Пол Зюсман
Скритият оазис (3)

1.

Ноември 1986 г.

временното летище Кукеси, Североизточна Албания

Руснаците закъсняваха за срещата, а времето се разваляше. Плътни облаци вече се събираха над Шар и небето потъмняваше. Когато лимузината най-после спря при вратите на летището, първите снежинки вече хвърчаха и за двете минути, които трябваха на колата да стигне чакащия я АН-24, се превърнаха в малки вихрушки и поръсиха земята с бяло.

— Verfluchte Scheibe!^[1] — измърмори Райтер, дръпна от цигарата и се взря в усилващата се виелица. — Schwanzlutschende Russen^[2].

Вратата на кабината зад гърба му се отвори и се показа висок мургав мъж със скъп на вид костюм. Имаше добре пригладена коса и миришеше силно на афтършейв.

— Дойдоха — каза той на английски. — Пали двигателя.

Вратата отново се затвори. Райтер дръпна още веднъж от цигарата и започна да щрака копчетата. Дебелите му жълти от никотина пръсти се движеха учудващо сръчно по командните табла пред него и над главата му.

— Гадни египтяни — процеди той. — Духачи с духачи!

Вдясно от него вторият пилот изхихика. Беше по-млад от Райтер, рус и красив, ако не се броеше дълбокият белег през брадичката, успоредно на долната устна.

— Където и да отидеш, разпръскваш слънце и доброжелателност около себе си, Курт — подхвърли той, докато се наместваше на мястото си и хвърляше поглед през люка. — Чудя се как е възможно у един човек да се събере толкова любов.

Райтер само изръмжа. Навигаторът на креслото зад тях — прелистваше летателните планове — попита:

— Мислиш ли, че можем да излетим в това време? Изглежда доста лошо.

Райтер сви рамене, пръстите му все така танцуваха по таблото.

— Зависи колко време ще ни бави Омар Шариф. Още петнайсет минути и пистата ще е погребана.

— Тогава?

— Тогава ще трябва да прекараме нощта в тази забравена от бога дупка. Така че да се надяваме, че Омар ще се размърда.

Двата турбовитлови двигателя Ивченко с пращене и вой се задействаха, витлата прорязаха снежинките, фюзелажът завибрира.

— Колко стана часът, Руди?

Вторият пилот погледна очукания си ролекс.

— Почти пет.

— Давам им до пет и десет, после гася мотора. — Райтер се наведе встрани и смачка цигарата си в пепелника на пода. — Пет и десет, и край.

Вторият пилот се завъртя още и изкриви врат, за да види как човекът с костюма се спуска по стълбичката с тежка кожена чанта за инструменти в ръка. По петите му вървеше друг човек, той пък с балтон и шал. Задната врата на лимузината се отвори и човекът с костюма изчезна в колата, а другият остана до стълбичката.

— И каква е далаверата тук, Курт? — попита вторият пилот, все така загледан навън. — Наркотици? Оръжие?

Райтер запали нова цигара и завъртя глава, така че прешлените му изпукаха.

— Не знам и не ме интересува. Вземаме Омар от Мюнхен, докарваме го тук, той прави каквото има да прави и после го хвърляме до Хартум. Въпроси не се задават.

— При последната работа „без въпроси“ един мръсник се опита да ми изреже нова уста — измърмори вторият пилот и докосна белега под долната си устна. — Надявам се поне да ни плащат добре.

Хвърли поглед на колегата си през рамо, после пак загледа как капакът на лимузината постепенно побелява от снега. След пет минути вратата на колата се отвори и човекът с костюма се появи пак. Без чантата. Вместо нея носеше метално куфарче, което — ако се съдеше по стойката му — беше доста тежко. Предаде го на спътника си, отвътре му подадоха друго куфарче и двамата се заизкачваха към самолета. След малко се върнаха, за да вземат още две куфарчета, и отново се качиха в АН-а. Вторият пилот за миг мярна някого в лимузината, беше увит в нещо като дълго кожено палто; после една ръка се пресегна, тресна вратата и колата потегли.

— Добре, готови са — каза той. — Затваряй самолета, Джери.

Навигаторът тръгна назад да прибере стълбичката и да затвори вратата, а двамата пилоти си сложиха слушалките и направиха последните проверки. Костюмираният египтянин, все още със сняг по главата и раменете, се показа на вратата зад тях.

— Времето няма да попречи на излитането. — Думите му прозвучаха като твърдение, а не като въпрос.

— Оставете аз да преценя това — изръмжа Райтер, цигарата стърчеше от зъбите му. — Ако вали прекалено силно по пистата, гасим двигателите и чакаме.

— Господин Гиргис ни очаква в Хартум тази вечер — отсече египтянинът. — Ще излетим, както е запланувано.

— Ако руските ви приятели не бяха закъснели, нямаше да има проблеми — процеди Райтер. — Сега се върнете на мястото си. Джери, сложи им предпазните колани.

Посегна надолу, освободи спирачките, премести лоста за горивото, после даде газ и шумът от двигателите се превърна в рев от нарасналите обороти. Самолетът се раздвижи.

— Времето не бива да ни спира — чу се гласът на египтянина от салончето. — Господин Гиргис ни очаква в Хартум довечера!

— Гледай си работата, чалма скапана — измърмори Райтер, докато извеждаше самолета до края на сгурията на пистата и обръщаше. Навигаторът се върна в кабината, затвори вратата, седна, закопча колана си и попита:

— Как мислиш?

Райтер не отговори нищо, само издърпа газта повече, загледа се за миг в снежната виелица, после изпсува под нос, даде още газ и сграбчи централния лос с другата си ръка.

— Дръжте се здраво, момчета. Ще се пораздрусаме.

Самолетът бързо набираше скорост, друсаше се и се люшкаше по неравната сгурия. Краката на Райтер се бореха с педалите, докато се мъчеше да се противопостави на страничните ветрове, които фучаха над пистата. При скорост 80 възела носът на АН-а се повдигна, но отново се спусна. Краят на пистата изглеждаше все по-близо и навигаторът извика на Райтер да се откаже. Пилотът не му обърна внимание и задържа самолета все така, като увеличи скоростта на 90, 100, после 110 възела. В последния миг, когато скоростомерът отчете 115, а краят на пистата изчезна под тях, той издърпа силно контролния лост към гърдите си. Носът на самолета се вирна, колелата се раздрусаха по тревата и машината неохотно се издигна във въздуха.

— Господи! — изстена навигаторът. — Ти си откачен…

Райтер се захили и запали нова цигара. Летяха през облаците, към чистото небе.

— Спокойно де.

В Бенгази презаредиха и поеха на югоизток през Сахара, на височина 5000 метра и на автопилот; пустинята отдолу светеше в матово сребърно, като че ли беше излята от олово. След деветдесет минути полет екипажът си раздели термос хладко кафе и няколко сандвича. След още час отвориха бутилка водка, а навигаторът открехна вратата към салона и погледна вътре.

— Заспали са — съобщи и я затвори. — И двамата. Като пънове.

— Да влезем да погледнем в един от куфарите — предложи вторият пилот, отпи от бутилката и подаде водката на Райтер. — Докато спят.

— Не е разумно — поклати глава навигаторът. — Въоръжени са. Поне Омар носи пистолет. Зърнах го под сакото му, когато му слагах колана. Глок. Или браунинг. Не го видях хубаво.

Вторият пилот поклати глава.

— Тая работа не ми харесва. От самото начало. Изобщо не ми харесва.

Стана, разтъпка се, отиде в задния край на кабината, извади брезентова торба, сложи я на пода и започна да рови в нея.

— Да не би да искаш да ми снимаш оная работа? — засмя се Райтер, когато помощникът му извади фотоапарат.

— Извинявай, Курт, това е фотоапарат, не е микроскоп.

— Лайка ли е? — попита навигаторът.

Вторият пилот кимна.

— Ж6. Купих го преди няколко седмици. Смятам да направя малко снимки в Хартум. Никога не съм ходил там.

Райтер изсумтя презрително, отпи голяма глътка и подаде бутилката през рамо на навигатора. Вторият пилот все още въртеше апарата в ръце.

— Хей, знаете ли мадамата, дето я чукам?

— Оная с големия гъз ли? — попита навигаторът.

Вторият пилот се захили.

— Направих й няколко снимки, преди да тръгнем.

Райтер, изведнъж заинтересуван, се обърна.

— Какви снимки?

— Ами… малко художествени.

— Какво значи това?

— Ами такива, Курт… художествени.

— Нямам представа какво е това.

— Художествени. С вкус. Чорапи, жартиери, вдигнати крака…

Зениците на Райтер се разшириха, устните му се събраха похотливо. Зад тях навигаторът се захили и започна да тананика някаква мръсна песничка. Вторият пилот се присъедини, а на припева се включи и Райтер; запяха заедно, като отмерваха ритъма по облегалките на креслата. Изпяха песента един, два пъти, и тъкмо се канеха да я започнат трети път, когато Райтер рязко млъкна, наведе се и се загледа през предното стъкло. Вторият пилот и навигаторът изпяха още няколко стиха, но и те замълчаха, когато усетиха, че Райтер е млъкнал.

— Какво има? — попита навигаторът.

Райтер само посочи с брадичка напред към нещо, подобно на огромна планина. Беше се извисило пред тях, точно по курса — плътна тъмна маса, надигнала се от пясъците на пустинята до небесните висини, простираща се от хоризонт до хоризонт. Макар да беше трудно да се каже със сигурност, изглежда, се движеше, носеше се към тях.

— Какво е това? — зачуди се навигаторът. — Мъгла?

Райтер не отвърна нищо, само гледаше с присвити очи приближаващия се все повече и повече мрак.

— Пясъчна буря — промърмори накрая.

— Леле! — Вторият пилот чак подсвирна. — Погледнете я само.

Райтер сграбчи централния лост и го дръпна към себе си.

— Трябва да се издигнем още.

Изкачиха се до пет хиляди и петстотин метра, после на шест хиляди. Бурята неумолимо се движеше към тях, поглъщаше земята и я заличаваше.

— Мамка й, страшно бързо се движи! — изкрещя Райтер.

Издигнаха се още по-нагоре, до самия край на допустимата височина, почти седем хиляди метра. Стената от сенки вече беше достатъчно близо, за да различат очертанията й, огромните гънки и вълни от прах, които се люлееха, сливаха се една с друга, претъркулваха се безшумно върху пейзажа. Самолетът започна да се тресе.

— Май няма да успеем да се изкачим над нея — измърмори вторият пилот.

Друсането ставаше все по-силно и кабината се изпълни със слабо съскане — зрънца пясък и късчета камък започнаха да се удрят в прозорците и корпуса на самолета.

— Ако попаднат в двигателите…

— … песента ни е изпята! — изръмжа Райтер. — Трябва да се обърнем назад и да се опитаме да го заобиколим това чудо.

Бурята, изглежда, набираше сили. И като че ли усети намерението им и реши да ги хване, преди да са обърнали — челната й част се надигна като приливна вълна и изяде разстоянието помежду им. Райтер започна да накланя самолета надясно; челото му се покри с лъскави капчици пот.

— Ако успеем да обърнем…

Думите му бяха прекъснати от силен трясък в дясната страна на корпуса. Почти в същото време самолетът се наклони силно в същата посока и започна да се върти с наведен нос. Сигналите за опасност по таблото светнаха като свещи по коледна елха.

— Боже мой! — извика навигаторът. — О, божичко!

Райтер се бореше да стабилизира самолета, но той се наклони още повече, кабината се килна почти на 40 градуса. Вещите от шкафчето зад тях се посипаха по пода, зарязаната бутилка водка се завъртя и се пръсна в дясната стена.

— Огън в десния двигател! — изкрещя вторият пилот, като погледна назад през люка. — Голям гаден огън, Курт!

— Майната му, майната му… — съскаше Райтер.

— Налягането на горивото пада. Налягането на маслото пада. Височина шест хиляди и петстотин и пада. Индикаторът за завоите… Господи, целият самолет!

— Спри двигателя и включи пожарогасителя! — изкрещя Райтер. — Джери, трябва да знам къде сме. Веднага!

Докато навигаторът се мъчеше да определи положението им, а вторият пилот ядосано щракаше ключовете, Райтер продължаваше да се бори с контролното табло. Самолетът губеше височина и падаше все по-надолу в широки спирали. Бурята вече заемаше цялото предно стъкло и изглеждаше като надвесил се скален масив.

— Шест хиляди метра — изкрещя вторият пилот. — Пет хиляди и седемстотин… шестстотин. Петстотин. Трябва да изправиш носа и да обърнеш, Курт!

— По-добри ми кажи нещо, дето не го знам, по дяволите! — В гласа му звучеше паника. — Джери?

— Двайсет и три градуса и трийсет минути северна ширина — съобщи навигаторът. — Двайсет и пет градуса и осемнайсет минути източна дължина.

— Къде е най-близкото летище?

— Какво говориш, по дяволите? Ние сме на майната си, в средата на Сахара! Тук няма летища! Дакла е на триста и петдесет километра. Куфра…

Вратата към салона се отвори и египтянинът с костюма се олюля в кабината, сграбчи креслото на навигатора, за да не падне, и извика:

— Какво става? Кажете ми какво става!

— Боже господи! — изръмжа Райтер. — Връщай се на седалката, идиот с идиот…

Не стигна по-нататък, защото в този миг бурята ги удари силно и АН-ът подскочи нагоре, после надолу като че ли беше от картон. Египтянинът бе запратен по лице върху облегалката на Райтер; десният двигател изпращя, закашля се и спря.

— Мейдей по радиото! — кресна Райтер.

— Не! — изпъшка египтянинът, стиснал разкървавеното си лице. — Радиомълчание. Разбрахме се, че…

— Сигнал за помощ, Руди!

Вторият пилот вече предаваше:

— Мейдей, мейдей. Виктор Папа Чарли Майк Танго четири-седем-три. Мейдей, мейдей. И двата двигателя спряха. Повтарям — и двата двигателя спряха. Позиция…

Навигаторът повтори джи пи ес координатите и вторият пилот ги предаде по микрофона и започна да ги излъчва неспирно. Райтер се бореше с уредите. Без мощност и подхвърляни от бурята, продължаваха да падат отвесно, стрелката на алтиметъра се въртеше в посока, обратна на часовниковата стрелка — 5000 метра, 4000, 3000, 2000… Воят на вятъра отвън ставаше все по-силен, а турбуленцията по-яростна: навлизаха в сърцето на бурята.

— Падаме! — извика Райтер, когато подминаха и 1500 метра. — Вържете Омар хубаво.

Навигаторът спусна сгъваемия стол от гърба на креслото на втория пилот, намести потъналия в кръв пътник на него и му стегна колана, после се върна на мястото си.

— Естана! — викна отпаднало египтянинът на другаря си от салона. — Ена ханоаа! Ечад!^[3]

Вече бяха паднали под 1000 метра. Райтер спусна подкрилките и активира спойлерите в отчаян опит да намали скоростта.

— Колесниците? — викна вторият пилот, но гласът му бе почти изцяло заглушен от рева на вятъра и тракането по корпуса.

— Не смея да рискувам — извика в отговор Райтер. — Ако долу има камъни, ще се преобърнем.

— Какви са шансовете ни?

— Някъде на юг от нула.

От салона долиташе напев: „Аллах-у-Ахбар“; вторият пилот и навигаторът гледаха с ужас как стрелката на алтиметъра неумолимо се движи към последните метри.

— Ако се измъкнем от това, непременно ми запази ония снимки, Руди — изкрещя Райтер в последния момент. — Чу ли? Искам да видя циците и задника на оная мацка!

Алтиметърът спря на нулата. Райтер отчаяно дръпна лоста за последен път и носът по някакво чудо го послуша и се повдигна. Макар че се удариха в земята с почти 400 километра в час, поне го направиха в хоризонтално положение. Чу се ужасяващ, разтърсващ костите трясък; при удара египтянинът изхвърча от седалката и полетя първо към тавана, после към стената; вратът му изпращя като съчка. Отскочиха, после пак паднаха на земята. Светлините в кабината изгаснаха, десните люкове се строшиха навътре и като скалпел смъкнаха кожата от лицето на Райтер. Истеричните му писъци почти изчезнаха сред рева на бурята. През отворите изригна пясък.

Близо километър се носиха по равния терен, подскачаха и се тресяха, но някак оставаха в права линия. А после носът на самолета се блъсна в невидима преграда и машината започна да се върти — четиринайсеттонният АН се мяташе като лист на вятъра. Един пожарогасител се отпра от стойката си, натресе ребрата на навигатора и ги строши, като че ли бяха от порцелан; вратата на стенния шкаф се отскубна от пантите и направи на каша тила на Райтер. Продължаваха да се въртят, в задушаващия мрак на кабината бе изчезнало всяко чувство за цел и посока — всичко се преобръщаше хаотично. Накрая след нещо, което изглеждаше като цял век, но сигурно беше секунди, забавиха ход и самолетът започна да се върти по-бавно. Пясъкът опря здраво в корпуса и накрая спряха — наклонени назад на върха на стръмен склон с нос, сочещ нагоре.

За миг всичко беше неподвижно, само пясъчната буря продължаваше да блъска по корпуса и люковете, а острата смрад на прегрятия метал заливаше кабината. Вторият пилот замаяно се размърда.

— Курт?… Джери?

Нямаше отговор. Той се пресегна и пръстите му напипаха нещо топло и мокро. Започна да разкопчава колана. Усети, че самолетът се накланя. Той спря, изчака, после продължи да бърника, махна колана и се измъкна от креслото. Още едно накланяне. Носът на самолета се люшваше ту нагоре, ту надолу. Вторият пилот замръзна. Опитваше се да разбере какво става. Взираше се в мрака.

Самолетът отново се люшна, носът му пак започна да се издига и този път не спря, докато не застана в почти вертикално положение. АН-ът започна да се хлъзга назад. Опря се в нещо, спря, после отново се запързаля, спусна се с опашката напред… някъде.

Пясъчната буря бе изчезнала, ветровете изведнъж бяха разчистили сенките от двете страни. Самолетът подскачаше и се свличаше в нещо като клисура. Накрая с оглушителен трясък падна в някаква гъста горичка. Няколко минути се чуваше единствено пукането и съскането на измъчения метал. После започнаха да се прибавят и други звуци: шумолене на листа, далечен ромон на вода и — отначало тихо, но засилващо се все повече — птиче чуруликане.

— Курт? — стенеше един глас. — Джери?