Владимир Короленко
Слепият музикант (9) (Етюд)

Епилог

Минаха три години.

Многобройна публика се бе събрала в Киев на „Контрактите“, за да чуе един оригинален музикант. Той беше сляп, но мълвата разказваше чудеса за музикалния му талант и за личната му съдба. Говореше се, че когато бил дете, банда слепци го откраднали от заможно семейство и че той скитал с тях, докато един известен професор обърнал внимание на забележителния му музикален талант. Други разказваха, че той сам напуснал семейството си и отишъл при просяците от някакви романтични подбуди. Както и да е, контрактовата зала беше претъпкана и приходът (който имаше неизвестно за публиката благотворително предназначение) беше необикновено голям.

В залата настъпи дълбока тишина, когато на естрадата излезе младеж с красиви големи очи и бледно лице. Никой не би казал, че е сляп, ако тези очи не бяха така неподвижни и ако не го водеше млада руса дама, която, както се говореше, беше жената на музиканта.

— Не е чудно, че прави такова покъртително впечатление — каза в публиката някакъв заядлив критик на съседа си. — Той има забележително драматична външност.

Наистина и бледното лице с израз на сериозно внимание, и неподвижните очи, и цялата му фигура имаха нещо особено, необикновено.

Южноруската публика изобщо обича и цени родните си мелодии, но тук дори и пъстрата „контрактова“ публика бе изведнаж завладяна от дълбоката искреност на израза. Живо чувство за родната природа и остра оригинална връзка с непосредствените източници на народната мелодия звучаха в импровизацията, която се лееше изпод ръцете на слепия музикант. Богата с багри, гъвкава и напевна, тя течеше като звънка струя, ту се издигаше в тържествен химн, ту се разливаше в задушевен тъжен напев. Понякога сякаш буря ехтеше в небесата, отеквайки в безкрайния простор, или само степният вятър шумолеше в тревата на могилата и навяваше смътни блянове за миналото.

Когато престана да свири, грамадната зала гръмна от възторжените ръкопляскания на публиката. Слепият седеше с наведена глава и учудено се вслушваше в този грохот. Но ето че той пак вдигна ръце и удари клавишите. Препълнената зала в миг утихна.

В тази минута влезе Максим. Той внимателно огледа публиката, обхваната от едно и също чувство, втренчила в слепия жаден, пламнал поглед.

Старият слушаше и чакаше. Той най-добре разбираше живата драма на тези звуци. Струваше му се, че тази мощна импровизация, която така свободно се лее от душата на музиканта, изведнаж ще прекъсне както по-рано с тревожен, болезнен въпрос, който ще отвори нова рана в душата на слепия му възпитаник. Но звуците растяха, усилваха се, ставаха все по-пълни и по-властни и завладяваха сърцето на публиката, която бе замряла и се бе превърнала в един човек.

И колкото повече Максим се вслушваше, толкова по-ясно долавяше в музиката на слепия познат мотив.

Да, това е тя, шумната улица. Светла, бучаща, пълна с живот вълна се търкаля, пръска се, блести и се разсипва в хиляди звуци. Тя ту се издига, расте, ту пак пада при далечен, но нестихващ тътнеж, като си остава все така спокойна, красиво-безстрастна, студена и безучастна.

И изведнаж сърцето на Максим замря. Изпод ръцете на музиканта както и някога се изтръгна стенание.

Изтръгна се, прозвуча и замря. И отново жива мелодия, все по-ярка и по-силна, блестяща и подвижна, щастлива и светла.

Това вече не бяха само стенанията на личното нещастие, не беше само страданието на слепия. Очите на стария се насълзиха. Насълзиха се очите и на съседите му.

„Той прогледна, да, истина е — прогледна“ — мислеше Максим.

В ярката и жива мелодия, щастлива и волна като степния вятър и безгрижна като него, в пъстрия и необятен шум на живота, в ту тъжния, ту величествен напев на народната песен все по-често, все по-настойчиво и по-силно прозвучаваше някаква нота, която проникваше дълбоко в душата.

„Така, така, момчето ми — мислено го окуражаваше Максим, — разтърси ги сред тяхната веселост и щастие…“

След минута над омагьосаната тълпа в огромната зала звучеше вече само песента на слепите, властна и завладяваща…

— Подарете на слепите… З-за бога.

Но това вече не беше молба за милостиня и жалко ридание, заглушавано от уличния шум. В нея преливаше всичко онова, което имаше и по-рано, когато под нейно влияние лицето на Пьотр се изкривяваше от болка и той бягаше от пианото, безсилен да се бори с мъката, която го разкъсваше. Сега той я надви в душата си и завладяваше душата на тази публика с дълбочината и ужаса на жизнената правда… Това беше мрак на ярко светъл фон, напомняше за нещастието сред пълнотата на щастливия живот…

Като че ли над тълпата удари гръм и всяко сърце трептеше, сякаш той го докосваше със своите бързо движещи се ръце. Той отдавна беше престанал да свири, но тълпата пазеше гробно мълчание.

Навел глава, Максим мислеше:

„Да, той прогледна… Вместо сляпото и ненаситно егоистично страдание той носи в душата си чувството за живота, чувствува и нещастието на хората, и тяхната радост. Той прогледна и ще може да напомня на щастливите за нещастните…“

И старият войник все по-ниско свеждаше глава. Ето че и той завърши своето дело, и той ненапразно живя на този свят. Това му говореха пълните със сила властни звуци, които се носеха в залата и владееха тълпата.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Така дебютира слепият музикант.