Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hidden Oasis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
sabisabina (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Пол Зюсман. Скритият оазис

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010

ISBN: 978-954-655-106-1

История

  1. — Добавяне

33.

Кайро

— Какво да правим? — Фрея се огледа безпомощно.

— Право да ти кажа, не знам — отвърна Флин. Беше стиснал юмруци и въртеше глава наляво и надясно, за да прецени положението. Двама души, подпрени на беемвето отсреща, още трима при светофара, а към тях приближаваха още петима, водени от идентичните близнаци с костюми „Армани“ и червено-бели тениски.

Преследвачите стигнаха портата на университета и спряха на два метра от Фрея и Флин — единствената преграда помежду им беше тротоарът и забързаните пешеходци. Братята разгърнаха саката си и показаха затъкнатите в коланите им пистолети „Глок“. Единият посочи Фрея и каза нещо на арабски.

— Какво казва? — попита тя.

— Нарежда ти да свалиш раницата и да му я подхвърлиш — отвърна Флин.

— Да го направя ли?

— Нямаме особено голям избор, не мислиш ли?

Близнакът повтори искането си — този път с по-силен глас. Заплашително.

— Започни да я сваляш бавно — каза Флин.

Фрея беше свалила раницата донякъде, когато едно такси — очукан черно-бял фиат 124 — спря до бордюра зад тях. Тя свали раницата, но я стискаше — не й се искаше да я дава.

— Хайде! — провикна се близнакът и й даде знак да МУ я хвърли. — Бисура, бисура![1]

Шофьорът на таксито излезе от колата да помогне на една възрастна жена да слезе от задната седалка. И Флин, и Фрея погледнаха на там.

— Бисура! — изкрещя близнакът, който явно се бе изнервил; и той, и брат му посегнаха към пистолетите.

— Най-добре да им я дадеш. — Флин се обърна към Фрея и посегна към раницата, но очите му прескачаха към таксито. Шофьорът беше отворил багажника и измъкваше огромен куфар.

— Хайде, Фрея, това не е игра! — Флин говореше ненужно високо, дори прекалено високо. — Просто им дай раницата.

И се престори, че я дърпа от ръцете й. Фрея усети какво е намислил, така че я дръпна обратно и спечели още няколко секунди, докато шофьорът слагаше куфара на асфалта и затваряше багажника. Флин пак задърпа раницата и като приближи лице до Фрея, измърмори:

— Задната седалка. Аз ще карам.

Отново показно дръпна раницата и после изведнъж я пусна, залитна вдясно и блъсна един човек, който носеше поднос със закуски върху главата си, към близнаците. Те се разкрещяха, а подносът се стовари на тротоара. В същия миг Фрея се хвърли по очи на задната седалка на таксито, а Флин се промуши зад волана, включи на скорост и натисна с всички сили педала на газта. Шофьорът на таксито в нямо удивление загледа как средството му за препитание със скърцане се отдалечава от него.

— Дръж се здраво — кресна Флин, докато заобикаляше някакъв автобус. Двете оставени в бързината отворени врати се затръшнаха. Фиатът набра скорост и таксиметровият апарат заскача като луд.

Фрея се надигна и погледна през задния прозорец. Близнаците стояха на ръба на тротоара и бясно махаха на едното беемве, другото вече се засилваше след тях.

— След нас са! — изкрещя тя.

Секунди преди да се влеят в хаотичното движение по Майдан Тахрир, всички светофари светеха червено и полицаят с бяла униформа на кръстовището вдигна дясната си ръка. Флин завъртя волана, качи се на тротоара, профуча покрай три тежкотоварни камиона, слезе на платното и мина на червено. Последва какофония от клаксони, полицаят наду свирката, но те вече бяха на площада. Колата поднесе, но се изправи, пак поднесе и удари един пикап, който пък на свой ред блъсна някакъв минибус. Минибусът излезе от платното и помете една сергия за плодове. Пешеходците се разбягаха с викове и гневни жестове, по земята се затъркаляха портокали и дини.

— Някой пострада ли? — попита Флин, без да се обръща.

— Не мисля — отвърна Фрея. Стомахът й се беше свил.

Флин само кимна. Краката му играеха луд танц по спирачката, съединителя и газта, дясната му ръка се стрелкаше между волана и лоста за скоростите. Зад гърба им първото черно беемве зави с бясна скорост. Второто се показа след миг и двете се понесоха в светкавичен зигзаг през движението; останалите коли панически завиваха встрани и яростно надуваха клаксоните. По-мощните от старичкия фиат беемвета бързо скъсиха разстоянието, вече ги деляха само двайсетина метра. Флин наби спирачки, рязко извъртя кормилото вдясно и фиатът зафуча по широко авеню с някогашни пищни колониални сгради. Флин с всички сили стъпи върху спирачката, обиколи голям остров за разделяне на движението със статуя на човек с фес и поеха по друга улица. Беемветата за миг изчезнаха, но след секунди се появиха отново.

— Прекалено са бързи — извика Флин след поредния поглед в огледалото. — Изобщо няма начин да им се измъкнем.

Сякаш за да потвърди думите му, водещото беемве изведнъж рязко се стрелна напред, вряза се в задната им броня и запрати пищящата Фрея в облегалката на предната седалка.

— Лошо ли се удари? — провикна се Флин.

— Нищо ми няма.

Беемвето забави, после отново се засили, удари ги пак, излезе в празното насрещно платно и подкара успоредно с тях.

— Внимавай! Пистолет! — викна Фрея. Човекът до шофьора тъкмо се прицелваше през отворения прозорец. Лицето му беше достатъчно близо, за да може да различи жълтите му зъби и бенката под дясното око.

— Дръж се!

Флин заби спирачките и беемвето отлетя напред, а фиатът се извъртя и нахлу в една странична уличка. Кривна, за да отбегне група ученички, заби се в количката на един семкаджия — по предното стъкло като градушка задрънкаха ядки и семки, — но после изправи курса и се понесе нататък. Чуха се сирени, но в цялата бъркотия беше невъзможно да се определи откъде идват.

— Другите са още зад нас! — извика Фрея, понеже второто беемве се показа иззад ъгъла и се засили след тях. Близнаците, наведени от прозорците, започнаха да стрелят. Пешеходците се пръскаха по тротоарите, пищяха и се мъчеха да намерят укритие. Един куршум удари задното стъкло на таксито и по Фрея се посипаха ситни парченца. Друг изсвистя покрай рамото на Флин и се заби в контролното табло.

— Е, за това возене няма да ти взема пари — навъсено се пошегува Флин, докато се опитваше да овладее колата, която с бясна скорост мина под носа на един засилил се автобус. Фрея се сви на седалката от ужас и извика:

— Поне се отървахме от единия!

— Де да беше така — изръмжа Флин и рязко смени посоката, защото първото беемве излетя от една странична улица, зави рязко по прашния асфалт и се намести зад колата на близнаците. Изведнъж воят на сирените нарасна и първо едно, а после второ и трето полицейско деу се присъединиха към гонитбата.

— Боже мой — извика Флин, когато и един полицейски мотоциклет се залепи за задната им броня, но той почти веднага поднесе, падна настрани и се заби в някакви кафези с гълъби. Фрея за миг зърна как мотоциклетистът замаяно се изправя, заобиколен от птичи пера като от мръсен сняг, после завиха и полицаят изчезна.

Вече се отдалечаваха от центъра. Европейските сгради в стил от началото на XX век бяха изместени от грозни бетонни блокове, между които се виждаха джамии и здания в средновековен стил — всички със солидна зидария и прозорци с изящни орнаменти. Движението стана още по-натоварено и това принуждаваше Флин постоянно да променя посоката. Първите две полицейски коли се сблъскаха в опита си да изпреварят задното беемве и шофьорите им изгубиха управление. Едното деу се удари ребром в масите и столовете на някакво кафене и те се разхвърчаха, а клиентите побягнаха. Другото закачи бордюра и се преобърна по покрив, плъзна се по улицата сред рояк искри и накрая — със силен удар — спря в една улична лампа. Третото деу остана с тях още малко, преди да катастрофира и също да отпадне от преследването — не успя да навлезе правилно в един завой и се заби в каросерията на пълен с телета камион. Ужасените животни се заблъскаха панически, две дори скочиха през задния капак и хукнаха по улицата. В преследването се включиха две нови полицейски коли с надути сирени и мигащи аварийни светлини, но скоростта беше толкова голяма, че и те скоро изостанаха. Единствено беемветата безжалостно следваха Флин и Фрея, копираха всичките им завои и не им позволяваха да се откъснат.

Навлязоха устремно в опасно тясна уличка — пешеходците в ужас се разбягваха пред тях. От двете им страни се точеха магазини и сергии — месарски павилион, претрупан с хлъзгава розова карантия, огромни чували, преливащи от пухкав бял памук, — а улицата ставаше все по-тясна и по-тясна, задушаваше ги, вече беше невъзможно да се отбягват куршумите, идващи от беемветата.

— Настигат ни! — извика Фрея.

Флин не отговори, просто гледаше втренчено напред, без да спира да натиска клаксона. Летяха към огромен каменен портал с две високи минарета от двете страни. Самият портал беше в процес на подновяване и фасадата му бе покрита с паянтово скеле, върху чиито плоскости имаше натрупани чували цимент и огромни каменни блокове.

— Опитват се да ни спукат гумите! — Гласът на Фрея беше отчаян, погледът й сновеше между беемветата и портала. — Моля ти се, Флин, направи нещо! И то веднага!

Той отново не каза нищо; погледът му беше прикован в скелето, зъбите му бяха стиснати. Хвърли поглед в огледалото за обратно виждане, отпусна съвсем леко газта, за да допусне беемветата още по-близо, после отново натисна педала докрай и изви волана вдясно.

— Господи! — изпищя Фрея. — Какво правиш?!

— Наведи се и се дръж здраво! — извика той и блъсна фиата право в дървените подпори на скелето. Паянтовото съоръжение се залюля, хлътна и започна да се срутва. Фиатът и водещото беемве едва успяха да се промъкнат, преди цялата постройка да се сгромоляса в облак прах и строителни отпадъци, които смазаха второто беемве като яйце, ударено с парен чук.

Флин зави наляво и подкара на зигзаг по вече разширяващите се улици. Скоро излязоха на една естакада, водеща обратно към центъра. Макар че движението беше натоварено, между отделните коли имаше доста пролуки и Флин успя да вдигне сто, като минаваше ту в едно, ту в друго от трите платна. Беемвето може и да беше по-бързо, но фиатът — малък и маневрен — беше по-пригоден за тази гоненица и бавно и неумолимо започна да се откъсва. Когато накрая излязоха от естакадата и се спуснаха по лъкатушещ път към горния край на Майдан Тахрир, откъдето всъщност бе започнало преследването, между тях и преследвачите им имаше почти четиристотин метра.

— Май ще се измъкнем. — Флин обърна глава и й се усмихна.

— Внимавай!

Той се извъртя напред, удари спирачки и фиатът с поднасяне спря на сантиметри от един натоварен с карфиол пикап. Пред тях имаше солидно задръстване. Флин включи на задна скорост с мисълта да излезе на спомагателното платно, та с обратен завой да се измъкнат от тапата, но един туристически автобус се нареди точно зад тях, друг във външното платно отляво, а някакъв циментовоз сложи капак на блокадата, като с бучене им спря отдясно. Изведнъж не можеха да помръднат.

— По дяволите — изруга Флин, стовари юмрук върху волана и изкомандва: — Слизай!

Отвори рязко вратата си и стъпи на асфалта. Фрея грабна раницата и го последва. Без да обръщат внимание на виковете на останалите шофьори, двамата минаха през задръстването на бегом и стъпиха на тротоара.

Бяха в северния край на Майдан Тахрир, до огромно оранжево-розово здание, оградено с метални перила. Флин погледна назад, за да се ориентира къде са преследвачите, после сграбчи Фрея за ръка и бързо я поведе към градините пред сградата. Там имаше декоративни езерца, няколко древноегипетски скулптури, както и вечните тълпи туристи и ученически групи. Разхождаха се и полицаи с бели униформи и с калашници на рамо.

Никой не им обърна внимание. Флин се поколеба, явно се опитваше да реши как да постъпят. До входа имаше редица павилиони със стъклени фасади, гишето на един току-що се беше освободило. Флин бързо отиде и купи два билета.

— Хайде — подкани я и я поведе пред градините и по стълбите към сводестия вход на зданието. Когато стигнаха на площадката, Фрея го хвана за ръка.

— Виж!

И му посочи лъщящите отдалече бръснати глави на близнаците — двамата бързаха покрай спрелите коли, но още не бяха стигнали до изоставеното такси.

Фрея и Флин бързо се шмугнаха през входа.

 

 

Когато се ядосаше, Романи Гиргис крещеше и чупеше каквото му падне. Когато се разгневеше, нараняваше хората и страданията им му осигуряваха благодатно облекчение от собствените му тревоги. А когато беше наистина бесен, обзет от вулканична, нажежена до бяло ярост, при каквато на останалите хора им излиза пяна на устата, с него се случваше нещо любопитно. Усещаше хлебарки. Стотици и стотици хлебарки лазеха по лицето, крайниците и тялото му, точно както в детските му години в Маншиет Насър.

Разбира се, хлебарки нямаше — всичко ставаше в главата му. Въпреки това усещането беше отвратително реално — гнусен гъдел от мустачките, галоп на противните им крачка. Беше се консултирал с лекари, психоаналитици, хипнотизатори, дори — в отчаянието си — с един екзорцист. Никой от тях не успя да му помогне. Насекомите продължаваха да го спохождат, също както в детството му, и точно това се случи днес, когато му се обадиха и му съобщиха, че са изгубили следите на момичето.

Всичко започна като смътно, едва забележимо чувство на бодеж по бузите, което — телефонният разговор продължаваше и той научаваше все повече подробности — бързо нарасна и се усили, докато вече нямаше част от тялото му, където чувството да не присъства, имаше го на всяко местенце и пролука: хлебарки по кожата, хлебарки в устата, хлебарки под клепачите, хлебарки, които вървяха по гнусния си път в ануса му — цялото му същество бъкаше от хлебарки.

Като се драскаше и пляскаше, и трепереше неконтролируемо, Гиргис приключи разговора, обади се на друг номер, съобщи на събеседника си какво е станало и даде указания да се направи всичко възможно, за да се издири момичето. После захвърли телефона, втурна се към банята и както си беше с дрехите, се навря под душа, усили водата докрай и започна да пляска тялото си, като че ли гореше.

— Махайте се! — крещеше. — Махайте се от мене! Отвратителни! Отвратителни, отвратителни, отвратителни…

Бележки

[1] Бързо, бързо! — Б.пр.