— По-точно петдесет килограма обогатен, оръжеен тип уран — взе думата Кирнан. — Достатъчно, за да се направят две бомби като онази над Хирошима. С един удар Саддам можеше да изравни Техеран и Мешхед със земята, да сложи край на иранската революция и да се установи като доминираща сила в целия район. Иначе казано, да промени курса на историята. Както, прочее, почти направи.

Остави време на Фрея да осъзнае думите й, после се изправи.

— Искате ли още кафе?

Флин подаде чашата си, но Фрея задържа своята. Кирнан отново изчезна в кухнята. За миг погледите на Флин и Фрея се срещнаха, но двамата веднага обърнаха глави.

— Дори след четвърт век все още не сме съвсем сигурни за подробностите около сделката на Гиргис — чу се от кухнята гласът на Кирнан. — Онова, което знаем, е, че е получил урана чрез съветски посредник, Леонид Канунин — неприятен тип, убит в хотел в Париж през осемдесет и седма, — а той, от своя страна, го е получил чрез връзките си със съветската армия. Откъде точно е дошъл уранът, не успяхме да установим, пък и не е важно. Установихме обаче, че през ноември осемдесет и шеста Гиргис е наел самолет, регистриран на Каймановите острови, АН, управляван от някой си Курт Райтер, ветеран от транспорта на наркотици и оръжие по време на Студената война. Въпросният самолет осъществил срещата с Канунин на летище в Северна Албания, където двама пратеници на Гиргис получили стоката срещу аванс от петдесет милиона долара. За да не подуши някой, товарът трябвало да се пренесе през две страни на триъгълника — първо до Хартум, а после до Багдад. Пристигането му там трябвало да донесе на Канунин още петдесет милиона, от които Гиргис трябвало да вземе двайсетпроцентовия си дял, а Саддам да си направи бомбата и да изпепели Иран. Завършено щастие.

Тя се върна с две димящи чаши. Подаде едната на Флин и отново се настани на облегалото на канапето. Настъпи тишина. Фрея се взираше в пода и обмисляше всичко, което бе казала Кирнан. После вдигна глава, погледна Кирнан право в очите и зададе въпроса, който бе искала да й зададе преди пет минути:

— Не разбирам какво общо има всичко това със сестра ми. И с историята за Скрития оазис.

Кирнан се усмихна уморено.

— Вече стигаме и дотам. С две думи, ние разбрахме за цялата операция доста своевременно — от информатори в организациите и на Гиргис, и на Канунин. Данните ни обаче бяха твърде схематични. Знаехме какво е замислено, кои участват — онова, до което не успяхме да се доберем, бяха конкретните дати, места и часове. Бяха останали буквално няколко часа до срещата в Албания, когато установихме точно как ще бъде прехвърлен уранът и къде ще го насочат. Беше прекалено късно да ги хванем, преди да излетят. Имаше много малка вероятност да ги заловим в Бенгази, където трябваше да презаредят, но поради отношенията ни с Кадафи по онова време, усложненията щяха да са прекалено много. По-разумно беше самолетът да се проследи и да се задържи в Хартум, преди да е отлетял за последната отсечка към Багдад. Разполагахме с подразделение десантчици в саудитската част на Червено море, а и израелците бяха инструктирани да ни помогнат. Всичко щеше да стане като по учебник. Като по ноти. Ако съдбата, със своята мъдрост, не се беше намесила.

— Съдбата? — Фрея поклати глава, не разбираше нищо.

— Единственото, което не можехме да предвидим — въздъхна Кирнан. — Над Сахара АН-ът беше ударен от пясъчна буря и загуби и двата си двигателя. Една от подслушвателните ни станции засече сигнал за помощ някъде над платото Гилф Кебир, а после самолетът изчезна от радарите.

За първи път Фрея започна да се досеща за някои детайли.

— Паднал е в оазиса, така ли? Затова е било всичко. На Гиргис затова са му трябвали снимките. Самолетът се е разбил в Скрития оазис.

Кирнан отново се усмихна, но по лицето й нямаше и следа от радост:

— Не го разбрахме веднага. Знаехме само, че АН-ът е в района на Гилфа, а това е обширно място — пет хиляди квадратни километра камъни и пустиня. Шест часа след първия SOS обаче прихванахме второ радиосъобщение, този път от втория пилот на самолета, някой си Руди Шмит, който, по всичко личеше, беше единственият оцелял. Радиопредаването беше объркано, но Шмит все пак успя горе-долу да обясни къде е катастрофирал самолетът. В обрасла в дървета долина, каза ни, с развалини наоколо. Древни развалини, сред тях и огромен обелиск със странен символ.

— Бенбенът — промърмори Фрея. Макар стаята да беше топла, я полазиха тръпки.

— И без тези подробности самолетът би могъл да е единствено в уехам сещат — обади се Флин. — Няма други известни древни места на триста километра около Гилф Кебир, и със сигурност долини като описаната. Възможно е да е и някакво неизвестно място, но мотивът за Бенбена опровергава това предположение. — Той поклати глава, наведе се и вдигна снимките от пода. — Възможността е едно към един милион, към един милиард — продължи, докато ги оглеждаше. — С цялата Сахара, в която може да катастрофира, АН-ът се блъска точно в Скрития оазис. Това е същото като да хвърлиш конец над Ню Йорк и той самичък да се вдене в игла. Такова нещо просто е немислимо. Невъзможно е.

На канапето, на една ръка от него, Кирнан също се взираше в снимките — виждаше ги за първи път — и очите й блестяха.

— Всъщност търсим самолет, изчезнал преди почти двайсет и три години — каза тя замислено. — „Пясъчен огън“, това ни беше кодовото име за издирването. Дори в ЦРУ само малцина знаеха за проекта, посветените се брояха на пръсти. От самото начало бяхме решили да не уведомяваме египетските власти, за да не би някой да предупреди Гиргис. Дори и така, при наличната техника — сателитни снимки, авионаблюдение, разузнавателни самолети — би трябвало да можем да открием обекта за няколко дни.

Въздъхна и погледна Фрея.

— Стана така обаче, че проучихме всеки сантиметър от Гилф Кебир, плюс още двеста и петдесет километрова ивица наоколо, без да открием нищо. Наблюдавахме от въздуха, от космоса, по земята, проучихме всеки камък от Абу Балас и Голямото пясъчно море до Джебел Уейнат и хълмовете Йергуехда. А след това… — Тя отчаяно изпухтя. — Нищо. Не може двайсеттонен самолет да изчезне просто ей така. Повярвай ми, не си падам по окултизма, но казаното в папируса на Имти-Хентика за заклинанията и потайните изчезвания трябва донякъде да е вярно. Убедена съм, че друго обяснение не може да има.

Отвън прозвуча автомобилна аларма и почти веднага спря. Кирнан се изправи, пак погледна през пердетата и се върна.

— Първите няколко години хвърлихме всичките си налични ресурси за разрешаване на проблема. След това започнахме да възстановяваме събитията. Щом ние не можехме да открием оазиса, почти невероятно би било да го направи Гиргис или някой друг. Следяхме нещата внимателно, особено след единайсети септември две хиляди и първа — направо не ни се мислеше какво може да стане, ако терористична група като Ал Кайда открие, че петдесет килограма обогатен уран си лежат ей така насред пустинята. Все още наблюдаваме района с нормалните сателитни и въздушни средства, а и имаме група от отдела за специални случаи, която постоянно стои там да не би да се появи нещо. Главно разчитаме обаче на така наречените ПНОЦ, подчинени неоперативни цивилни лица, които познават, по най-различни причини, географските райони, от които се интересуваме, и които евентуално могат да попаднат на онова, което търсим. — Тя кимна към канапето. — Познавам Флин, откакто служеше в МИ6 през деветдесетте. После той… — тя се поколеба, като че ли търсеше подходящата дума — приключи връзките си с британското разузнаване и се върна към египтологията, премести се тук. Свързах се с него и го помолих за помощ. Това беше очакван ход предвид на някогашната му дейност.

— А Алекс? — не се отказваше Фрея.

— В случая сестра ти отново беше очевидният избор. Пътищата ни се бяха засекли още в Управлението, докогато тя беше на временна работа в картографския ни отдел. Щом чух, че се е заселила в Дакла, проверих досието й и прецених положението. С изключение на Захир ал-Сабри никой не познаваше Гилфа така добре като Алекс. Тя се съгласи да се включи, в замяна на което ние вляхме известна сума в проучванията й. Ако трябва да бъда откровена обаче, тя май се съгласи най-вече заради предизвикателството… Останах с впечатлението, че в сърцето си е авантюристка…

Фрея тъжно поклати глава. Точно в такова нещо би се замесила Алекс, да — нещо трудно и интересно. От детството им помнеше, че тя никога не можеше да устои на предизвикателните загадки. Точно тази обаче я беше убила. Горката Алекс. Горката любима Алекс.

— … уредихме нещата да са съвсем простички, доколкото е възможно — продължаваше Кирнан. — Аз бях единствената й връзка, никакви други контакти с Управлението. А и ние вече бяхме почти убедени, че самолетът никога няма да се намери. Че всичко е поредната загадка от типа на Бермудския триъгълник. И изведнъж… — тя въздъхна и поклати глава — изведнъж след двайсет и три години се появява трупът на Руди Шмит и целият проблем отново ни се стовари на главата.

Въздъхна още веднъж и разтри слепоочията си. Гледаше Фрея, но явно без да я вижда; изглеждаше по-загрижена, отколкото беше, когато с Флин бяха дошли в апартамента.

— Невероятно — каза Кирнан. — А и явно много тревожно. Саддам може вече и да го няма, но има много други, които биха се възползвали от урана. Романи Гиргис пък не е човек, който подбира с кого да си върти бизнеса.

Пак погледна през прозореца. Отново настъпи тишина.

— И сега какво? — обади се Фрея. — Какво мислите да направите?

Кирнан сви рамене.

— Няма кой знае какво. Ще направим компютърен анализ на това… — тя посочи снимките в ръката на Флин, — ще засилим наблюдението над Гилфа и върху Гиргис. Освен това… — тя разпери ръце — ще наблюдаваме, ще чакаме, ще си губим времето. Горе-долу това е.

— Но Гиргис е убил сестра ми! — възкликна Фрея. — Той е виновен за смъртта на Алекс!

Кирнан сбърчи вежди и хвърли поглед на Флин, който едва-едва й кимна, като че ли казваше: „Остави я“.

— Гиргис е виновен — повтори Фрея, лицето й бе зачервено от гняв. — Няма да оставя това така. Ясно ли ви е? Няма!

Кирнан клекна пред нея и стисна ръката й.

— Романи Гиргис ще си получи заслуженото. И за нищо друго да не ми вярваш, имай ми доверие поне за това.

Фрея мълчеше. Кирнан я гледаше право в очите. Накрая кимна и се изправи.

— Добре, мисля, че поговорихме достатъчно. А и наистина трябва да се изкъпеш. Не ухаеш особено приятно, особено отблизо.

И се усмихна, а Фрея — без особен ентусиазъм — й отвърна. Наистина беше ужасно уморена.

— Спомена, че имало чисти дрехи…

— Първата спалня вдясно — упъти я Кирнан. — На леглото. Има и хавлиени кърпи. Внимавай обаче с крана за топлата вода, нали ви предупредих.

Фрея кимна, излезе в коридора, но спря, обърна се и каза на Флин:

— Извинявай за онова с пистолета. В таксито. Никога не бих те застреляла.

Той махна с ръка.

— Знам. Пък и не беше махнала предпазителя… А, и гледай да не изхабиш всичката топла вода.

Кирнан се отпусна в току-що освободения от Фрея фотьойл, заслуша се в свистенето на душа в банята и въздъхна.

— Ужасно прилича на Алекс, нали?

Флин — отново оглеждаше снимките — вдигна поглед към нея.

— Но е и различна. И по-дива. А явно е и доста умна. — Вдигна една от снимките, извъртя я към лампата и я огледа внимателно. — Алекс така и не ми е казвала какво точно се е случило помежду им — добави сякаш между другото. — Никога не говореше за това.

Остави снимката и взе друга. Вдигна и нея и я заоглежда все така съсредоточено. Кирнан го наблюдаваше и барабанеше с пръсти по облегалката на фотьойла.

— Забелязваш ли нещо?

— Не. Макар че тази е интересна.

И й я подаде. Беше на статуя с човешко тяло и крокодилска глава. Стоеше на голям кубичен постамент, върху който ясно се виждаха йероглифи, изписани върху навита на кълбо змия.

— Собек и Апеп ли са? — попита Кирнан.

— Да. Същият символ за проклятие, който се среща в папируса Имти-Хентика. „Нека злосторниците бъдат смачкани в челюстите на крокодила Собек и после погълнати от змията Апеп.“ Само че тук има и нещо друго. Погледни. — Той се приведе, посочи с пръст долния край на снимката и преведе: — А вътре в корема на змията нека страховете им се превърнат в истина, а техните ресут бину — това са страховете от злото — да станат живо мъчение… Не е кой знае какво откровение, но е любопитно от научна гледна точка. И е още едно късче от мозайката.

— А това приближава ли ни повече към фактическия оазис?

Той се намръщи.

— Нито с милиметър.

Взе снимката, сложи я с другите в плика, пусна го на канапето и се изправи.

— На всяка цена ги дай да ги увеличат, но те уверявам, че в тях няма нищо. Губиш си времето, Моли. Снимките са безполезни.

Отиде до дървения шкаф до стената, отвори го и извади почти пълна бутилка уиски „Белс“ и малка чашка.

— С медицинска цел — поясни, като видя неодобрителния поглед на Кирнан.

Напълни чашката, изпи я на екс, сипа си още една, върна бутилката в шкафа и отново седна на канапето. За малко просто остана да седи там, като въртеше златистото уиски в чашата. Плисъкът на вода в банята още не беше спрял. Флин изпи половината уиски и се вторачи в Кирнан.

— Има още нещо, Моли.

Тя повдигна вежди и леко наклони глава.

— Мисля, че някой подслушва мобилния ти телефон.

Кирнан не реагира видимо, макар че внезапно спрелите да барабанят пръсти дадоха да се разбере, че забележката на Флин я е изненадала.

— Когато е пристигнала в Кайро, Фрея ти е оставила гласово съобщение — продължи той. — Че идва да ме види в университета. След трийсет минути се появи банда главорези и тръгна право към моя кабинет. Възможно е някой около университета да я е очаквал и да е съобщил на Гиргис, но после, когато бяхме вече в музея, аз също ти оставих гласово съобщение. Резултатът — същата банда главорези се материализира и там — и преряза гърлото на мой много добър приятел. Съвпаденията са твърде много. Гиргис сигурно има достъп до твоя номер.

Познаваше Кирнан вече почти петнайсет години и никога не я бе виждал да изглежда разстроена. До този момент.

— Това е невъзможно — отсече тя и се изправи. — Направо невъзможно.

— Не мога да си го обясня по друг начин. Освен ако Фрея не лъже или пък ти не работиш за Гиргис, но някак си и двете възможности ми се виждат съмнителни.

Кирнан отиде до масата, бръкна в чантата си и извади нокиата. Размаха я във въздуха.

— Това е телефон от Управлението, Флин. В него не може да се проникне. Има всякакви пароли, пинове, специални начини за достъп — абсолютно защитен е. Дори шибаните руснаци не могат да проникнат в него.

Още едно нещо се случи за първи път — Флин абсолютно никога не беше чувал Кирнан да използва такива думи. Отпи още глътка от уискито и попита:

— А ако е някой от службите?

Тя отвори уста, затвори я и прехапа устна.

— Не — отсече накрая. И повтори: — Не. Невъзможно. ЦРУ не се занимава с шпиониране на личните дела на собствените си оперативни работници. Разбира се, технологията е налице, но да се използва срещу служител на Управлението — тук вече става въпрос за оторизация от най-най-високо равнище. Това не може… Не мога да повярвам. Просто не го вярвам. Обяснението трябва да се крие другаде.

Флин сви рамене, довърши остатъка от уискито, бръкна в джоба на дънките си, извади картичката, която Ангълтън му беше дал в хотел „Уиндзър“, и й я подаде.

— При всяко положение мисля, че трябва да проучиш този тип.

Кирнан взе картичката и я прочете.

— Той ме държи под око. Появява се на места, където не би трябвало да бъде. В музея например, тъкмо когато главорезите на Гиргис ни накараха да побегнем. Не мога да докажа нищо, но съм готов да се обзаложа, че както те, така и той, са разбрали за нас по един и същи начин. Какъвто и да е този тип, със сигурност не работи във Връзки с обществеността.

Кирнан бе впила очи във визитката. Ръцете й трепереха, лицето й бе пребледняло.

Шумът от душа спря и апартаментът потъна в тишина. Кирнан отиде до дамската си чанта, пусна картичката и телефона в нея и се обърна към Флин.

— Напускаш Кайро! — нареди с изведнъж станал твърд и властен глас. — И двамата изчезвате от Египет. Още довечера. Стана прекалено опасно. Изпускаме нещата. Вече сме ги изпуснали.

— Не искам да те засегна, Моли, но аз съм цивилен гражданин и не можеш да ми нареждаш какво да правя. Правя, каквото си поискам.

— Искаш да те убият ли?

— Искам да открия оазиса. — Той я гледаше твърдо, без да мигне. — И няма да замина никъде, докато не го открия.

За миг му се стори, че Кирнан е готова да избухне. Но тя пристъпи към него и сложи ръка на рамото му.

— Само за оазиса ли става дума?

Той погледна първо нея, после празната си чаша.

— Какво искаш да кажеш?

— Питам те дали тук не е замесено нещо повече от интереса към египтологията и желанието да спреш Гиргис.

— Започваш да ми говориш като психоаналитик, Моли.

— Не, говоря ти като приятелка, на която си скъп и която не иска да пострадаш.

Той въздъхна и сложи ръка върху нейната.

— Извинявай, не го казах добре. Всъщност знаеш ли…

И спря. Кирнан стисна ръката му.

— Онова, което е станало с момиченцето, е станало, Флин. То е минало, отдавна е в миналото. А каквото и разкаяние да си мислиш, че дължиш по този повод, ти си го изплатил отдавна. Време е да забравиш за това.

Той гледаше в пода, без да казва нищо.

— Знам колко важно е това за тебе — продължи тя. — Точно сега обаче са ми струпани толкова много неща на главата, че искам да сваля грижите за тебе и за Фрея от плещите си. Моля те. Направи услуга на една стара жена и се махни от града. Поне докато нещата се укротят и се оправя с последствията от последните двайсет и четири часа, а те — повярвай ми — ще са сериозни.

Флин разтри очи и доближи чашката до устните си, забравил, че е празна.

— Ще съм по-полезен тук.

— Недей, моля те, Флин! — Кирнан ядосано тръсна глава. — Какво повече би могъл да направиш в сравнение с десетте години работа с Пустинен огън? Какво? Кажи ми?

— Мога да прегледам записките си отново. Материала от спътниковите снимки. Магнитометричните данни — може и да съм пропуснал нещо.

В гласа му се чувстваше нещо, граничещо с разочарование, като на дете, което се опитва да убеди мама и татко да го оставят до по-късно, за да види някоя от забранените за него телевизионни програми.

— Все трябва да мога да направя нещо — настоя той. — Трябва да има нещо.

— Флин, ти си прегледал материала хиляда пъти. Десет хиляди пъти, без да откриеш нищо. Вече сме в задънена улица.

— Мога да отида до Гилфа… Мога… Мога…

— Единственото място, където ще отидеш, е Кайроската международна аерогара, а оттам ще вземеш първия самолет…

— Мога да отида да се срещна с Фадауи! — Почти го изкрещя. — Да, мога да се срещна с Хасан Фадауи — повтори и вдигна очи към Кирнан. — Той твърди, че знаел нещо. За оазиса. Поне така казват. Сигурно са глупости, но поне мога да поговоря с него.

Кирнан се канеше да възрази, но спря. Вгледа се с присвити очи в англичанина — явно премисляше нещата.

— Нали твърдеше, че той не иска да говори с тебе? — попита накрая. — Че казал, че по-скоро ще си отреже езика.

— Това е начин да ми каже да се разкарам. Иначе си струва да опитам. При положение, че залогът е толкова голям, сто на сто си струва, не мислиш ли?

Беше усетил, че тя започва да омеква, и реши да се възползва от възможността.

— Ще си уредя среща с него. И ако той ме отпрати, ще направя каквото искаш — ще си взема творческа отпуска и ще се върна в Англия за няколко седмици. Моля те, Моли, позволи ми да опитам. Толкова далече съм стигнал, за бога! Не ми отрязвай квитанцията. Особено сега, когато имаме още възможности. Не сега, особено сега!

Тя стоеше и го гледаше, дланта й се изкачваше към кръстчето на шията й.

— А какво ще стане с Фрея?

— Е, ако живеехме в идеален свят, тя щеше да вземе първия полет и да напусне страната — отвърна той. — Макар че ако съдя по впечатленията си досега, няма намерение да си тръгне кротко.

Кирнан скръсти ръце. Последва нова пауза.

— Окей — въздъхна тя накрая. — Иди да говориш с Фадауи. Ако изобщо знае нещо, виж какво е. Но ако са само глупости…

— Тогава се махам от страната. Честна шпионска.

Вдигна ръка до челото си в псевдокозируване.

Тя се усмихна, стисна рамото му още веднъж, взе безжичния телефон от стойката до вратата и изчезна в кухнята. След миг обаче той чу гласа й — Моли енергично и делово нареждаше на някого спешно да уреди два паспорта и да направи справка за свободните места във всички полети от Кайро през следващите дванайсет часа.

 

 

Флин се оказа прав — Фрея не си тръгна кротко.

Появи се след десетина минути, облечена с дрехите, които й беше намерила Кирнан: дънки, риза, жилетка и кецове. Стояха й удивително добре, макар да се бе наложило да подгъне малко дънките, а ризата и жилетката да й бяха съвсем малко теснички. Изобщо не бе помислила да си слага и сутиена — бездруго беше с три номера по-голям.

Когато Кирнан обясни какво са решили — че заради собствената й безопасност ще я качат на следващия самолет към място извън Египет, — тя отказа категорично. Била длъжна пред паметта на сестра си да остане и нямало да отиде никъде, докато не види Гиргис или в полицейска килия, или в ковчег. Опитаха се да я разубедят, да й внушат, че не е в състояние да направи нещо, което вече не е направено, но тя само махна с ръка и настоя да придружи Флин.

— Значи положението е следното — започна тя, застанала в средата на стаята с ръце на кръста. — Или работим заедно, или отивам в полицията. Или пък ме задържате тук насила. Интересно ще ми е обаче да видя как ще го направите.

Разкрачи крака и сви юмруци, като че ли се канеше да започне боксов мач. Кирнан отегчено тръсна глава, а Флин се усмихна.

— Мисля, че каузата ни е загубена, Моли. С Фрея ще се срещнем с Фадауи и ако не излезе нищо, заедно отлитаме от тук.

Кирнан не беше доволна.

— Боже мой, това заприлича на пазарлък!

Фрея обаче беше непреклонна и Моли бе принудела да отстъпи.

— Все едно споря с непослушни деца — измърмори тя. — Докъде съм се докарала само — да водя преговори как да върша собствената си разузнавателна работа.

Но не изглеждаше чак толкова ядосана и макар гласът й да оставаше суров, в очите й искреше весело пламъче.

— Само дано не ме накарате да съжалявам — въздъхна тя.

Флин също взе душ и се преоблече, но неговите дрехи бяха в по-неуспешна комбинация, отколкото на Фрея.

— Изглеждам като почетен член на гей клуб — измърмори той и посочи провисналата си розова риза и бродираните дънки.

Кирнан грабна дамската си чанта и ги поведе към улицата. На стотина метра от блока, до една детска площадка, беше паркиран сребрист спортен джип чероки.

— Вземи го. — Тя подаде ключовете на Флин и посочи залепения от вътрешната страна на предното стъкло пропуск. — Води се към посолството, така че по-лесно ще минаваш през разните проверки. Имаш ли пари?

Флин кимна.

— Ако онова, което ми каза, е вярно, ще е най-добре да не ми звъниш на мобилния. Нито на стационарните телефони.

— Тогава как да се свързваме?

Кирнан извади бележник и химикалка, надраска някакъв номер и откъсна страничката.

— Докато не проверя останалите адреси, можеш да оставяш съобщения за мен тук. Това е надеждна линия и никой освен мене не я знае. Би трябвало да е безопасна, освен ако не следят всички съобщения до и от Египет.

Подаде му листчето и Флин и Фрея се качиха в джипа.

— Поддържайте връзка — помоли Кирнан. — И се пазете.

— И ти внимавай — отвърна Флин.

Изглежда, нямаше какво друго да си кажат и Флин плъзна лоста на автоматичната скоростна кутия и потегли. Преди джипът да се е отдалечил, Кирнан извика след тях:

— Това няма нищо общо с момиченцето, Флин. Не си длъжен за нищо на никого. Запомни го. Всичко онова е история.

Той не каза нищо, само натисна клаксона и без да се обръща, засили, като преднамерено не обръщаше внимание на въпросителния поглед на Фрея.

Кирнан изчака колата да изчезне, после отвори чантата и извади мобилния си телефон.

— По дяволите — измърмори. — Как е възможно… По дяволите!