Пол Зюсман
Скритият оазис (66)

66.

В оазиса

— Моли!? Не мога да повярвам!

За миг Флин изумено се взираше навън — беше сигурен, че слухът го е подвел. После, като видя, че от дърветата наистина излиза Кирнан, остави контейнера, даде знак на Фрея да го последва и забърза към изхода на самолета.

— Как успя да дойдеш толкова бързо, по дяволите? — извика, докато скачаше на земята и подаваше ръка на Фрея. — Господи, мислех, че ще се забавиш поне още два часа! Знам, че си съвършена в работата си, но дори при това положение… та аз задействах маяка само преди час и половина. Просто няма как да пристигнеш тук толкова бързо, няма как. Това е… Това е…

Гласът му постепенно замря, усмивката му замръзна, после изчезна, когато осъзна какво всъщност вижда — Моли Кирнан с черно уоки-токи в ръка, застанала до Романи Гиргис. Двамата бяха спокойни и усмихнати, явно им беше приятно да са един с друг. Дори да не изглеждаха точно в братски отношения, не приличаха и на заклети врагове. Делови сътрудници — това беше впечатлението, отколешни делови сътрудници и ако можеше да се съди по държането им, току-що бяха направили изключително доходоносна сделка.

— Моли?

Погледът на Флин се местеше между Кирнан и Гиргис, към дърветата зад тях — там някакви хора носеха нещо като големи алуминиеви сандъци.

— Какво става тук, Моли?

Кирнан се усмихна още по-широко.

— Става това, Флин, че благодарение на вас двамата… — тя погледна за миг към Фрея — открихме Скрития оазис. Целта на Пустинен огън е изпълнена, може да се отчете, че проектът е приключен, и светът вече е по-безопасен. Ликувайте, вие сте герои!

Вдигна уоки-токито и го натисна с пръст, като че ли правеше снимка. После пристъпи и потупа и двамата по раменете.

— И нека отговоря на въпроса отпреди малко — продължи тя, докато минаваше между тях, за да погледне в самолета. — Поддържахме сателитно наблюдение на майкролайта още откакто излетяхте. Надзорната група продължи да ви наблюдава през нощта, а ние си направихме лагер на четиридесет километра от тук; затова успяхме да дойдем така бързо. О, господи! — Беше видяла мумифицирания труп и лицето й показваше колко е отвратена.

Флин все още се опитваше да осмисли ситуацията.

— Май съм изпуснал някоя от подробностите, нали? — попита накрая.

— Моля?

Кирнан извърна глава и го погледна.

— Явно пропускам нещо, Моли. Кого имаш предвид под „ние“?

— Мислех си, че е очевидно.

— Не толкова — отсече той рязко. — Изобщо не е очевидно. Защо не ми помогнеш? Кои сме „ние“?

— Аз и Романи, естествено.

Говореше като майка, която обяснява нещо на особено несхватливо дете.

— Значи работиш за Гиргис? — Флин я гледаше изумен, не можеше да повярва.

— Е, ако се направи равносметка, бих казала, че по-скоро господин Гиргис работи за нас, макар че както при всички контакти, в течение на годините…

— В течение на годините! Какви ги дрънкаш, по дяволите? Колко време продължава всичко това?

— Какво искаш — да ти дам точните дати ли?

Флин се напрегна, вдигна ръка и насочи пръст към Кирнан.

— Не се будалкай с мене, Моли. Това лайно, този сводник и наркотрафикант, преряза гърлото на мой приятел, едва не уби и нас двамата… — Посочи Фрея. — Пък и не съм в настроение за глупости. Искам да знам какво става и кога е започнало. И то веднага. Чуваш ли ме?

Кирнан сви устни — не й беше приятно да й говорят така. Изгледа го недоволно, после кимна, приглади роклята си и се облегна със скръстени ръце на вратата на самолета.

— Романи Гиргис работи за нас от осемдесет и шеста година. От април осемдесет и шеста, ако трябва да сме точни. Тогава му направихме предложение да ни осигури ядрено гориво, с което да помогнем на съюзниците си в Ирак за борбата им с Иран.

Флин погледна Фрея, после Гиргис — той се хилеше самодоволно, — после пак се обърна към Кирнан.

— И правителството е стояло зад това? Вашето правителство е искало да даде бомбата на Саддам?

Устните на Кирнан се свиха още повече, после се разтвориха в нещо почти като озъбване.

— Де да беше така — отвърна тя. — За съжаление не беше. Ние с радост осигурявахме финанси на Ирак, давахме му разузнавателни данни, оръжие, дори някои реактиви, но когато работата опря до снабдяването им с окончателното средство, за да се свърши работата — да се изличат от лицето на земята Хомейни и обкръжението му от луди, цитиращи корана — Рейгън се уплаши. Даже по-лошо — половината от хората в кабинета му снабдяваха Иран с оръжие.

Тя поклати отвратено глава и продължи:

— Това беше причината нашата група да се намеси и да овладее положението. Заради доброто на Америка. Заради доброто на целия свободен свят.

— Вашата група? — Флин отчаяно се мъчеше да се ориентира във всичко това. — Каква е тази група? ЦРУ?

Тя махна с ръка, за да покаже, че това не е важно.

— Сега не е времето за това. Мислещи по подобен начин хора от армията, Пентагона, разузнаването — това ти е достатъчно. Патриоти. Реалисти. Хора, които разпознават злото, когато попаднат на него. И които го видяха съвсем ясно в лицето на Ислямска република Иран.

Флин се облещи невярващо.

— И тази група единомишленици реалисти е решила, че най-добрият начин Персийският залив да се стабилизира, е да се пусне атомна бомба върху Техеран?

— Точно така — отвърна Кирнан: или се правеше, че не забелязва сарказма на Флин, или бе решила да го пренебрегне. — А това, което върши в момента Ахмадинеджад, доказва колко сме били прави, доколкото тия неща могат да се докажат. Те са змии, всички до един. Змии и скорпиони.

Отпусна ръце, приглади отново роклята си, но погледът й оставаше впит във Флин. Англичанинът имаше същия объркан и замаян вид, както когато се бе ударил в дървената врата в тунела. Устата му се затваряше и отваряше, като че ли искаше да зададе сто и един въпроса и се колебаеше откъде да започне. Фрея стоеше до него безмълвна, изумена от събитията не по-малко от Флин; вече почти не усещаше паренето от ужилването на стършела.

— Но защо, по дяволите, трябваше да се събереш с Гиргис? — възкликна Флин накрая, като се опитваше да запази гласа си спокоен. — Щом имаш контактите в армията, в правителството… Защо просто не пробутахте на Саддам няколко от собствените си бойни глави? Не е като да нямате предостатъчно.

— О, моля ти се! — Тонът на Кирнан отново беше като на майка, ядосана от глупостта на детето си. — Наистина имахме лостове, но не чак толкова много — това не е като да направиш официална заявка: „Моля ви, господин интендант, бихте ли ми заделили две атомни бомби, следобед ще си ги взема.“ Цялата работа беше напълно извън нормалните процедури и не можеше да се движи по общоприетите канали. Наистина се бяхме споразумели, имахме нужните разузнавателни данни, покрихме половината от финансирането за Саддам, но изобщо не бяхме под светлината на прожекторите… всъщност бяхме съвсем встрани от нея. Що се отнася до всекидневната работа, тя беше почти изцяло в ръцете на Романи.

— Но вие дърпахте конците — отбеляза Флин.

— Ние дърпахме конците — съгласи се тя.

Той поклати глава и прокара ръка през косата си, от изражението му личеше, че не може да реши дали е удивен, поразен, потресен или просто развеселен.

— А всички глупости за проследяването на Гиргис, за засичането на самолета…

— Е, ние си го следяхме — махна с ръка Кирнан. — Но не точно заради това, което казах на теб.

— И тогава всичко се провали. — Той посочи с палец останките от АН-а.

Кирнан сви рамене.

— Явно трябваше да проявим известна хитрост, да прикрием собственото си участие. Нямаше как да тръгнем да се оплакваме: „Извинявайте, приятели, но загубихме петдесет кила уран, който пренасяхме контрабандно за Саддам Хюсеин.“ В интерес на истината обаче, останалото прилича твърде много на версията, която ти разказах онази вечер. Ние се захванахме с издирването от единия край, а Романи от другия, ако разбираш за какво ти говоря. Като се има предвид колко сложно беше, мисля, че се справихме отлично.

Флин изсумтя — донякъде ядосано, донякъде подигравателно.

— Леле боже! А хората си мислят, че лудият е бил Хомейни…

За миг Кирнан не реагира, остана със забит в него поглед, със стиснати устни. После се оттласна от вратата, отиде при него и силно го зашлеви.

— Да не си посмял да произнасяш името на бога напразно! — Лицето й бе станало лилаво, устата й беше изкривена от гняв. — И недей да си въобразяваш, че имаш право да ме съдиш. Ти нямаш представа, изобщо никаква представа колко злонамерени и опасни са тия хора… О, моля ви, господин учителю, моля ви… — Тя вдигна ръка като детенце в час, гласът й стана пародия на гласа на момиченце — свенливо, невинно и почтително:

— Искам светът да стане хубаво място, всички да сме приятели и никой да не прави нищо лошо… Защо не се опиташ да поживееш в истинския свят, глупако!

На устата й избиха слюнки; имаше нещо свирепо в начина, по който гледаше Флин.

— Мислиш си, че Саддам беше лошият? Да знаеш от мене, че той е абсолютен светец в сравнение с ония парцаливи шиитски кретени, които управляват Иран. Забрави ли обсадата на посолството в Техеран? Бомбардировката на посолството в Бейрут? Бомбата в бейрутските казарми? Аз загубих съпруга си в това нападение, скъпия си Чарли, а причината беше Иран — за това и за всички останали терористични актове в областта. Хизбула, Хамас, Ислямският джихад… Техният режим е един от най-отровните сатанински режими, които някога са мърсили лицето на планетата, а в средата на осемдесетте, когато ти си бил учениче, което си е губело времето с трогателната египтология, някои от нас, с повече чувство за отговорност, трябваше да се изправим пред реалната опасност, че тези убийци, тези истински синове на Каин, могат наистина да се превърнат в доминиращата сила на целия Персийски залив. Вече бяха превзели Маджнунските острови, полуострова Фао, потопяваха танкери…

Броеше на пръсти пред лицето на Флин, за да подчертае думите си.

— Беше немислима катастрофа — основният петролен район в света да бъде поробен от шайка умопобъркани молли с манталитет на хора от каменния век. Трябваше да се вземат мерки. И ония от нас, които имаха достатъчно кураж, решиха да го направят. Нека ти кажа едно — ако бяхме успели, светът щеше да е много по-безопасно място. Можеш да ми повярваш за това — много по-безопасно!

Спря задъхана, вдигна ръка и избърса слюнките с опакото на ръката си; очите й бяха впити във Флин. Той стоеше и я гледаше, бузата му бе започнала да почервенява от плесницата. Последва мълчание, чуваше се единствено чуруликането на птиците и хрипкавото дишане на един от хората на Гиргис — набит човечец с големи мустаци, — който упорито пушеше цигарата си. Кирнан докосна кръстчето на шията си, отстъпи от Флин и седна на вратата на АН-а.

— Съжалявам за онова, което преживя през последните дни. — Отново приглади полата си, като че ли да се успокои; гласът й беше по-тих, а тонът — по-кротък. — Което преживяхте и двамата.

Това беше придружено от поглед към Фрея, която се взираше в нея, без да мига, със смръщено чело.

— Съжалявам и че те използвах, Флин… през последните десет години. Използвала съм и много други. Познавам квалификацията ти, известен ми е случаят с момиченцето в Багдад, знаех, че ще подскочиш при възможността да изкупиш вината си, ще направиш, каквото се поиска от тебе. Използвах тази възможност — не бих казала, че се гордея с това, — но залогът беше прекалено голям, за да позволя на човешките си реакции да надделеят. Направих каквото трябваше да направя, за всеобщото благо.

— Значи ти си казвала на Гиргис къде сме? — Флин изглеждаше повече уморен, отколкото ядосан. — В университета, в музея…

— Както казах — направих каквото трябваше да направя.

— Но нали смяташе да ни изведеш от страната? Когато бяхме в апартамента ти. Тъкмо аз настоях да останем.

— Е, не се занасяй! Пясъчният огън значеше всичко за тебе, беше големият ти шанс да се върнеш към живота. Не е нужно човек да е психолог, за да схване, че ако има неща, пред които си се спрял, и камъни, които не си преобърнал, със сигурност би ги преодолял, ако те заплаша, че ще те върна с първия удобен самолет в Англия. И не че искам да се хваля, но планът ми проработи идеално.

Тя обхвана оазиса с широк жест. Флин въздъхна, погледна Гиргис и неговите хора, после мъжете, които се движеха отвъд горичката. Отново мярна сандъци с екипировка, оръжие, хора в нещо като радиационни костюми, което за момента му се стори прекалено — но изостави тази мисъл; беше пренатоварен с всичко, което току-що беше чул.

— А какво ще кажеш за Ангълтън? — попита той. — Според мен той е свръзката ти с Гиргис. Обхожда необходимите места, докато ти се занимаваш с кукловодство зад кулисите.

Тя го изгледа, присви очи, после изведнъж избухна в смях.

— Бог да ти е на помощ, Флин, но подобни тълкувания за сетен път ме убеждават, че може и да си чудесен египтолог, но никога не би стигнал особено далече в света на разузнаването.

Смехът й се усили и тя извади тоалетна кърпичка и си избърса очите.

— Сайръс Ангълтън няма нищо общо нито с мене, нито с Романи, нито с Пясъчния огън. — Тя пое дълбоко дъх, за да се овладее. — Той работеше във вътрешния отдел на ЦРУ.

Флин отвори уста и отново я затвори.

— Един бог знае как е станало — продължи тя. — Все пак Пясъчният огън беше толкова строго пазена тайна, че нямаше как някой да разбере за него… но пък Агенцията е толкова голяма… някъде са помислили, че нещо не е наред — необичайни плащания, странна дейност в Египет… — Тя разпери ръце. — Не се знае кой им е подшушнал. И изпратили Ангълтън, с пълномощия от най-високо място, да проучи положението. По всички данни той бил най-добрият им човек, легенда в света на вътрешните разследвания. С много награди. Без нито един провал.

Усмихна се, смачка кърпичката на топче и я прибра в джоба си.

— Смешно е наистина, защото от твоя гледна точка той беше добрият, който искаше да ти помогне. Беше се досетил, че Пясъчният огън не е точно онова, за което го представят. Че аз не съм това, което изглеждам. Опита се да те спре в Дакла, за да те предупреди, да отведе и двама ви в безопасност. Мда, наистина беше стигнал до дъното на нещата. И все още е там, предполагам. На дъното.

Погледна към Гиргис и египтянинът сдържано се изкикоти — явно двамата си имаха собствена смешка, до която Флин и Фрея нямаха достъп.

— Хайде де — подкани го тя. — Трябва да признаеш, че е смешно.

— Направо да паднеш — измърмори Флин горчиво и хвърли още един поглед към дърветата. Сега там се виждаха само няколко фигури; останалите се бяха придвижили нагоре по долината — навярно правеха някакъв кордон около самолета. В главата му витаеха обаче други мисли и не му беше до това. Всичко в него — отпуснатите рамене, изражението на сритано куче, безжизненият поглед — говореше за човек, който току-що е открил, че е станал жертва на неприятна и безвкусна шега.

— И какво смяташ да направиш с него в края на краищата? — попита той накрая.

Кирнан, изглежда, нямаше представа за какво говори, така че му се наложи да повтори въпроса.

— С урана — уморено разясни той и кимна към АН-а. — Какво ще правиш с урана? След като твоят приятел Саддам накрая се оказа не чак толкова добър приятел.

Тя сви рамене.

— Нищо няма да правя.

— Как така нищо?!

— Просто така. Ще си го оставим тук.

Вдигна уморено ръце и разтри слепоочията си.

— Моля те, Моли, не ме разигравай повече.

— Не те разигравам, Флин. Оставяме контейнерите точно където са сега, без да ги пипаме.

— Похабяваш двайсет и три години и един бог знае колко милиона долара за търсене в Западната пустиня, убиваш приятеля ми, почти убиваш мене и Фрея, а сега — след като си открила онова, което търсиш — просто го оставяш тук!?

Тя само кимна.

— Какво означава всичко това, по дяволите? — избухна той и ръцете му се свиха в юмруци; притеснението и смущението от последните два часа изскочиха от него като гейзер. — Двайсет и три години търсене, а сега просто го оставяш тук! Петдесет килограма обогатен уран от най-висока проба — и ти го оставяш!?

Тя го изгледа, явно необезпокоена от избухването му. Спогледаха се още веднъж с Гиргис.

— Уран няма, Флин.

— Какво?! Какво каза?

— Уран няма — повтори тя. — И никога не е имало.

Той просто стоеше и се пулеше.

— Леонид Канунин, руснакът, който движеше нещата от тяхната страна, успя да ни преметне — получи си петдесетте милиона долара срещу осем контейнера със стоманени сачми от лагери. Човек от неговата организация ни съобщи за това два дни след катастрофата на самолета.

— Срещнахме се с Канунин на приятелска вечеря. — Гиргис се засмя гърлено. — За съжаление той, изглежда, не хареса менюто.

Измърмори нещо на другарите си и те също се разкиснаха.

— Оценявам загрижеността ти, Флин — продължи Кирнан, — но дори Ал Кайда или някоя подобна група да попадне на самолета — което, като се имат предвид мъките, с които го открихме ние, е много малко вероятно… — тя се усмихна, — не мисля, че американската военна машина ще се разтревожи особено от някой, който хвърля по нея шепи миниатюрни метални топченца.

Флин беше блед като платно, ръцете му висяха без помощно. Като че ли се беше състарил с поне десет години само за няколко минути.

— Не ми ли вярваш? — Моли стана и посочи вратата на самолета. — Ами провери сам.

Той мина покрай нея, качи се в АН-а и се върна с един от металните контейнери. Отви капака и го наведе — посипаха се метални сачми.

— Но защо — промърмори той замаяно, като че ли го бяха ударили по главата. — Защо трябваше двайсет и три години да търсите пратка уран, която не съществува?

— Но ние не търсехме нея. — На Кирнан явно й допадаше словесната игра на котка и мишка. — Това не е заради урана. И никога не е било.

— Тогава за какво е, по дяволите?

Тя се усмихна, отиде до Гиргис и застана до него.

— Заради Бенбена, Флин.

Той я гледаше невярващо.

— Това търсим толкова години, още откакто прихванахме последното съобщение на Руди Шмит и разбрахме, че самолетът се е озовал в Скрития оазис. Уранът винаги е бил само нещо като добавка за пред хората. Интересува ни Бенбенът и винаги ни е интересувал само той.

Гласът й беше тих, почти прелъстителен.

— Какво ни казва старата плочка от Ермитажа? „Оръжие във формата на камък. И с това оръжие враговете на Египет от Севера ще бъдат унищожени, от Юга също ще бъдат унищожени, а от Изтока и Запада ще бъдат стъпкани в прахта. Египетският цар ще управлява, без някой да се опълчи срещу него или някога да го победи. Защото в ръката му е жезълът на боговете.“

Вдигна уоки-токито над главата си, като че ли беше жезъл. Сияеше и тържествуваше.

— И да ти кажа, Флин, ако това нещо е поне наполовина толкова мощно, колкото твърдят източниците, по света няма да остане нито един злосторник, който да посмее да се опълчи срещу нас. Нито иранец, нито руснак, нито китаец. Да не говорим за ония марионетки в Африка и Южна Америка. Никой. Ще имаме абсолютната власт, абсолютна сигурност, нов световен ред. Истински световен ред, редът на Бога! И като сравних това с двайсет и три годишното търсене и комисионата от петдесет милиона, цената определено не изглежда висока. Съгласен ли си?

Флин пристъпи към нея и отвори уста. Преди да заговори обаче, тишината се разкъса от дрезгав смях.

— Камък! Някакъв идиотски камък!?

Беше Фрея. До този момент бе стояла мълчаливо до Флин и само ги беше слушала. Беше не по-малко стресната, не по-малко изумена от него. От време на време ахваше или възкликваше, но общо взето гледаше да не бие на очи. Явно обаче вече не можеше да се сдържа.

— Убила си сестра ми заради един тъп камък!? — крещеше тя пискливо; явно беше на прага на истерията. — И се канеше да ми отрежеш ръката заради някаква си легенда? Ти си луда! Ти си изкукала тъпа идиотка…

Тя тръгна заплашително към Кирнан, но Флин я хвана за ръката и я спря. Само допреди секунди изглеждаше съсипан. Сега обаче цялото му поведение се бе преобразило, цялото му тяло беше изправено и стегнато, а погледът му не се откъсваше от лицето на Кирнан.

— Внимавай, Моли. — Гласът му беше напрегнат и ужасно сериозен. — Каквото и да правиш с това нещо, моля те, бъди особено предпазлива.

Фрея изтръгна ръката си от неговата и го изгледа поразена.

— Ти да не би да си се хванал на тия глупости?

Той не й обърна внимание. Гледаше втренчено Кирнан.

— Моля те, Моли. Тук има неща, които не разбираме, сили, които… трябва много да внимаваш.

— Ама какви са тия щуротии! — извика Фрея.

— Моли, умолявам те, това не е нещо, с което можеш да си играеш — продължи Флин, все едно не я чуваше. — Не бива просто да тръгнеш слепешката…

— Изобщо не вървим слепешката — прекъсна го Кирнан със спокоен, дори равнодушен глас. — Все пак разполагахме с двайсет години, за да се подготвим. Имаме най-добрите оръжейни експерти, най-напредналите сканиращи системи…

— За бога, Моли, това не е просто нещо, чийто бутон натискаш, за да се взриви. Тук има друго, някакви непознати елементи… това е отвъд всичко, което… Нещо, което не разбираме. — Той махна с ръка. — Просто не го разбираме. Трябва много да внимаваш. Много.

Фрея не знаеше дали да закрещи от безпомощност, или да се изсмее подигравателно. Нямаше обаче възможност да направи нито едното, нито другото, защото в този миг пропука статично електричество и от уоки-токито на Кирнан се чу глас:

— Готово, госпожо Кирнан. Всичко е монтирано.

Тя кимна и натисна бутона за предаване.

— Благодаря, доктор Медоус. Идваме.

Флин понечи отново да възрази, но тя вдигна ръка.

— Наистина си много мил, Флин, и повярвай ми, трогната съм от вниманието, особено след всичко, което току-що ти казах. От тук нататък обаче единствените, които трябва да внимават, са враговете на Америка и на нашия бог Исус Христос. В това нещо Той е замесен пряко — знам го и винаги съм го чувствала. И нека ти кажа, Флин, дошло е време божията десница да се стовари в праведен гняв върху главите на злосторниците. А сега, моля те… очаквам този миг отдавна и наистина бих искала да се кача горе, за да видя какво става. Вие ще ни придружите, разбира се.

Последната фраза прозвуча повече като заповед, не като молба. Тя злобно и продължително изгледа Фрея — явно беше недоволна от избухването й, — после се обърна и тръгна към палмовата горичка.

— И освен това, Романи — подвикна през рамо, — не е лошо да претърсиш набързо професор Броуди. Струва ми се, че взе някакъв пистолет от самолета.

Флин изсумтя някаква ругатня.

Върнаха се при алеята за процесии с буренясалия мраморен паваж и сфинксовете и обелиските и тръгнаха по нея към центъра на оазиса. Кирнан, Гиргис и двама от другарите му вървяха напред, а близнаците, с пистолети в ръка, се движеха най-отзад; Флин и Фрея бяха заклещени в средата на групата.

— Това беше блъф, нали? — прошепна тя. — Тия неща за камъка. Искаш да ги подведеш, така ли е?

— Никога не съм бил по-сериозен — отвърна Флин, беше се загледал в скалната платформа и величествения портал, извисяващ се над дърветата.

— И ти вярваш във всички тия глупости? — недоумяваше Фрея.

— Твърде много различни източници от много различни места твърдят едно и също за Бенбена. А това говори, че трябва да има нещо вярно.

— Но това са глупости! Скала със свръхестествени сили! Глупости!

— Преди два часа прелетях над Гилфа и тук нямаше никакъв оазис, а после изведнъж… — Той описа кръг с ръка. — Случват се странни неща. А ако се вярва на текстовете, на ония, които злоупотребяват с Бенбена, се случват и много лоши неща.

— Глупости — язвително повтори тя. — Това са разни глупави фокуси.

Той я погледна косо и отново извърна глава.

— Каква е истината има само абстрактно значение. След всичко, което ни разказа Моли, смятам, че е твърде съмнително да ни пусне да си излезем от тук. А дори и да го направи, Гиргис със сигурност няма да го разреши. При първата възможност хукваме да бягаме. Окей? При първата възможност.

Очите им се срещнаха.

— И независимо дали си мислиш, че това са глупости, като влезем в храма, не докосвай нищо и не прави нищо, което…

— Би разсърдило Бенбена? Би го оскърбило?

В тона й звучеше ясен сарказъм.

— Просто внимавай. Знам, че изглежда налудничаво, но моля те, просто внимавай.

Погледна в очите й, за да е сигурен, че го е разбрала, и отново извърна глава.

— Глупости — промърмори тя едва чуто. — Глупави фокуси.

Продължаваха все по-навътре в долината, скалите от двете им страни постепенно се разтваряха като фуния. Слънцето печеше, жегата обезличаваше зеленината на богатата растителност, всичко бледнееше и посърваше, така че долината вече не беше красивото място отпреди малко. Въздухът също стана по-горещ. Не така задушаващ както в пустинята, но вече без успокояващия си ефект. Мухите жужаха около главите им. Започнаха да се потят.

На няколко пъти Фрея беше сигурна, че вижда силуети сред шубраците, но Кирнан поддържаше толкова бързо темпо, че нямаше време да се спре и да огледа по-внимателно. Пътят ставаше все по-стръмен, храмът ту се показваше, ту изчезваше в листака пред тях. Попаднаха на останки от напукани каменни стъпала. В началото ги виждаха нарядко, после по-често — пътят се превърна в огромно, обрасло в коренища стълбище, което ги отведе към още по-стръмен наклон, докато накрая не се озоваха върху скалната платформа. Пред тях, увита във всевъзможни растения, се извисяваше портата. Върху всяка от трапецовидните кули бе изваян обелиск и знакът седжет, а на трегера — образът на свещената птица Бену. Всичко беше същото като на снимката на Руди Шмит — с една разлика. На снимката крилата на дървения портал бяха здраво затворени. А сега бяха широко разтворени.

Флин спря, за да осмисли по-добре картината. Кирнан и египтяните явно не мислеха да се разтакават. Стигнаха до портала и забързаха навътре, без дори да погледнат архитектурата наоколо. Близнаците пък подкараха Флин и Фрея след тях.

Минаха между кулите — извисяващи се млечно-бели скали — и се озоваха в обширен вътрешен двор с обсипани с йероглифи стени; настилката му, също като пътя, бе обрасла с мъх, трева и бурени. На места дървета — палми, акации и черници — си бяха пробили път през каменните плочи и ги бяха разместили, което придаваше на мястото вид на развалина.

— Изключително — промърмори Флин, който въпреки лошото си настроение се оглеждаше очарован. — Невероятно.

Минаха през двора и доближиха друг портал, още по-голям от първия и също покрит с рисунки. В лявата му страна една човешка фигура с глава на ястреб издигаше в дланта си някакъв обелиск, а по-долу колона хора, много по-дребни на ръст, отстъпваха заднешком с вдигнати пред очите си ръце. Кулата отдясно беше почти същата, но човешката фигура този път имаше лъвска глава, а хората под нея бяха затиснали ушите си.

— Боговете Ра и Сехмет — обясни Флин и й посочи вляво и вдясно. — И двамата са въплъщение на различни страни от силите на Бенбена: Ра е ослепителната светлина, Сехмет — проглушаващият звук.

— Да бе — измърмори Фрея. Явно не беше по-склонна да повярва, отколкото преди десет минути.

Отминаха портала и влязоха в друг двор, отрупан с десетки обелиски, едни голи, други изписани, някои не по-високи от човешки ръст, други — десетократно по-високи. Минаха между тях и стигнаха трети портал и дори Кирнан и Гиргис рязко спряха и зяпнаха от удивление при вида на третия двор.

Беше два пъти по-голям от предишните два, които сами по себе си бяха огромни, а покрай стените му имаше огромни статуи на богове и хора. В отсрещния край към небето се издигаше фасадата на колосален храм. Всеки сантиметър от величествената каменна постройка — стени, колони, напречни орнаменти и корнизи — беше боядисан в ярки червени, сини, зелени и жълти цветове, които се открояваха с богатството и жизнеността си дори под яркото слънце; бяха свежи, както в момента на нанасянето им преди хиляди години.

Но не самият храм накара всички да затаят дъх. Изуми ги гигантският обелиск, който се издигаше като ракета точно пред него. Беше висок поне трийсет метра и беше покрит от основите до върха с ковано злато. Блестеше под лъчите на утринното слънце и изпълваше двора със сияние, като че ли самият въздух гореше.

— Всемогъщи боже! — възкликна Гиргис.

За миг всички гледаха като омагьосани. Дори нормално безизразните близнаци се бяха вторачили удивено. После, с щракане на пръсти, с което да ги върне към текущата работа, Кирнан ги поведе напред. Докато подминаваха основите на обелиска, видяха, че е изрисуван с миниатюрни колони, в които се редуваха знаци седжет и птици Бену.

Трима души със слънчеви очила, маскировъчни панталони и бронирани жилетки стояха на стража до колоните пред храма.

— От кои войски са тия? — попита Флин. — От специалните части? Или за тази екскурзия си решила да го дадеш частно?

Кирнан само го изгледа смразяващо и продължи към храма. Един човек с бяла болнична престилка и нещо като хирургическа шапка излезе да ги посрещне, прошепна нещо на Кирнан и ги поведе навътре. Минаха през редица зали, всяка от които, помисли си Фрея, беше толкова голяма, колкото вътрешността на храма в Абидос. Някои бяха запълнени от стълбове във формата на папируси, други бяха празни, но стените им бяха украсени с ефектни многоцветни барелефи. В една бяха проникнали огромни дървесни корени, друга беше пълна с редици алабастрови маси, върху които бяха наредени хиляди и хиляди глинени обелиски, също като онези, които Фрея беше видяла в раницата на Руди Шмит и в кайроския музей.

— Господи, в сравнение с това Карнак изглежда като селска хижа — удивено възкликна Флин.

Навлизаха по-навътре в сградата — единствените звуци бяха от стъпките им — и накрая излязоха в двор, който навярно се намираше в самия център на храмовия комплекс. Беше уединено пространство, по-малко от дворовете в предната част на храма, с пълно с лотоси езеро в средата и гигантски евкалипт, който бе разместил плочника при лявата стена. От другата страна имаше ниска каменна постройка, семпла и неукрасена, изградена от грубо изсечени неравни блокове, които бяха изцяло в разрез с внушителната архитектура на комплекса. Фрея някак си усети, че тя е много по-стара и по-примитивна от всичко наоколо; че навярно стои на това място от незапомнени времена, далеч преди дори основите на съседните сгради да са били положени.

— Пер Бенбен — каза Флин. — Къщата на Бенбен.

Явно беше развълнуван, но Фрея долови в гласа му и някаква тревога.

Заобиколиха езерото и спряха пред ниската врата на постройката. Беше преградена с тръстикова завеса, изпод която излизаше сноп преплетени кабели — водеха към близкия ъгъл на двора, където бръмчеше цял ред генератори. Човекът с болничната престилка дръпна завесата и се видя къс коридор с преграден от друга завеса край. Отново прошепна нещо на Кирнан, после махна на всички да влизат.

— Каквото и да стане, стой до мене и прави, каквото правя аз — прошепна Флин на Фрея, докато близнаците ги побутваха в гърба. — И не докосвай нищо.

Сграбчи ръката й и двамата се наведоха и минаха под двете завеси. Озоваха се под лъчите на неоново осветление; бученето на генераторите в двора отстъпи пред бипкането на електронно оборудване.

Фрея беше виждала множество необичайни гледки през живота си — и много от тях през последните няколко дена, — но нищо не можеше да се сравни със сцената, която я посрещна сега.

Намираха се в голямо квадратно помещение, съвсем просто, с под от утъпкана пръст и стени и таван от гол камък — пълна противоположност на богато украсените зали, през които току-що бяха минали; повече приличаше на естествена пещера, отколкото на човешко дело. Четири големи халогенни лампи къпеха пространството с ярка студена светлина, десетина мъже и жени, облечени по един и същи начин — с бели болнични престилки и с хирургически маски, — се бяха навели над множество монитори, от които долиташе свирене и бипкане; на екраните се виждаха колони цифри и въртящи се триизмерни графики на предмети със странна геометрична форма.

Фрея възприе всичко това за секунди, преди вниманието й да се насочи към най-неправдоподобния елемент от всичко, който обаче явно беше фокусът на нещата, които ставаха тук, в самия център на храма. В средата стоеше тежък, подобен на резервоар куб от стъкло с цвят на кехлибар. От едната му страна влизаше кръгла вентилационна тръба, а от другата имаше двойна херметизираща се врата. В куба, на голяма дървена шейна, беше поставен предмет с неопределена форма, увит в дебело ленено платно. Двама мъже с пълно противорадиационно облекло го ръчкаха с нещо като остени — от тях навярно се предаваха данните, които излизаха на мониторите отвън, — а трети, също със защитно облекло, беше коленичил с гръб към тях и изучаваше шейната.

Цялата картина изглеждаше толкова нереална, така сбъркана, призрачна и не на място, подобна повече на филм, отколкото на истинския живот, че първата, съвсем несвързана мисъл на Фрея беше: „Сигурно сънувам. Сънувам още от самото начало и всъщност съм дълбоко заспала в апартамента си в Сан Франциско, уютно и сигурно ми е, а сестра ми е жива и здрава.“ За един възторжен миг мисълта се задържа — „Това изобщо не се случва — изпищя Фрея на себе си. — Алекс не е мъртва, аз не съм в храма на някакъв загубен оазис, няма никакъв камък със свръхестествени сили!“, — но се изпари почти веднага, когато Фрея усети ръката на Флин да я хваща още по-силно. Това наистина се случваше, осъзна тя. Тя беше в храма на изгубения оазис и въпреки че все още й беше трудно да възприеме цялата история около Бенбена, всички останали в залата явно гледаха на нея съвсем сериозно.

„Глупости — повтаряше си тя. — Глупави фокуси.“

За първи път обаче в убедеността й се прокрадна съмнение — вместо да прави логична оценка на фактите, тя повече се опитваше да вдъхне увереност на себе си.

— И така, какво е положението тук, доктор Медоус? — попита Моли Кирнан.

Човекът, който ги беше превел през храма и очевидно отговаряше за всичко тук — или поне за научната страна на операцията, — им даде знак да се приближат към куба.

— Първоначалното сканиране показва, че сърцевината е от твърд материал. — Гласът му беше монотонен и носов. — Повишените равнища на иридий, осмий и рутений подкрепят становището за метеоритен произход. Това е горе-долу всичко, за което сме сигурни засега — повече ще разберем, когато установим пълен физически контакт.

— Тогава предлагам да установим пълен физически контакт — каза Кирнан. — Господин Осман, като египтолог… — и хвърли поглед на Флин през рамо, — може би ще ни окаже честта.

Коленичилият до шейната учен вдигна ръка, за да покаже, че е разбрал, заобиколи обвития с плат предмет и застана точно срещу тях. Фрея видя лицето му през стъклото на маската и разпозна в него другаря на Гиргис от нощта в Маншиет Насър — пълнички бузи, коса оформена като във форма за торта, пластмасови очила с дебели стъкла.

— Моли, умолявам те — започна Флин. — Нямаш представа с какви сили си играеш!

— А ти имаш, така ли? — пренебрежително изсумтя Кирнан. — Откога стана и гениален физик?

— Знам какво са мислели древните египтяни за Бенбена. Знам и че са го скрили чак тук с основание.

— Точно както и ние го намерихме с основание. Сега, ако нямате нищо против, професор Броуди… — изрече името му с презрение, — бъдещето на света е пред нас и ако не друг, лично аз много бих искала да го погледна. Доктор Медоус?

Човекът с болничната престилка даде знак на един от колегите си. Четирите халогенни лампи потъмняха, после изгаснаха и остана само призрачният отблясък на мониторите и един-единствен лъч, насочен към загадъчния, увит в плат предмет върху шейната. Един от учените взе камера и започна да снима.

— Ако обичате, господин Осман. — Кирнан го погледна и скръсти ръце.

Осман кимна, пристъпи до шейната и започна да подръпва плата. Той обаче беше увит стегнато, а и защитните ръкавици му пречеха и в движенията му имаше нещо донякъде смешно. Изминаха няколко минути и Кирнан и Гиргис вече явно се изнервяха. Накрая Осман успя да развие края и започна да размотава плата по-лесно, смъкваше го на дълги ивици, които напомняха на превръзките на мумия. Човекът с камерата се движеше около стъкления куб и снимаше от различни ъгли. Започнаха да излизат и отделни по-големи парчета ленен плат, очевидно поставени под ивиците за по-добра защита. Предметът, който отначало изглеждаше доста голям, сега, като се махаха все повече и повече слоеве от обвивката, започна да се смалява. Ставаше все по-малък и по-незначителен, все по-дребен със смъкването на плата, докато накрая не го видяха — грозно парче сиво-черен камък с височина по-малко от метър, приличаше по-скоро на пътен конус, отколкото на обелиск. „След цялата тази подготовка — помисли Фрея — развръзката явно им донесе разочарование.“

— Прилича на кучешко лайно — подхвърли един от хората на Гиргис.

Последва пауза. Кирнан присви очи и запоклаща глава, като че ли казваше: „Това ли е то?“ А после халогенните лампи отново светнаха с пълна сила и закипя дейност. Към онези, които вече бяха в стъкления куб, се присъединиха нови сътрудници с предпазни костюми — заобиколиха камъка, прикрепиха към него електроди, проводници и всякакви лепенки.

Свиренето и бипкането изведнъж се усили и зачести, постъпващите по мониторите данни видимо се умножиха. Принтерът започна да печата като луд и да изплюва порой от покрита с цифри хартия; учените си подхвърляха накъсани фрази на език, който Фрея не можеше и да си помисли, че би схванала или разбрала. От вътрешността на куба микрофоните излъчваха пронизителен свистящ звук — нещо, което приличаше на зъболекарска бормашина, дълбаеше в основата на камъка и драскаше повърхността му; песъчинките се събираха в пликчета за проби за по-нататъшен анализ.

— Господ да ни е на помощ — изстена Флин, без да изпуска куба от поглед. Стискаше ръката на Фрея така силно, че я болеше. — Нямат представа с какво са се захванали. Изобщо не знаят какво правят, по дяволите!

Той като че ли очакваше да се случи нещо — видът му беше на човек, когото са накарали да стои до бомба със закъснител, — обаче не стана нищо. Белите престилки продължаваха да стържат и да дълбаят, да се вслушват и да гледат мониторите си. Осман през цялото време нежно галеше върха на камъка, като че ли искаше да го приласкае и успокои, гласът му от време на време се чуваше, докато напяваше тихо: „Инер-уер инер-ен Ра инер-ен седжет инер суесер-ен ке-ру ен сехмет.“ А камъкът просто си стоеше, както по принцип би трябвало да правят камъните. Ням и неподвижен, той нито експлодираше, нито пищеше, нито излъчваше отровни лъчи — изобщо не правеше нищо от нещата, от които се опасяваше Флин. Беше си само скучно парче сиво-черен камък — нито повече, нито по-малко. След двайсетина минути набитият другар на Гиргис се извини и излезе да изпуши една цигара. След още десет минути още един от хората на Гиргис, както и близнаците, тръгнаха към него, след тях и самият Гиргис заедно с Флин и Фрея.

Последна излезе Моли Кирнан и закрачи край езерото, говореше си нещо със смръщени вежди, от време на време сключваше ръце и вдигаше лице към небето, като че ли се молеше. Флин и Фрея на два пъти се опитаха да се измъкнат от двора, но и в двата случая ги забелязваха веднага — близнаците се втурваха към тях и ги връщаха.

— Дори не го помисляйте — предупреди ги Кирнан с рязък и лишен от предишната духовитост глас. — Чухте ли ме? Не го и помисляйте.

И продължи да крачи, а двамата — по липса на нещо по-добро — седнаха под сянката на гигантския евкалипт. Според часовника на Флин още нямаше единайсет, макар че, както бяха забелязали и при влизането си в оазиса, положението на слънцето предполагаше да е доста по-късно — между средата на следобеда и надвечер.

— Като че ли и времето се движи по друг начин тук — замислено каза Флин.

Слънцето сипеше жар, минутите отминаваха, генераторите бучаха… и не се случваше нищо.

Измина почти час, преди отново да извикат всички да влязат. И Кирнан, и Гиргис изглеждаха бесни.

— Е? — троснато попита Кирнан.

— Ами вече е съвършено ясно, че това е метеорит или част от метеорит — започна Медоус със скучния си носов глас, докато ги водеше към стъкления куб. — Освен иридий, осмий и така нататък, засичаме и значителни остатъци от оливин и пироксен, които са явно показателни за първично хондритно…

— Хайде остави тия глупости и ми кажи какво може да прави.

Ученият притеснено присви рамене и измънка:

— Трябва да направим още тестове. Много нови тестове, които ще започнем веднага след като се върнем в… в нормална лаборатория с по-мощни спектроскопски…

Кирнан само го изгледа и той млъкна.

— Това е първичен хондрит — подхвана след кратка пауза. — Метеорит.

— Добре, но какво може да прави? Разбираш ли въпроса ми? Какво може да прави? — Кирнан явно едва се сдържаше да не изпусне нервите си. — Какво ти казват данните?

И махна с ръка към уредите около куба. Медоус мълчеше и гледаше папката в ръцете си.

— Това ли е всичко? — Моли почти викаше. — Най-обикновен метеорит? Това ли ми казваш?

Ученият притеснено сви рамене и подхвана безпомощно.

— Това е първичен хондрит. Метеорит. Къс от космическа скала.

Тя отвори уста, отново я затвори, докосна с едната си ръка кръстчето на шията си, а другата сви в юмрук.

Всички мълчаха. Дори електронното бипкане се бе забавило и затихнало, като че ли и то обзето от всеобщата конфузия. Тишината се проточи. Накрая хората в стъкления куб започнаха да смъкват противорадиационните качулки и да отскубват електродите и кабелите, опасващи камъка.

Флин започна да се смее на глас.

— О, великолепно! — кискаше се той. — Двайсет и три години и бог знае колко убити, и всичко това за един ненужен къс скала. Направо великолепно.

Изглежда, цялото му притеснение се беше изпарило — в пълна противоположност с настроението му в самолета. Сега, мислеше си Фрея, тъкмо Флин се радваше на положението.

— Но текстовете — замърмори Кирнан. — В тях се казва… Експертите, всички експерти казваха… — Извъртя се и посочи Флин. — Ти го твърдеше. Че това било истинско и египтяните го използвали… ти ми го каза. Обеща!

Той вдигна ръце.

— Пак ли аз съм виновен, Моли? Бях калпав шпионин, сега се оказва и че съм калпав египтолог, така ли?

— Но ти каза, ти ми каза… че той има сили, че е унищожил враговете на Египет… Жезълът на боговете, най-страшното оръжие, познато на човека!

Беше започнала да се ядосва, очите й се присвиха, пръските слюнка отново се събраха около устата й.

— „Внимавайте“, нали така каза! Тук има нещо, някакви непознати елементи… Сили, така каза, имало сили!

— Е, значи съм сбъркал. — Флин замълча за миг и добави: — Стига де, Моли, трябва да признаеш, че е смешно.

Това беше квалификацията, която самата тя бе употребила преди време, но сега явно не й се хареса да й го връщат по този начин. Изгледа го вбесено — по-зъл и отровен поглед Фрея не бе виждала през живота си, — вдигна пръст, като че ли казваше: „С тебе ще се разправям после“, извъртя се към Медоус и започна да му се кара, да иска резултати, да настоява, че е направил грешка и че трябва да повтори тестовете.

— Нали ми казаха! — крещеше тя. — Всички ми го казаха — имал сили, така твърдяха, имал сили!

Гиргис и хората му се присъединиха към нея, бърбореха на смесица от арабски и английски, започнаха да викат на учените и на Осман, който сега беше останал сам в стъкления куб — нещастна фигура с дебели очила, — а също и на Кирнан, подхвърляха й, че със или без сили в камъка те настояват да им се изплати всичко дължимо. Набитият с мустаците запали цигара и сега Медоус — който до този момент седеше и хрисимо приемаше обидите — вече се ядоса и настоя цигарата да се загаси веднага, за да не повреди електрониката му. Двама от колегите му се изправиха, за да го защитят, и в един миг всички започнаха да се бутат и да крещят, намесиха се и близнаците — не заради друго, а защото това беше начинът им на живот. Целият храм закънтя от нестройни гневни пререкания.

— Време е да тръгваме — прошепна Флин и задърпа Фрея през помещението. На вратата погледнаха назад да се уверят, че никой не ги е видял, и тъкмо да побягнат, един от хората с бели престилки, къдрокос млад мъж, който — въпреки всеобщото объркване — все още стоеше надвесен над монитора си близо до вратата, изведнъж вдигна ръка и извика:

— Хей, вижте!

Не самите думи накараха Фрея и Флин да спрат и въпреки намеренията си да се върнат в помещението, а настоятелният тон, с който бяха казани.

— Вижте само! — повтори къдрокосият и плесна и с ръце, за да привлече внимание.

На екрана редица вертикални линии се спускаха и повдигаха като клапи на тромпет.

Пререканията продължаваха, така че гласът на човека се загуби сред виковете и му се наложи да извика трети път, преди гюрултията да утихне и всички да погледнат към него.

— Нещо става — съобщи той. — Вижте.

Всички наобиколиха екрана. Дори Флин и Фрея се отказаха от опита си да избягат, тъй като и те искаха да видят какво става.

— Какво е това? — попита Гиргис, взрян във все по-бързото движение на линиите. — Какво означава?

Линиите подскачаха нагоре-надолу, стигаха чак до горния край на монитора, после се смъкваха и се сплескваха на дъното.

— Електромагнитна дейност — промърмори Медоус. — Голяма електромагнитна дейност.

— Откъде идва? От камъка? — Това беше гласът на Кирнан.

— Това е невъзможно — измънка Медоус. — Наблюдаваме го вече два часа и нямаше нищо… Не е въз…

Извъртя се и тръгна към стъкления куб, останалите го последваха. Флин и Фрея останаха по-близо до вратата, но никой не им обръщаше внимание — всички погледи бяха приковани в Бенбена. Осман все още беше вътре, сложил едната си ръка покровителствено върху него, като върху детска главица. В краката му бяха пръснати свалените от хората със защитни костюми кабели и електроди. Бенбенът си беше същият: тумбесто парче зърнест сиво-черен камък.

— Харкън? — повика Медоус.

— Надхвърля всички граници, сър — докладва къдравият сътрудник. — Никога не съм виждал…

— Имам увеличение в алфа-, бета-, дори в гама-лъчите — съобщи друг учен. — Чувствително увеличение.

Докато Медоус забърза да погледне новите резултати, една жена от отсрещния край на залата също се обади — съобщи нещо за непоследователна йонизация, — което го принуди да се отклони, за да погледне и нейния екран. Отвсякъде долитаха гласове. Развълнувано и настоятелно, всички съобщаваха, че също имат неочаквани показания, употребяваха напълно непознати на Фрея думи и изрази. Медоус притичваше от един екран към друг, клатеше глава и повтаряше: „Не е възможно, не е възможно.“ Принтерът, който мълчеше от няколко минути, отново затрака, дори по-бясно отпреди — почна да бълва безкраен поток хартия. Електронните звуци се върнаха с пълна сила и изпълниха помещението със симфония от пращене и бипкане. По мониторите се въртеше калейдоскоп от променящи се картини.

— Какво става? — изкрещя Гиргис.

Медоус не го и погледна. Притича до стъкления куб и нареди на Осман веднага да излезе. Египтянинът не помръдна, стоеше загледан в камъка като прикован, изражението му беше объркано и апатично. Медоус повтори заповедта си, после я потрети с все по-настоятелен глас. Накрая разпери безпомощно ръце и даде знак на свой колега, който пък натисна бутона пред себе си. Херметичните врати изсъскаха, затвориха се и Осман остана запечатан вътре.

— Съжалявам, че бях принуден да го направя, госпожо Кирнан — започна Медоус, — но не мога да рискувам.

— Майната му — спря го Гиргис. — Какво е нашето положение? Застрашава ли ни нещо? В безопасност ли сме тук?

Медоус го погледна стреснат от безчовечието му, после плесна куба с длан.

— Това е десетсантиметрово многолистно и подсилено с въглеродна нанонишка оловно стъкло. С други думи, от там не излиза нищо, което не бихме искали да излезе. И за да отговоря на въпроса ви — да, в пълна безопасност сме. За съжаление, не мога да твърдя същото за колегата ви вътре.

Осман беше започнал да се клати напред-назад, без да пуска камъка. Мърмореше неразбрано, а от погледа му личеше, че е изпаднал в нещо като ступор и почти не съзнава какво става около него.

— Какво му става, по дяволите? — попита набитият. — Пиян ли е?

Никой не му отговори, всички просто гледаха как Осман продължава да се клати, а с другата си ръка се опитва да дръпне ципа на противорадиационното си облекло.

— Ана харран. — Гласът му се чуваше през интеркома, отпаднал и объркан. — Ана ейеан.

— Казва, че му е горещо — преведе Флин на Фрея. — И че му било лошо.

— Какво става с него? — Тя беше едновременно удивена и ужасена.

Египтянинът залитна, но успя да запази равновесие, хвана ципа, успя да свали костюма и остана по сини панталони и бяла риза.

— Ана харран — изстена той. — Ана ейеан.

Смъкна и ризата, после и панталоните, и остана само по долни гащи, чорапи и обувки. Сцената би била комична, ако той явно не беше зле — гърдите му се повдигаха често-често, като че ли не му стигаше дъх, ръцете му трепереха неудържимо.

— Хайи битугар — изстена той. — Хайи битугар.

— Много ме боли — преведе Флин.

— Боже мой! — прошепна Фрея. — Не мога да го гледам.

Но продължи да гледа, както и всички останали в помещението — хипнотизирани от ужасната сцена, която се разиграваше в изолирания куб. Принтерът тракаше все по-ожесточено, звуците му ехтяха все по-силно, сякаш силите, които действаха наоколо, засилваха темпото си. Въпреки уверението на Медоус, че всички са в безопасност, Гиргис и останалите египтяни се отдръпнаха от куба. За разлика от Кирнан, която се бе прилепила до него с една ръка върху стъклото, докато другата галеше кръстчето на шията й. Очите й блестяха от възбуда.

— Хайде — шептеше тя. — Хайде, милото ми, покажи на какво си способно. Камък на огъня, глас на Сехмет. Хайде, хайде.

Осман вече залиташе в тесния куб, стенеше от болка, търкаше ожесточено очи и си чешеше ушите.

— Ана харагар — изхърка задавено. — Ларзим арух тауарлет.

— Господи — промърмори тихо Флин. — Казва, че му се повръща, че ще се изпус…

Осман се преви и се свлече на колене точно пред Кирнан. От устата му блъвнаха лиги, белите му долни гащи се оцветиха в светлокафяво.

— Насра се! — изсмя се набитият. — Вижте го бе! Тоя мръсен идиот се насра!

— Инер-уер инер-ен Ра инер-ен седжет инер суеверен керу-ен сехмет… — замаяно пропя Осман, надигна се и остана с лице и корем, опрени в стъклото, и с увиснали ръце. Изминаха пет, десет, трийсет секунди, електронните сигнали се забавиха, като че ли процесите, които ги предизвикваха, се уталожваха и успокояваха. И изведнъж, за всеобщ ужас, две неща се случиха почти едновременно. Прозвуча дълбок резонантен ритъм. Изглежда, идваше от самия камък, отекваше като усилено биене на сърце и от него целият храм затрепери, макар самият звук да не беше особено силен. В почти същия миг избухна ослепително сияние — също откъм камъка, — като запалена крушка, само че със значително по-ярка и по-наситена светлина. Продължи само част от секундата, а кехлибарената окраска на стъклото ги предпази от лошите ефекти на блясъка, но въпреки това за миг всички бяха заслепени. Вдигнаха ръце и закриха очи, принтерът спря, мониторите и лампите изгаснаха и стаята потъна в мрак. Разнесоха се викове, стъпки, Гиргис крещеше и питаше какво става. После, не толкова рязко, колкото когато спря, електрониката започна да се връща към живот. Мониторите и компютрите се рестартираха, халогенните лампи светнаха отново. Последва пауза, в която всички примигваха, след това се чуха ахкания и викове, някой почна да повръща.

— Боже мой — изстена Фрея и затисна устата си с ръка. — Господи, помогни му!

Осман стоеше в същото положение, в което беше преди изблика на светлината; все така опрян на стъклото, все още по долни гащи, чорапи и обувки. Но кожата му я нямаше. Тялото му — крайниците, лицето и трупът — сега беше лъскава лепкава маса от сухожилия, мускули, кости и мазнини. И колкото и ужасно да беше, изглежда, още беше жив, защото от гърлото му излетя клокочещ звук. Останалите му без клепки очи се въртяха трескаво зад очилата, докато той се опитваше да схване какво става. Промърмори нещо и се опита да направи крачка назад, но тялото му от кръста нагоре — корем, гръден кош и дясната буза, — изглежда, се беше сраснало със стъклото. Той направи нов опит; очните му ябълки се въртяха бясно, ребрата му се повдигаха начесто, като че ли се мъчеше да си поеме дъх. Накрая вдигна кървящите си ръце — Фрея не можеше да си представи откъде намира сили, — долепи длани до стъклото, скръцна със зъбите, пред които нямаше устни, и се оттласна от стъклото. Чу се шум от влажно разкъсване и той залитна назад. По стената на куба останаха залепени широки ленти плът. За един кратък гаден момент се видя челюстната му кост, дебелото черво и нещо, което би трябвало да е част от черния му дроб. Тогава обаче резонантният ритъм прозвуча отново, последван пак от ослепително сияние, и всичко отново потъна в мрак.

— Да се махаме от тук — изръмжа Флин и повлече Фрея към вратата. Зад тях гласът на Кирнан проехтя в тъмнината:

— Видяхте ли на какво е способен! О, свети боже, това е чудо! Възхитително чудо! Смирете се пред могъщата божия ръка! Благодаря ти, господи, благодаря!

Фрея се бореше с неудържимото си желание да повърне. Вече не я беше грижа какво ще стане с Гиргис и останалите, не мислеше дори как да отмъсти за убийството на сестра си. Искаше единствено да се измъкне.

Не поеха по пътя през храма, а излязоха от двора през една странична врата и тръгнаха през истински лабиринт от коридори, галерии и колонади в опит да заобиколят гардовете с бронирани жилетки пред главния вход на сградата.

Пътят им ги изведе във втория от гигантските вътрешни дворове, онзи с множеството обелиски. Спряха да си поемат дъх, ослушаха се, за да се уверят, че не ги преследват, и хукнаха отново.

Тъкмо бяха стигнали портала към първия двор, когато резонантният ритъм отново проехтя зад тях. Като че ли целият комплекс се разтресе.

— Трябва да се махнем от оазиса! — извика Флин. — Каквото и да става, това е само началото. Трябва да бягаме!

— Защо? Какво ще стане според теб? — извика и Фрея, докато се мъчеше да тича в крак с него.

— Не знам, но ако съдя по това, което видяхме току-що, мисля, че няма да е красива картинка. Пък и не забравяй, че видяхме само първото от проклятията, отправени към злосторниците.

Преди трийсет минути Фрея би отхвърлила последните му думи с присмех. След случилото се с Осман в куба обаче ги възприе съвсем сериозно.

— Хайде! — подкани я той. — Не бива да се бавим!

Стигнаха до първия портал и Фрея попита:

— Ами ако има още пазачи? От ония със слънчевите очила?

— Ще му мислим, ако има. Давай сега да бягаме! — И я дръпна под арката.

Нещо помръдна в сенките и набит мускулест мъж излезе от една ниша в стената, заби юмрук с тежък пръстен в лицето на англичанина и го повали на плочника. Абсолютно еднакъв мъж изскочи от ниша в отсрещната стена, блъсна Фрея и я запрати до Флин.

— Здрасти, инглийш — каза груб глас. — Отиваш вкъщи?

— Отиваш в гроб — каза друг, но инак съвсем същият глас.

Последва смях и груби ръце ги изправиха на крака.

В момента, в който в помещението отново светна и видяха, че Фрея и Флин ги няма, Гиргис прати близнаците след тях, което беше жалко, защото след два дни безделие нещата най-после започнаха да стават интересни — Осман стана на барбекю и това беше най-смешното, което бяха виждали през живота си, адски весело. Но Гиргис беше шефът, поне за момента, така че те тръгнаха, минаха по прекия път през храма, за да стигнат до първия портал преди бегълците и да заемат позиция — щяха да се нахвърлят върху тях веднага щом ги видят и да ступат хубаво надутия англичанин…

Щом обаче ги вдигнаха да станат, англичанинът избърса кръвта от брадичката си и заобяснява нещо, първо на родния си тъп език, а после на арабски — някакви глупости за надписи и проклятия. Те го фраснаха няколко пъти и го завлякоха заедно с момичето в първия двор. Накараха ги да коленичат рамо до рамо, докато обсъдят как най-добре да ги довършат. С куршум в главата? Да им прережат гърлата? Да ги пребият до смърт? Това беше последната им работа, преди да се оттеглят от занаята, така че искаха да се уверят, че са я свършили добре, за да напуснат Гиргис с достойнство.

— Предлагам да ги сложим при Осман — каза този с разкъсаното ухо.

— Няма да ни позволят — отвърна брат му, явно разочарован от това. — Не искат вратата да се отваря. Понеже отвътре излизат разни неща. Идеята ти е не е лоша обаче.

Отекна още един тъп удар, земята под краката им сякаш потрепна и се разлюля. Бароди, или каквото там беше тъпото му име, размаха ръце и отново заломоти за проклятия и сили, които не могат да бъдат контролирани. Те го ритнаха в топките и той падна и запъшка. Момичето изпищя и им размаха юмрук, така че й зашиха два шамара. Глупава грозна свиня! И кльощава на всичкото отгоре.

Отдръпнаха се на няколко крачки и подновиха дискусията си.

— Трябва да ми повярвате — изхриптя англичанинът и се надигна, помогна и на момичето. — Това е само началото. Трябва да се махнем от оазиса. Можете да правите каквото си искате, когато се измъкнем, но ако останем тук, сме загубени. Разбирате ли какво ви говоря? Ще умрем, всички. Вие също.

Те не му обръщаха внимание, но той настояваше и накрая те решиха, че куршум в главата сигурно ще е най-добре. В крайна сметка дори и само защото щеше да е най-бързият начин да го накарат да млъкне. И като взеха решението, се отдръпнаха няколко крачки и извадиха глоковете. Англичанинът прегърна момичето и го придърпа към себе си, без да спира да плещи обаче.

— Него ли ще гръмнеш, или момичето? — попита близнакът със сплескания нос.

— Ти избирай — отговори брат му.

— Всичко тук ще хвръкне във въздуха, а вие сте се загрижили кой кого ще застреля!?

— Избирам него.

— Ами хубаво — заяви другият.

— Пуснете поне нея — примоли се англичанинът.

— Броим до три — казаха те в един глас и вдигнаха пистолетите. — Едно… Две…

— Тъпи дебели лайнари! А аз си мислех, че феновете на Червените дяволи се грижат един за друг!

— Три.

Не последваха изстрели обаче. Близнаците просто стояха с протегнати ръце, с насочени пистолети, и гледаха Флин със скептично подозрение.

— Ти си фен на „Ел-Ахли“, така ли? — попитаха едновременно.

— Какво?!

Броуди беше пребледнял и объркан, ръката му беше на раменете на момичето.

— Каза, че Червените дяволи се грижат един за друг — каза единият близнак.

— Защо ще го кажеш, ако не си фен на Червените дяволи? От „Ахли“ ли си? — попитаха двамата в един глас.

Флин не разбираше какво става. Подиграваха ли му се тия убийци?

— От „Ел-Ахли“ ли си? — повториха те.

— Имам абонамент — промърмори той. — Ходя на всеки мач, когато не съм в пустинята.

Близнаците се намръщиха. Това беше неочаквано. И тревожно. Убиването си е хубаво нещо, но футболът — той е нещо свещено. Отпуснаха оръжията.

— Къде седиш?

— Какво?!

— На стадиона. Къде седиш?

— След малко ще ме убиете и искате да знаете къде седя на мач?!

Оръжията се вдигнаха отново.

— На западната трибуна, на втория ред. Място двайсет и пет.

Близнаците се спогледаха. Абонамент. И то на западната трибуна. Че и на втория ред. Впечатляващо. Въпреки че тоя тип можеше и да блъфира.

— Колко титли сме спечелили?

Флин завъртя очи в недоумение.

— Това да не е някаква…

— Колко?

— Трийсет и три.

— Купи на Египет?

— Трийсет и пет.

— Шампионската лига на Африка?

Той почна да брои на пръсти. Момичето беше коленичило до него объркано, с широко отворени очи.

— Четири — заяви той. — Не, пет.

Близнаците отново се спогледаха — този наистина беше навътре в нещата. Кратко мълчание, а след това само за проверка:

— Кой вкара победния гол на финала на купата на Египет 2007?

— За бога! Осама Хосей, след пас на Ахмед Седик. Бях там. Мохамед Абутрейка ми даде билет в ложата, понеже заведох синовете му на обиколка из египетските музеи.

Това вече ги убеди. Заповеди-незаповеди, чужденци или не, няма начин, те щяха да помогнат на един приятел Червен дявол. Особено на човек, който е направил услуга на Мохамед Абутрейка. Прибраха пистолетите, махнаха на Флин и Фрея да се изправят и казаха малко засрамено:

— Не знаехме, че си фен на Дяволите. Нямаме лоши чувства към теб. Е, може някой ден да се видим на стадиона.

Възцари се неловко мълчание, прекъснато от друг дълбок пулсиращ звук. Англичанинът задърпа момичето към портала, но преди да изскочат навън, се обърна и извика:

— Знаете, че Гиргис е фен на „Замалек“, нали?

И двамата си отидоха, изчезнаха под арката и после в оазиса навън.

— Какво каза? Че Гиргис е фен на „Замалек“? — попита единият близнак ужасено.

— Точно това каза — отговори брат му, също шокиран.

— Работили сме за Бял рицар?

— Фен на „Замалек“?

Спогледаха се изумени. Освен лайното, което им беше баща, нямаше нищо на света, което да презират повече от фен на „Замалек“ — измет, всичките бяха отрепки и боклуци. И сега да научат, че са работили за един от тях. И то от цели десет години.

— Да се махаме от тук.

— А Гиргис?

— Ще се оправим с него, като се върнем в Кайро. Ще му дадем урок, който никога няма да забрави.

— Чекиджия!

— Чекиджия!

Намръщиха се и тръгнаха към главните порти, но след миг братът с разкъсаното ухо внезапно дръпна другия и каза:

— Можем да си вземем малко злато. Нали се сещаш, от голямата колона.

Извади от джоба си сгъваем нож, отвори го и направи движение, сякаш реже нещо.

— Ще го нарежем на ивици и ще го продадем в Хан ел-Халили.

— Това е умно — съгласи се другият.

— И ще купим нещо хубаво за мами.

— И ще си отворим още един щанд.

— Да, това е умно.

Поколебаха се за миг — зидарията потрепери, когато още един тътен отекна над оазиса, после се обърнаха и тръгнаха обратно през храмовия комплекс, като обсъждаха златото, сергиите и как искат да натъпчат всички фенове на „Замалек“ по света в този стъклен куб, да щракнат ключа и да ги гледат как се пържат.

 

 

— Какво им каза, по дяволите? — задъхано попита Фрея, докато тичаха през тясната площадка пред храма.

— Казах им, че съм Червен дявол.

— Какво?!

— Дълга история. Дай сега просто да се измъкнем от тук. Хайде!

Слязоха от площадката и хукнаха през дърветата, подхлъзваха се и се препъваха. Тътенът вече се чуваше на равни интервали и като че ли самата земя трепереше.

— Нямаше ли нещо за крокодил? И за змия?

— Двете проклятия — отвърна Флин и прескочи гигантски корен, израснал на пътеката. — Нека злодеите да бъдат смачкани в челюстите на Собек и погълнати в корема на змията Апеп.

— Което означава?

— Нямам представа. Хайде!

Продължиха надолу. От двете им страни се редяха сфинксове и обелиски, долината постепенно се стесняваше. Пулсирането на Бенбена беше така всепоглъщащо, че птичите песни, които преди се носеха отвсякъде, сега не се чуваха, не се чуваше и бръмченето на мухи и други насекоми. Фрея се огледа, но освен няколко лешояда, които кръжаха високо в небето, долината изглеждаше пуста и необитаема. И Флин го беше забелязал, защото забави ход, после спря и заразглежда дърветата и скалите, поклати глава и побягна отново, подтикваше я да тича по-бързо отпреди; липсата на птиците за него бе по-страшна от тътена на скалите.

— Изглежда, всички хора на Моли също са си отишли. — Фрея тичаше след него и сегиз-тогиз хвърляше поглед към храсталаците вляво и вдясно. Надеждата й, че могат да стигнат до тунела и да излязат от оазиса, без да ги пресрещнат, нарастваше. — Сигурно всички са…

Флин рязко спря. Гигантска палма се извисяваше от едната им страна, огромна гранитна ръка — от другата. А точно пред тях стоеше мъж с бронирана жилетка, военна униформа с пясъчен цвят и автомат. Още един излезе иззад палмата, и той с насочен автомат.

Флин стисна ръката на Фрея. За пръв път не знаеше какво да каже.

Нов тътен разтърси долината.