Пол Зюсман
Скритият оазис (8)

6.

Кайро — хотел „Мариот“

Флин Броуди си намести очилата и вдигна глава към слушателите си — четиринайсет възрастни американски туристи, пръснати по петдесетината стола; никой не изглеждаше особено заинтересуван. Позволи си да се пошегува, че се радвал как всички са си намерили място, което предизвика буйния смях на гида Марго, но останалите в залата само го изгледаха хладно.

„Боже мой — помисли той, докато притеснено опипваше джобовете на кадифеното си сако. — Поредната група дебили“.

Обясни им отново, че работата му като археолог в Западната пустиня го е накарала да свикне с огромните празни пространства. Отново почувства, че шегата му е нелепа — дори окуражителният смях на Марго прозвуча пресилено. Така че Броуди се предаде и натисна бутона на лаптопа, с който се стартираше програмата му — появи се диапозитив със снимка на множество дюни в Голямото пясъчно море, — и тъкмо се канеше да започне лекцията си, когато страничната врата на залата се отвори. Появи се дебел човек — изключително дебел човек — с кремаво сако и папийонка.

— Може ли? — Гласът му беше странно висок, почти женски, а произношението — от дълбокия американски юг.

Флин погледна Марго, която сви рамене в знак „защо не?“, после даде знак на човека да влезе. Новодошлият затвори вратата, седна на най-близкия стол, извади носна кърпичка и попи челото си. Флин му даде време да се настани, после се изкашля и започна да говори с ясна и отчетлива дикция:

— Преди десет хиляди години Сахара е била значително по-гостоприемно място, отколкото е днес. Радарните снимки на Селимските пясъчни пространства, заснети от космическата совалка „Колумбия“, разкриват изобилие от речни корита — очертанията на отдавна изгубени езера и система от реки. Мястото е напомняло много саваните на днешна субсахарска Африка.

Следващият диапозитив: Националният парк Серенгети в Танзания.

— Имало е езера, реки, гори, тревни площи — дом за многообразни представители на фауната: газели, жирафи, зебри, слонове, хипопотами. А също и за хората — странстващи ловци — събирачи, а и по-нови уседнали жители, обитавали селищата от средния и късния палеолит…

— Говорете по-високо!

Беше се провикнала една жена от края на стаята; слуховото апаратче бе закопчано за ухото й като пластмасова щипка.

„И защо, за бога, сядаш най-отзад, като си глуха?“, помисли си Флин и каза със значително по-силен глас:

— Извинявайте. Така по-добре ли е?

Жената размаха бастуна си, за да покаже, че е по-добре.

— По-нови уседнали жители през палеолита — повтори той в опит да намери мисълта си. — Платото Гилф Кебир в югозападния ъгъл на Египет, хълмиста местност с площ горе-долу колкото Швейцария, е особено богато на следи от този период в материално отношение…

Диапозитиви с изображенията на фон от оранжеви скали, воденичен камък и сбирка кремъчни инструменти.

— … но също в богослужебната сфера и областта на изкуствата. Може би някои от вас са гледали филма „Английският пациент“, където са представени скалните рисунки от Пещерата на плувците, открита през хиляда деветстотин трийсет и трета година от унгарския изследовател Ладислаус Алмаши в Уади Сура, на запад от Гилф.

На екрана се появи картина на пещерата — стилизирани червени фигурки с глави като луковици и подобни на пръчици крайници, които сякаш се гмуркаха и плуваха по неравната повърхност на варовиковите стени.

— Някой гледал ли е филма?

Масовото поклащане на глава и измърморените отговори „не“ го накараха да не се захваща с кратката критика на филма, която обикновено вмъкваше тук. Вместо това пристъпи направо към темата.

— Към края на последния ледников период — подхвана той, — по времето на средния холоцен, около седем хиляди години преди Христа, тази подобна на савана местност е подложена на значителни промени. Северната ледена покривка се оттегля и започва суша, а реките отстъпват място на пейзажа, който виждаме днес. Пустинните жители са принудени да се оттеглят на изток, към поречието на Нил…

Диапозитив с красив изглед от Нил.

— … където развиват различните видове преддинастична култура: тасийска, бадарийска, негада, които накрая ще се обединят, за да образуват единна обединена нация — Египет на фараоните.

Флин забеляза, че един от слушателите, нахлупил шапка на нюйоркски бейзболен отбор, вече е започнал да задрямва. А още не беше завършил встъпителната част. Господи, как му се искаше да обърне една чашка.

— Пътувам из Сахара и участвам в разкопки тук повече от десетилетие — продължи той, като прокара пръсти през чорлавата си черна коса. — Най-вече из обекти в Гилф Кебир или около него. В днешната лекция искам да ви запозная с три тези, оформени по време на работата ми. Три доста спорни тези.

Наблегна на думата спорни, направи и пауза за по-голям ефект, като огледа лицата пред себе си да види дали публиката проявява някакъв интерес. Нищо. Нямаше нито един заинтригуван поглед. Със същия успех би могъл да им говори и за зеленчукопроизводство. А може би точно за това трябваше да им говори. Господи, как му се пиеше!

— Най-напред — Броуди полагаше всички усилия да изглежда ентусиазиран, — аз смятам, че дори и след преместването си в поречието на Нил някогашните обитатели на Сахара така и не забравят изцяло първоначалния си пустинен дом. Това важи особено за Гилфа с красивите скали и прекрасните му долини, защото той продължава да влияе и върху религията, и върху суеверията на ранноегипетското въображение — споменът за него е запазен, макар и в алегорична форма, в много митове и литературни произведения, и особено в онези, които описват пустинните богове Аш и Сет.

Последва диапозитив с изображение на бога Сет — човешко тяло, увенчано с глава на непознато животно с дълга муцуна и заострени уши.

— На второ място исках да ви покажа, че древните египтяни не само пазят спомена за някогашния си дом в Гилф Кебир, а и — въпреки огромното разстояние — поддържат и физически контакт с него, като от време на време прекосяват пустинята, за да се поклонят пред местата със специално религиозно и сантиментално значение за тях… Една от долините уади, така наречената уехат сещат, Скритият оазис, се тачи особено много. Макар сведенията да са оскъдни, оазисът, изглежда, е продължил да служи като важен култов център до края на Старото царство, почти хиляда години след възникването на Египет като обединена държава.

Слушателят, който клюмаше, вече беше заспал напълно. Флин повиши глас с няколко тона в напразно усилие да го извади от обятията на съня.

— Накрая — продължи той с глас, който звучеше почти като крясък, — ще се опитам да докажа, че тъкмо тази неоткрита досега долина е служила за образец и вдъхновение на цяла серия легенди за изгубените сахарски оазиси, по-специално за Зерзура, Атлантида на пясъците, на чието напразно търсене споменатият Ладислаус Алмаши отделя толкова години от активния си творчески живот.

Последен диапозитив от увода — неясна черно-бяла снимка на Алмаши по къси панталони и с войнишко кепе, с чезнеща в далечината пустиня зад гърба му.

— И така, дами и господа — Броуди вдигна ръка, — каня ви да ме придружите в едно откривателско пътуване — през пустинята, назад през времето, в търсене на отдавна загубения град-храм Гилф Кебир.

Замълча и изчака за реакция, каквато и да е реакция.

— Не е нужно да викате — чу се глас от дъното на стаята. — Да не сме глухи?

„Идиотщина“, помисли си Флин.

С усилие говори до края на лекцията, като прескачаше и изпускаше каквото можеше, така че нормалното време от деветдесет минути се смали на по-малко от петдесет. За разлика от повечето си колеги египтолози, той се ползваше с името на интересен лектор, който може да съживи сухия и сложен материал, да задържи вниманието на слушателите, дори да ги въодушеви. Но сега, колкото и да преправяше и опростяваше нещата, изглежда, не успяваше. В средата на изложението мъж и жена се изправиха и излязоха, а към края останалите открито нервничеха и си поглеждаха часовниците. Задрямалият спокойно си спа до края с глава върху рамото на жена си. Единствено закъснелият дебелак с папийонката изглеждаше искрено заинтересуван. От време на време бършеше чело с носната си кърпа, но не откъсваше очи от англичанина, а погледът му показваше колко е съсредоточен.

— Да обобщя — завърши Флин, докато нагласяваше последния кадър, още една снимка от извисяващата се оранжева страна на Гилф Кебир. — Досега не е открита и следа от уехат сещат, Зерзура или който и да е друг от легендарните изгубени оазиси на Сахара.

Извъртя се леко, вдигна поглед към изображението и се усмихна тъжно като на приятел от детството, който предизвиква едновременно и уважение, и тъга. За миг изглеждаше зареян в собствените си мисли, после тръсна глава и се обърна към слушателите си.

— Много хора твърдят, че цялата идея за изгубения оазис е тъкмо това — продължи той. — Просто една идея, мечта, плод на въображението, нищо по-осезаемо от пустинен мираж… Надявам се, че доказателствата, с които ви запознах тази вечер, ще ви убедят: основата за всички тия истории, уехат сещат, със сигурност е съществувал и се е смятала от древните египтяни за култов център с първостепенно значение. А дали местоположението му може някога да се открие, е друг въпрос. Алмаши, Багнолд, Клейтън, Нюболд — всички те са избродили Гилф Кефир, но са се върнали с празни ръце. В по-ново време сателитното наблюдение и въздушните снимки също не дадоха никакъв резултат.

Отново хвърли поглед към образа на екрана и пак се усмихна тъжно, макар че очите му издаваха нещо по-близко до умората, ако не и до пълното изтощение.

— Пък може би е по-добре така — замислено промърмори той. — Толкова голяма част от планетата днес е изследвана, картографирана, проучена и разголена, лишена от чара си, че светът някак си става по-интересен, ако поне едно малко негово ъгълче остава все още недостъпно за нас. В момента уехат сещат остава точно това — един скрит оазис. Благодаря ви.

Седна, съпроводен от разпокъсани и вяли ръкопляскания. Изключение правеше само дебелият, който единствен проявяваше истинско разбиране, ръкопляскаше енергично, а после стана на крака и с признателно помахване се изниза през вратата. Приятелката на Флин, Марго се изправи и дойде при катедрата.

— Каква възхитителна лекция! — възкликна тя; обръщаше се към цялата аудитория с високия глас на учителка. — Ако питаха мене, аз веднага бих тръгнала с автобуса към Гилф Кебир да огледам мястото добре.

Мълчание.

— Професор Броуди любезно се съгласи да отговори на всички ваши въпроси. Както казах и по-рано, той е един от водещите световни специалисти по археологията на Сахара, автор на сериозното изследване „Древният Египет и Западната пустиня“… така че нека се възползваме от възможността да сме с него.

Ново мълчание, прекъснато от човека, който през повечето време бе спал:

— Професор Броуди, смятате ли, че Тутанкамон е бил убит?

 

 

След като отведоха туристите на вечеря, Флин прибра бележките и лаптопа си. Марго кръжеше около него.

— Не мисля, че останаха особено очаровани — каза той.

— Глупости — възрази Марго. — Бяха абсолютно… смаяни.

Той беше изнесъл лекцията само заради нея — стари приятели от университета и т.н., — пое ангажимента в последната минута, след като едно друго мероприятие се беше провалило. Виждаше, че тя се притеснява заради хората, които беше довела, затова се пресегна и я потупа по лакътя.

— Не се тревожи за това, Марги. Повярвай ми, имал съм и много по-лоши случаи.

— Ти поне трябваше да ги изтърпиш само половин час — въздъхна тя. — А аз съм с тях през следващите десет дена. Дали е бил убит Тутанкамон! Господи, щях да потъна в земята…

Той закопча чантата на лаптопа, засмя се и тръгнаха да излизат. Марго пъхна ръката си в неговата. Когато стигнаха до вратата, откъм външното фоайе внезапно изригна нестройна какофония от кларнети и барабани — имаше сватба. Процесията — жених и невяста, приветствани от тълпа ръкопляскащи роднини и видео оператор, който вървеше заднишком и даваше указания.

— Божичко, виж й роклята — измърмори Марго. — Прилича на пръскащ се снежен човек.

Флин не отговори, очите му не бяха насочени към младоженците, а към задната част на групата. Едно момиченце, на не повече от десет-единайсет, подскачаше, за да види какво става. Беше развълнувано и хубаво, с люшкаща се дълга черна коса. Също като…

— Какво ти е, Флин?

Той се беше опрял на рамката на вратата и бе стиснал ръката на Марго, за да не падне. По врата и челото му блестеше пот.

— Флин?

— Добре съм — смънка той смутено, изправи се и пусна ръката й. — Нищо ми няма.

— Бял си като платно.

— Добре съм, честна дума. Само съм уморен. Трябваше да хапна нещо, преди да изляза.

Усмихна й се, но не много убедително.

— Ще те заведа на вечеря — предложи Марго. — Да ти се вдигне кръвната захар. След тази вечер това е най-малкото, което мога да направя.

— Благодаря ти, Марги, но ако нямаш нищо против, ще тръгна направо за вкъщи. Имам да проверявам много писмени работи.

Беше лъжа и той разбираше, че и Марго го вижда.

— Нещо не съм във форма — добави Флин. — Знаеш ме какъв съм, все намусен.

Марго се усмихна и го прегърна.

— Точно намусен те обичам, Флин. И защото си хубавец, разбира се. Господи, само ако…

За миг го притисна по-силно, после го пусна.

— Ще сме в Кайро до четвъртък, после тръгваме към Луксор. Да ти се обадя ли, като се върнем?

— На всяка цена. И не забравяй да им покажеш как пирамидите са подравнени със съзвездието Орион, защото от там са дошли извънземните строители.

Тя се засмя и тръгна. Той обърна глава след нея, после върна погледа си върху сватбарите. Те вече влизаха през вратата в дъното на фоайето, момиченцето подскачаше около последните. Дори след толкова години подобни дребни случки все още го смущаваха. Само да беше стигнал навреме…

Погледа още малко, докато сватбарите не изчезнаха и вратата не се затвори зад тях, после — без да смята да проверява никакви писмени работи, а по-скоро да се напие до забрава, — бързо излезе от хотела, следван от дебела клатушкаща се фигура с кремаво сако.

 

 

Фрея хвана полета в последния момент — в полунощ от Сан Франсиско Интърнашънъл до Лондон, откъдето се прехвърли на друг самолет до Кайро. Времето би трябвало да е повече от достатъчно, но както винаги когато разполагаше с много време, часовникът, изглежда, загадъчно се забързваше и всичко се превръщаше в надпревара с минутите. Оказа се последната пътничка, която се регистрира, и една от последните, които се качиха. Натъпка раницата си в и без това препълненото шкафче над главите и с мъка се навря между свръхдебел латиноамериканец и тийнейджър със сплъстена коса и тениска с изображение на Мерилин Менсън.

След като излетяха, прегледа филмите, които се предлагаха по видеото — имаше глупава комедия с Матю Макконъхи и документален разказ за Сахара, изготвен от Нашънъл Джиографик. Като се имаше предвид поводът за пътуването й, най-малко й се гледаше това. Изгаси екрана и си пусна музика по айпода — Джони Каш, по-добре беше.

Известни пътешественички — на такива ги бяха кръстили родителите им. В нейния случай беше Фрея Старк, голямата изследователка на Близкия изток, при сестра й — Александра Дейвид-Нийл, покорителката на Хималаите. Комично, но в живота всяка от тях бе подражавала не на знаменитата си предходничка, а на онази, на която бе кръстена сестрата. Алекс, както Старк, обичаше горещините и пустини те, Фрея, както Дейвид-Нийл, възвишенията и планините. „Нищо при вас не върви по плана — шегуваше се баща им. — И имената ви, и те на обратно“.

Баща им беше едър като мечка веселяк, учител по география в родния им град Маркам, щата Вирджиния. Освен джаза и поезията на Уолт Уитман голямата му любов бе животът на открито. Още от много малки ги водеше на експедиции из планините Блу Ридж, на спускания с лодки по река Рапъханък, с платноходки по крайбрежието на Северна Каролина, показваше им птици и животни, дървета и растения, учеше ги да преценяват пейзажа и всичките му елементи. От него бяха наследили приключенския дух и любовта към дивата природа. Външния вид, от друга страна — стройно тяло, руси коси, полупрозрачни зелени очи, — бяха наследили от майка си, отлична художничка и скулпторка. На нея дължаха и резервираността и склонността си към вътрешни изживявания, неприязънта към празните приказки и шумните тълпи. Баща им беше шумен и общителен човек, любител на разговорите и обществените събития. Жените от семейството му, обратното, се чувстваха най-добре със собствените си мисли.

Алекс беше по-голямата, с пет години, не така очевидно красива като Фрея, но по-умна, ако се съдеше по постиженията й в университета, и по-малко склонна към меланхолия. Не бяха неразделни, каквито понякога са сестрите и братята, пък и самата разлика във възрастта подсказваше, че са повече склонни да вървят по собствения си път, отколкото да бъдат в компанията на другата.

В старата семейна дъсчена къща в края на града имаше богата колекция от карти, атласи, пътеводители и пътнически дневници, трупани през годините от баща им, и в дъждовните дни всяка от двете прибираше любимите си томове и отиваше да планира приключенията си в собственото си тайно ъгълче — Алекс на тавана, а Фрея в порутената лятна къща в ъгъла на градината. А когато бяха навън, нещо по-обичайно за тях, двете също поемаха в различни посоки: Фрея изминаваше много мили през местните гори и овощни градини, катереше се по дърветата, правеше си въжени люлки, измерваше времето, за което изминаваше определена пътека или изкачваше някой връх, като винаги се пренапрягаше.

Алекс също обичаше да броди и да изследва околностите. В нейните разходки обаче имаше нещо по-интелектуално. Тя винаги си носеше тетрадка и цветни моливи, карти, фотоапарат и един стар армейски компас, явно принадлежал на някой морски пехотинец от битката за Иво Джима. Когато се връщаше вкъщи — без изключение късно вечерта, — винаги донасяше подробни бележки за пътя си през деня, скици, запис на маршрута си, различни събрани мостри: листа и цветя, шишарки, странни на вид камъни и — в един забележителен случай — умряла гърмяща змия: беше си я увила на врата като шал.

„А аз си мислех, че отглеждам млади дами — въздишаше баща им. — Какво чудо само съм предоставил на света!“

Но колкото и независими и увлечени в собствените си приключения да бяха — Алекс в опитите си да картографира света, а Фрея да го завладее, — двете сестри се обичаха най-топло и искрено. Фрея боготвореше по-голямата си сестра, вярваше й и се стремеше да достигне, казваше й неща, които не споделяше с никой друг, дори с родителите им. Алекс, от своя страна, беше изцяло обладана от мисълта да защити сестричката си, промъкваше се в стаята й да я успокои, когато нощем имаше кошмари, четеше й от книжките за пътешествия и приключения, които и двете обичаха, сплиташе косата й, помагаше й с домашните. Когато на пет годинки пострада от ужилване на оса по устата, Фрея предпочете да потърси утеха при сестра си, а не при родителите. А когато на шест влезе в болница от менингит, Алекс настоя да я придружи, спа на походно легло и държеше ръката й, когато й правеха лумбални пункции (това и придружаващата го истерия на Фрея, когато забиваха иглата в основата на гръбначния й стълб, накара Алекс цял живот да изпитва ужас от всичко, свързано с инжекциите). А когато, още ненавършила седемнайсет, Фрея изуми общността на алпинистите, като покори сама най-високия връх на националния парк Йосемити Ел Капитан, кой я очакваше на върха с букет цветя и бутилка „Доктор Пепър“? Алекс.

„Така се гордея с тебе — възкликна тя и я прегърна. — Безстрашната ми сестричка!“

И разбира се, след няколко месеца, когато майка им и баща им загинаха в автомобилна катастрофа, в техния естествен заместник се превърна Алекс. Дотогава собствената й кариера на изследовател на пустинята бе започнала да разцъфва с „Малкият Тин Хинан“ — нейната книга за осемте месеца, прекарани в пътуване с туарегските бербери от Северен Нигер, който стана световен бестселър. Алекс обаче замрази всичко това, за да се върне в семейното жилище и да се грижи за Фрея. Постъпи на работа, колкото и странно да звучи, в отдела по картография на ЦРУ й по този начин успя да финансира училището и колежа на сестра си, както и по-нататъшната й кариера на алпинист, да я защитава и пази.

И след всичко това отплатата на Фрея към сестра й беше предателството. Докато в ушите й отекваше мрачното изпълнение на Джони Каш, който пееше за болка и раздяла, за измяна към най-любимите ти хора, тя затвори очи и отново видя потреса по лицето на Алекс, когато тя влезе в стаята. Потрес и още по-лошо — ужасна, укорна тъга.

Изминаха седем години и Фрея нито веднъж не каза, че съжалява. А искаше, повече от всичко на света. Не минаваше и ден, без да се замисли за това. Но така и не го направи. А сега Алекс беше мъртва и вече нямаше възможност. Обичната Алекс, кака й. Как болеше това! Не можеше по никакъв начин да го опише.

Посегна към джоба си и измъкна смачкан плик с египетска марка, погледа го за миг, после извади слушалките от ушите си и включи филма с Матю Макконъхи. Беше готова на всичко, от което да забрави.